Светът е малък

ИЗ СВЕТА НА АМЕРИКАНСКИЯ ТЕАТЪР Рубриката води д-р Антония Катранджиева

ТАНЦ ИЛИ ТЕАТЪР?

Или просто новият хит -“Театърът на преживяването”

Търсейки да разширят своята публика и естетика, американските театри все повече си партнират с танцово-театрални компании и трупи, за да се впишат в новата хибридна стилистика на „Театъра на преживяването”, завладяла световните сцени. 

Театърът е храм. Всеки, които прекрачва прага му, храни определени очаквания. Било то заради ролевата игра, ритуала, взаимооношенията или условността. Независимо дали гледаме Аристофан, Шекспир или Мамет, западният театър предимно се гради върху поетиката на Аристотел. В театъра се очаква да има сюжет, герои, музика, текст и спектакъл. Обикновенно зрителите очакват и стандартната постановка, в която превес взима речта.

Вече не! Самата публика се променя. Не може повече да се храни само от текст. Трябва й пластика, визия, провокация на всички сетива. В реномираните нюйоркски театри традиционният текстови театър вече не се котира. Режисьори, актьори и публика – всички искат преживяване, а не говорилня. В този дух десетки регионални театри в САЩ категорично отказват да продуцират стандартни пиеси и се стиковат с танцови артисти, които вече са успели да прокарат своя диря в един нов сетивен театър, граничещ с пърформанса и преживяването.

Новият танцов театър на преживяването все повече ги привлича. В този хибриден жанр, историята и сюжетът, ако изобщо съществуват, биват разказвани с фрагментарен, асоциативен текст или само чрез движение. Да вземем, например, „Denver Center for the Performing Arts”, който наскоро постави продукцията на Бруклинската танцово-театрална компания „Third Rail Projects“ – противоречивата от много гледни точки „Сладко и късмет”. Шоуто бе част от експерименталната програма към “DCPA”, която артистичния директор Кент Томпсън определи като “експериментална кухня за нови творби”, както и начин да се привлече нова публика. “Приемаме  колаборацията с Third Rail Projects, като опит да се освежи програмата за нови пиеси.”, посочи той.

Новият синтез на танц и театър, трябва да се разграничи от „TanzTheater на Пина Бауш или от американския пост-модерен „Dance Theater”. Тук не става дума за характерната за немския експресионистичен театър на 20 век деконструкция на действителността, а по-скоро за пост-драматичен пърформанс, където границите между изкуствата са заличени.“Този театър на преживяването – споделя Томпсън -представлява опит за пластическо и пространствено разчупване на връзката между зрител и изпълнител”.

В момента щатските театри канят предимно танцови компании и трупи, които са способни да създават оригинални постановки, интегриращи движението в тъканта на представлението, като например, на „Big Dance Theater”- „Човек в кутия”, който дебютира с Михаил Баришников на сцената на „Connecticut Hartford Theater” през 2013 г. . Тези съвместни проекти са едно упражнение по театрален синтез. Известни театри предоставят базата, а танцово- театралните компании и трупи внасят свежа струя, пречупват традиционния театър през нова призма.

До преди две години само определени театри в Ню Йорк и независими организации с идеална цел като „Alvin Ailey American Dance Theater”, „Bill T. Jones/Arnie Zane Dance Company”, „New York Live Arts” канеха експериментални компании да поставят на техните сцени.  Хореографката Марта Кларк е изключение. Тя работи с лабораторни трупи под егидата на нюйоркския „Signature Theater”  повече от три десетилетия. Известна като режисьор на сенсуалния и зашеметяващ спектакъл “Градина на земни наслади”, Кларк използва базата на Signature Theater да изследва пресечната точка между танц и театър. В  творбата си от 2014 г. “Cheri”, Кларк поставя прима балерина на американския балет рамо до рамо с актьорски светила като Ейми Ървинг.

Най-новата й постановка, която се играе до 20 Март, 2016 е съвместен проект между отличения с Пулицър драматург Алфред Ъри, и продължава да търси изпълнители, които да говорят, пеят и танцуват. Човек би си казал – та това си е чиста проба музикален театър. На пръв поглед изглежда така. Но, когато усетиш и се запознаеш с нов интердисциплинарен театър, осъзнаваш, че не си просто свидетел на поредния бродуейски мюзикъл.

Става дума за един нов жанр, в който танцът и театърът се претапят взаимно. Сам по себе си танцът е интегрално изкуство, което търпи съчетаването на текст, визия и инсталация в естетиката си. И защото борави с универсалния език на тялото има свойството абстрактно да поднася съдържанието чрез метафори, алегории и аналогии. Но, в театъра на преживяването текстът не винаги е хронологично свързан с действието. От хегемон в стандартната пиеса тук речта не разказва историята и не предава основния конфликт, а по скоро става още един пласт от цялостното внушение. Интересното е, че и самата хореография вече не заема централно място. Движенията, фрагментарният текст и видео инсталацията, музикалното и сценично оформление – всички елементи допълват една концепция, теза, идея или просто изразяват определена гледна точка. Сякаш отразяват многомерната действителност на дигиталната ера, в която всички сме протагонисти. В тази обща амалгама от внушения всеки жест, звук, образ или дума тежат на мястото си. Нито един от елементите не е вече фонов или поддържащ.

Естетиката е “мултимедийна, хипер-сетивна, всичко на сцената гърми крещи, дори и когато не говори”, споделя Кларк. Важното е да се сътвори един разказ чрез кадри, абстрактни и улични движения или просто чрез пластическо присъствие. В този хипермедиен театър няма правила – има по-скоро провокации, множество планове и перспективи. Но той е повече танцов, отколкото текстови, и независимо от абстрактните решения, винаги разказва една история”. Кларк работи по постановката си с Ъри “Ангели жетвари” повече от десет години. Иновативната пиеса третира проблематиката за американските шейкъри – секта на движението на квакерите от 1700-те години, формирала се в Англия и емигрирала в САЩ, за да избегне изгнание

Историята се развива по време на Американската революция, а тексът е взет от изповеди на хора, приели шейкърската вяра, която забранява брака или сексуалните взаимоотношения. Сали Мърфи играе една от лидерките на сектата, майка Ан Ли, и заедно с още 10 актриси танцува и пее песните на квакерите през целия спектакъл. “Ангели жетвари” се играе в кръг и потапя публиката директно в атмосферата на Нова Англия през 1700-те. Хибридната стилистика позволява на спектакъла да се играе на известни нюйоркски танцови и театрални сцени, като „Joyce Theater”, „Lincoln Center Theater” и „American Dance Festival Stage”.

Ето какво споделя още тя:

“Когато кариерата ми започна на млада танцьорка, никога не съм предполагала, че ще се обърна към театъра. Истината е, че не се замислям по въпроса и просто следвам интуицията си  да сътворя спектакъла. В момента “ Signature Theater” ме наема като сценарист и режисьор. За артист, който излиза от танцовите среди, това е сбъдната мечта. В танцовия театър хореографът е поливалентна фигура – и хореограф, и сценарист, и режисьор…”

През 2012 бруклинската трупа „Third Rail Projects” прави фурор с иновативния си спектакъл “После тя падна”, който синтезира танц, историята на „Алиса в страната на чудесата” и театър.  Меланжът от изразни средства предизвиква интерес в пресата и привлича вниманието на артистичния директор на „Denver Center for the Performing Arts” Томпсън, който долита чак до Бруклин от Уилиямсбърг, за да стане свидетел на зрелището. “Беше ми любопитно да изживея този мултимедиен спектакъл. “После тя падна” е уникален пърформанс, който развежда индивидуално 15 зрители през триетажна сграда, оформена като психиатрична болница, където те стават свидетели на балетен дует на Алиса и Люис Карол, докато успоредно слушат монолог от “Лудия Шапкар”. Този амбулаторен и много сетивен подход импонира на Томпсън, който търси да освежи репертоара на  експерименталното крило “Off Center”. Гледайки “После тя падна” на Томпсън му хрумва да си сътрудничи с танцовата трупа, като проведе експериментален спектакъл под формата на поход.

Трупите вече работят успешно над експеримента “Сладко и късмет” , където наемат склад в разцъфтяващия пазар за недвижимо имущество в Денвър за 3 месеца. “Сладко и късмет” е изследване на паметта, в което зрителите ще влязат през входа на антикварен магазин, за да попаднат в лабиринт от разнородни среди, в различни плоскости – случващи се в различни епохи и време. Актьор от трупата ползва образа на баба си и нейната размита памет, като материал за игра. Едновременно различни случки от средата на миналия век преливат в актуални събития. В тази абстрактна верига от действия няма хронология. Отделните пространства в лабиринта от случки не са логически свързани. “Защото паметта е феномен, който не търпи логика, споделя Томпсън, „и така даваме на публиката шанс сама да сглоби отделните епизоди и да втъче своята индивидуална памет в разказа”. “Сладко и късмет” ще отвори сезона си през май и ще вкара в енигматичната инсталация първата група от 40 зрителя всички на около 35 – 40 годишна възраст. Очаква се спектакълът да вдигне много шум и да разбие напълно конвенционалния формат, който е ограничавал танцовия театър до сега. Епизодите ще имат привкуса на екзотични коктейли, смесени от най-видния “миксолог” в страната.

И двете трупи се надяват съвместният проект да създаде една нова ниша на “Театър на преживяването” в жанра на танцовия театър в САЩ. Финансирането на подобен мултимедиен проект за една малка по мащаб танцова трупа е без прецедент. Това дава уникалната възможност на трупа от калибъра на “ Third Rail” да ползва високо квалифициран екип от сценографи, сценаристи и администратори, както и да предостави необходимата инфраструктура и подкрепа на трупи, които повече от 15 години изграждат мост между танц и театър.

Именно синтезът на иновативни сценични форми е онова, което привлича Беатрис Басо, директор на фестивала “Нови нишки” под егидата на „American Conservative Theater” да включи експерименталната трупа „Zaccho Dance Theater” в откриването на фестивала. Сцената е преработена от бивш салон за нямо кино. В рамките на фестивала участниците получават карт бланш да експериментират десет дни и да покажат ”работата си в прогрес” четири дни пред публика, след което да поставят пълната си продукция на сцената на “American Conservative Theater” следващия сезон. “Като си мисля за театър, си представям по скоро драматично движение и съвременен танц, отколкото стандартен речеви театър, който вече започва да отегчава американската публика”, подчертава Басо.

Преди две години „American Conservatory Theater” финансира Хайгуд, артистичния директор на „Zacco Dance Theater”, да създаде серия от 10 кратки танцови видеа, които се прожектират непрекъснато на екрана във фоайето на театъра. Хайгуд е цирков танцьор, който наема нестаднартни пространства като подземни железници и огромни хамбари и ги превръща във въздушни градини от движещи се тела. Неговата най-нова постановка “Невидими криле”, която ще бъде играна на сцената на „American Conservatory Theater” e финансирана от фестивала „Jacob’s Pillow” и преразказва историята на тази експериментална работилница чрез калейдоскопа на танцовото кино. “Интересувам се от филмовата игра в танца, особено от ефекта на разширяване и събиране, който се получава, когато обективът на камерата дава близък и далечен план. Това дава една панорамна интимност на танца”, твърди Хайгуд.

Пресъздаването на историята на отделни исторически театрални пространства е обща нишка, която пронизва съвременния американски танцов театър. Поради простата причина, че подобни продукции получават безпроблемно финансиране.

За Хайди Хауърд, продуцент и артистичен директор на “7 Stages Theater” в Атланта e жизнено важно трупите, които играят на сцената, да отразяват проблематиката на Юга. Според Хауърд тази проблематика е най-достъпна за публиката чрез универсалния език на танца. Затова тя често продуцира танцово-театрални компании и трупи. По време на конвенцията на “Националната мрежа на изпълнителите” през 2011 Хауърд е заинтересована от автентичната постановка на „Sean Dorsey Company” – “Тайната история на любовта”, в която Дорси интервюира стотици хомосексуалисти и транс-сексуални и вплита техните нецензурирани изповеди като кратки клипове, прожектирани на екрана и изговаряни от актьорите на сцената. Темата за човешките права и социалната справедливост е централна в продукциите на “7 Stages Theater” и представянето на един транс-сексуален режисьор, като Дорси е вече цяла революция дори за Америка, да не говорим за творците и любителите на театъра в Европа или на други континенти. “Танцовият театър не е само едно съчетаване на различни изразни средства, а по скоро зов към нашата хомосексуална общност”- твърди Хауърд.

Като човек, с местопребиваване в “7 Stages Theater” Дорси интервюира шест хомосексуални и транс-сексуални двойки от Атланта, които стават жертва на СПИН епидемията през 80-те. Дорси едновременно води панелна дискусия за СПИН сред хомосексуалната общност. Генерираният материал той се готви да постави в основата на новата си постановка “Липсващото поколение”. За Дорси диалогът не обременява танца, а напротив, прави го по-достъпен не само за познавачите, но и за обикновенните хора. “Говорът в танца е прозорец към разглежданата тема. Като режисьор съм длъжен, отбелязва Дорси, да създавам изкуството, което въздейства на хората не само на сетивно, но и на интелектуално ниво. Изкуство, което е брутално откровено! Танцовият театър днес има силата да поддържа диалог с отделните общности и да адаптира публиката към нетрадиционните театрални форми. Това дава шанс на артисти и трупи, които още не са добили известност, да докоснат публиката с един по-свеж прочит на многомерната действителност, която сами си създаваме.”

Очевидно всички тези нови танцово-театрални колаборации разширяват речниковия фонд и естетиката, както на театрите, така и на самата публика. Езикът на танцовия театър се кове на два фронта едновременно. И вече не стои въпросът:  танц или театър…  По-скоро всеки творец сам решава коя форма най-адекватно ще предаде неговата идея. Понякога е по-умесно да я кажеш чрез думи, а друг път е по-осезаемо да гледаш как две тела навигират едно физическо предизкиталество. И това представлява именно „театърът на преживяването”. Там вече не работи законът “или, или”, а по скоро “ и “двете в едно”.

А. Катранджиева

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s