Личности

АН БОГАРТ ПРЕДМЕТЪТ НА ТЕАТЪРА

Общността е сърцето и предмета на театъра. Историята сама по себе си и начинът по който тя се предава е само съединителната тъкан, която свърза дадено актуално събитие на определена общност, с „обряда на взаимодействието”, който е дошла да съпреживее. Обрядът е ритуалния аспект на всяко действо, и театралното изкуство съдържа необятни полета на ритуалност.

През 1987 любимият ми приятел Хенри Страм играеше ролята на Кузинс в пиесата на Бърнард Шоу „Майор Барбара,” която се игра в „Сентръл Стейдж” в Балтимор. Към края на дългото и доста отегчително неделно матине, по време на трето действие Хенри прави груба грешка. Героят му трябва да изрече ключова реплика относно своето потекло и полагащата му се роля да оглави фабриката „Undershaft Munitions”. Оправдавайки се защо му се полага да управлява леарната, Хенри прави глупава грешка и вместо да каже: „Майка ми е сестрата на покойната съпруга на баща ми, и следователно аз съм едно безпризорно дете на този остров” той заявява: „Баща ми е сестрата на покойната съпруга на брат ми и следователно аз съм едно безпризорно дете…” За негово най-голямо учудване цялата публика, която до този момент Хенри си мисли че е задрямала избухва в грохотен смях. Хенри осъзнава, че публиката всъщност е будна, жива и винаги следи и регистрира репликите.

Всяка общност, сплотена от простия акт на слушане, се превръща в мощнен двигател на колективна осъзнатост. Качеството на сътрудничество и взаимно щафетно предаване на фабулата между публика и актьор изграждат неповторимо преживяване на асоцииране и възприятие. Потенциалната интелигентост на всяка една група се активира във времето, в което се случва представлението. Времето се разтяга и тези два часа на лъчеизпускане и лъчевъзприятие се превръщат в цяла вечност. Актьорите са зависими от настроението и възприемчивостта на определената общност, която се формира и разпада по време на и след самото действие. Вълшебното е, че публиката, която се формира по време на представление е излъчвателят, който може да вдъхнови или разруши една постановка, защото в края на краищата публиката сама се учи и възпитава как да възприеме представлението. Колективното съществуване може да ни стимулира или ограби, в зависимост от целта и атмосферата на дадено събиране. В процеса на взаимодействие между внимание и възприемане зрителят притежава потенциалът да сътвори трансово поле на взаимен интерес или екстаз. Режисьорът Уилиам Бол в настолната книга за театър „Чувство за ориентация” пише, че публиката извършва героичен подвиг като прекарва два часа в театъра без да мисли за себе си.

За разлика от киното и телевизионното изкуство театърът е недовършен докато, публиката не допълни уравнението. Когато влизаш в театъра нищо не е гаранитрано, не знаеш какво точно ще се случи. Как наблюдаваш действието и как реагираш на действието оказва огромно влияние върху онова което се случва на сцената. Потенциалът на едно силно комунално преживяване си съдържа в сакралния акт на сближаване и поддържане на непрестанния импулс да се ходи на театър. Зрителите се кооперират помежду си за да въздействат на ставащото и едновременно се учат един от друг как да гледат пиесата. Секунди след самото начало на действото актьорите предусещат с какъв тип публика ще комуникират и се настройват адекватно…..

Но ако се отворим прекалено към другите, рискуваме преживяването да не бъде реципрочно. Едно неуспешно събиране може да доведе до объркване и липса на ориентация. Театърът е недовършен, ако публиката не съпреживее и не пречупи условния свят чрез себе си. Да, условно изкуство е театърът. Това как публиката дешифрира представлението е акт на интерпретация. Двусмисленосста, която се поражда от едновременното вживяване и дистанциране създава известен ефект на отчуждение, който Антонин Арто нарича, „театърът и неговият двойник”.

Предметът на театъра е в изживяването на условната среда от страна на определените общества, които се събират в рамките на отреденото за пиесата време: актьорите, публиката, и персоналът зад кулисите, които са част от всяка продукция. Предметът на класическата драматургия представлява взаимната история на публиката и творците, които са били свидетели и са интерпретирали пиесата в миналото. Предметът на театъра, е винаги и сакрално действие, в което определена общност се сплотява и обменя енергия, информация, памет.

Наскоро, равинът Джонатан Сакс изрази личното си становище по повод емпатията на публиката във вестник „Ню Йорк Таймс”. В статията си Сакс прави сравнение между инстинкта за самосъхранение на Дарвин и груповия импулс на посветената състрадателна публика.

Ние предаваме гените си индивидуално, но винаги оцеляваме колективно, като членове на определена група и групите могат да просъществуват, когато индивидите не само търсят своята изгода, но допринасят и за общото благо.

В днешно време живеем по голяма част от живота си борейки се за оцеляване. Инстинктът за самосъхранение е мощен и може да се превърне в клопка, която да осуети свободното съществуване на човека. Този инстинктивен, светкавечен, емотивен механизъм на възприятие е извлечен от древните части на мозъка, симпатетиковата нервна система, от страха и защитните реакции на организма. От друга страна, груповата сплотеност е функция на дясното полукълбо и на интуитивното подсъзнание. То от своя страна е свързано със спонтанната креативност, но и с въздържанието, което се управлява от пре-фронталната мозъчна кора. В изложението си Сакс добавя, че религията съществува, за да подтикне хората да не се вглеждат единствено в своите нужди, а да проникнат в полето на алтруизма и емпатията. Вярвам, че точно този аспект на взаимност се споделя от публиката по време на представление.

Начинът по който тялото и умът реагират в определени обстоятелства ме карат да преосмислям всяко действие на сцената соматично, по един субтилен, енергиен път. Когато изпадам в паника реакциите ми стават сприхави и забързани, импулсивни и понякога насилсвени. Древното ми тяло и мозък откликват на първичните сигнали със страх и чувство за самосъхранение. Омразният хормон кортизол разтърсва тялото ми и вече не мога да мисля трезво. Играейки от позицията на егото и собствения интерес се превръщам в Дарвинова марионетка впримчена в инстинктите за самосъхранение. Ставам егоистична и прибягвам към механизмите на самозащита. Едновременно се започвам да се съпротивлявам и се оттеглям в себе си. Търся да спася собствената си кожа и не мисля за благополучието на другите. Мигновенно настъпва смут у мен и загубвам  хармонията със заобикалящия ме свят. Обзема ме ревност и отчужденост от останалите.

Тези стратегии които са ни помогнали да еволюираме като човешки род и осигуряват нашето потомство представляват и тактиките, които ни причиняват емоционална болка. В името на продължението на рода и собственото ни самосъхранение създаваме преграда между нас и останалите. Моят атавистичен Аз е самотен Аз. Всеки опит за самосъхранение е опит да се контролира заобикалящия свят. Опитвам се да секна потока на промяната. Създавам бариери, ограничения. Грабвам всяка форма на мигновенна наслада и не я пускам за нищо не света. Искам да спечеля, искам да успея.

От друга страна ако се спра за миг, намяла темпото и изявя алтруистичната си природа, достъпна за всекиго, преживяването на живота и взаимоотношенията се превръщат в празник. Изчезва самотата, егоизмът и постоянното задоволяване на капризи. Това забавяне на бясния ритъм изисква огромна доза търпение и волево съпротовление в процеса, в който нивата на кортизолната инвазия завладяват организма. Опитвам се да преосмисля импулсивите си и егоистични действия и вместо да избухвам прибягвам към умеренност и търпение.

В посоянно променящото се ежедневие на  нашия свръх-стимулиран свят е изключително трудно да се концентрира човек и да прояви търпение, за да си наложи полезни огрничения. Какво ще ни даде шанс да  стабилизираме и фокусираме сетивата си? Какво ще ни помогне да преговаряме приятелски с нашия постоянно пулсиращ, екстремен свят? Как да отворим пространство за  размисъл и самосъзерцание сред кипящия живот. Сакс предлага религията като метод за намаляване на бясното темпо. Аз добавям вярата в интуитивното начало. Древните общества се събирали, за да придадат нова настройка на ума и сърцето, да преосмислят живота в името на по-възвишена вселена. Мисля, че изксутвото на театъра е инструмент, чрез който да де-програмираме обичайните си импулсивни реакции и да намерим вечното във водовъртежа на светкавичната акселерация на настоящето. Медитирането и съзерцаването в група ни помага да превъзмогнем очакванията и да успокоим тялото, да се свържем с миналото, както и с тези около нас. Естетическото взаимодействие в присъствието на други изисква взаимно уважение, покой и възприемчивост, които пък създават чувство за споделено спокойствие и уравновесена сетивност.

Превод д-р Антония Катранджиева

Списание „Американ Тиатър” – Брой, Март 2013, Ню Йорк

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s