Гилдиите

ЯВОР ГЪРДЕВ Режисьор

gardev-krachi

Явор Гърдев

 Да си припомним. Завършили сте: Националната гимназия за древни езици и култури; Софийския университет — Магистратура по философия; НАТФИЗ — Магистратура по режисура.

  1. Няма човек, който да се занимава с театър, а преди това да не е опитал да играе някъде като актьор, най-често аматьорски. Вие вече бяхте професионален режисьор, когато играхте в постановка на Иван Станев „История на окото“ по Жорж Батай. Режисьор да играе в постановка на друг режисьор е по-разпространена практика в киното, особено във френското от времето на Трюфо, Годар…С какво ви привлече тази възможност и научихте ли от Иван Станев което не трябва или пък трябва  да правите с актьорите? Умишлено не питам за участия при Маргарита Младенова и Иван Добчев – вашите учители, защото с биографията си е ясно на какво основно са ви научили.

– Да, и аз прекарах детството и юношеството си в театралния състав на тогавашния Дворец на пионерите с мечтата да стана актьор. Това ми желание бързо еволюира и достатъчно рано се насочих към режисурата. Що се отнася до следучилищните ми актьорски опити, те си останаха всичко на всичко три: Леонс (“Леонс и Лена” от Г. Бюхнер, реж. Галин Стоев, “Студентина”), Германчо (“Апокриф”, реж. М. Младенова и И. Добчев, ТР “Сфумато” и Théâtre de la Manufacture + Фестивал “Пасажи”, Нанси, Франция), Младият Батай (“История на окото” по Ж.Батай, реж. Иван Станев, Théâtre de la Manufacture + Фестивал “Пасажи”, Нанси, Франция, Фондация “Концепция за театър”). Два от трите проекта се репетираха наполовина в България, наполовина във Франция. И трите опита смятам за твърде несръчни от моя страна. По-скоро актьорство в неконтролируем афект, адреналинова превъзбуда и парализиращ ужас от непосилната отговорност на задачата, отколкото реален и задълбочен актьорски опит. А иначе съм любознателен човек и от всички тези режисьори се учех с голямо усърдие.

2. Понеже започнахме с Иван Станев – вие поддържате ли контакти с него? Той навремето направи изключително много за измъкването и на театъра ни, и на неговите зрители от стер
еотипното, отвори нови естетически страници, раздвижи спящите, потресе ни, надсмя ни се, показа ни какво и как още може да стане, тоест,  проправи пътя да дойдете вие например, и замина – Германия, Франция, Русия… Не успя там да изгради официална кариера, както това се случи с Димитър Гочев, не успя да  се хвалим с него, както това правим със Самуел Финци… Дали е време да говорим за него като за провал при географската смяна в тия мобилни времена?

– В последните години не съм се виждал с Иван, но преди време поддържах контакт с него. За последно го видях около представлението му по Елиас Канети. Доколкото си спомням театърът в Оснабрюк имаше партньорство с театъра в Русе по този проект. Всъщност, много преди да се запозная с Иван Станев бях чел преводите му на Мюлер и Дюренмат, както и бях гледал ранните му немски спектакли “Представление и наказание” и “Хермафродитус”. Помня, че тези неща бяха оказали огромно интелектуално влияние над мен. Още в началото на режисьорския курс в НАТФИЗ правих “Фридрих фон Пройсен”. Не зная какво точно имате предвид под “официална” кариера, но и не мисля, че Иван Станев се е занимавал с изграждането на такава, нито пък мисля, че особено го е било еня, дали ще се гордеем с него. Всеки следва определена линия в живота си и не мисля, че неговата е свързана с някакво театрално “домошарство” или пък с натрапчиви идеи за институционализиране на постиженията.

3. Живо ли е понятието „автентичен български театър”?

– Мъртво. Терминът “автентичен” предполага идея за твърда етническа идентичност, въображение за единен народен дух и широко споделени общи ценности. Българското общество е хетерогенно, фрагментирано, разтърсено от дребни междуособици и не може да излъчи нищо, което да може да се нарече “автентично”. Дори съвременният му популярен фолклор е недоразбъркан механичен коктейл от сладникав ориенталски сантиментализъм плюс близкоизточни музикални мотиви плюс порно-бельо плюс лъснати експонати на немската автомобилна индустрия .

4. Театърът като колективна памет на нацията. Може ли това да стане без български пиеси?

– Не може, но и с тях пак няма да може. Нека да не си правим илюзии за значимостта на театъра по отношение на обществените процеси в тази страна.

5. Няма го вътрешното око на българския театър. Това не е ли национален проблем?

– Не, национални проблеми са емиграцията, отрицателният прираст, липсата на енергия и желание за развитие, безработицата и тъпотата.

6. Има ли място в професията режисьор за т. нар. „задължителен патриотизъм”?

– Не разбирам смисъла на словосъчетанието. Ако “задължителен” е равносилно на “нормативно установен”, то още не. Ако е равносилно на “дежурен”, такъв винаги си е проблясвал тук-там.

7. За писателя се знае, че влиза или не в националния списък на големите, години след смъртта му. За театралния режисьор няма проверка на времето – остава написаното за него, наградите, мълвите и преданията  от самия театрален народ. След първия и втория „Квартет” (Сфумато, НДК) след „Бастард”(ДТ – Варна) и особено след „Хамлет” (НТ), а и кой знае какво още ще дойде под стъписващата ви театрална палка, вие сте горе като знак за днешното ни театрално време. Как е там?

%d0%ba%d0%b2%d0%b0%d1%80%d1%82%d0%b5%d1%82-c

Снежина Петрова и Захари Бахаров в „Квартет: Опасни връзки след края на света“ по Хайнер Мюлер, реж. Явор Гърдев, НДК

– Нека бъда още по-скептичен: дори и написаното не остава. Така че спокойно, никой няма да издържи на времето. Всички ще бъдем забравени, с една единствена разлика – вече много по-бързо от преди. А къде точно е това “горе”? Още не съм се качвал и нямам понятие.

8. За режисьорската пресметливост. Как подбирате екипите си? С какво са заслужили някои, които постоянно се въртят в орбитата ви?

– Чиста интуиция. Плюс известно количество рационализирани аргументи, които да ме карат да се чувствам спокоен, че решенията на интуицията ми не ме подвеждат.

9. Режисурата е и пластично изкуство, което ползва жива и нежива материя, както и – вече! – всичко, което му харесва от другите изкуства. При тази многотия на пазара, как се правят старите, добри, традиционни режисьорски тетрадки (както такива ни подари Любен Гройс!) за науката театър?

– Просто вече не се правят.

10. Не ни ли отвеждате твърде далеч от театъра във втория „Квартет”?

– Не зная къде точно се намира театърът, за да видя колко съм се отдалечил от него.

11. Още не сте професор. Не ви ли привлича преподавателската работа, хабилитационната стълбица? Така се създава школа, ученици, които ще ви обожават и ще искат да кръщават театри на вас.

– Усещам, подмамвате ме с нарцистични изкушения. Какъв професор? Дори асистент не съм. За преподавателска работа просто нямам време. Засега. Може би някой ден.

12. Както така неочаквано в предишния въпрос прелетяха думи за кръщавания на театри, ще ви попитам: трябва ли държавните и общински театри да носят имена на хора? Тази практика е почти изключение в големите западни театрални култури.

– Това действително е източен маниер. Но пък и ние не сме точно западна култура.

13. В изолация ли е българският театър? Изключено ли е малка държава да създава световен театър, който и светът да припознава като световен?

– Българският театър е в не по-голяма изолация, отколкото българската литература, да речем. Прост
о тези изкуства са свързани с езика, което в голяма степен предопределя и зоната им на действие и въздействие.

14. Вие сте режисьор на едрия щрих. Дори в камерните си постановки вие не бродирате като Маргарита Младенова, а по-скоро обобщавате като Иван Добчев. А те създадоха ТР Сфумато. Какво е отношението ви към клубната принадлежност в театъра?

– Всяка култура се гради от натрупвания, които водят до дестилиране на определени форми. Тези форми на свой ред започват да се видоизменят, за да се променят и да преминат в други форми. Естетическите клубни принадлежности са временни и полезни за културата. Властовите клубни принадлежности са свързани със страха от мимолетност, изгубване на позиции и изчезване. Към първите се отнасям с любопитство, към вторите — като към досадна неизбежност.

15. Има ли разговор между поколенията режисьори?

– Има, но най-често задочен и интровертен.

16. Правим театър с български пари, а кино – и с левове, и валути. Защо?

– Не съм сигурен, че разбирам въпроса. Какво защо?

17. Държите ли на обратната връзка? Какво ви казват хората?

– Държа. Много. Обикновено казват каквото мислят. А аз се уча. Постоянно.

18. През последните години вие и Александър Морфов се превърнахте в официални имена на съвременния български театър. Това задължава ли?

– Честно казано, не знаех, че така е станало. Кой е официализирал това?

19. Притеснява ли ви евентуалната смяна на този кратък списък „ Явор Гърдев, Александър Морфов”? Като се оглеждате наоколо, кого виждате? Истина е, че и театърът така бързо лети! Свидетел съм как до вчера в сп. „Театър” се пишеше за младите режисьори Красимир Спасов, Николай Поляков и Крикор Азарян, а днес единият вече го няма, а другите са се запътили  към списъка на ветераните…

– Театърът лети бързо и наоколо е пълно с хора, които набират ускорение. Този кратък списък няма нищо общо с това. Всеки има своя кратък списък и в множество от тях едва ли присъствам. Зная това и то отдавна не ме мъчи. Мъчи ме чувството за преходност на усилията, което води право в полето на мировата скръб.

19.  Какво мислите за страничните от театъра личности, които обслужват механизми на раздаване на театрални награди?

– Близостта до театъра е близост до епицентъра на случващото се. Затова не се учудвам на желанието
им за причастност.  Всички искат да са насред случващото се, а много малко професии дават тази възможност. Затова понякога приобщаванията минават по интердисциплинарната магистрала. А по театър, кино и литература, както знаем, всички се чувстват родени експерти. Нуждаят се само от публично прононсиране.

gardev-jana

Владимир Пенев в „Жана” от Ярослава Пулинович, реж. Явор Гърдев, НТ „Ив. Вазов”

20. В изисканата ви режисура на „Жана“ от Ярослава Пулинович в Народния театър блесна за пореден път Владимир Пенев. Как мислите – през тия десет-двадесет години театърът ни не отгледа ли поне един велик актьор? И не е ли той Владимир Пенев? Или е Камен Донев? Или е Мариус Куркински? Или е…?…

– Изреждате все много талантливи хора. Има и още. Не Ви съветвам да се спирате на един единствен. Творческото самолюбие има нужда от постоянно внимание, разбиране и окуражаване. Да кажем, че са плеяда.

gardev-hamlet

Леонид Йовчев в „Хамлет” от У. Шекспир, реж. Явор Гърдев, НТ „Ив.Вазов”

21.  С „Хамлет” вие вдигнахте високо летвата. Коя друга класика се задава в афиша ви? Страх ли ви е от собствената си летва?

– Още нищо не се задава. Загрявам край тъч-линията.

22. Вече всичко се театрализира – и животът, и смъртта. Това триумф или падение е на човечеството?

– Това е тържеството на отраженията. Глобалната Платонова пещера.

23. Човешко творение ли е театърът?

– Да, но целите му понякога са нечовешки — все се стреми да се докосне до отвъдното, ако ми разрешите да се изразя метафизически.

24. От мястото ми на стола долу в салона, смятате ли мен, питащият, за излишен?

– Ни най-малко.

25.  Може ли да ви оставя на пропуски на Народния театър една книга за прочит на български автор, който е с пет години по-голям от вас, книгата му не е нито пиеса, нито проза, но в нея има жесток театър?

– Може. Оставете.

К. Апостолова

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s