De Facto

„БЪЛГАРСКИ МОТИВИ“ от Аркадий Кац*

kaz-portret

Аркадий Кац

kaz-lir

Мариана Крумова, Галина Миланова, Васил Попилиев (Крал Лир), Миланка Петрова в „Крал Лир“ от У. Шекспир, реж. А. Кац, 1995 г.

С България ме свързва многогодишна дружба и с театри, и с прекрасни артисти. Много обичам тази страна и зная как болезнено минават днешните промени, как това прилича на ставащото у нас и с нас. Когато днес пристигнеш в България, усещаш онова, което може би не разбираш или несъвсем разбираш, че става с руския театър.

Българите винаги са напомняли за своята европейска принадлежност. Но днес това се е превърнало в нещо уродливо и глупаво. И работата не е само в демонстративното нежелание да се говори по руски или в разрушаването на паметниците на руските воини. Българите вършат нещо по-лошо – разрушават собствената си култура. Това особено личи в театъра.

Българите (както и грузинците) по природа са склонни към лицедейство и винаги са могли чрез театъра да се изразяват не по-зле, отколкото чрез националната си музика и танци. Красиви, темпераментни, музикални, пластични, те винаги са били извънредно привлекателни в работата. Любовта към собствената история, фолклора, свързани с освобождението от турско робство, е подхранвала театъра, правила го е своеобразен и ярък.

Българите са отлични зрители. Артистите са любимци на своите съграждани.

И отведнъж – крушение. Ходът „Пълен – назад“ изхвърли от палубата много хора. Уволнени бяха от театъра всички (!) артисти, достигнали шестдесетгодишна възраст. В театъра нахлуха тъй наречените профсъюзни дейци, които проведоха своята „работа“ не по-зле от парторзите.

Младите хора се оказаха в покрайнините на Запада, действително изгубили всичко, неспечелили нищо, освен евтините, лесно възприемани шаблони, които именно Западът презира в по-голяма степен от нас.

Всичко е разделено на „млади и стари“, без полутонове. Оказа се, че националният характер, националният темперамент ги отнесе по-далеч, отколкото нас.

Аз поставих в България много спектакли. Докато работех в Рига, ходехме на гастроли с нашия театър. Много пъти съм бивал там на почивка, дружах с различни хора. Дружбата ни беше дълга и искрена. Но има политика. Поета от неумни и несръчни ръце, тя е способна да разруши много нещо. Ала на мен ми се иска да си спомням само хубавото. Да напиша за всичко не е възможно. Ще разкажа за своето първо и, уви, за последното си пътуване. И двете са свързани с Русе – един от най-големите и красиви градове на България, северната врата на страната и нейно най-голямо пристанище на Дунав.

Първото ми запознаване съвсем не беше обикновено. Аз току-що бях започнал работа в Рига и заедно с театъра заминах на гастрол в Мурманск. По време на една от репетициите ме извикаха спешно на телефона. Звънеше първият секретар на градския комитет в Рига. Той ми съобщи, че веднага след завръщането си незабавно трябва да замина за България, в град Русе и там да направя постановка. Опитах да възразя, но той ми отговори, че всичко е съгласувано с колегите му в Русе и всякакъв отказ е невъзможен, тъй като Русе е побратимен с Рига. Той очевидно бе съобразил, че времето е ваканционно и каза, че българите канят и моята жена – актрисата Райна Праудина. Тя вече имаше немалка популярност в Рига и те се радваха, че могат да направят нещо за нея. Накратко, след седмица време ние седяхме във влака. Пред нас беше България.

Откровено да си кажа, пътувах без ентусиазъм, тъй като трябваше веднага след откриването на сезона в нашия театър да започна постановката „На дъното“. Много ми се искаше да поставя тази пиеса. Беше готов макетът на декора, ролите – разпределени. Налагаше се да отложа постановката, което ми бе крайно нежелателно.

Обаче новият пейзаж, краткото запознаване с Букурещ – влакът имаше престой около четири часа – всичко това постепенно ме отдалечаваше от Рига и промени мислите ми. Трябваше да предложа на българите пиеса. Това също изискваше размисъл. Пътят бе дълъг и аз успях да обмисля всичко.

След два дни бяхме в Русе. Влакът трябваше да пристигне в двадесет и три часа, но нас ни бавиха дълго на границите – на нашата и на румънската. Закъсняхме цели пет часа. Когато излязохме от вагона на покрития и лошо осветен перон, никой не ни посрещна. Тръгнахме по посока на чакалнята. Не успяхме да направим и десетина крачки, когато покрай нас притичаха двайсетина човека, спряха пред нашия вагон и започнаха да настояват кондукторът да им намери „другаря Кац“. Като чухме фамилното ми име, ние се върнахме към вагона: „Другарят Кац съм аз.“ Веднага всички се развикаха: „Колко са млади!“ Не успях да разбера това хубаво ли е или лошо, защото нас буквално ни изнесоха на площада пред гарата, където чакаха половин дузина леки коли. След минута ескортът тръгна към хотела. Когато всичките двайсетина човека запълниха хола и на нас ни връчиха ключа за стаята, ние учтиво поблагодарихме за посрещането и… настъпи пауза.

„Ами вечерята?“ – попита директорът на театъра. Беше пет часа сутринта. Стори ни се, че не сме разбрали, но се оказа, че вечерята действително ни очаква. И сервитьорите чакаха. В кухнята също чакаха. Ние оставихме куфарите в стаята, набързо се измихме и слязохме в ресторанта. В банкетната зала беше наредена маса „по български“. Пихме много, ядохме вкусно, тостовете ставаха все по-дълги. Към шест часа аз опитах да заговоря за предстоящата работа, но всички викнаха, че сега не му е времето, след като се навечеряме – ще поговорим. А когато разбраха, че Праудина се нарича Райна, всички в един глас поискаха да обясним защо латвийката носи типично българско име.

Наложи се да разкажа, че майката на Райна, известната актриса Елвира Кронбергс, преди да роди дъщеря си, играла Райна в пиесата на Бърнард Шоу „Шоколадовият войник“ и решила, ако новороденото е момиче, да го кръсти в чест на своята героиня – Райна. И отново всички викнаха дружно, че трябва да пием за здравето и мъдростта на Елвира Ансовна.

Веселбата все повече нарастваше. Всички ставаха все по-весели. Времето летеше. В седем сутринта аз заявих твърдо (изпитото си каза думата), че искам да говорим за работата. Този път всички се заслушаха. Гостоприемството ги задължаваше. Попитах как мога по-добре да се запозная с артистите, какво представление ще мога да видя вечерта и каква пиеса те самите биха предложили.

Няма да описвам какво се случи по-нататък – не съм Гогол все пак.

Мога само да потвърдя, че има такива минути, когато наистина започваш да чуваш тишината.

Директорът Ненов попита с ясна артикулация:

– Какви представления?

– Ваши.

– Наши няма.

– Ами къде ще видя артистите?

– Няма да ги видите.

– Как така – няма да ги видя?

– Всички са във ваканция.

– Защо са във ваканция?

– През юли и август театрите не работят.

– Защо? – продължавах упорито.

– Горещо е.

– Но мен спешно ме извикаха за постановка!!!

– Каква постановка? – директорът извади кърпичката си.

– Да направя спектакъл. – Вече съвсем глупаво отговорих аз.

– Ние ви поканихме с жена ви просто да си починете един месец, а постановката е предвидена за следващия сезон.

Всичко стана ясно, но аз маниакално настоявах, че трябва да поставя спектакъла веднага, че съм отложил постановка в моя театър, след двайсет дни у нас се открива сезонът и че аз още днес заминавам.

Всички изтрезняха, директорът изтри потта от лицето си:

– Време е да вървим при другаря Колчев. Той ще ни чака в осем сутринта.

Попитах кой е този другар Колчев. Всички ме погледнаха подозрително: „Първият секретар на градския комитет!“

Погледнах часовника си и злорадо казах:

– Няма да успеем.

– Ще успеем – градският комитет е насреща.

– Трябва да се преоблека – казах.

– Другарят Колчев очаква и жена ви, отвърна директорът.

Нямаше как. Качихме се в стаята, горещината вече напомняше за себе си, но аз облякох сивия костюм с жилетка, купен специално за това пътуване, стегнах вратовръзката и ние слязохме долу. Като ме видя в костюм, директорът ме изгледа, но нищо не каза. Докато прекосявахме площада под жаркото слънце, съобразих, че да надяна и жилетка бе твърде глупаво, а от това още повече ми докривя на секретаря на градския комитет.

Когато влязохме в сградата, ни посрещна млада секретарка и аз реших, че това е комитетът на комсомола.

– Другарят Колчев ви очаква.

Влязохме в кабинета и аз се убедих, че това действително е градският комитет на комсомола. Насреща се появи момък спортно облечен и ние чухме същата фраза, както и на перона: „Какви са млади!“ Този път тя прозвуча явно поощрително. Той говореше руски абсолютно свободно – бе учил в Русия. Седнахме край голяма маса един срещу друг. Домакинът ми предложи да си сваля сакото и жилетката, което аз направих охотно. Той ми харесваше все повече и аз почти му простих. Все пак се оказа, че той действително е секретар на градския комитет на партията. Но и моето първо впечатление не бе погрешно, защото той само преди няколко месеца бил преминал от длъжността първи секретар на комсомола.

Попита ме какво ще пием. Погледнах жена си, тъй като нейният ден започваше винаги с кафе, пък и цяла нощ не бяхме спали, помолихме за кафе.

– Попитах какво ще пием като начало, – уточни другарят Колчев. – Водка, коняк, джин…

Аз измънках нещо – дали от сутринта… Но секретарката вече внасяше кафето, закуски, а домакинът ни посъветва за начало по чашка български коняк „Плиска“.

Да откажем бе невъзможно. Разговорът тръгна леко и аз му разказах всичко. Той се смееше до изнемога, повтаряйки едно и също, че рижкият секретар не разбира нищо на руски, че му е обяснено всичко по нашата програма. Колчев заяви, че няма да ни пусне, докато не ни запознае с България. Помислих да възразя, когато Райна лекичко ме побутна по крака и аз замълчах.

Веднага бе съставен маршрут, на следващия ден ни дадоха микробус „Латвия“ (ето какво значи побратимени градове), шофьор на име Мишо, а гид ни беше една прекрасна жена – главен организатор в театъра, която се казваше Надя – Надежда Ванева. Тя оправда напълно името си. За тези две седмици ние пропътувахме цяла България и завинаги се влюбихме в тази страна.

Все пак поставих спектакъл, макар и по-късно – „На дъното“, когато в театъра дойде нов ръководител – Васил Попилиев.

Рядко съм срещал тъй умен, значителен и обаятелен човек. При това той беше един от най-добрите български артисти, еднакво успешно работещ в театъра и киното. С него работих в продължение на почти двадесет години и виждах как от година на година растеше неговия талант, как жизненият опит променяше този човек. Всеобщ любимец, успешен, енергичен, общителен, весел, той постигаше и разбираше съотношенията и относителността на понятията „успех“ и „сполука“.

На върха на славата и признанието си той оглави столичния Театър на младежта, но преоценката на ценностите дойде твърде бързо. Както често става, общуването с онези, които стоят „начело“, неминуемо води до разочарование и сблъсъци, те пък изискват немалък риск и постъпки, нуждаещи се от мъжество – а това не закъсня.

Всичко завърши в кабинета на първата персона – Тодор Живков.

На следващия ден Васил Попилиев напусна столицата. Отиде в Шумен – градът, който стана прочут със своя театър, последва го прекрасният театър в Плевен, после отново Русе.

Всяка външност е измамна. Колко пъти е доказвано това! А хората винаги съдят по първоначалното си впечатление. Когато видиш артист с леко сипкав глас, слабоват, с широки кости и дълги ръце, зиме с обветрено, загоряло лице, винаги с пуловер или яке, навити ръкави, нима веднага ще откриеш в него мъдрия човек? Ала щом видиш усмивката му с ред бели зъби, а от очите му заискрят хитрина и смях, тогава започваш да проумяваш колко всъщност е необикновен този човек.

Нещо подобно изпитах в Швейцария. Бяхме трима от Съюза на театралните дейци и по наша молба в една от кръчмите Макс Фриш ни определи среща. Винаги съм се възхищавал от всичко, написано от него: есета, проза, драматургия. Странното понятие „интелектуалец“ винаги асоциирах именно с Фриш. Особено след неговата „Автобиография“. И когато влезе един набит селянин, леко брадясал, в риза на карета, с обветрено и грубо издялано лице, аз не можах да скрия разочарованието си. Тъй много ми се искаше да видя изящния, фин Фриш с високото чело. Това вероятно се случва, защото винаги забравяш колко глупаци с високи чела си срещал по пътя си.

Васил бе не само умен човек и прекрасен актьор. Той беше директор и художествен ръководител, който се справяше с всички компоненти в театъра без изключение. Всяко колелце на театралния организъм му беше познато. Това е рядък дар. Той разбираше ролята на режисьора, без някога да е поставял. Неговото чувство за целостта на спектакъла бе поразително. Обичаше сценографията и можеше с часове да стои със завеждащия постановъчната част и заедно с него да обсъжда най-сложните възли на декора. Прекрасно познаваше и обичаше музиката. Беше пластичен, танцуваше леко, някак не като другите, но особено пленително. И като всеки крупен артист беше винаги открит към режисьора. Аз много го обичах и вярвах в него. Мисля, че това беше взаимно. И във всеки нов негов театър ние отново се срещахме. Той изигра Сатин („На дъното“), Колумийцев („Последните“), Крутицки („И най-мъдрият си е малко прост“), Градоначалника („Ревизор“)…

Попилиев беше винаги интересен и винаги неочакван. А колко добър беше в комедията. Незабравим ще остане неговият Градоначалник с онова честолюбие, провинциални комбинации, талант. И соарето, уредено от Градоначалника за Хлестаков, и семейното трио: на пианото – Анна Андреевна, Маря Антоновна – цигулка и самият Градоначалник – Попилиев, който свиреше соло на… трион, а само как свиреше! Той беше умен, енергичен и обаятелен. Колко такива Градоначалници са побеждавали и продължават да побеждават столиците. Попилиев играеше така, че зад „Ревизор“ в целия си гигантски ръст се възправяше авторът на „Мъртви души“ и мотивът на „тройката“ само подчертаваше трагическия завършек на пиесата. Та „Ревизор“ е най-тъжната комедия в цялата световна комедиография. Каква радост е за режисьора, когато всеки дъх на персонажите е просмукан от личността на актьора!

Но през 1994 година Попилиев отново се върна в Русе. Това бе грешка. Никога не бива да се завръщаме в театъра, където ни е било хубаво. Но как да се откажеш от миналото! Русе е град, на който Васил е отдал най-хубавите години от живота си, където го помнеха и обичаха – театърът, който заслужено се смяташе за водещ, с прекрасна трупа, театърът, в който почти всеки спектакъл ставаше събитие. И няма да скрия – аз също се зарадвах, защото моите русенски постановки винаги се приемаха в България с адмирация.

Въпросът съвсем не е във фестивалните награди – те бяха повече, отколкото трябва, не това е главното. Главното бяха онези чудесни отношения, които се създадоха между Рижкия и Русенския театър. Ние четири пъти си разменяхме гастроли, градът добре ни познаваше – нашите артисти, и най-вече сценографката Татяна Швец и моя милост. Покрай нашите гастролни представления ние поставихме за три сезона три постановки. А това означава, че сме прекарали в Русе половин година. Нас ни разпознаваха по улиците, ръкуваха се с нас, искаха да ни почерпят понякога с кафе, или с нещо по-силно. Паметта ми пази десетки срещи, но ще разкажа за една от тях.

Историята, за която ще стане реч, можеше да се случи според мен от целия свят само в града Русе и само в страната България. Но затова трябва да припомня, че Русе е граничен град.

След една от постановките нас, както винаги, ни изпращаше половината театър и както обикновено пристигнахме на гарата в последната минута. естествено, нямаше никаква проверка, просто митничарят лично пренесе вещите ни в стаята и помоли да почакаме. Когато се сбогувахме и всички си тръгнаха, а до тръгването на влака оставаха броени минути, влезе друг митничар и каза, че ни вика началникът на митницата. Ние се учудихме, но покорно тръгнахме след него. Чуваха се гръмки гласове и бяхме въведени в голям салон, където имаше отрупани с ядене и пиене маси. Начело седеше човек с необикновени размери, с огромни подвижни очи и мустаци, напомнящи разбойник от мултипликационен филм, само че лицето му беше добро и засмяно. Тъкмо той се оказа началникът на митницата, който настоял да участваме в общата черпня. Скоро се разбра, че това е неговият рожден ден и ние, естествено, го поздравихме с удоволствие. Но когато поискахме да си тръгнем, той настоя с него да доизкараме празника. Тогава му посочихме часовника – бе време за тръгването на влака. Насреща ни заля смях до небето с лошата шега, че влакът вече е заминал. И само изпълнените със сълзи очи на Татяна Швец накараха шегаджиите да обяснят, че нито един влак не може да напусне перона без разрешението на техния мустакат началник. Накратко. Пихме за славата на България, за славата на град Русе, за славата на най-добрата митница в света – русенската, съответно за нейния най-добър началник. Пихме „за Швец“, „за Кац“, „за театъра“.

Влакът, натъпкан с пътници, търпеливо чакаше…

След около час и половина нашите гостоприемни домакини, хванали ни под ръка, ни изпратиха до купето, където вече беше нашият багаж, и дадоха сигнал за тръгване.

Може само да се гадае, дали това бяха пропуски в живота на социалистическа България, или пък черти на националния характер. Неотдавна моят син, също режисьор, пресичал българската граница заедно със своя театър. В купето влязъл митничар и попитал дали той познава режисьора Аркадий Кац. А когато синът ми отвърнал, че съм негов баща, митничарят започнал да му разказва с възхищение за моите постановки в Русе.

Естествено, не са поканили сина ми на вечеря и не са забавили влака, но смятам, че на сина ми му е било приятно да узнае, че легендите, разказани от нас за България и Русе, се оказват истина.

Ето в този именно град се върна Попилиев. И когато той позвъни и ме покани отново на постановка, не мислих много и предложих „Крал Лир“ – та нали в театъра беше Васил Попилиев! Колкото и точно да замисли представлението си режисьорът, по време на работата тези решения често се видоизменят. И най-често върху това повлияват сценографията и Актьорът. Всъщност, правилният избор на сценографа и артиста – това е истинското решение на спектакъла.

Когато Любимов разпредели за ролята на Хамлет самия Висоцки, друг спектакъл не можеше да има – всичко беше по същество в ръцете на артиста. Дори измислената от художника Боровски завеса – многозначителна и остроумна, беше само едно допълнение към изпълнителя. И всеки персонаж в представлението живееше и действаше в зависимост от Хамлет на Висоцки. Няма нищо оскърбително – това лидерство в дадения случай е оправдано. Та нали всичко в този спектакъл бе във взаимно и неразделно сцепление. Всичко бе просто циментирано от личността на Висоцки.

Когато поставях във Вахтанговския театър „Мартенски празници“ и дадох ролята на Цезар на Улянов, той се превърна в лидер на спектакъла. И дори когато той не се срещаше с някое от действащите лица непосредствено, неговата сянка сякаш винаги стоеше наблизо. След излизането на премиерата се посипаха рецензии – „посипаха се“, защото според мен нямаше вестник или списание, които да не отразят това представление. Всичките бяха посветени главно на Цезар – Улянов. И макар аз да бях не само режисьор, но и автор на драматургията, не изпитах никаква обида, защото смятах, че това е справедливо.

За жалост, по-нататък върху тази постановка оказа влияние времето – особената биография на нашата страна. В този случай, когато политическата ситуация налага особен отпечатък върху успеха на спектакъла. Според мен нямаше нито един човек „от висшия ешелон на властта“ (както е прието да се казва), който да не гледа това представление. Прекалено конкретни бяха асоциациите. Неслучайно след като видя спектакъла, Михаил Сергеевич Горбачов прокоментира кратко и, смятам, искрено: „Става дума за мен.“

След няколко месеца той престана да бъде президент.

Всичко това донякъде деформира първоначалния замисъл, направи представлението излишно политически заострено. Но при всички пропуски мисля, че Цезар е най-хубавата роля на Улянов за последните десет години.

В България ролята на Лир в изпълнението на Васил Попилиев само потвърждава казаното.

Възможно е да не си струва отново да говоря за това как „възникват сюжетите“, ала в дадения случай би ми се искало да го направя. Уверен съм, че такова начало на представлението, което да определи целия по-нататъшен ход, няма да възникне никога. То е свързано със самия изпълнител.

По време на репетициите един от почивните дни съвпадаше с предстоящ празник. Очертаваха се два свободни дни и Попилиев помоли да го освободя, като каза, че ще прекара почивката на лов. И ме покани на празника да отида на онова място, където той и приятелите му ловуват. Откараха ме там с кола през деня. На поляната, до езерото, имаше веранда със сламен навес, където се печеше месо от убит глиган. Имаше щайги с бира. Ловците ми направиха място до дългата маса. Начело седеше съблечен до кръста юнак и разпалено разказваше нещо. Това беше Попилиев. Тръгнах към него, но към мен се впуснаха с лай над десет псета. Те бяха привързани към близките дървета, но аз бях твърде близо. Притича кучка, успокои кучетата, а мен и шофьора ни поведоха към навеса. С тези хора аз прекарах целия ден. Те бяха от различни професии, весели, живи и… трезви. Пиеха само бира. И аз попитах Васил – защо? Отговори ми, че имат такъв обичай.

Може би не бях запомнил този ден тъй подробно, ако той не ми беше дал щастливото начало на постановката, а то помогна да решим най-острия проблем за актьора – да усети физическото разрушаване на Лир.

Постановката започваше така: на сцената е разчупената на две половини „сплесканата изпъкналост на Земята“. Едното полукълбо се губи в дъното на сцената под наклон, а другото е в залата, заемайки първите редове. По средата, между тези полукълба от двете страни на сцената има огромна зъбчата машина като средновековните подемно-спускателни механизми във вид на големи скамейки, сковани редове кресла, висящи маси, каруци… Всичко това като огромен секач ще се спуска на сцената, за да я разделя на по-далечни и по-близки планове, стеснявайки и разширявайки пространството.

Но това – по-късно.

В началото всичко е изтеглено нагоре в причудливи фигури, остри ъгли, с колелата на преобърнатите каруци, а по средата на сцената е разното пространство, запълнено от човешка маса. Из залата се движи тълпа придворни, всички се вълнуват. Кралят се бави. Ходят на групи, по двойки, поотделно. Слухове, слухове. Долавят се отделни думи: „Кралят. Мир. Короната. Война. Подялба.“ Сцената все повече се изпълва с хора, а между тях на високи кокили се люлее мъничък шут, гледа отвисоко на този мравуняк и едва се подсмихва.

Внезапно извиква: Идва кралят!

Всички се разбягват към порталите и образуват две човешки стени, освобождават пространството за краля. Викове, свиркане, ловджийски рогове, кучешки лай.

Откъм дъното на сцената се втурват полуразсъблечени хора от свитата, които влачат брезентови тегличи, върху тях – убити четири глигана, след тях летят половин дузина разярени псета на дълги вериги, едва удържани от кучкарите, а заедно с тях се появява веселият, мощен, щастлив след успешния лов Лир. Той поглежда разярената тълпа и започва да се смее силно. Наистина е забавно (така и аз се мятах настрани от озъбените кучешки муцуни) и тогава той забелязва Корделия. Тя е сама и както изглежда, много не одобрява шегата на баща си.

Никъде в разработките към пиесата не ми се удаде да прочета, че подялбата става едновременно със сватосването. А нали тъкмо това обяснява много неща. Лир поделя короната като се весели. Животът продължава. Кралят Слънце като че включва децата си в голямата игра – управлението на държавата. Естествено смятайки – под негово ръководство. Затова забавянето му на лова, глиганите върху тегличите, псетата, хукнали напред аха-аха да скъсат веригите – всичко го забавлява.

Въпреки това главното е сватосването на любимата дъщеря. И главният подарък – пухкавото животинче, което Лир измъква за ушите от ловджийската си чанта – той не вижда, че при неговия смях очите на заека се затварят. Всичко това разбира единствено шутът, затова неговите реплики звучат така хапливо и пророчески:

Но какво да вземеш от глупака!

И ето първият отпор – Кент – това вече е сериозно. Ала празникът е прекалено голям и разплатата за опита той да бъде развален е изгнанието.

Ето така Лир разделя короната.

А след това стъпка подир стъпка: Разрухата. Прозрението. Смъртта. На финала – онези същите тегличи, но върху тях лежат не убитите глигани, а хора. Семейството – трите дъщери и бащата. Това е истината. Това е краят. А короната, властта, войната – всичко ще се повтори. Затова тъй равнодушно влачат тегличите, само че в обратната посока – от рампата. Към дъното. В бездната. Затова са тъй смешни и горчиви последните слова в трагедията:

– Ние, младите, няма да изпитаме това.

За нас, живелите през двайсети век, това е особено ясно.

За лишен път това потвърди и самият Попилиев. Той успя да изиграе Лир само няколко пъти. Получи инфаркт, отиде в болницата и с онази деликатност, на която са способни само началниците, именно в болницата му съобщиха, че е освободен от задълженията си на художествен ръководител и директор на театъра. Спомнили си, че е превалил шейсетте. Сега той е в София артист на свободна практика. Играе в различни театри като гастрольор. Не зная дали ще ни се удаде да се видим пак. Може би. Затова и написах тези бележки.

Москва

ВАСИЛЕН ВАСЕВ:

Не, те повече не се видяха. Когато през лятото на 2002 г. Аркадий Кац пристигна да летува край нашето море, първо потърси по телефона в София своя скъп приятел Васил Попилиев и научи, че той е напуснал белия свят само преди седмици, за да премине в отвъдното.

Кац беше смаян и покрусен. Когато аз се срещнах с него, той все не можеше да повярва тази съкрушителна истина. Често говорехме за Попилиев като за жив, споменавахме го, разказвахме си различни истории. Защото Васко бе обичлив чаровник, чудесен партньор и справедлив ръководител на такова конфликтно нещо, каквото е театърът.

Аркадий Кац беше и си остава до днес един от най-изтъкнатите, най-талантливи и оригинални режисьори на руския театър. След дългите години, когато наложи Руския драматичен театър в Рига на вниманието на обществеността в някогашния Съветски съюз, сега вече две десетилетия той е в Москва, гастролира в редица театри в страната си и в чужбина, гостувал е в САЩ с постановки и лекции, но полага усилия и в собствения си театър в Москва. Едва през последно време отделя часове и за една книга върху творческия си живот. Във Варна една вечер бяхме четирима със съпругите си и седнали под едно борово дърво, напомнящо за боровете на Рига, той прочете тези свои бележки, а аз му обещах да ги преведа и публикувам.

Василен Васев

*Аркадий Фридрихович Кац е съветски, украински, латвийски и руски театрален режисьор и педагог. (Из Google)

На фотосите: Аркадий Кац и сцена от „Варвари“

(Сп.“Театър“, бр. 4-6/2016)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s