Гилдиите

ГЕОРГИ ТЕНЕВ Драматург

 

Завършил е Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ”.  Бил е  Хердеров стипендиант   във Виенския университет. Възпитаник е на Маргарита Младенова и Иван Добчев в експерименталния им клас в НАТФИЗ. Писател е на романи, разкази, поезия, текстове, предназначени за сцена.  Автор е  на  „Страхът на резидента от отзоваване“ – проза и драматургия ( 2000 г.). Постановки по негови текстове са играни в Германия (Лайпциг, 1998), Франция (Париж, 2004; Нанси, 2003), Русия (Санкт Петербург, 2004). Номиниран е и награждаван. Носител е на Голямата награда „Prix Europa за най-добра европейска радиодрама“ на Берлинския фестивал (1999) за съвместния авторски проект „Атолът“, заедно с Явор Гърдев и композитора Асен Аврамов. Потомък е на поета Николай Лилиев и на литературния историк Георги Константинов.

Георги Тенев е елитарен автор и личност. Абсолютно жив – слаб, по-скоро висок, леко-упадъчно прегърбен, светъл, дори красив – не случайно тв журналистката  Евгения Атанасова го е избрала за съпруг. Когато има възможност, Георги Тенев  минава през градинките  на София, а не по улиците. Ето защо обичам градинката „Свети Седмочисленици”.

 

  1. Театърът не иска вече да говори. Иска да скача, да танцува, да е спорт, цирк, затваря устата си с киноекрани, иска да пее, изрови целия си арсенал от физически гeстуси само и само да не произнася това, което някой е написал. Лошото е, че това е модерно. Или е добро?

– Театърът е изкуство, което по един или друг начин трябва да отговори на безумието на деня. Словесните форми, литературният театър, това са видове, които продължават да съществуват. Особеността е, че ултра-медийната публичност вкара в конкуренция много платформи на изява и затова изглежда, че словесният акт е позагубен. Но този факт е важен по отношение на количеството, не и на качеството на театралната продукция. Това се отнася за българския контекст, доколкото го познавам, а също и за европейския, също според моите не съвсем задълбочени наблюдения през последните години.

2. Словото, предназначено за сцена, претърпя какви ли не издевателства: прекрояване, пришиване на чужди парчета, събиране в едно на взаимно непонасящи се автори, епохи, стилове… Театралнат  криминалност се развихри и удари особено тежко световната класика. Смятате ли, че тези експерименти се отразиха отблъскващо на зрителите?

– Не знам каква „театрална криминалност“ имате наум, но ще припомня, че едно допускане за същността на театъра e, че той е нещо близко до престъплението. До игра-на-престъпление. Театърът прекрачва граници, винаги там се забъркват някакви грешни смеси от намерения и смисъл, появяват се акции, възникнат секти, естетически провокативни движения и избухват скандали. От друга страна, понятието за класика е сложно за дефиниране. А зрителят с неговото „право да харесва“ и „право да не бъде отблъскван“, е също много относителен призрак. Същото като дефиницията за „гражданин“. Кой е гражданин? Всеки е такъв, всеки има права. Но само активният гражданин прави гражданско общество.

3. Някога човечеството  качи словото  нависоко, горе на сцената, заради неговата сила и въздействие. Така речта направи театъра професионален, а режисурата довърши театралния лавров венец. Дойде ли време за погребално слово за словото, предназначено за сцена? 

– Не възприемам сцената като място, което е високо (а кой е в ниското, тогава?), нито че словото (имате предвид текста, предполагам?) е онзи елемент, който е поставен върху емпора. Допускам, че става дума за кръг, в който централно място е отделено на представящия, който се отличава от наблюдаващите по това, че има какво да каже и затова изисква от тях да приемат позицията на тези, които ще чуят/видят казаното/представеното.

Ако говорим за определена издигнатост, сакралност ако щете, то тези елементи на театралността са наследени от произхода на европейската театралност, извираща от корените на литургията, на взаимодействието на вярващи хора в един празник.

Също така, говорите за някакъв финал, за залез сякаш. Изобщо не разчитам, че нашата бедна на оригиналности епоха може да претендира за такъв гигантски жребий – да е времето, когато  ще се произнася „погребално слово за словото“, както го формулирахте. Отличителна черта на всяко разклатено време е неговата самооценка като драматично и финално, „такова не е било“, усещането, че са дошли „повратни времена“ и пр. Със сигурност, отдавна и неотдавна са се случили много по-остри завои на културата, включително и за съдбата на художественото слово. Нашата културна ситуация е лесно сравнима и разпознаваема, да речем в описаните блестящо от Прокопий Кесарийски събития от VI век (в „Тайната история“). Цели страници с безпогрешни оценки и душевни стенания на този културен и ерудиран човек могат да бъдат пренесени почти без редакция за нашия днешен пейзаж.

4. И все пак театралният диалог агонизира, няма пиеси-събития, драматурзи-явления, както  местни, така и световни, но пък  има истински бум на диалози/сценарии за филми. Дали днес Есхил, Еврипид, Аристофан, Менандър, Софокъл, Шекспир   щяха да бъдат киносценаристи?

– Да се подценява развитието на новите жанрове е исторически недопустимо, ако желаем да отчитаме някаква еволюция. Няма как да търсим високите постижения на словесното изкуство само в една област, ако междувременно се е появила и друга, конкурентна област на изява за творчество чрез слово. В този смисъл, драматургията-събитие е много по-често срещана за глобалния зрител. На игралното поле са въведени много повече автори и изобилието може да засити повече вкусове. Не смятам, че Бекет е оставил празно място, при положение, че съществува Ларс фон Трир.

5.  Ако кръгът около словесния театър продължава да се стеснява, той неизбежно ще се превърне в малко елитарно островче. Как бихте оправдали една подобна перспектива?

– Голямото разказване на съвременния епос и драма – театър, филм, медия – продължава да е основано на словото. Пак ще повторя, че стесняване няма, както впрочем няма и ясно очертан „кръг“. Хипертекстът на актуалния културен живот е толкова многообразен, че въпросът изобщо не е във формите, а в съдържанието. Не как говорите, а за какво говорите. Ако някой изпитва тъга към широките и препълнени салони, огряната класическа сцена и традиционните театрални спектакли, аз бих казал, че тези „параметри“ отразяват пазарното състояние на стоката „театър“. Да, сега сцената има жестоки конкуренти за свободното време на зрителя, в лицето на медии, с които е трудно да се мери, да не говорим каква икономическа сила стои зад тях. Но нали не забравяме основната истина: театърът не е магазин. Театърът се занимава с възпитаване на вкус. В магазина, на сергията на забавленията, стоят стоки. Не е така с театралния афиш. И затова театърът и преди, и сега, и в обозримото бъдеще ще е място, което предлага специфичен естетически проект, базиран на уникален процес на живо включване. И това е без алтернатива.

6. В Уикипедия пише, че сте потомък на поета Николай Лилиев и на литературния историк Георги Константинов. Помага ли  творчески такова роднинство или обратно?

– Интернет е коварен източник на информация. В случая, това, което там е било написано, е вярно. Но фактът на роднинската връзка е прекалено ангажиращ и честно казано, когато мисля за тези неща, само осъзнавам колко неуспешни са опитите ми. Затова по-добре да не мисля за това.

7. Учили сте в  експерименталния клас на професорите Маргарита Младенова и Иван Добчев в НАТФИЗ – това е голям подарък от Мелпомена. Какво, само този забележителен български театрален тандем,  може да даде на свой ученик?

– Не можете да подмените индивидуалната отговорност с институционалната. Това в крайна степен важи за театралното образование и възпитание. Няма да се впускам в описания и обяснения на методологията, към която Маргарита Младенова и Иван Добчев са ме приобщили. По-важно е да кажа, че тяхната индивидуална ангажираност с всичко, което правят в театъра, е емблемата на школата, която са създали. Те приемат своето място в театралния процес много лично, искат отговори и поставят въпроси дори тогава, когато – вероятно – отговори няма.

Решенията в един театрален процес (а и в театралното възпитание) се взимат йерархично. За представлението е отговорен режисьорът, за вкуса на студентите е отговорен преподавателят. Младенова и Добчев са дори крайни в поемането на тази отговорност и това прави отношенията между тях и студентите им близки до отношенията на деца и родители. Сами ще се досетим, че подобен подход рядко се предлага на съвременния млад човек и когато премине през такава школа, накъдето и да продължи, възпитаникът има зад гърба си биографията на едно особено творческо семейство. Може дори с развод да завърши всичко, но и тогава пак си наследник на нещо, което няма как да ти бъде отнето.

8. С Явор Гърдев и Никола Тороманов основахте  Триумвиратус Арт Груп (1994). Каква беше целта? Изпълнена ли е? Търсенето продължава ли?  Или беше просто изблик на младост, която иска да се качи на главата на Питър Брук?

– Вече е трудно сами да си спомним какви бяха мислите ни тогава (някъде през 1993-94-та?). Останали са обаче доста интересни снимки, манифести, акции, забава. Мисля, че самата идея, говоренето за „Триумвиратус“ беше вид произведение, социално изкуство, към което са трудно приложими изискванията за „програма“ и „смисъл“. Това беше поезията, която съчинявахме, за първи път осъзнали, че можем да си измисляме имена, съюзи, концепции, да пишем програми и да правим планове, без някой да дойде (от ОФ, ДС, МВР, ДКМС) и да ни пита с кого е координирано, кой ни праща и въобще какво искаме.

9. Тревогите и надеждите ви за българския театър?

– Тревогата ми е за театралите, които са (или поне трябва да бъдат) елита на културната ситуация у нас. Театралните автори (имам предвид не само драматурзи, но и режисьори, актьори, художници, всички творящи на сцената) са загубили отчасти съзнание за една важна идея: че тъкмо те и тъкмо с действията и произведенията си формират определено „високо пространство“, „извисеност“. Да, те са елит, а не просто някаква буржоазия, нахранена и оформена в разпознаваеми структури. Театърът е преди всичко изкуство, след това култура, а накрая би могъл да бъде и индустрия. Професионализмът идва след импулса, който е по същество непрофесионален. Професията, занаятът, прехраната са достойни неща в театралната практика, но от тях в чист вид не може да се роди нищо ново, вълнуващо и със сигурност нищо, което да прави естетически революции, да ражда промяната. Не и ако отсъства творчески импулс.

И накрая, театърът е изкуство, в което има огромен процент идеализъм.

 

К.Апостолова

 

(Сп.”Театър”, бр. 4-6/2016)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s