De Facto

МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА Режисьор

 

Йордан Георгиев разговаря  с Маргарита Младенова по повод спектакъла „Процесът против богомилите“ от Стефан Цанев в Народния театър и 25-годишнината на „Сфумато“

   Йордан Георгиев: Професор Младенова, всяка среща с вас  е предпоставка за един смислен и задълбочен разговор не само за професионалния Ви път в театъра, но и за духа на времето, в което живеем – разговор, който е в състояние да вдъхнови всеки чувствителен и интелигентен човек все по-често да търси съприкосновение със света на изкуството. Новият сезон на Народния театър ще стартира с Ваша премиера, при това по една емблематична българска пиеса – „Процесът против богомилите“ от Стефан Цанев. Какво Ви мотивира да възкресите за нов живот тази пиеса близо половин век след нейното раждане?

 

   Маргарита Младенова: Да, мисля, че нашият вариант на „Процесът против богомилите“ е един прочит, който отваря смислите, съдържанията към днешния контекст, към тревогите и болките на днешния човек. Но темата е метафизична. Тя си беше заложена в пиесата. Това е темата за светещия човек в мрака. Не искам да използвам други думи, защото мисля, че богомилството е тъкмо това. Богомилите вярват, че плътта е от дявола, а духът е от Бога, че човек в несъвършената си направа пази памет за съвършеното. И призванието му на земята е да свети сред мрака и по този начин, малко по малко, самият мрак да започне да вижда, че има светлина и да отстъпва пред нея. Това е много поетична и в същото време през тяхната практика много жертвоготовно изповядвана религия, която ни е страшно нужна. Проблемът за духа и същевременно машината, която се задвижва единствено и само от мерките на прагматиката, на интереса, на печалбата – този сблъсък е изведен в представлението. Мисля, че е прекрасен визуалният образ на Никола Тороманов – неговата идея за пространството, в което се развива този живот. Ние точно така сме го замислили – да бъде като една адова или божествена машина, в зависимост от гледната точка. Тук трябва да подчертая сърцатото участие в работата и на автора, и на композитора Асен Аврамов, и особено на трупата от 17 актьори, които след тези три месеца и половина, сега са много по-спяти и свързани, много по-дълбинно принадлежат на това, което правим, отколкото в началото. Изключително тежък, вдъхновен и рядък за практиката на последните години процес имахме. И то с „машината“ на Народния театър, на голяма сцена, с много тежка кинетика на представлението. Първите срещи със зрителите бяха за всички ни повече от изненадващи, направо вдъхновяващи. За нас това не е просто представление. Някак си, тук ставаше дума да се вложиш по по-особен начин. Това е наша кауза – не просто да направим едно добро и ефектно представление, а как се влагаме вътре. В същото време за мен това е едно продължение на темите от „Рицар на светия дух“ и „Духът на поета“. Получава се един маратон от български акции, които колкото и да са различни като театрална поетика, като че ли ни държат в пространството на „проклетите въпроси“: какво да се прави? Какво става? Какво се случва с човека? От кога започва то? Какво е предназначението на театъра в третото хилядолетие? За какво трябва да говорим, дай Боже талантливо, от сцената?

%d0%bf%d1%80%d0%be%d1%86%d0%b5%d1%81%d1%8a%d1%82-1-i

„Процесът против богомилите“

Йордан Георгиев: Това е втори Ваш пореден спектакъл по пиеса на Стефан Цанев на сцената на Народния театър след „Духът на поета“. Разкажете как протече диалога Ви с автора по време на репетициите? Знам, че той е направил нов сценичен вариант на текста, за да може спектакълът да бъде напълно адекватен и съзвучен с днешното време.

 

   Маргарита Младенова: Правихме го заедно. Той постоянно пишеше текстове, говорехме преди, даже по време на или между репетициите. Не мога да кажа, че вариантът е изцяло нов, но текстът наистина е трансформиран. Финалът е различен. Знаете, че пиесата е на документална основа. Сега прибавихме малко текстове от евангелие на Тома, както и някои нови текстове на презвитер Козма. И на тази документалност стъпва драматургичната, но смея да твърдя и поетичната парабула на пиесата. Защото Стефан Цанев е поет и аз улавям, усещам как тази поетична енергия е заложена и тегли цялото към хоризонта. Такова е и представлението. То е до голяма степен екстатично. Природата на енергията на случване, според мен, е съответна на силата на болката, на силата на ангажимента ни, спрямо темите, за които става дума. Тази тема за светлината в мрака е свързана и с „Духът на поета“. Това е всъщност въпросът за какво трябва да говорят изкуствата днес. Аз не съм против смисленото забавление в театъра. То се прави трудно. И щом е смислено, значи и то в импулса си е духовно. Но съм против да се гледа на изкуствата като на всяка друга стока и тази стока да се съобразява единствено с това какво върви в момента на пазара и да гъделичкаме, да инервираме повърхностно зрителя, без да го разтърсваме. Мисля, че днес, когато е толкова голяма тревогата човек да не загуби човешкото си пространство, повече от всякога живите изкуства трябва да се завърнат към духовното. И тревогата ни за това какво става с духовното, да бъде голямата тема, големият предмет на правене.

%d0%bf%d1%80%d0%be%d1%86%d0%b5%d1%81%d1%8a%d1%82-2

„Процесът против богомилите“

   Йордан Георгиев: Лично на мен, след като за пореден път прочетох пиесата и изгледах едно от предпремиерните Ви представления, ми е любопитно защо се лишихте в новата сценична версия от фигурата на адвоката от ХХ век – защитникът на богомилите, в чиито прозрения звучеше една по-важна присъда от тази на бориловия съд, а именно – присъдата на времето спрямо богомилите и техните обвинители?

 

   Маргарита Младенова: Защото адвоката е зрителят. Според мен по този начин, след като се лиши от адвоката като действащо лице, цялата материя се освободи и от известна публицистичност, от която днес няма нужда и се отвори, отключи дълбоката, поетична и сетивна философия на пиесата. Адвокат може да бъде само зрителят в своето възприятие и своята мярка.

 

   Йордан Георгиев: „Процесът против богомилите“ е историческа пиеса в шекспировия смисъл на думата – ако можем така да кажем, където конкретната историческа епоха служи по-скоро като фон за художествено разкриване на универсални човешки категории, на вечните теми и проблеми, вълнуващи човечеството и в същото време като огледало, в което може да се провиди нашето съвремие. Стефан Цанев вярва, че хората на изкуството – поетите, музикантите, художниците и артистите, са призвани да бъдат днешните богомили. Вие лично споделяте ли тази вяра, че нашите творци успяват да бъдат морален коректив на покварата в политическата ни класа, че ще съумеят да разтърсят морално обществото или действителността за пореден път ще се окаже по-силна, по-жестока от идеалите?

%d0%bf%d1%80%d0%be%d1%86%d0%b5%d1%81%d1%8a%d1%82-3

Деян Донков в „Процесът против богомилите“

   Маргарита Младенова: Тази битка между духовното и материалното, между светлината и мрака никога няма да свърши, през каквито и различни форми на конфликт да премине – по-жестоки, по-милостиви или може би по-перфидни. Аз нямам самочувствие на съдник, за да кажа: да, хората на изкуството правят това, а хората на властта изцяло не го правят. И в този вариант на пиесата сме се опитали да избегнем точно това сочене с пръст – че едните са лоши, а другите са добри и това е един път завинаги дадено. Опитали сме се да изследваме тази битка на светлото и тъмното през човека. Тези две начала процепват човека и го поставят на голямо изпитание. И то в един контекст на провал на духовното. Мисля, че това е много различното – не толкова в празното да изписваме какво мислим, колкото да сблъскаме себе си и зрителя с усещането за провал. Ние напразно бягаме от това усещане. Ако погледнем истината в очите, това ще ни притисне да излъчим енергия и да прекрачим провала. Липсата на памет за провал е бягане от истината. И това отслабва, обезсилва духовната енергия на човека. А като че ли най-вече в ситуация на голяма слабост, духът може да се събуди и да накара човек да се хване за косите и да се изтегли. Това е битка, която тече през всеки човек – не между добрите и лошите.

 

Йордан Георгиев: Говорейки за светлината в мрака, тази пиеса предлага една удивителна аналогия: Навремето богомилите масово са били изгаряни по кладите из цяла Европа. Днес клади няма, но пък сме свидетели на един друг феномен – „светещите хора“, „хората-факли“, които се самозапалват, за съжаление, от няколко години и по площадите на България. Не е ли това най-безмилостната диагноза за летаргията, в която е затънало обществото ни? Като че ли единственият начин да заразиш с искрица непокорство, с дух на непримиримост останалите хора е да възпламениш сам себе си в буквалния смисъл на думата.

 

   Маргарита Младенова: Понеже аз съм жена, женската ми природа по никакъв начин не може да излъчи патос от един такъв жест. Аз изпитвам болка. Оказва се, че не работят никакви други начини  – чистоплътни, извадени на светло, никакви обединения на хората, никакви настоявания да се съхранят в паметта и в действието на общностите ценности, които са забравени или с тях се демагогства. Факт е, че това не работи, че всичко се изкористява и единственият, отчаян ход е да прекрачиш по този начин, да станеш на факла, както казва Борил. Това е много горчива формула за времето, в което живеем. Другата също доста безрадостна истина е забравата. Забравят се ученията, забравени са духовните просветления, забравени са големите текстове. Ние се връщаме някъде, където човекът вече е бил и откъдето е излязъл и отишъл напред. И в третото хилядолетие, в това свръхбързо развитие на технологии, кризата на духовното е тази част от истината, без която нищо не правим – дори да казваме половината истина.

 

   Йордан Георгиев: Кого бихте искали да предизвикате с този спектакъл? Очаквате ли, че някои от политиците ни биха могли да се разпознаят в образа на Борил и неговите двойници? От друга страна, опасявате ли се от евентуална реакция от страна на православната ни църква? Помним, че преди няколко години Иван Добчев се отказа да прави спектакъл в Пловдив, именно заради такава реакция на тамошния митрополит Николай.

 

   Маргарита Младенова: Аз от доста години, особено откакто се занимавам с българските теми и почти с нищо друго, очаквам да предизвикам някого от политиците и той да реагира по някакъв начин – да се възмути, да го превърне в шега или да се направи, че не го е чул. Но те просто не идват на театър. Това е. Уви! А що се отнася до православната църква, това са някакви мракобесни мерки върху изкуството. Все пак ние съществуваме в едни конвенции за свобода на човека да говори, каквото мисли, да прави, каквото мисли, че е най-добре не само за самия него, но и за тези, които го гледат и слушат. И да се налагат такива санкции върху свободомислието ми се вижда доста атавистичен жест. Така че не се страхувам. Реакции ще има. Противници ще има. Това само показва разреждането на пластовете в българската общност днес. Подозрително би било ако всичко си тече мирно и тихо и на нашия спектакъл се гледа просто като на едно добре направено представление от едни хора, които знаят как се прави театър.

 

   Йордан Георгиев: Тъй като в нашия разговор ще стане дума и за предстоящото отбелязване 25-годишнината на „Сфумато“, сега ми хрумва да Ви попитам: не сте ли се чувствали понякога и вие от кръга „Сфумато“ като едни съвременни богомили? Навремето, когато сте стартирали този проект, той сигурно е изглеждал като истинска ерес в очите на ортодоксалните театрали. А с Вас сме си говорили, че и по-късно не винаги съсловието е гледало с разбиране към един такъв театър-лаборатория. За съжаление ревността към различното, към другостта е много силно изразена у нас. И може би и днес има хора, които гледат на „Сфумато“ като на един своеобразен тип театрално отшелничество.

 

   Маргарита Младенова: Чувствам се по-скоро част от една голяма щафета, продължител – доколкото ми е по силите, на едни театрални учения, на едни театрални въжделения, на едни допускания, че артистичната практика е духовна практика – нещо, на което в „Сфумато“ продължаваме да държим вече четвърт век. Като казвам продължител, имам пред вид големи учители като Гротовски и Брук. Мога да изреждам имена страшно дълго време. В този смисъл наистина чувствам принадлежност към едно учение, в което вярвам, което се стремя да развивам през практиката си и в което търся свои съмишленици. Трудно е, защото контекстът понякога е враждебен, неразбиращ, или снизходителен. Има едно ожесточение, особено по нашите земи, някакъв чисто балкански импулс, това, което не е твоето или не те е погледнало, не те зачита, да го ритнеш, да го смачкаш или поне да го огорчиш. Да го разтрепериш и от това като че ли денят ти става по-пълен. Има го това и винаги ще го има. Но удовлетворението ми идва от факта, че толкова млади хора заселват пространството „Сфумато“ не просто като зрители, все повече хора участват в ателиетата, да не говорим за малките сезони и за нашите дълги процеси на репетиции. Каквото и да говорим, „Сфумато“ е единственото открито пространство, което непрекъснато предизвиква младите в професията да мислят, да са неочаквани, да търсят формата като изказ на едни съдържания и да са мембрана, която отчита духа и болките на времето. Ние ги учим да не гледат на театъра единствено и само като на начин за самоизява. Това се случва със страшна сила в „Сфумато“ и то ни държи.

 

Йордан Георгиев: Тъй като Вие като режисьор изпитвате много голямо, дори жестоко доверие към скритите възможности на актьора, към неговия нереализиран ресурс, в случая какви нови страни, нови залежи на талант се опитахте да извлечете от актьорската природа на Деян Донков и Иван Бърнев, възлагайки им двете ключови роли на цар Борил и на богомилския водач поп Стефан – двамата антагонисти, които поддържат това стълкновение, което би трябвало да съществува и днес между управника и вечния бунтар срещу всяка власт?

 

   Маргарита Младенова: Благодаря Ви за този въпрос и за това въведение. Аз наистина изключително силно залагам едно огромно, интуитивно доверие към непроявените още страни и енергии на една актьорска природа. Не мога да се правя, че знам това, което самият актьор не знае за себе си, но така репетираме, че ако има такова допускане, то да бъде проявено. И талантливите актьори страшно обичат това. На тях им е малко да ги ползват просто като нещо, което вече са били, както много често се случва. Те се хвърлят и са безрезервно готови да се подложат на голямо натоварване точно там, където усещат, че режисьорът отсреща ги предизвиква да стъпят на ново стъпало, да проявят онази част от природата си, която още не са проявили. И това ново, това друго, в което пак са те и не са съвсем те, дава някакво невероятно усещане за репетицията като друга форма на висок живот. Най-хубавите неща се случват в репетицията. След това вече в представленията, те понякога остават. Какво ново? Ами ето точно тази способност през кодовете на играта да им се отключат енергиите за това, което наричам неигра. И това се отнася не само за Деян и Иван, а и за всички останали актьори, защото те са ансамбъл. На края на четвъртия месец от срещата ни, те се превърнаха в една изключително силна, спята трупа, която върви в едни и същи кодове, живее по едни и същи закони в поетиката на представлението. Сега те са една кохорта, която се движи напред. Защото това е едно пътешествие, което още не е стигнало високата си кота.

 

   Йордан Георгиев: Как замислихте и реализирахте колективния образ на кощунниците? Те се появяват на кокили като своеобразни клоуни, правят една впечатляваща хореография, наподобявайки ту хор от антична трагедия, ту брехтовско вокално трио, което със зонговете си коментира действието на сцената.

 

   Маргарита Младенова: С композитора Асен Аврамов, а и със самите тях тръгнахме от там, че кощунник е енергия, човешко действие, кощунство, което отрича всичко. За него няма нищо свято. И така създадохме трансформациите им във всички точки на тяхното участие. Те са ту брехтови коментатори, ту провокатори – малко демонични, малко адови порождения. Те са такива и в природата на енергията си, такива са и песните им. На места обаче са смълчани и стихнали и просто гледат, точно като тези днешни млади хора, които нямат вътрешни опорни точки, но изпитват глад за опорна точка, имат способността да се почудят, да се удивят от това, което гледат. Има нещо в кощунниците много близко до точно тази като че ли безпосочна, но свръхекстатична енергия на днешните млади.

 

   Йордан Георгиев: Всъщност, това са трима млади актьори. Двама от тях – Калоян Трифонов и Неда Спасова са Ваши възпитаници от последния Ви клас в Натфиз, а с Лили Гелева вече работихте заедно в „Самолетът закъснява“.

 

  Маргарита Младенова: И тримата са страхотни. Аз си признавам, че когато гледам напред, когато вървя и мисля за следващи проекти, мисля за студентите си. А и не само за тях. В ателиетата на „Сфумато“ навлизат млади актьори и актриси, които независимо че не са наши студенти, стават наши актьори. Така беше с Лили Гелева, така е и с Алиса Атанасова, с Весела Бабинова и с още много. Това е един кръг, който не юридически и не по принуда продължава да държи своята заедност. И това се проявява спорадично през проектите ни. Ние сме свързани хора, независимо дали в момента работим заедно или не.

 

   Йордан Георгиев: В началото на разговора споменахте, че през последните години, а и не само, поставяте изключително много съвременни български текстове. Казвам текстове, защото те не са само пиеси – спектърът им е много по-широк. Лично аз съм бил свидетел как някои от най-големите наши живи драматурзи – и Боян Папазов, и Стефан Цанев, и Георги Господинов, когато напишат нова пиеса, първият човек, на когото я предлагат сте Вие. Дори понякога са готови да отлагат премиерата й с години, за да може да приключите останалите си ангажименти и да направите първия й театрален прочит, което безспорно е сериозно признание. Това може би кореспондира и с кръга на интересите Ви през последните години, включително и в „Сфумато“, когато насочихте погледа си изцяло към предмета на днешния ден, към това, което се случва с човека днес.

 

   Маргарита Младенова: Аз съм убедена, че без едни работни и безпощадни, но приятелства с живите автори, същинският процес няма как да се случи. Тази конвенция, при която авторът си дава пиесата, не разрешава да му се пипа текста, режисьорът казва на актьорите къде да застават, а пък сценографът отделно си прави образа, за мен никога не е била валидна. Ние сме едно ядро хора, което върви заедно с актьорите и приносът на всички ни около един хоризонт, една идея, един замисъл, едно видение в неговото движение и развитие, е много трудно изчислим и съотносим в проценти. Тук искам да кажа нещо друго, което ми се вижда по-важно: Да, тези автори държат на това, защото знаят, че авторството на театъра в създаването на жива театрална творба, е не по-малко важно от авторството на драматургията. Театърът е автономен автор на това, което се нарича спектакъл. Текстът си е текст. Там има една сила и това е драматургията. Но игровата драматургия, всичко това, което върви през представлението, е абсолютно равностоен партньор. Затова е и плодотворен диалогът ми с тези силно мислещи и силно действащи представители на българската интелигенция – разтревожени и отговорни не просто за собствената си съдба или кариера. Това партньорство се крепи именно на взаимното зачитане – ресурсът на драматургията и приносът на театъра. Театърът не е аранжьор на текстове в пространството.

 

Йордан Георгиев: Стефан Цанев казва, че театърът е нормалното продължение на поезията, нейният жив и публичен вариант. Вие натрупахте много сериозен опит именно в създаването на такъв тип театър. Наскоро се завърнахте от фестивала в Шумен с две награди – за режисура и цялостен спектакъл, за една такава театрална акция, както я наричате, – „Възхвала на колебанието“, изградена по поезията и прозата на Георги Господинов. Как се случва тази среща между поета и театъра? Кое е специфичното, раждащо се при взаимната размяна на енергии между тези две изкуства?

 

   Маргарита Младенова: Не знам дали е за вярване, но изхождайки от опита си и от едно друго подобно представление – „Опакометаморфози“ по Валери Петров, си мисля, че превръщането на поезията в театър се случва точно, както обикновено става при децата. И е различно от случаите, когато има готова драматургия. Поезията поражда в мен видения и образи. Даже самите поеми или стихове сякаш протягат ръка и ми подсказват кое след кое да дойде, така че да се образува не рецитал, а една жива парабула, което вече е драматургия. Това превръщане на поетичните акции в драматургия, в една жива ос, която пулсира, тръгва отнякъде, минава през едни неща и знае за къде се е запътила, при поезията е много по-спонтанно и ми носи несравнима, неописуема радост и наслада, особено във фазите на предварително допускане какво може да се случи. „Възхвала на колебанието“ беше работено няколко седмици през лятото като ателие със сливенската трупа. Там към това удоволствие се прибави и факта, че за разлика от процесите тук в София, ние стояхме денонощно в театъра, дори нощувахме в него. Никой не беше разсеян с нищо друго, извън тези репетиции. То даже не беше процес. Ти просто попадаш в едно друго пространство, в което самото правене, самото узнаване, самото откриване ти е цялата плът на живеене. И всичко това даде своя принос към резултата. „Възхвала на колебанието“ е представление, в което въздухът е наситен с толкова кислород, независимо от болките, че аз усещам как всякакъв род публика диша заедно с него. При различните си срещи със зрителите, то понякога е изключително одухотворено, а в други случаи е  по-отговорно и някак умозрително. За разлика от него „Самолетът закъснява“ се възприема с голям респект, но и по-противоречиво. Там като че ли самата поетична машина е по-тежка, предизвикателството не се среща със залата на нивото на детската спонтанност. То сякаш има по-други амбиции, има по-жестока мярка за истина. А „Възхвала на колебанието“ тръгна да се ражда в един процес, който за мен надскочи първоначалните ми допускания и видения. Просто от ден на ден нахлуваше все повече и повече въздух. Знам, че това звучи прекалено моцартовски, но с това представление беше точно така.

 

   Йордан Георгиев: Там се усеща една особено красива носталгия, засилена и от музиката на „Бийтълс“, която използвате в представлението – една симбиоза между поезия и музика. Вие сте правили подобни театрализирани четения на Георги Господинов и в предишни години в „Сфумато“.

 

   Маргарита Младенова: „Бийтълс“ си звучи в неговата поезия. Нито може да се привнесе друга музика, нито може да се отнеме „Бийтълс“ от поезията му. Те просто са се сраснали.

 

   Йордан Георгиев: В едно предишно наше интервю Вие се изразихте много красиво по повод тези ателиета, които много често предхождат раждането на Вашите спектакли. Тогава казахте, че ателиетата са свободно падане на актьора. Те са неговата волна програма. И тази свобода на младите актьори се усеща много силно във „Възхвала на колебанието“. Казвам младите, защото и доайенът на сливенската трупа Михаил Илийков по дух, по енергия, не отстъпва по нищо на младите си колеги.

 

   Маргарита Младенова: Той е винаги с тях и наистина по дух понякога е даже по-млад от тях. Ателието наистина е свободно падане, а репетицията е топла връзка между реалностите. Аз понякога съжалявам, че не се заснемат нашите ателиета. Не за да останат в паметта на театъра. Ние сме приели неговата мимолетност и в нея има някаква друга вътрешна свобода. Представлението започва да се изгражда в 7 вечерта и в 9 някак си се стапя и отново изчезва. Като при Сизиф. Ти всеки път тръгваш да го изграждаш, да го случваш отначало, а не да го припомняш. И в това има нещо изключително метафизично, красиво и отрезвяващо човека. Не може театралът да си въобрази, че сега ако не го разбират, след 100 години ще го разберат. Няма го след 100 години. Според мен това дисциплинира, мобилизира духа.

 

   Йордан Георгиев: Като че ли най-синтезирано, обаче, патосът на представлението се усеща в този публицистичен текст „Невидимите кризи“, който актьорите изричат като общ монолог от сцената. Какви сетива са нужни на хора като нас, живеещи в перманентна криза вече близо 30 години, за да разпознаваме и надмогваме новите кризи на днешния ден и на бъдещето, които Георги Господинов много сполучливо определя като „криза на късия хоризонт, на изчерпване залежите от смисъл“?

 

   Маргарита Младенова: Ние с актьорите на това парче му казваме „пресконференцията“. Всъщност, влизането на това парче беше проблематично. На мен ми се искаше да влезе. От друга страна знаех колко рисково е това в пика, в емоционалната кулминация на цялата парабула. В известен смисъл представлението може и без този текст. Но за мен – не може. Не може без този риск актьорите да седнат на столове срещу зрителите, да светнем салона и да разговарят – артистите със своите зрители. Да разговарят на един език без излишни украсявания, без художественост, а само с личен ангажимент. Да говорим „ва банк“, да изричаме в прав текст какви са проблемите ни, къде е грешката и къде е ключа към нейното поправяне. Върху тази възхвала на колебанието, върху тази мярка, че човек не е съставен само от икономика и политика, а също и от тъга и колебание, е заложен целият спектакъл. Това е нашето кредо. Това би трябвало не да проповядваме, а да изповядваме от сцената. И аз мисля, че рискът се оказа оправдан. Тези текстове рекушират в залата дори още по-силно и трепетно, отколкото поезията. Те са предизвикателство към представата ни за театрална среща.

 

   Йордан Георгиев: предстои да отбележите 25-годишнината от създаването на „Сфумато“, 25 години от онзи момент, когато вашата „Чайка“ полетя от сцената на НДК. Тогава заложихте в основата на тази поетика опитите на такива новатори в световния театър като Йежи Гротовски, Анатолий Василиев и Питър Брук. Каква е равносметката, която правите днес? Какво е състоянието на една от последните европейски лаборатории за търсене на нов път пред театъра, както неведнъж сте определяли „Сфумато“?

 

   Маргарита Младенова: Мисля, че творчески „Сфумато“ не е спряло да се движи. Заредено с енергията точно на тези млади хора, с които непрекъснато работим, „Сфумато“ е младо. И не е отстъпило от нито една от мерките си, от формулите си, от акциите и проектите си. Не е отстъпило от театралната си религия. Проблемът на „сфумато“ днес е, че такива стратегии, такива дългосрочни и некомерсиални експедиции, трудно се вписват в един контекст на върла комерсиализация, на едни изисквания към правещите театър, мярката на тяхното правене да бъде печалбата. И понеже се инатим и продължаваме {и така ще бъде}, чакаме да дойде нашият Морозов, както се шегуваме от време-навреме. Знаете, че Морозов е бил големият меценат на МХАТ, когато Мхат се е създавал като школа. Но той не идва. Вероятно няма и да дойде. Проблемът е в битките с комерсиалните мерки, които са станали мерки дори за правене на живо изкуство. Разбира се трябва да има количествени показатели. Но не може за всички театри единствената мярка да бъде бройката зрители. Тази доста тясна и недалновидна формула доведе до много негативни процеси в театъра, да не кажа, до много бели, които трудно ще бъдат поправени. Започнаха да се създават количества представления с не висока мярка. Гонитбата, буквално ловитбата на зрители като че ли стана основен патос на съществуване на страшно много театри, защото какво друго да правят след като така се измерва тяхната работа. Нужно е ситуацията да се премисли, реформата да се ремонтира, театрите да се успокоят и да се досетят, че всеки театър трябва да има лице. Проблем за „Сфумато“ е, че на тази годишнина, отбелязваме една от най-трудните точки на съществуването ни – финансово и всякакво. Аз тичам да търся пари от къде ли не, защото това, което минимално ни е необходимо, ние не можем да го заработваме в малките си пространства от 100, 20 и 30 места. Но това, което ми дава сила, когато се събудя сутрин, е да си спомня как е минало вчера представлението или колко пълноценен е бил деня в ателието. Мисля, че същото се отнася и за Иван Добчев, и за останалите в нашия екип.

 

   Йордан Георгиев: Има ли нещо, за което съжалявате, че не успяхте да постигнете през тези 25 години? Аз например помня една прекрасна ваша идея, която за съжаление не можа да се осъществи – да направите експедиция в творчеството на Маркес. Надявам се, че не сте се отказали от един такъв театрален опит.

sfumato

 

   Маргарита Младенова: От нищо, което сме започнали не сме се отказали и не сме престанали да вярваме, че то предстои. Единственото, за което съжалявам и го отчитам като свой личен неуспех е, че вече 8 години не съумяваме да осъществим проекта за изграждане на пристройка към „Сфумато“. Аз си знам какви усилия струваха всички тези опити, знам защо все удряхме на камък, но се надявам, че това ще се случи. Това е единствената перспектива за такава стратегия като „Сфумато“ – разширяването на пространството, изграждането на една друга голяма високотехнологична зала, в която да можем да показваме нещата, които правим. Искаме сегашната част на сградата да остане лаборатория. Искаме да направим школа по образец на 12-те школи, които дават висше театрално образование вътре в националния театър на Франция. В много от тях ние с Иван Добчев сме работили, имали сме семестри. От 20 септември при нас отваря врати неделно театрално училище за деца от 11 до 15 години с изключителен педагогически екип – Иван Бърнев, Маргита Гошева и Мирослава Гоговска. Всички тези неща искат пространството си. А в същото време се надяваме в това ново пространство да има площи, които да предоставяме на партньори пак за културни дейности – изложби, книжарници, концерти, което да връща в бюджета на „Сфумато“ малко от малко необходимите средства за творческа дейност на такава стратегия. Трябва да направим това и когато видя тази сграда построена и функционираща по предназначението, заради което сме я изградили, тогава ще знам, че сме направили нещо.

 

   Йордан Георгиев: И накрая, преди 25 години заедно с Иван Добчев заложихте в раждането на „Сфумато“ общата си мечта за театър. За какъв театър мечтаете днес? Имате ли носталгии по бъдещето на българския театър?

 

Маргарита Младенова: Аз нямам чувството, че в „Сфумато“ нещо е минало, за да имам носталгии по бъдещето. Нямам абсолютно никаква мярка за време. На мен ми се струва, че всеки ден на „Сфумато“ е просто следващия му ден. В този смисъл, в мен са живи всички неща, през които „Сфумато“ е вървяло и продължава да върви. Защото „Сфумато“ е път, по който се върви. Не е резултат. За какъв театър мечтая? Мечтая да правим такъв театър, че от него да имат нужда чувствителните, интелигентните, развитите хора, хората с мярка за святост, с мярка за идеал. Единствено и само за това мечтая – да правим неща, които да имат своята среща с хората, които са гладни точно за такива неща.

         9 юни 2015

 

 

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s