История

СПИСАНИЕ “ТЕАТЪР”

Начало – 1 януари 1946 г.

sp-teatar-broi-parvi

Сп.“Театър“, бр. 1/1946

Списание „Театър” е създадено през 1946 година от Съюза на театралните служители като почувствана нужда за памет на тленното театрално изкуство. Едни от неговите основатели са проф. Любомир Тенев, проф. Гочо Гочев, проф. Сашо Стоянов, Петър Увалиев, Олга Кирчева…  В своя път то е било последователно издание на САБ, на Съюза на българските писатели,  на Комитета за изкуство и култура, на Министерството на културата , от 1999 година на “ Театро”, а от 2017 г. то е електронно към wordpress.bg.

Сп.“Театър” е безспорният доайен на специализираните издания за изкуство и култура у нас. То e  прецедент в издателския живот на България  – едно специализирано театрално издание да преодолее препятствията от всякакво естество и да продължи своята културна политика дори   в ситуация на бездуховност и финансови проблеми, е наистина добър факт в българската култура..

Изданието продължава най-доброто от своята традиция. Запази своя мозаичен характер и успешно реагира на изискванията на модерното време. Друга страна от мисията на изданието, е равнопоставеният принцип при отразяване творчеството на всички театри в страната – държавни, общински, частни, драматични, куклени и други театрални формации.

Списанието е разпространено в редица обществени, университетски, институтски библиотеки и културни центрове в чужбина и се чете от българската общност, от българисти и славянисти. То е авторитетният медиатор на театралната българска култура по света.

Сп. “Театър” е признато и включено в каталога на световните специализирани списания за театрално изкуство със седалище Билбао.

Изданието успешно защитава редица свои проекти в Националния център за театър (НЦТ) към Министерството на културата, НФ “Култура” ,  Центъра за изкуствата “Сорос”, Полския институт, Про Хелвеция, НДФ “13 века България” и др. В неговите годишни течения се открояват и специализираните броеве , посветени на отделни театрални личности с европейско и световно значение като  Любен Гройс; Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова и Методи Андонов; Харолд Пинтър; Йежи Гротовски; Виткевич; Фридрих Дюренмат; Виспянски; Тадеуш Кантор, както и тематични броеве за театралната реформа, за театъра през новия 21 век, за новите генерации, брой с нови пиеси от най-млади автори, за оперативна критика и др.  В много от броеве са публикувани  тематични блокове за общинските театри, частните формации, театралната педагогика, детския театър и други проблемни теми.

Списанието продължава да е най-прецизният документ за пътя на българския театър, както и да е богат и автентичен информатор за чужди театрални култури.

Кева Апостолова, гл. редактор


 

65 ГОДИНИ СП. „ТЕАТЪР”

„Визуална история на Българския театър. Из фотоархива на сп.”Театър”

Списание се прави с текст и илюстрации. С тези две средства изданието се бори срещу забравата, защото е истина класическият извод, че  театърът е тленно изкуство – след представлението не остава нищо друго, освен написаното за него и оцелял визуален спомен – в случая снимки. Преди пет години отбелязахме шестдесетгодишния юбилей на изданието с документална литература – Летопис, в който публикувахме справочно описание на  съдържанието на всички книжки  от бр.1/1946 г. до най-новата: да се знае, че е било, че не всичко започва от днес, да се  проследи богатия  и сложен сюжет на българското театрално изкуство; да ги има на хартия (един от най-големите приятели на вечността) имената и заглавията, градили театралните ни „акашови” записи.

Сега се обърнахме към фотоархива ни, съхраняван от хората,  работили и работещи  в списанието. Защото  – защо сме  пазили през всичките тези дълги  65 години  снимките; защо сме  пренасяли  кутиите с фотосите на различните театри (независимо дали са столични или провинциални, големи или малки, драматични, общински или куклени) при преместванията на редакцията на различните си адреси и сме се притеснявали  за тях да не се изгубят или  наранят, ако не се  покажат да се видят, да стигнат до творци и зрители!  Ето, правим го, защото получихме финансова разбиране, без което всяка добра идея може да си остане само идея; защото днес царува нейно величество визията; защото  силата и внушението на „картинката” са актуални и стъписващо важни, особено за младото поколение.

Българските театри по различни причини имат проблеми с  фотоархивите си,  който сме  дискутираме.  Фотоархивът на изданието е различен за отделните  театри – с някои информационната комуникация е била  добра. В годишните течения на изданието  сме използвали фотоархива си в отделни книжки, към определени материали, но над 800 фотоса, събрани на едно място между кориците на театрален  фотоалбум  – това за първи път се прави. Още хиляди фотоси, годни за публикуване, чакат във фотоархива ни да видят бял свят и да обогатят визуалната памет с историческо културно значение.

Жанрът е Фотоалбум, затова сме се стремили към лапидарна изчерпателност при описа на снимките (при сигурност в информацията в скоби сме поставяли и персонажите), за да има повече печатно място за фотосите.

– софийските театри са подредени хронологично,  по години на създаването им;

– провинциалните драматични и куклени театри са подредени по азбучен ред на градовете, в които се намират;

Много визия и минимално, но същностно присъствие на словото: така едно специализирано периодично издание, доайен на българските издания за изкуство и култура – сп.”Театър”,  поднася   в един албум две истории: на своя 65 годишен фотоархив  и  визуален път през българския театър.

Кева Апостолова

гл. редактор на сп.”Театър”


 

The ТHEATER Magazine Turns 65

„A visual History of Bulgarian Theater from the Archives of the THEATER Magazine.”
A magazine is made of texts and illustrations. These are the two means a magazine fights oblivion, because it is true that, as the classical conclusion goes, theater is a perishable art – nothing remains after you’ve seen a performance, nothing but the criticism, written about it and some kind of surviving video, in our case – a substantial number of photographs.

Five years ago we marked the 60-th anniversary of our magazine with some documentary literature – a Chronicle in which we gave a reference description of the contents of all the issues from #1/1946 up to the latest issue of the magazine, so people would know that this magazine has its long history, it doesn’t start today; so that people can trace the eventful and complicated plot of the Bulgarian theater art, so that the names and titles that have been building up our “theatrical records” remain on paper (as one of eternity’s best friends).
We turned to our photo-archives that have been kept by people (some of them still) working for the magazine, because, why keep photographs for all those 65 years, why carry boxes of photographs of different theater troupes (no matter if they were troupes from the capital city or from the country; big ones or small ones, drama, or puppet) from one place to another – to all the different addresses our editorial office has moved to over the years, why worry about the issues getting spoilt or lost, unless, at the end of the day, they reach their destination and are seen by both artists and audiences! We are doing that because we met financial understanding, without which any good idea remains just a good idea, because what reigns nowadays is Her Majesty the Vision and because the strength and the impact of a picture remain topical and stunningly important, especially to the young generation.
There are different reasons why Bulgarian theater troupes have problems with their photo-archives. Our magazine’s photo-archives are different for each particular troupe – with some theaters the information communication has been extremely good.
On an annual basis, our photo-archives have provided photos for separate issues of the magazine, illustrating particular texts, but this now is the first time that about 750 photographs have been gathered together between the hard covers of a theater photo album!
There are still thousands of photos, waiting in our photo-archives, ready to go, get published and enrich the visual memory of the readers with historical and cultural meaning.
Since the genre we chose is a Photo Album, we tried to achieve lapidary exhaustion with the texts of the photographs (whenever individuals in a picture are known, names have been given in brackets, too), so there would be more room left for the pictures.
– Sofia city theaters appear in a chronological order, following the year of their foundation;
– Country-town drama and puppet theaters appear in an alphabetical order, according to the name of the town they are in.

Rich visual and minimal, yet meaningful word contents – this is how a specialized magazine, such as the Theater magazine, the doyen among the Bulgarian periodicals about art and culture, offers an album, combining two histories: the history of its 65-th anniversary photo-archives, and a visual journey across the Bulgarian theater.

Keva APOSTOLOVA
Editor-in-Chief

Превод: Златна Костова


 

БЪЛГАРСКИЯТ ТЕАТЪР

Поради забавянето на някои исторически процеси, българският театър започва своето развитие относително по-късно спрямо повечето европейски страни. Неговото същинско начало – ако изключим театъра по нашите земи по време на Античността, някои паратеатрални форми във фолклора, или през Средновековието – трябва да се датира непосредствено след Кримската война през 1856 г., с първите театрални представления в градовете Шумен и Лом. През следващото десетилетие започват да се появяват и първите български драми – предимно нравоучителни комедии и исторически драми, наситени повече, или по-малко с политическо съдържание. Основните имена за този период са Добри Войников и Васил Друмев. Като цяло театърът се опитва да следва стратегията на Българското възраждане, чиито основни цели са постигането на национално самосъзнание и просвещение.

След Освобождението от Османско владичество през 1878 г. започват по-трайни и успешни опити за създаване на полупрофесионални и професионални трупи. През 1888 г. театралната трупа от гр. Пловдив, включваща и младия тогава актьор Васил Кирков, превърнал се впоследствие в една от звездите на българския театър, се мести в София. След като трупата бива одържавена през 1898 г., през 1907 г. е открита и първата театрална сграда в страната – Народният театър в София. В началото на ХХ век в него се играят както произведенията на класиците на драмата, така и пиесите на модерните автори, сред които можем да причислим и някои наши драматурзи като Петко Ю. Тодоров и Пейо Яворов, и по този начин българският театър сравнително бързо успява да придобие истински европейски облик. Появяват се и пътуващи трупи. Някои от първите актьори на Народния театър като Кръстьо Сарафов и Адриана Будевска са обучени в чужбина, по същото време се налага и дебатът за режисурата като водещ компонент на модерното представление. За главни режисьори се канят най-често творци от чужбина.

Променената и усложнена социокултурна ситуация след Първата световна война динамизира развитието на българския театър. Режисьорският въпрос в Народния театър получава едно по-трайно и сполучливо решение с назначаването на Николай О. Масалитинов (като главен режисьор), последовател на реализма и на Хрисан Цанков, почитател на по-експресивните и условни форми, а на сцената стъпва ново талантливо поколение актьори като Георги Стаматов, Владимир Трандафилов, Петя Герганова, Зорка Йорданова, Константин Кисимов, Иван Димов и др. Качеството и професионализмът на театралните спектакли, както и творческите им предизвикателства към публиката значително нарастват. Наред с най-доброто от световната драматургия и българската драма завладява сцените чрез текстовете на Рачо Стоянов, Йордан Йовков, Стефан Л. Костов и др. Разширява се мрежата на общинските театри, а особено през 30-те години и на субсидираните от държавата театри в по-големите градове като Пловдив, Варна, Русе, Бургас. Възникват редица частни трупи.

Още в края на Втората световна война в живота на българското общество и на театъра настъпва рязък обрат. Демократичните свободи, по един или друг начин нерядко пъти поставяни на изпитание и преди, биват напълно погазени от комунистическата власт. Налагат се нови ценности и нов прочит на историята. Влиянието на съветския театър неимоверно нараства, а методът на Станиславски се сакрализира и се превръща в гръбнак на „социалистическия реализъм” в театъра. Театралната мрежа се разширява до няколко десетки драматични и куклени театри. Създаването на драмата и на театралния спектакъл е подложено на внимателно наблюдение, корекции и намеси от страна на партийните и държавни органи. В тази нагнетена обстановка, в която неизбежно се задейства и автоцензурата, немалко театрални творци правят опити за заобикаляне на идеологическите препятствия и за скрита критика на някои страни от действителността. Спектаклите на Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова и Методи Андонов от края на 50-те и 60-те години, на Красимир Спасов, Николай Поляков, Крикор Азарян, Иван Добчев, Маргарита Младенова и др. през 70-те и 80-те години са доказателство, че дори повсеместната цензура не може да постигне целите си. Това се отнася и за пиесите на Иван Пейчев, Иван Радоев, Георги Марков, Станислав Стратиев, Йордан Радичков и др. Театралният език постепенно се разнообразява и българският театър все повече се отваря към европейското театрално настояще. В края на 80-те години заедно със спектаклите на вече утвърдените режисьори, на сцената излиза и едно ново поколение в лицето на неоавангардистите Иван Станев, Възкресия Вихърова, Бойко Богданов.

Падането на режима през 1989-1990 г. променя съществено и българския театър. До този момент винаги държавата повече или по-малко е определяла и насочвала съществуването и развитието на театъра и драмата. Постигайки пълната си творческа свобода, театърът отпада и от приоритетите на държавата. В състояние на краен недостиг на средства, но и без да бъдат доведени до успешен край опитите за реформи, българският театър все пак успява да удържи. И не само това – не е пресилено да се каже, че въпреки неблагоприятните материални условия 90-те години и началото на новия век вероятно могат да бъдат оценени като най-успешните в цялата му история по отношение на разнообразието на формите, творческите търсения, неконвенционалните решения, използването на нови технически и визуални средства. В известна степен театърът се дедраматизира: словото престава да бъде основният носител на смисъл, често преобладават визуалното и движението. Спектаклите на Галин Стоев, Александър Морфов, Теди Москов, Явор Гърдев, Лилия Абаджиева и др. впечатляват публика и специалисти, а същите режисьори започват да поставят и по европейските сцени. Въпреки усещането за известно успокояване на творческата енергия през първото десетилетие на новия век и особено през последните години по отношение на иновационните търсения – в крайна сметка театърът е такъв, каквито сме ние сега – можем да се надяваме, че най-доброто за него тепърва предстои.

Проф. РОМЕО ПОПИЛИЕВ


 

BULGARIAN THEATER

Due to the delay of certain historical processes, the development of theater in Bulgaria started relatively later than in most European countries. Its beginning proper – with the exception of theater in these parts during the Antiquity and the Middle Ages, and some paratheatrical forms in the folklore – dates back to the Crimean War of 1856 with the first theater performances in the towns of Shoumen and Lom. The following decade produced the first Bulgarian dramas: mainly morality plays and historical dramas with various degrees of political content. The leading playwrights form the period were Dobri Voynikov and Vassil Droumev. On the whole, theater of that time was trying to serve the two main purposes of Bulgarian Renaissance, namely achieving a national identity and enlightenment.

After Bulgaria’s liberation from the Ottoman yoke in 1878, more lasting and successful attempts were made for semiprofessional and professional theatrical companies to be founded. In 1888 the theatre troupe of Plovdiv – including young actor Vassil Kirkov who was to become one of the first stars on the Bulgarian stage – moved to Sofia. After the company was nationalized in 1898, the National Theater in Sofia – the first theater building in this country – was inaugurated in 1907. At the beginning of the twentieth century its stage featured the works of classical playwrights as well as plays by modern authors, including some Bulgarian authors as Petko Todorov and Peyo Yavorov, and thus Bulgarian theater relatively rapidly managed to reach the European level. Traveling troupes started to emerge. Some of the first actors in the National Theater, such as Krustyo Sarafov and Adriana Budevska, went to study abroad; this period also marked the opening of the debate about stage directing being a leading component of modern performances. The first stage directors invited were foreigners.

The transformed and complicated social and cultural situation after World War I boosted the development of theater in Bulgaria. The stage directing issue within the National Theater found a more permanent and successful solution with the coming of Nikolai Massalitinov (as first staging director), a follower of realism, and Hrissan Tsankov, who favored more expressive and conventional forms. At the same time there emerged a new generation of talented actors such as Georgi Stamatov, Vladimir Trandafilov, Petya Gerganova, Zorka Yordanova, Konstantin Kissimov and Ivan Dimov among others. The quality and professionalism of theater plays, as well as their artistic challenges for the audience improved considerably. Along with the best international works, Bulgarian drama also gained popularity thanks to the texts of Racho Stoyanov, Yordan Yovkov, Stefan Kostov. The network of municipal theaters expanded and in the 30’s the State started funding drama productions in some of the larger cities as for instance Plovdiv, Varna, Rousse and Burgas. Many private troupes emerged as well.

At the end of World War II the life of Bulgarian people and theater changed drastically. The democratic freedoms, often challenged before, were now completely violated by the communist government. A new set of values was forced upon the people, a new reading of history. The influence of Soviet theater grew much stronger, Stanislavski’s system was sacralized and turned into a backbone of socialist realism in theater. The network expanded further, consisting now of several dozen drama and puppet theaters. The creation of drama and theater plays was subject to scrutiny, corrections and revisions by Party and State. Amid this tense situation where auto-censorship was inevitably present, many playwrights made attempts to loop around the ideological barriers and secretly criticize certain aspects of life in Bulgaria. The plays of Leon Daniel, Villi Tsankov, Yulia Ognyanova and Metodi Andonov from the end of the 50’s and the 60’s, of Krassimir Spassov, Nikolai Polyakov, Krikor Azaryan, Ivan Dobchev and Margarita Mladenova among others during the 70’s and 80’s, come as a proof that even the nation-wide censorship could not achieve its goals. The same applies to the plays of Ivan Peychev, Ivan Radoev, Georgi Markov, Stanislav Stratiev and Yordan Radichkov. The language of drama gradually became more varied and Bulgarian theater drew closer and closer to the European standards of the time. At the end of the 80’s, along with the works of famous authors, Bulgaria’s stages put on the plays of a new generation of playwrights, neo-vanguardists Ivan Stanev, Vuzkresia Viharova and Boyko Bogdanov.

The fall of the Regime in 1989-1990 radically changed Bulgarian theater. Up till then it had always been the State that directed and supervised the development of theater and drama. Having achieved a total artistic freedom, theater fell out of the State’s list of priorities. Severely lacking resources, yet not totally giving up the attempts to pass a reform, Bulgarian theater keeps holding on. What’smore, it wouldn’t be an overstatement to say that despite the adverse circumstances, the turn of the new century can be defined as the most successful period in the history of Bulgarian theater with its variety of forms, artistic searches, unconventional solutions and the use of new technological and visual means. To a certain extent, Bulgarian theater is being de-dramatized: speech is no longer the main bearer of meaning, often outweighed by visual effects and action. The plays of Galin Stoev, Alexander Morfov, Teddi Moskov, Yavor Gurdev and Lilia Abadjieva impress audiences and critics alike, and these directors are now often invited to work around Europe. Despite the feeling of a certain calming down of the artistic energy during the first decade of the new century and especially over the last few years (concerning innovative approaches), at the end of the day theater is a reflection of us, the people. We can hope that the best is yet to come.

Professor ROMEO POPILLIEV

Превод: Златна Костова