Антракт

„ТЕАТЪРЪТ  Е  КОНЦЕНТРИРАН  ЖИВОТ“ Димитър Чернев

*

Не знам вие как сте, но аз най-много одобрявам във ФБ постовете, в които има силен елемент на лични разсъждения и, особено важно, на изповедност. В края на краищата единственото нещо, което човек може да подари на света, е своята неповторима индивидуалност. Трябва да има мяра и в степента на публичното /само/разголване и споделяне. Във всички случаи личната история трябва в някои аспекти да е валидна и за виртуалните ни приятели. Не става дума за тежък философско-екзистенциален „дискурс“. За какво тогава ще са теоретичните конференции и научните списания? ФБ е открито пространство, но по един абсолютно очакван, привидно парадоксален начин, той се обеднява и унифицира. Олимпийският принцип, че най-важно е редовно да участваш, придобива трагикомичен оттенък. Разбира се, че твоята котка е най-красивата в света, ами да, всички сме се ползвали от отделни мисли из „мъдростта на вековете“, силната традиция на Ганковото кафене ни следва със страшна сила – ФБ се превръща и във форум за политическа агитация, въпроизвеждаща клишетата от масмедиите… Нека го има и това, нека тече потокът, който носи всичко, но всяка прекаленост го задръства. Нали преди няколко дни имахме абсолютен консенсус във възхищението от Маркес: „Родих се, за да разкажа…“ /своята история, своите мисли, чувства и мнения/.

*

Театърът е концентриран живот. Хубаво ще е, ако не го разреждаме прекалено много за по-лесна употреба. В този смисъл имам, може би наивна, надежда, че младите, които идват и остават в неговите необятни пространства, ще увеличават емоционалната му интелигентност и постепенно ще се отричат от теорията и практиката на голямото мрънкане, така възлюбена в националния ни бит и душевност. И важно е, струва ми се, да престанем да се героизираме и да говорим за себеотричане в негово име. Дори и когато ни се струва тежък труд, написа Питър Брук, не бива да забравяме, че театърът е преди всичко игра.

*

За да има нужда и смисъл от качествена театрална критика, трябва спектаклите да са толкова богати на внушения, че критикът да може да ги редуцира в приемлива степен, така че текстът му да носи като информация и обратна връзка неща, които си струва да бъдат отбелязани/забелязани. Ако спектакълът е отвсякъде беден и слабосилен, то какво ще редуцира критикът? Единственият му изход да запази професионалната си чест и да не завие от усещане за яростно безсмислие на заниманието си, е да съчини спектакъла, като се оттласне от истинския му образ, и да му добави стойност, което е ако не лъжа, то романтична самозаблуда. У нас то обикновено е обикновен лобизъм и подмазване на „известните“, известни с това, че са известни.

*

След седеммесечно принудително откъсване снощи за пръв път отново на театър. Вълнението ми за пореден път ми доказа, че не съм обременен от мъдрото спокойствие и разумна вътрешна балансираност на натрупаните години. Дори самият спектакъл – „Дванадесет разгневени мъже“ на Познанския Театър Нови от програмата „Световен театър в София“, не успя да помрачи кой-знае колко радостта ми от това, че се връщам в „живия живот“, въпреки, че често тази радост е в слаба позиция. Не искам да съм нелюбезен, но истината ми е по-скъпа. Спектакъл като снощния аз определям като „еготизъм“ от страна на режисьора, в случая той се именува Радослав Рихчик, но явлението е симптоматично. Решава режисьорът, че силно, ама много силно, желае да постави един текст, обзет от ентусиазирана вяра, че текстът сам по себе си е още актуален и че режисьорът има алгоритъм за неговото прочитане/представяне по различен начин, ако не по-добър, то поне конгениален на Сидни Лъмет. И го прави! Защо? За да ни е скучно навярно в ситуацията на един излинял дебат, на плоска отвсякъде „идеография“, която повтаря неколкократно основните си акценти, но не в стила на Равеловото „Болеро“. Пълен отказ от зрелищността, демонстрирана уж влюбеност в аскетичната строгост и важност на проблема за човека и неговата съвест, освежена от една оперна ария, имитиране на кучешки лай и сваляне на панталоните. Като разкош за очите на зрителите, така да се каже. Изпитвах искрено състрадание към актьорите, които всеотдайно се опитваха с променлив успех да следват изсушения рационализиран до плакатност рисунък на героите си, повече категории, знаци на тип поведение, отколкото неповторими индивидуалности. Нека си го кажем – навремето и Леон Даниел не успя кой знае колко да укроти и да направи вълнуващ текста на Реджиналд Роуз. Очевидно, че невинаги и Световният театър е сигурна марка за качество. Но, казвам си, всеки има правото да се приюти под сянката на Лъмет, има нещо симпатично в този стремеж. Никак, ама никак не искам още отсега да се превръщам в 13 -и разгневен мъж. Това за мен беше просто едно нова начало, което можеше и да не бъде. Каква щастлива развръзка, не мислите ли…

*

Дългосрочно прдизвикателство към театрали, писатели, философи, теоретици, практици, сценични работници и т.н.

Приятели мои,

Вече 90 години светли умове се трудят да открият 37 -та драматургична ситуация. И не успяват. Лично аз претърпях унизително поражание, поради което се отказах през 1986 г. от спечелената /казваха три професорки/ със забележителна изява аспирантура по теория на драмата и отстъпих полагащото ми се място на далеч по гъвкави умове, които днес развиват теорията и практиката на театроведската мисъл в любимото ни училище. Опитайте и вие. Гарантирам ви, че няма да успеете, но поне ще се забавлявате качествено!

*

36 драматични ситуации

 от Жорж Полти (1924)

„36 драматични ситуации” е името на книга от французина Жорж Полти (роден 1868 г.), в която представя неговата теория, според която съществуват за всички видове сценарии, 36 основни драматични ситуации. Работата на Полти е вдъхновена от тази на италианеца Карло Гоци (1720-1806) и на германеца Йохан Волфганг Гьоте (1749 – 1832).

Тук са 36 драматични ситуации:

  1. Спасявам (Андромеда, Робин Худ, Армагедон)
  2. Умолявам (Евменидите, Жана Дарк, Изборът на Софи)
  3. Отмъщавам престъпление (Бурята, Граф Монте Кристо, Писък 2)
  4. Отмъщавам за близък (Електра, Хамлет, Булката носеше черно? – френски филм не намирам превод на български)
  5. Да бъда преследван (Луи Пере Галиц, Беглецът)
  6. Унищожавам (Ричард ІІ, Цезар Бирото, Диаболик, „ Мостът над Река Квай”)
  7. притежавам (Гостите, Фауст, Носферату)
  8. Бунтувам се (въставам) (Антигона, Сина? (Цина?), Жана Дарк, Бръбейкър)
  9. да бъдеш смел (Хенри V, Парсифал, Животът е хубав)
  10. отвличам (Европа, Играта на Марион и Робин, М прокълнатата? – немски филм от 1931)
  11. Разрешавам загадка (Едип, Златният бръмбар” , Мегре, Мис Марпъл)
  12. Придобивам или спечелвам (Одисей, Изкушението на Св. Антоний, Опасни връзки, Франкенщайн, МЕЧТАНИЯТ ЖИВОТ НА АНГЕЛИТЕ)
  13. 13. Мразя (Братята врагове – (братя хумористи), „Виолет Нозиер“)
  14. състезавам се („Пелеас и Мелисанда“, Бен Хур, Дуелистите)
  15. Фатална изневяра (Клитеменестра, Хамлет, „Терез Ракен“, Пощальонът винаги звъни два пъти,
  16. Лудост (Траките, Хамлет, Хеда Габлер, Джак изкормвача, Семеен живот, „Жена под влияние“)
  17. Фатално невнимание (небрежност) (Орфей, Еркюл Поаро, Коломбо)
  18. Кръвосмешение (Едип, Призраци, Шепотът на сърцето)
  19. Убиване на едни от неговите неизвестни (непознати) (Едип, „Легенда за свети Юлиан Гостоприемец“, Затъмнението)
  20. Да се жертваш за идеала (Ифигения, Творбата, Луиз Мишел)
  21. Да жертваш всичко заради страстта (Федър/Федра, Жоселин, „Грешката на абат Муре“, Опасни връзки, Титаник)
  22. Да се жертваш за близките (Йожени Гранде, Големите надежди, сестрите Бронте
  23. задължен си да жертваш собствените си (Данаидите, Торквемада, Изборът на Софи)
  24. състезание при неравностойни условия (Атила, Давид и Голиат, Прниц травести??? (на Пиер Мариво, Много хубав за теб)
  25. Измама или изневяра (Врящото гърне, Мадам Бовари, Мело)
  26. Престъпление от любов (Пентесилея, Елвира мадиган, Империя на чувствата)
  27. да научиш за безчестие на любим човек (Интересите преди всичко, Дамата с камелиите, Музикална кутия)
  28. Страстна любов (Ромео и Жулиета, Титаник)
  29. Да обичаш врага (Пентесилея, Le Coup de grâce (означава последен удар, за прекратяване на страданието на човек или животно)- филм от 1965)
  30. Амбиция (Юлий Цезар, Макбет, Изгубени илюзии, Бел ами, Тормозът ?? (излиза като Disclosure – филм от 1994 г. с Деми Мур)
  31. Борба срещу Бог ( Вакханките, Аталия, Гневът на Бога (немски филм 1972 г.), Мисия, Под слънцето на Сатаната)
  32. (По)Грешна ревност (Отело, Много шум за нищо, Ад)
  33. Юридическа грешка (Паламедите, Искав да живея – филм 1958 г.), Червеният пуловер ?? – роман)
  34. Разкаяние („Терез Ракен“,Престъпление и наказание, На кея, Осъденият на смърт идва)
  35. Повторно обединяване (Едип, децата на капитан Грант, желязната маска)
  36. Изпитание в траур (Троянците, Андромаха, Зимен гост)

*

„Сега, Митьо, слeд като получи отсрочка, ще трябва да си смениш начина на мислене и начина на живеене, ще правиш ако не само, то предимно, неща, които ти доставят удоволствие“ – ми каза един приятел -психиатър, Мима Попилиева и Стефан Янков със сигурност се сещат за кого говоря. Лесно е да се каже, но коварства дебнат отвсякъде. Днес прочетох цели три текста от български театрални критици: от Васил Стефанов за Фестивала на малките театрални форми“ – Враца; от Вили Дечева – за Шуменския фестивал „Нова българска драма“ и от Анелия Янева – за четирите представления от програмата „Световен театър в София“. При Васил Стефанов – ако поне малко си изкушен и следиш съвременния театрален процес, ще разбереш, че фестивалът общо-взето е бил сивичък, но за баланс – самият му факт на съществуване и поддържане е жизнерадостен. Почтено, неполемично. Вили обаче е неузнаваема в апологетиката си на съвременния български театър, показан в Шумен. Имам чувството, че там журито, заедно със зрителите, са преживели милиони звездни мигове, в откриването и пресътворяването по ярък концептуален начин съвременното българско битие. Толкова ми се иска да ти вярвам, Вили, толкова ми се иска, но съм гледал повечето от спектаклите за които пишеш. Мисля си дали ти не си се „возвисила“ през годините, за да бъдеш толкова толерантна към проблемни във всяко отношение сценични постижения, а аз си оставам все същият застаряващ едностранчив максималист, изтъкан от предразсъдъци и недоволство. Предпочитам да е второто, ти си умно и можещо момичи, може би така трябва, любов трябва да има към съвременния ни национален театър. За „световните“спектакли от Анелия Янева нещичко поразбрах, тя описва представленията оттук-оттам, нижат са редовете, някои от рода на:“Но спектакълът на новата надежда на полския театър Радослав Рихчик е максимално театрален, без да е статичен?!?!????“. Аз вече споделих с вас мнението си за „Дванадесет разгневени мъже“ и то беше точно обратното – спектакълът е статичен, без да е театрален. А после Диляна Димитрова не вярва ва твърдението ми, че се съмнявам в точността на възприятията си и в ясния образ на мисълта си, защото някои упойки действат много дълго време. Ех, ама и писането за театър е едно удоволствие,не, тежък труд си е и поне заради това трябва да бъде уважавано.

*

Гръм не тресна, слънчев лъч не прониза сивото чиновническо пространсство на „Стамболийски“ 17. Големите емоции, слагаческите плонжове, мечтите за преразпределие на дребните властови позиции, страховете и облекченията, се предвиждат някъде за средата на октомври. Отредените ни роли на „шминги“, според гениалния неологизъм на Иван Радоев от „Човекоядката“, ще си останат и коронните ни. Каква печална участ – да не можеш да кажеш със самоуважение и самоирония „И аз на този свят“.

*

Не помня много неща от предмета „Естетика“ от изучаването му във ВИТИЗ. Преподаваше ни проф. Пенчо Данчев – възпитан, елегантен човек, но безнадеждно скучен като всеки ортодоксален привърженик на маркс-ленинските разбирания за красивото. Когато веднъж покойният ни състудент Евгеви Иванов, истински дисидент, след скромно посещение в отсрещното заведение „Прага“ му заяви, че ни учи на глупости, професорът се …разплака. Не напусна часа, продължи упражнението, но вече беше съкрушен. Та оттогава помня една теза от естетиката на Чернишевски за разликата между категоритите „превъзходно“ и прекрасно“. „Жабата – пише Чернишевски – може да е превъзходна сред своя род, но тя не е прекрасна от гледна точка на общата теория за красивото“. Разбирате ли защо скърцам, макар и потайно, докато усвоявам мъдростта, че когато нямаме това, което харесваме, трябва да харесваме това, което имаме. Дали е прекрасно отвъд 111 000 -те кв.км е въпрос, който има важността, равна на дъвченето на дъвка за балончета.

*

У мен вече отдавна не бродят предчувствия за естетически преврати в съвременния ни театър. Така с обичаен скептицизъм тръгнах снощи и за „Сфумато“, където щях да гледам „Филоктет“ от Хайнер Мюлер, поставен от Весела Василева – една непозната за мене режисьорка. Тъй като текстовете във ФБ императивно желаят да са кратки, бързам да ви кажа: Запомнете това име.

Едно твърде обнадеждаващо и вдъхновяващо представление. Смислено, тематично проблемно, което може да се очаква от Мюлер и приятно за гледане, което си е едно малко чудо. Очевидно Василева тръгва с респект към авторитета на Мюлер, но без онова почти литургично обожание, което доминираше отношението на Димитър Гочев към него. Словото все така е задъхано и красиво, в диалог като удари от срещащи се тевтонски мечове, все така в задъхан ритъм се редуват тези и антитези, в едно изпепеляващо равновесие на своята валидност. Гордост и предразсъдъци, родова вярност и лично честолюбие, сатирска гавра над собствените поругани ценности, адът на самотата на твоя остров с твоите лешояди. Звучи ви катастрофично и малко нещо старомодно-патетично, като сценична философска публицистика?! Звучи ви, но не е. Защото цялата тази гърмяща смес от теми и дилеми, всяка от които би могла да се разположи поне в четиричасов спектакъл, тук преминава в един сгъстен ритъм, което прави времетраенето на това представление нереално -неусетно. Причината? Причините са няколко, но основните са две – изключително адекватната режисьорска идея да „снизи“ патоса на говоренето със стилни иронични музикални изпълнения на живо. Това първо и второ – удивителната за нашите ширини пластичност, с която актьорите Явор Борисов, Никола Мутафов и Иван Колев преминават от директната риторика на Мюлер към ироничното отстранение от целия този патос. Екзистенциалната и политическа острота на темите остава, но вече обдишана от лекотата на играта, на премерено експресивните мизансцени и „зонговия“ си насмешлив контрапункт, който изглежда естествен за нещо, което е сценична игра. Сериозна, с три димящи дула, но все пак – игра. Проведена с искрено увлечение, в здраво сплитане на емоции и общуване „без преправяне“.

Браво, казвам. И за каква национална културна политика говорим, когато един такъв спектакъл няма повече да се играе по една – единствена причина – той не иска да се впише в матриците на „комерсиалния театър“ с неговите ръждиво -скърцащи, но доходоносни реверанси към масовото желание за „бързо, лесно, вкусно“.

Аз съм против!

*

Най-кичозни са клишетата от рода на „сега вече той ще играе в небесния театър“, „един глас отиде да пее на ангелите“, „тя ще пее в небесния хор“ „той вече ще дирижира небесния оркестър“ и пр., и пр. По правило една част от клишетата носят в себе си очевидни истини, тези обаче, употребявани от Ентелигенти и Творчески работници, са извадени на бял свят от суета, от куха патетика, от фарсово желание да се покаже сложна „поетическа“ трагичност и светло примирение. Нищо подобно не се получава. Само профанират великия акт на Смъртта, вместо да помълчат пред нея и да кажат две-три искрени думи на съболезнование и съжалание за загубата на Другия, манифестират бутафорна трагика и …липса на въображение. Какви небесни театри и оркестри, за Бога, защо не кажете, че чистачката отива да чисти небесните офиси. Осъзнайте кичозността на това, което ви се струва велика метафора, а всъщност издава влюбеност и повлияност от латиносапунките и амурните романи от и за достопочтени домакини. Казва ви го човек, който два пъти е бил в СПС /състояние, подобно на смъртта/ и се отнася сериозно към нещата. Сериозно, а не симулативно….

*

В театъра, както и в живота, младите „авангардисти“, които считат неосъзноните си комплекси и неврози, крясъки и гърчове, за израз на „архетипни“ състояния, за сложно и суперелитарно представяне на най-важните екзистенциални проблеми, са им по-неприятни от буквалистите и бутафористите на „традиционния“ семейно-битов театър.

*

Лъвът през зимата:

Представям си как уникалният, от вас чувам, актьор Станимир Гъмов играе в иновативен, интерактивен, провокативен, експериментален и т.н спектакъл по „Хамлет“ и с целия спектър на богатата си взривна чувствителност, по неповторим и шоков начин, който залепя зрителите към седалките, започва диалога си с Офелия: „Слушай, овча кожо“…Да ви имам идолите, без мене, лъвът през зимата е нямо куче…

*

Контра:

Знаете ли колко театрални фестивала има само през септември? Куклените „Двама са малко – трима са много“ в Пловдив и „Магията на вятъра“ в Сливен, Кукленият за възрастни „Пиеро“ в Стара Загора, мегафестивалът „Сцена на кръстопът“ отново в Пловдив. Има още Салони на изкуствата, седмица на масирани театрални гастроли в провинциални градове. И в тях, повече или по -малко, но неизменно участват Министерството на културата и местните общини, с допълнителни целеви субсидии, със самото обстоятелство, че се поддържат театрални пространства с публични, предимно държавни, бюджетни средства. Колкото да съм бил и да съм критичен към недъзите в управлението и функционирането на българския театър, защото от 1994 г. имам друга визия за процеса и мрежата, фактите ме бодат в очите. Сладостната мантра, че държавата прави всичко за затриване на българския театър някъде издиша, тя повече е тържество на адреналинната емоция на гнева, отколкото на хладнокръвен анализ. Мисля си, че трудно се доближаваме до една уравновесеност, която предполага когато критикуваме властовите политически структури за лошото им отношение към културата, в частност към театъра,, да им признаем и доброто, което правят за неговото продължаване…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s