tete-a-tete

  МАРИАНА КРУМОВА Актриса

tete-a-tete

mariana-medeya

Мариана Крумова (Медея) в „Медея” от Еврипид, реж. Петър Денчев , ДТ-Русе

mariana-super

Мариана Крумова е известно име в българския театър и кино. Театралната й кариера започва в средата на 80-те години. Била е актриса в театрите на Димитровград, Хасково, Сливен. От 2003 година до сега е в екипа на  Русенския драматичен театър. Участвала е в известни спектакли на изтъкнати режисьори както в страната, така и в столични театри. Има награди за актьорско майсторство от престижни форуми на съвременния ни театър. През 2013 г. стана носителка на наградата „Русе” за изкуство и култура.

      – Кога се появи влечението ви към театъра и как започна професионалния ви път в него?

         – Не мога да определя кога се случи, по-скоро беше едно смътно предчувствие и търсене. Исках да бъда балерина, опитвах се да пиша, обичам поезията и знаех  цели стихосбирки  наизуст, малко рисувах и неусетно открих, че искам да чувам името си като актриса, изпълнител (буквално). Никога не съм участвала в театрални студии, защото бях много срамежлива. Това беше моята тайна. Вътрешно знаех , че ще се случи и не бързах. Завърших педагогика и работих една година по разпределение. На сцената се качих късно след две участия в киното – филмите „Авантаж” и „Адаптация”.

         – Биографията ви е изпъстрена със срещи в спектакли с много изтъкнати режисьори. Как повлияха те на оформяне на вашата актьорска индивидуалност и кои бяха главните творчески фигури, създали вашия театрален Университет?

         – Сякаш попаднах в приказка и първите герои там бяха Георги Дюлгеров, Въло Радев, Руси Чанев. Трябваше да скоча направо в дълбокото и да уча. И в театъра ме чакаха изненади. След изпит Вили Цанков ме взе в Димитровградския театър. Там се срещнах с  Георги Попов, Маргарита Младенова, Пантелей Пантелеев. С Бина Харалампиева работих много. А с Възкресия Вихърова извървяхме дълъг път в търсене, експериментиране, заедно израствахме. Тогава започнах да осъзнавам възможностите, хоризонтите, смисъла на това занимание и му се отдадох с цялото си сърце. Работехме денонощно, мечтаехме. После Иван Добчев ни покани  в Хасково, където вече беше започнал да събира своя група. Изключително много дължа на срещата си с него и съм благодарна. Докоснах се до големия професионализъм, а той изискваше от нас също да бъдем големи, даваше ни отговорни роли и заедно ги изстрадвахме. Да поставяме текста високо  над нас, да се домогваме до него, да  го откриваме в дълбочина и да сме отговорни всяка минута на сцената пред публиката. Да защитя Албена пред зрителя беше истинска  борба в началото, която завърши с победа. Иконоборец. Обичахме се, смесвахме сцената с живота, а живота ни беше сцена. По-късно участвах в първите представления на техните ученици Явор Гърдев, Деси Шпатова. А Галин Стоев е много специален за мен.  Красив ум, деликатност и умението да даваш, да допускаш до себе си актьора така, че той да твори само с доверие и любов, да изтрива границата между нас.

         – Кои са онези белези – черти на характера на персонажа, ситуация, жанр – на ролята, които са причината тя да ви  „хване” ?

         – Нямам любими роли или такива, които искам да играя. Предпочитам тръпката на неочакваното. Каквото се падне, това. И за мой късмет режисьорите залагаха, виждаха в мен различни типажи. Разпределение или кастинг срещу типажа (casting against type). Първата ми работа  с Иван Добчев беше Баба Злата

Държавната жена, “Босилек за Драгинко“, Константин Илиев, а после дойде Албена. Често се случваше в един сезон да играя противоположни роли като възраст, характери. Неведнъж съм имала кризи в работата си върху ролята, но с преодоляването разбираш, че си направил още една крачка. Харесвам силните женски персонажи. Макар и грешни знаят какво искат и се справят. Понякога само изглеждат слаби и беззащитни, но силата им е в мъдростта и простите неща. Кристин, „Госпожица Юлия“, Галин  Стоев. Два пъти играх Султана, трудна за постигане роля. Може, ако се опитам трети път, да “гръмне“. Медея още е в мен, там можех и още,  и още. Албена е младостта и любовта, чувствам се свързана с още много роли. На въпросите, които ни задават героите, често не откриваме отговора до кря на живота си.

         – Участвали сте в доста авангардни спектакли, както и в традиционни по начин на изграждане. И все пак лично за мен вие ” тежите” , чувствате се по-комфортно тъкмо в авангардната, модерна атмосфера на едно представление. Как се чувствате в двата вида театър?

         –  Не бих анализирала българския авангард. Аз само съм участвала в опити, експерименти. Опитвахме се да разбием схемата, традицията, затвърдените “правила“ на базата на това, което сме чели, гледали слушали. Влияеше ни и голямото европейско и руско кино. Състезаваха се Възкресия Вихърова от Димитровград с Иван Станев в Ловеч. Имаше смисъл в това, променяш се завинаги. Лишаваш се от суетата и се стремиш да разшириш своите граници на физическо и духовно ниво. Пребиваваш в най-свободната и непозната територия на своето “аз“. Спонтанността, онова състояние,  в което изгубваш себе си по време на репетиция и се оставяш на своята вътрешна безкрайност. Да се освободиш от собствените си клишета и самооценки, да се оставиш на интуицията и въображението. Там откриваш нещо ново за себе си  и за текста. За съжаление днес това се случва само в отделни групи, а преди беше възможно в театъра, стига да имаш воля. Трябва да сме в движение, искам да се уча. Искам режисьора да не разчита на моя опит, а да ме лиши от него. ”Тоз, който получава плесници“, Л. Андреев, Възкресия.Вихърова, Хасково; ‘Малки трагедии“, Хлебников, реж. С. Пономарьов, Сливен; “Битката“, Х. Мюлер, реж. Димитър Недков, свободен проект – са малки постижения в тази посока.

          – Столичен – провинциален театър: съществува ли разделение или това е измислена митологема?

         – Театърът е нашият свят, къде ще го търсим и намерим няма значение. Може да е добър или лош и в малкия, и в големия град. Нямам усещане за принадлежност към място. Играхме един месец “Битката” в Лондон и какво от това. Артистът, сцената,  публиката – това е. Винаги е хубаво, когато се разбирате.

         – Какво ви дава участието в киното?

          – Киното ме придружава през целия ми път. Не редовно, но винаги, когато трябва. Там виждам откъде съм тръгнала, как остарявам и какво съм научила за живота и професията. Имала съм късмет да снимам добри филми с добри режисьори. Респект. Уж е нещо мимолетно, а остава завинаги.

– Как се чувствате днес в съвременното битие на театъра ни?

          – Театърът се движи, макар и не с темповете на киното. Успешни, неуспешни години, сезони. Тази реформа вече я изговорихме и измъчихме я и мисля , че бавно започваме да се връщаме към смисъла, сериозните послания. Зрителят все повече се отдръпва от евтините смешки. В Русенския театър има сериозни заглавия, класическа драматургия и амбиции, които трупата отговорно защитава. Артистът кармично е свързан с вярата, с любовта. Това е нашата “храна“ и аз вярвам, че театърът ни е жив, защото има умни, талантливи млади хора, които правят пътя ни по-светъл.

Крум Гергицов

(Сп.”Театър”, бр. 4-6/2016)

 

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s