Пиеси

ВРЕМЕВА БОЛЕСТ“ от Иван Димитров

НЮ ЙОРК-СОФИЯ 2012

 МЯСТО НА ДЕЙСТВИЕТО: Всекидневна с кухненски бокс

ВРЕМЕ НА ДЕЙСТВИЕТО: Тук и сега

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

ХРИСТО – 17 години

МИХАИЛ – 24 години

РАФАИЛ – 22 години

( БЕЛЕЖКА НА АВТОРА: пиесата „Времева болест” съществува в два варианта: за 3-ма и за 8-на актьори в зависимост от концепцията на режисьора и залата, в която се играе. Двете пиеси разказват една и съща история, въпреки че има различия в сюжета и в действието. Тук авторът предлага версията за 3-ма актьори)

Христо мие чинии в кухненския бокс. Мобилният му телефон звъни. Той вдига.

ХРИСТО. Да. Здрасти, систър. За какво се обаждаш?… Аз съм по-големият, а ти се обаждаш да провериш… Не трябваше ли аз да те проверя! Къде си?… В кой ашрам?!… Казала си ми преди да излезеш! Не си спомням да си ми казвала! Говорихме за протестите, по които постоянно ходиш. Беше донесла някакви картони да правите транспаранти. Аз те питах за какво ви е да ги правите тия протести. Ти каза, че поне имате някаква кауза, докато моята е да си гледам кефа. После ме упрекна, че пия много. Аз те упрекнах, че си твърде трезва. Ти каза, че си трезва, защото алкохолът пречи на медитациите ти! Аз те питах за какво медитираш. Ти каза, че това е процес, който те учи да се гледаш отстрани. Аз ти казах, че нормалните хора използват алкохола за тая цел. Но не спомена за никакъв ашрам. Какво правиш там? (Пауза.) Церемония?! Каква е тая церемония по никое време? Десет вечерта е! Церемония за края… За края на какво!… На света? По майския календар?! Чакай, ти сериозно ли вярваш на тия… Какво говоря, естествено, че вярваш. И какво, очаква се днес светът да свърши?… Чакай малко… Значи това не е краят на света? Начало на нова епоха в човешкото развитие… По-съзнателни към себе си ли? Към природата и към всичко? Хората?… Абе, ти какво си пушила? Нищо?… А какво ще правите на тая церемония?… Ще взимате някакъв корен?! Какъв корен?!… Психеделик!… Не си поплювате, систър… Систър, с тия неща човек трябва да внимава… Човекът, който води церемонията има богат опит!… Ами дано наистина има богат опит, защото иначе ще ви се ебе… Да не псувам?!… Не мислиш ли, че си малко крайна? Човещинка си е човек да изпсува… Добре, де… Просто исках да кажа, че може да нямате много приятен трип… Няма никой, нали ме помоли изрично да не правя купон. Любо донесе малко джойнт, напушихме се, гледахме филм, хапнахме. Той тъкмо си тръгна… Да, ще почистя. Сега мия чиниите… Да, нашите се връщат утре по обяд… Систър, а ти кога ще взимаш онзи джойнт?… Утре следобед? Защото на Любо това му беше последният и се разбрахме утре като се видим аз да взема някакъв… Вкарвам се с двайсетачка!… Трябва да влизаш?… Не каза ли, че си в някакъв аш… Да, ашрам… На балкона не е ли студено? Влизай, влизай! Кога ще се прибереш? Утре по някое време?… Добре, систър… Ами какво да ти кажа?… Честит край на света и… и… приятен трип! Да! Мерси. До скоро!

ХРИСТО затваря телефона и продължава да мие чиниите. Държи се като човек, който е сам вкъщи. Пее някаква песен, подсвирква си. Мърмори си нещо. Изведнъж зад гърба му се материализират МИХАИЛ и РАФАИЛ. Христо продължава да мие чиниите, но в един момент се се обръща и вижда двамата.Стъписва се. Чешмата продължава да тече.

ХРИСТО (все още не съвсем дошъл на себе си). Вие пък откъде се взехте? (Пауза.) Питах откъде се взехте?

РАФАИЛ Има ли значение откъде сме се взели? Как мислиш, Михаил? Има ли значение?

МИХАИЛ. Не мисля.

РАФАИЛ. Естествено, че няма!

МИХАИЛ. Тук сме, в тази стая. Това е основното. Никога не задават правилните въпроси, нали, Рафаил? Никога!

РАФАИЛ. Като чуя това откъде се взехте, Михаил, направо ми се драйфа.

МИХАИЛ. Това е чиста формалност, нали? Как сме дошли тук?

ХРИСТО. Но това е моят апартамент и –

РАФАИЛ. Какво „но”?! А?! Какво „но”?

МИХАИЛ. Ти го прекъсна, Рафаил. Той тъкмо се канеше да каже нещо.

Пауза.

МИХАИЛ. Да, Рафаил. Прекъсна го по средата на мисълта.

РАФАИЛ. Това беше защото тъкмо аз се канех да кажа нещо, когато той започна да плямпа.

МИХАИЛ. Какво искаше да кажеш, Рафаил?

РАФАИЛ. Забравих.

МИХАИЛ. Ами, тогава го остави да си довърши мисълта, Рафаил.

РАФАИЛ (към ХРИСТО). Михаил каза да си довършиш мисълта!

Пауза.

ХРИСТО. И ти няма да ме прекъсваш?

РАФАИЛ. Не мога да ти обещая.

ХРИСТО. Исках да кажа, че –

РАФАИЛ. Слушам!

МИХАИЛ. Пак го направи, Рафаил. Пак го прекъсна.

РАФАИЛ. О! (Пауза.) Извинявай, пич. Говори. Говори. (ХРИСТО мълчи.) Говори, какво чакаш?

ХРИСТО. Исках да кажа, че вратата беше –

РАФАИЛ. Ха!

МИХАИЛ. Рафаил!

РАФАИЛ. Пошегувах се, Михаил. Знаеш ме какъв съм. Пошегувах се.

МИХАИЛ. На теб не ти е приятно да те прекъсват, нали, Рафаил? Как мислиш, че се чувства… момчето. Ти не го оставяш да си отвори устата, Рафаил?

РАФАИЛ. Аз казвам така, Михаил! Нека се чувства както иска тоя… лигльо!

МИХАИЛ (на Христо). Не му обръщай внимание, приятел. Как се казваш?

ХРИСТО. Христо.

МИХАИЛ. Не обръщай внимание, Христо. Той просто се опитва да те подлуди.

ХРИСТО. Да ме подлуди?

МИХАИЛ. Да, това му е специалитетът, но ти си говори. Хич да не ти пука. (Мълчание.) Говори, де!

ХРИСТО. Исках да кажа, че е абсолютно нормално да ви попитам как сте влезли в апартамента, защото вратата е заключена.

РАФАИЛ. Не виждам с какво трябва да те притеснява това!

ХРИСТО. Не виждаш с какво трябва да ме притеснява това, че двама непознати просто ей така са се появили в заключения ми апартамент?

РАФАИЛ. Не.

Пауза.

ХРИСТО. Но това е влизане с –

МИХАИЛ. За съжаление ще трябва да се съглася с Рафаил, Христо. (забелязва, че го е прекъснал) А, извинявай, този път аз го направих.

Двамата избухват в шумен смях.

ХРИСТО. Ама вие просто се появихте тук и се –

МИХАИЛ. Ако питаш мен. О… Пак те прекъснах, нали? Предполагам, че понякога просто трябва да оставяш другите да говорят, Христо.

РАФАИЛ. Значи ти можеш да го прекъсваш, но не и аз? Така ли, Михаил?

МИХАИЛ. Извинявай, Рафаил. Прости ми… Какво исках да… А-а-а. (към Христо) Исках да кажа, че ако питаш мен няма защо да се притесняваш как сме се появили тук. Това ти е най-малкият проблем. Истинският въпрос е: защо сме се появили тук. Прав ли съм, Рафаил?

РАФАИЛ. Напълно, стопроцентово прав си, Михаил!

ХРИСТО. Защо… Защо… сте… тук?

Пауза.

РАФАИЛ. Той наистина изглежда изплашен, нали Михаил?

МИХАИЛ. Изглежда ужасен, Рафаил.

РАФАИЛ. Сякаш всеки момент ще се насере.

МИХАИЛ. Ако не го е направил вече.

РАФАИЛ (с отвращение към Христо). Моля те, само не ми казвай, че си се… (на МИХАИЛ). Ако се е насрал ще се откажа, Михаил. Ще се откажа от случая и ще се прибера вкъщи.

МИХАИЛ. Не можеш просто да се –

РАФАИЛ. Само гледай!

ХРИСТО. Но аз не съм се –

МИХАИЛ (към ХРИСТО). Ш-ш-ш-шт!

ХРИСТО. Ама –

МИХАИЛ (гневно). МИСЛЯ, ЧЕ ТИ КАЗАХ ДА МЛЪКНЕШ!

ХРИСТО. Ама вие не ми –

МИХАИЛ. Ти имаш ли сиво вещество в тая кратуна?

ХРИСТО. Така мисля!

МИХАИЛ. На твое място бих премислил сериозно това. Защото когато ти казвам да мълчиш, ще мълчиш! Чуваш ли?

ХРИСТО. Но –

МИХАИЛ. КАЗАХ ЛИ НЕЩО?

Пауза.

РАФАИЛ. Според мен той се е насрал и се опитва да го прикрие, като се прави на тъп. Не мога да разбера защо го правят, Михаил… Защо винаги се насират, когато се появим така… внезапно. Защо веднъж не вземат да изпуснат някоя чиния, както правят по филмите?

МИХАИЛ. Всъщност не се насират толкова често, Рафаил.

РАФАИЛ. Да ти припомня ли миналата седмица, Михаил?

МИХАИЛ. Това миналата седмица беше –

РАФАИЛ. Ако се случи отново просто ще се откажа, Михаил! Не съм избрал тази професия, за да… За да… За да ми се насират някакви пикльовци в ръцете!

МИХАИЛ. Не можеш да се откажеш!

РАФАИЛ. Не мога, ли?

МИХАИЛ. Ами договорът?

РАФАИЛ. Майната му на договора!

Пауза.

ХРИСТО. Вижте, момчета –

МИХАИЛ. Не се ли разбрахме нещо, Христо?

ХРИСТО. Какво сме се разбрали?

МИХАИЛ. Ще говориш само с изричното ми съгласие! Чуваш ли?!

ХРИСТО. Ама –

МИХАИЛ. Млък!

РАФАИЛ. Онези горе могат да си заврат договора в –

МИХАИЛ. Спри, Рафаил!

РАФАИЛ. Не можеш да ми казваш да спра!

Пауза.

МИХАИЛ. Всъщност аз съм прекият ти началник и –

РАФАИЛ. Мислех, че сме приятели, Михаил!

МИХАИЛ. Ние сме приятели, Рафаил! Просто от време на време ме подлудяваш с постоянното си мрънкане!

РАФАИЛ. Мрънкане? Какво искаш да кажеш?

МИХАИЛ. Дори не знаем дали се е насрал, а ти веднага почваш да… (Пауза.) Трудно се работи така, Рафаил!

РАФАИЛ (към ХРИСТО отегчено). Е, казвай! Насра ли се?

ХРИСТО. Ама… Появявате се така… А после… Защо се държите така с – ?

МИХАИЛ. Виж, Христо, да се разберем още нещо. Ако питаш мен, което ти за съжаление не правиш: когато трябва да мълчиш, ще мълчиш; когато трябва да говориш, ще говориш!

ХРИСТО. Не трябва ли първо да ми кажете как –

МИХАИЛ. Иначе може да стане много лошо! Гарантирам ти, Христо!

РАФАИЛ. Той не се ебава с теб, отрепка такава. Това му е проблемът на Михаил, той няма никакво чувство за хумор!

МИХАИЛ. Виждаш ли това, Христо (той вади от джоба си малък апарат, подобен на дистанционно за аларма на кола)? Това означава, че нещата могат да загрубеят! Разбираш ли? Ние не сме лоши хора. Стига да ни съдействаш, нищо няма да ти направим. Но ако затрудняваш работата ни, и двамата можем да бъдем големи гадняри! Особено Рафаил!

РАФАИЛ. Благодаря ти за комплимента, Михаил.

ХРИСТО. Работата ви?!

МИХАИЛ. Няма защо, Рафаил!

Пауза.

МИХАИЛ и РАФАИЛ гледат сериозно ХРИСТО.

МИХАИЛ. Е… Няма ли да ни кажеш?

ХРИСТО. Какво?

РАФАИЛ. Изпусна ли се, тъпако? Стопли ли гащите?

ХРИСТО. Разбира се, че не! Какво си мисли –

РАФАИЛ. Няма значение какво си мислим ние, Христо. Хората се изпускат понякога…

МИХАИЛ. Особено когато двама напълно непознати и леко агресивни агенти в разцвета на силите си се появят в апартамента им! Така да се каже, от нищото! Просто – пуф! – нали разбираш (какво приказвам, ако питаш мен, ти нищо не разбираш)… Просто – пуф! – и вече са тук!

РАФАИЛ. Все пак се радвам, че не си се изпуснал, Христо, когато се материализирахме в апартамента ти.

ХРИСТО. …Материализирали сте се?… Вие сте се… ?

МИХАИЛ. Той просто не те разбра, нали Рафаил?

РАФАИЛ. Той просто не искаше да ме разбере, Михаил, защото така му изнася! Хората разбират само онова, което им изнася!

МИХАИЛ. Ако тези отрепки бяха разбрали какво им изнася, нямаше да сме тук!

РАФАИЛ. Да, Михаил. И нямаше да се трепем да пътуваме от майната си!

МИХАИЛ. Те си мислят, че всичко е просто. Пуф, материализираме се и точка. Ама не си скъсват задниците да пътуват сто и –

ХРИСТО. Няма ли да ми обясните откъде сте и какво – !

РАФАИЛ (вбесен гледа към чешмата, която продължава да тече). Какво е това?!

ХРИСТО. Кое?

РАФАИЛ (сочи течащата чешма). Това!

ХРИСТО. Какво има? Не разбирам!

РАФАИЛ. Спри чешмата! (Пауза.) Спри я!

ХРИСТО. Ама какво ти става?

РАФАИЛ. Спри чешмата, кретен скапан!

ХРИСТО е замръзнал на място в неведение. РАФАИЛ го удря с юмрук в лицето, отива до мивката и спира кранчето.

МИХАИЛ. Ето, ядоса го. Разбра ли сега! Не трябваше да ядосваш Рафаил!

РАФАИЛ се приближава към ХРИСТО.

РАФАИЛ. Ще го убия без да ми трепне… средният пръст, Михаил!

МИХАИЛ. Още не сме открили процеса! Не можеш да го убиеш сега!

РАФАИЛ. Пак ли ми казваш какво да правя, Миха –

ХРИСТО. Процесът? Какъв процес?

МИХАИЛ. Ако го прекъсваш, ще го ядосаш още повече, Христо!

ХРИСТО. О! Извинявай, Рафаил.

РАФАИЛ (към ХРИСТО). Рафаил?! Ти си позволи да ме наречеш Рафаил?! За теб съм…

ХРИСТО. Господин Рафаил?

РАФАИЛ. Знаеш ли какво, по-добре не ме наричай по никакъв начин! Ако искаш да ми кажеш нещо, просто ми кимни ето така!

РАФАИЛ кимва по особен начин към ХРИСТО.

ХРИСТО (повтаря кимването). Така?

РАФАИЛ. Да, точно така!

МИХАИЛ. Не ти казвам какво можеш да правиш, а какво не можеш да правиш, Рафаил! Не можеш да го убиеш сега.

РАФАИЛ (с въздишка). Щом така казваш, Михаил! Тогава ми позволи поне да го спукам от бой!

ХРИСТО. Хей… (кимва към РАФАИЛ), защо така… Какво съм… Защо искаш да ме спукаш от бой?

МИХАИЛ. Кажи му защо искаш да го спукаш от бой, Рафаил! Момчето заслужава да знае поне това.

РАФАИЛ. Защото, смотаняко, остави водата да тече!

Пауза.

ХРИСТО. Заради водата?

РАФАИЛ. Аха!

ХРИСТО. Ами… аз… просто миех чиниите.

РАФАИЛ. Ами пък аз просто, ей така, ще те спукам от бой!

МИХАИЛ. Рафаил е особено чувствителен към прахосването на водата. От друга страна трябва да призная, че и аз самият съм чувствителен към прахосването на водата, но Рафаил… Рафаил е наистина, ама особено чувствителен към прахосването на водата, Христо!

ХРИСТО. Просто бях забравил кранчето пуснато!

МИХАИЛ. И Рафаил може да забрави разни неща и да му падне пердето!

РАФАЙЛ. То вече ми падна, Михаил. Ще го смеля!

МИХАИЛ. Хайде, хайде. Спокойно, Рафаил!

ХРИСТО. Не му давай да се приближава към мен, Михаил!

Пауза.

МИХАИЛ. Чакай, дребосък такъв. Кой ти е казал, че можеш да ме наричаш по име!

ХРИСТО. Ами предположих, че не ми е забранено.

МИХАИЛ. Като искаш да се обръщаш към мен, ще ми кимваш –

ХРИСТО (кимва с кимването на РАФАИЛ). Така ли?

МИХАИЛ. Не! (кимва на ХРИСТО по различен и също така особен начин) Така. Нали ако ми кимваш така (кимва с кимването на РАФАИЛ) няма да знам дали говориш на мен или на Рафаил. (кимва с второто кимване) Затова ще ми кимваш така!

ХРИСТО (повтаря кимването). Така?

МИХАИЛ. Да, точно така!

ХРИСТО. Хей (кимва на МИХАИЛ), не му давай да ме бие, моля те!

МИХАИЛ. Не знам дали ще успея, Христо. Той е наистина особено чувствителен към прахосването на водата, както аз съм наистина особено чувствителен към прахосването на металите! Така е, Христо. Всеки човек е индивидуален, различен, чувствителен към своите си проблеми!

Пауза.

РАФАИЛ. Знаеш ли колко вода изтече в канала, Михаил?

МИХАИЛ. Не искам да знам, Рафаил!

РАФАИЛ. Аз пък искам да знам, Михаил. Защото…

МИХАИЛ. Може ли да не ни занимаваш със своята тъжна и трагична семейна история, Рафаил? Не че съм безчувствен, но съм я чувал толкова пъти!

РАФАИЛ. Да не мислиш, че ми е приятно да занимавам хората с моята скапана трагична семейна история, Михаил? Да не мислиш, че ми е лесно да го правя? Да не мислиш, че искам да го правя? Че ми харесва да го правя?… Да ме мислиш, че нямам скрупули?

МИХАИЛ. Ти нямаш абсолютно никакви скрупули, Рафаил. Ти си най-безскрупулният човек, когото познавам!

Пауза.

ХРИСТО. Ами аз… Момчета… Вие и без това нищо не искате да ми кажете… Какви сте, откъде идвате, защо се появихте тук. А мислех… да излизам!

РАФАИЛ. Къде ще излизаш, бе… разхитител!

ХРИСТО. При един приятел!

РАФАИЛ. При кой приятел?

ХРИСТО. Любо…

РАФАИЛ. Да не говориш за същия Любо, който преди малко си тръгна оттук, след като цяла вечер пушихте трева, зяпахте телевизия и плюскахте?  С когото се разбрахте да се видите утре, когато той няма да има трева и затова ти ще вземеш чрез сестра си… Защото твоят дилър е извън града?

ХРИСТО. Ами той трябваше… Чакай… (кимва към МИХАИЛ) Откъде той знае за всичко това?

Пауза.

МИХАИЛ. Христо, ние се опитваме да бъдем възможно най-мили с теб, доколкото е възможно разбира се, защото… Ако питаш мен… Човек няма как да е мил с теб, когато ти така откровено се дъниш. Когато прекъсваш… Правиш се на интересен… Опитваш се да се измъкнеш. И най-вече: когато оставяш водата да тече! (Пауза.) Ние много добре знаем кой си ти, Христо. Знаем, че вашите са заминали и се връщат утре. Че ти и сестра ти, която е с две години по-малка от теб… но която в някои отношения е много по-зряла от теб, сте останали сами в тъпия си апартамент. Така че, моля те… ама наистина много те моля, да не ни баламосваш. Иначе ще стане много лошо. А ако си мислиш, че можеш да ни избягаш, тогава ще стане още по-лошо. Ти не си толкова тъп, нали… Че да не можеш да съобразиш, че след като сме се материализирали в тъпия ти апартамент, спокойно можем да се материализираме и там, където ще избягаш! И тогава! (той изважда малкото апаратче от джоба си) Тогава става лошо!

ХРИСТО. Аз няма… Наистина няма…

МИХАИЛ. Обещаваш ли?

ХРИСТО. Да!

РАФАИЛ. Какво точно обещаваш, загубеняко?

ХРИСТО. Да… бъда добро момче?

РАФАИЛ. Абе ти, мизернико прост, да ни имаш за смотани  родители, каквито май са твоите, защото иначе нямаше да си толкова прост, нали?

МИХАИЛ. Той просто не знае какво да обещае, Рафаил! (към ХРИСТО) Ти ще ни обещаеш, че ще се държиш прилично… Че ще ни съдействаш… И че… Рафаил, ти какво искаш да ни обещае Христо?

РАФАИЛ. Че няма да ни задава тъпи въпроси

МИХАИЛ. И че няма да ни задаваш тъпи въпроси.

Пауза.

ХРИСТО. Добре, обещавам.

МИХАИЛ. Какво обещаваш?

ХРИСТО. Че ще се държа прилично, ще ви съдействам и че –

РАФАИЛ. По-добре да не ни обещава, че няма да задава тъпи въпроси, Михаил. Сами го видяхме нали? Това е нещо, което той определено не може и просто няма как да спази! Ще излезе, че не е спазил обещанието си и ще трябва да бъдем по-груби, отколкото ни се иска.

ХРИСТО. По-груби?!

МИХАИЛ. Ти не искаше ли да си груб, Рафаил?

РАФАИЛ. Като се замисля нямам нищо против, Михаил!

Пауза.

МИХАИЛ. Христо, с оглед на своята физическа цялост, можеш да не обещаваш, че няма да задаваш тъпи въпроси.

ХРИСТО. Не обещавам да не задавам тъпи въпроси.

МИХАИЛ. И все пак, въпреки че официално се разбрахме да не обещаваш… Ще те помоля поне да се въздържаш… Доколкото можеш… Разбирам, че това ти е много трудно… Но все пак…

ХРИСТО. Окей. Ще се въздържам от тъпи –

МИХАИЛ. Хайде да пропуснем повтарянето, че започнах да се чувствам като дресьор на папагали.

ХРИСТО (кимва към МИХАИЛ). Както кажеш.

Пауза.

МИХАИЛ. Ето, че можем да се разбираме. Единственото, което трябва да правим, е да се изслушваме и да се уважаваме. И всичко ще бъде наред… доколкото нещата могат да бъдат наред в шибаното време, в което живееш, Христо.

РАФАИЛ. Нещата не могат да бъдат наред, Михаил. И шибаното време няма нищо общо с това! Това тъпо копеле остави водата да тече. Това бяха поне… Поне… Не знам колко литра бяха, Михаил, ама бяха адски много. Заминаха си просто така… в канала.

ХРИСТО. Не мога да разбера защо изтичането на малко вода –

РАФАИЛ. Те никога не разбират, нали? Никога! Колкото и да се опитваме да им обясним. А ние затова сме тук, защото все някой трябва да им обясни на тези идиоти, че –

МИХАИЛ. Те винаги са разбирали, Рафаил. Може би не напълно. Може би само са се досещали. Но сред тях е имало такива, които са знаели през цялото време. Но не им е пукало. На тях изобщо не им е пукало! Затваряли са си очите…

РАФАИЛ. Не мога да повярвам, че ние сме техни…

МИХАИЛ. Тях това не ги грее, нали? Ако питаш мен, те са просто едни егоистични копеленца, които никога не са мислели за друг, освен за себе си. И тъй като ние не можем да позволим това да продължава, защото много добре знаем как свършва тази история, трябваше да създадем Службата. Да се материализираме в тъпите им апартаменти! И да вършим тази работа.

РАФАИЛ. Тази противна работа!

Пауза.

МИХАИЛ. Не знам какво й намираш на работата, Михаил. Разнообразна е. В никакъв случай скучна. Кой може да си позволи да пътува в наше време?

РАФАИЛ. В кое време?

МИХАИЛ. Много добре знаеш за кое време говоря, Рафаил!

ХРИСТО. Вие няма да ми кажете какво става, нали? Цяла вечер ли ще ме държите така… на тръни! Ще водите откачените си разговори и ще ме оставите да задавам на себе си въпроси, които не мога да задам на вас?…

МИХАИЛ. Рано или късно ще трябва да ти кажем всичко. Можеш да ни имаш пълно доверие!

РАФАИЛ. Да бе, да! Ако трябва да имаш нещо към нас, Христо, то трябва да е пълно недоверие.

МИХАИЛ. Не го обърквай, Рафаил. Той вече е достатъчно объркан. И престани да разправяш на всичко живо колко противна ти е работата! Това не е никак професионално!

РАФАИЛ. А професионално ли е да се занимаваме постоянно с тези маймуноподобни дебили? Да ги наблюдаваме как… живеят… Как… пилеят! Като добре знаем, че…

МИХАИЛ. Ами това ни е работата, Рафаил!

РАФАИЛ. Това ни е скапаната работа Михаил. Да ставаме свидетели на това… разхищение със съзнанието, че… Натоварвам се, Михаил!

МИХАИЛ. Като се натоварваш, потърси специализирана помощ, но не си го изкарвай на мен и на работата!

ХРИСТО. Вие да не сте от третия свят. От Африка или – ?

МИХАИЛ. По дяволите, Христо, не сме оттам. Колко жалко, нали?

ХРИСТО. Нали говорите за разхищение и за водата… Помислих си, че –

РАФАИЛ. Виж, дебил жалък, по-добре не мисли на глас, че ако Михаил не беше тук, щях да те смеля!

МИХАИЛ. Рафаил! (към Христо) Ако се колебаеш дали въпросът е тъп или не, просто не го задавай, Христо! Уверявам те, че така ще е по-добре за всички ни!

ХРИСТО. Ама аз не знам какво става. Вие просто се появихте тук и започнахте да ме обиждате!

РАФАИЛ. Сега ще се упрекваме, така ли? Вместо да се радваш, че не те маризим, като те гледаме как си жувуркаш тук, в огромния си светъл апартамент! И как ти просто оставяш кранчето –

ХРИСТО. Жилището не е толкова голя –

РАФАИЛ отива до ХРИСТО и му удря звучен шамар.

МИХАИЛ. Наистина не си особено умен, Христо. Пак го прекъсна! От друга страна си доста млад, признавам. Някой ден може и да ти дойде акълът в главата. (към РАФАИЛ) Моля те, Рафаил, бъди по-внимателен!

РАФАИЛ. По-внимателен? С това… лайно?

ХРИСТО. Как ме нар –

РАФАИЛ. Ще те наричам както си искам, малоумник скапан! (към МИХАИЛ) Ако намекваш, че езикът ми е прекалено груб, нямаш шансове, Михаил!

МИХАИЛ. Все ми е едно какъв е езикът ти, Рафаил. Можеш да наричаш този… недоразвит… плужек както си искаш!

РАФАИЛ. Ами тогава какъв е проблемът, щом мога да наричам тази… половинклетъчна амеба както си искам?

МИХАИЛ. Може би това, че не трябва да го удряш! И не ми се прави на разочарован. Всички сме чели Правилника!

ХРИСТО. Ето (кимва към РАФАИЛ) дори в правилника пише, че не трябва да ме удряш. Така че –

РАФАИЛ. Той просто си плаче за бой, Михаил.

МИХАИЛ. Напълно те разбирам и подкрепям, Рафаил. Но нямаш право да оставяш следи и да използваш юмручни удари. Можем да го отнесем!

ХРИСТО. Да го отнесете?

МИХАИЛ. Ш-ш-ш-ш-шт!! (на РАФАИЛ) И двамата можем да го отнесем,  ако не използваш палката!

РАФАИЛ (изважда малък апарат като този на МИХАИЛ от джоба си). Не обичам да използвам палката, Михаил. Тя е толкова безлична!

МИХАИЛ. Рафаил! С удоволствие бих те оставил да правиш с него каквото ти дойде на извратения ум… Да го пречукаш или да го изкормиш… Но ние сме екип и трябва да се покриваме, ако не искаме да загазим!

РАФАИЛ. Палките не вдъхват никакъв респект, Михаил. Изглеждат като детски играчки! Друго си е един здрав кютек!

МИХАИЛ. Ами това са правилата и трябва да се съобразяваме с тях!

РАФАИЛ (разочаровано). Предполагам, че това са правилата…

МИХАИЛ. И говорейки за правилата, мисля, че пропиляхме цифра време в безсмислени разговори. Ако питаш мен, време е да открием процеса!

РАФАИЛ. Прав си, Михаил, да открием процеса!

ХРИСТО. Процес? Какъв процес?

Пауза.

МИХАИЛ. Да ти се струва, Христо, че двамата с Рафаил сме дошли тук, само за да остроумничим и да те обиждаме?

ХРИСТО. Откъде мога да знам?

МИХАИЛ. Да ти приличаме на хора, които са на някаква скапана ваканция?

ХРИСТО. Не!

МИХАИЛ. Защото, тъкмо обратното, тук сме по работа и в никакъв случай не сме на скапана ваканция. Тук сме, защото срещу теб е заведен процес!

ХРИСТО (избухва). Ами кажете, бе най-накрая какъв е този… процес. Каква ви е скапаната работа с мен? Че започнах нещо да се изнервям! Държите се, все едно трябва да ви се подчинявам, все едно съм ви в ръцете. Твърдите, че сте се материализирали в апартамента ми, но откъде мога да знам, че е така? Може да сте обикновени крадци и сега да се опитвате да се измъкнете с всички тия глупости! Кажете… Кажете всичко, защото ми писна и ще се обадя в полицията!

МИХАИЛ. Чу ли, Рафаил? Щял да се обади в полицията! (иронично) О, не, Христо. Не се обаждай в полицията.

РАФАИЛ тръгва застрашително към ХРИСТО.

РАФАИЛ. Ей сега ще го…

МИХАИЛ. Не с юмрук, Рафаил.

РАФАИЛ. Извинявай, Михаил.

РАФАИЛ изважда малкия апарат.

МИХАИЛ. Благодаря за разбирането, Рафаил.

РАФАИЛ. Както сам каза, екип сме и трябва да се покриваме, Михаил. (Пауза.) Щял да се обади в полицията.

МИХАИЛ. В полицията.

РАФАИЛ. Да се…

Двамата избухват в шумен смях.

МИХАИЛ. …обади…

РАФАИЛ. В полицията, Рафаил! Представи си! (натиска малкото копче на малкия апарат и ХРИСТО се строполява на земята от болка) Ето, сега можеш да се обадиш в полицията, Христо!

МИХАИЛ. Може би не сме достатъчно убедителни. Как мислиш, Рафаил?

РАФАИЛ. Току-що му показах колко убедителни можем да бъдем, Михаил.

МИХАИЛ. Ако не бяхме убедителни, нямаше да върша тая работа вече пет години. Знам, Христо, че пет години не звучат внушително, но ти нищо не знаеш за нашата работа. Може би ти се струваме прекалено млади за агенти, но това е професия, която можеш да вършиш, докато си  млад. Станеш ли над трийсет и две-три, най-много и пет, вече не ставаш. Тялото започва да се съпротивлява срещу пътуването във времето. Психиката рано или късно се скапва, а без психика човек вече не е подходящ, става агресивен и не можеш да разчиташ на него! Виж например Рафаил!

РАФАИЛ. Какво?!

МИХАИЛ. Ами, че ти си едно откачено копеле, което непрестанно иска да раздава физическа справедливост. Това е леко притеснително, Рафаил. Особено, когато трябва заедно да пътуваме цели сто и петдесет години назад във времето до най-скапаната епоха, която историята някога е познавала!

РАФАИЛ. И ми казваш това тук?

МИХАИЛ. Хайде, Рафаил… Нали аз бях човекът без чувство за хумор! Но и ти? Какво чувство за хумор би могъл да имаш ти с твоето семейство?  Освен ако не се преструваш, че имаш такова, разбира се!

РАФАИЛ. Не ти е разрешено да говориш за семейството ми! И освен това… Мислех, че сме приятели, Михаил. А ти ме наричаш „откачено копеле”, точно преди да кажем на това недоразвито създание, имам предвид теб, Христо, че в нашето време той е осъден за глобални и непоправими престъпления срещу човечеството.

ХРИСТО. Престъпления?! –
РАФАИЛ (към ХРИСТО). МЛЪК! (към МИХАИЛ) И се шегуваш с мен  пред този червей, който се заблуждава, че разполага с грам интелект.

ХРИСТО. Какви престъпления? –

МИХАИЛ. Не го приемай така, Рафаил.

РАФАИЛ. А как трябва да приема, че ме наричаш „откачено копеле, което постоянно иска да раздава физическа справедливост?”

МИХАИЛ. Ами ти си едно откачено копеле, което постоянно иска да раздава физическа справедливост, и което е мой приятел, Рафаил!

Пауза.

РАФАИЛ. Засега ще ти простя, но после добре ще си поговорим!

Пауза.

МИХАИЛ. А сега да свършим малко работа, а! Ако питаш мен, ако бях на твое място, Христо, изобщо нямаше да искам да знам защо си имаш работа с нас. Но това си е моята гледна точка, признавам.

ХРИСТО. Аз настоявам да знам!

МИХАИЛ. В крайна сметка кой може да ни вини, че не ти казваме веднага? Твоята епоха ни е неприятна, признавам. Най-долната от всички епохи. Особено на психическо равнище. Това, което кара психиката ни да се скапва, Христо… е, че умовете ни не могат да поберат как може да сте такива глупаци и как не сте съобразили някои много важни неща!… Нашето време – то не е лесно като вашето, Христо. Вие добре сте се погрижили да не е лесно. Средата ни далеч не е така благоустроена като вашата. А Голямата криза няма да свърши в следващите петдесет, може би сто години.

ХРИСТО. За икономическата криза ли става дума? Всяко дете знае, че живеем в криза.

РАФАИЛ. Май отново е решил да се прави на умник, Михаил!

МИХАИЛ. Вие не можете да си представите какво е криза, глупако! Вашата дребна, пиклива криза е отдавна забравена. Само историците я изучават, макар и с отвращение, защото целият ви исторически период е най-глупавото и гнусно време, в което някога човечеството е имало нещастието да попадне! Нали, Рафаил?

РАФАИЛ. Вашето време е останало в поколенията като времето на тъпите, егоистични, безмозъчни, алчни копелета, които преебаха всичко! Това сте вие за нас, Христо! И ако смяташ, че маниерите ми не са достатъчно изискани, само защото не мога да ти позволя водата да се излива в канала и защото не спирам да те обиждам, можеш да ме извиниш, защото това е моето лично отношение към целия ти исторически период и към по-голямата част от съвременниците ти!

ХРИСТО. А Кризата? Как я наричате, имам предвид официално? Има ли си някакво име?

МИХАИЛ. Тя винаги ще бъде просто Голямата криза, Христо. Никога не е имала и няма да има друго име. Защото беше повсеместна. Не беше само материална, но и духовна, икономическа, екологическа… Абе, беше всякаква! Изключително разрушителна. Не е ясно как изобщо успяхме да оцелеем. Вие сте се опитали много добре да се погрижите да направите шансовете ни нищожни, оставяйки ни в наследство пълна разруха. Някои наричат този период Третата световна война, в която човечеството воюваше срещу себе си, срещу себеподобните си и срещу планетата си. (Пауза.) Ако питаш мен, това беше бомбата, с която човечеството се самовзриви. Някои наричат това най-големия геноцид. Но няма значение как го наричаме, важното е, че вие оплескахте нещата. Разбираш ли, Христо? Беше гадничко от ваша страна да ни оставяте в наследство цялата тази разруха. И да очаквате да си траем и да се оправяме, както можем…

РАФАИЛ. И ето ни тук, идиот малоумен!

МИХАИЛ. И ето ни тук, двама агенти в разцвета на силите си! (към РАФАИЛ) В това няма никакъв смисъл, Рафаил!

РАФАИЛ. В кое?

МИХАИЛ. Идиот малоумен. Идиотите са малоумни: нали са идиоти!

РАФАИЛ. Опитах се да подсиля фразата, Михаил!

МИХАИЛ. Но направи тъкмо обратното. Идиот малоумен е все едно да  кажеш видиотен идиот.

РАФАИЛ. Прав си! Изобщо не звучи!

МИХАИЛ. Обмисляй малко повече тези неща, дявол да го вземе. Ами какво ще си помислят хората от миналото, имам предвид тъпите пластмасови неандерталци, ако ги плещиш такива? Че една свястна обида не можем да измислим?

ХРИСТО. Неандерталци!? –

РАФАИЛ. Дай ми още един опит! И изтрий от протокола нескопосаната обида, че момчетата в Службата ще ме вземат на подбив тая вечер.

МИХАИЛ (изважда малкият апарат и натиска някакво копче). Готово!

ХРИСТО. Хей (кимва поотделно към двамата). Не трябваше ли да ми казвате защо сте тук?

МИХАИЛ. Имай търпение, Христо. Първо Рафаил ще ти измисли по-свястна обида.

РАФАИЛ (към ХРИСТО). Идиот см… Чакай, не е това!

МИХАИЛ. Какво ти става, Рафаил? Ти си царят на обидите! Ако в нещо те бива, това са кютека и обидите!

РАФАИЛ. Май не съм във форма, Михаил.

МИХАИЛ. Ти винаги си във форма, Рафаил!

РАФАИЛ. Май ме е треснала времевата болест, Михаил!

Пауза.

ХРИСТО. Времева болест?

МИХАИЛ. Мисля, че ти бях споменал, Христо, че не е добре да задаваш тъпи въпроси и да повтаряш като папагал, а ето че правиш и двете!

ХРИСТО. Ама аз (кимва към Михаил) не знам каква е тая времева болест.

Пауза.

РАФАИЛ. Слушай недодялан пън такъв, идиот левашки… (към МИХАИЛ) Идиот левашки е по-добре, нали, Михаил? Не излъчва ли пълна безпомощност в сравнение с идиота, който може да е сръчен, да върши някакви неща с ръцете си, да има шанс да се приспособи към обществото.

МИХАИЛ. Това е прилична обида, но си далеч от върховата си форма!

ХРИСТО (с кимването към РАФАИЛ). А времевата болест?!

РАФАИЛ. Щом толкова искаш да знаеш, ще ти кажа какво е времевата болест, деволюирал бозайник такъв. Пътувал ли си на дълги разстояния със самолет?

ХРИСТО. Да. Миналото лято ходихме до Аме –

РАФАИЛ. И се сещаш какво прави с организма ти часовата разлика?

ХРИСТО. Джетлега ли?

РАФАИЛ. Да, джетлега!

ХРИСТО. Неприятен е, признавам!

РАФАИЛ. А това са няколко часа разлика, нали? Представи си какво е да изминеш 150 години назад във времето?… Ами не е особено приятно, Христо. Човешкият организъм е нещо безкрайно чувствително и когато го запратиш в друг исторически период, се старае да ти го върне тъпкано! Може пътуването във времето да ви се струва много романтично и екзотично, дегенерати изкуфяли, но това е, защото и идея си нямате за шибаната времева болест!

Пауза.

МИХАИЛ. А сега слушай добре, Христо. (Пауза.) И само да си посмял да ме прекъснеш, чуваш ли? (Пауза.) И да задаваш тъпи въпроси! (Пауза.) И да повтаряш като папагал. Ясно? (Пауза.) Първо, както вече стана ясно, ние идваме от бъдещето, защото човечеството, имам предвид в твоето време, ако това може да се нарече човечество, а не група слабоумни шимпанзета, мислещи се за прекалено велики и приемащи тази планета за тоалетна чиния, която са задръстили с фекалиите си… Това човечество, от което ти си една нищожна част, е сгазило лука. Така да се каже е изпотъпкало нивата, ако питаш мен!

РАФАИЛ. Ако питаш мен, не може да се каже, че е изпотъпкало нивата, Михаил!

МИХАИЛ. Боя се, че вече го казах, Рафаил!

РАФАИЛ. Но принципно не може да се каже, Михаил.

МИХАИЛ. На практика вече го казах, Рафаил! (Пауза.) Докъде бях стигнал, Христо?

ХРИСТО. До сгазения лук.

МИХАИЛ. А, да. (замислено към РАФАИЛ) Не разбирам какво не му харесваш на този израз, Рафаил. „Изпотъпкаха нивата” – това е метафора за цялостното им отношение към плодородната почва и към идеалните условия за живот, които те са имали и за които ние само можем да  мечтаем! Не е ли силен образ тази плодородна нива, която за нас се е превърнала в мит! В мечта. В невъзможност! (към Христо) С други думи без да ви пука за нищо освен за собственото ви удоволствие, и за това, че искате необезпокоявано да си водите консуматорското… съществованийце. И да продължавате да живеете в свръхохолство, което именно е отличителната черта на скапаното ви, гротескно, перверзно време. Вие пропиляхте и времето, и пространството си. Изразходвахте ресурсите, без дори да помислите какво оставяте след себе си. Мислехте само за печалба, власт, пари. Отнасяхте с околната среда и с всичко живо на тая планета, включително и с другите хора, по най-безобразни начини. Като пълни идиоти! (към РАФАИЛ) Извинявай, че се повтарям, Рафаил. Когато съм афектиран, винаги се повтарям. (към ХРИСТО) Убихте безброй животински и растителни видове. Замърсихте земята, водите. Защото просто не ви пукаше. Защото бяхте оставили всичко на алчната си инерцийка. И ви беше прекалено комфортно, за да променяте нещата. Изобщо, лигльо такъв, прецахте всичко. И го завещахте на нас.

ХРИСТО. Но аз не съм знаел! –

РАФАИЛ. Това, че не искаш да знаеш, не означава, че не си могъл да узнаеш, мързеливец утрепан!

МИХАИЛ. И след всичко това ти си позволяваш да прахосваш водата пред очите ни!

РАФАИЛ. За това разхищение в нашето време щяха да ти лепнат трийсет годинки, олигофренче сополиво!

МИХАИЛ. Разкажи му за майка си, Рафаил!

РАФАИЛ. Не искам нищо да казвам на това лайно, което явно ни най-малко не разбира, че без вода човешкият живот е невъзможен.

МИХАИЛ. Когато бяхме деца, Христо, имаше такава водна криза, каквато не можеш да си представиш. На всяко семейство се полагаше по литър. Литър вода… Днес на всеки човек се полагат по три литра на ден за пиене. Водата за миене циркулира в пречиствателите на всяко домакинство. Но тогава бяха други времена. Литър на ден, Христо! Не е за учудване, че мнозина умряха от жажда. Като майката на Рафаил. (Пауза.)  Преди водната криза тя имала щастието да е майка на многолюдно, четиричленно семейство. Но когато дажбите намалявали, малко по малко, щастието се оказало причина за тяхната втора семейна трагедия. Първата е онзи инцидент с баща му, много грозна история, но за нея може да ти разправи само Рафаил… По време на водната криза, майка му отдавна била вдовица, така и не се омъжила повторно. Дажбите се свивали. Децата, а и Рафаил между тях, плачели като пустинни деца, без сълзи. Всяка капка течност била скъпоценна, Христо. Ето това ти никога няма да разбереш! Майката на Рафаил не могла да стои безучастна. Какво нещо е саможертвата, Христо! Толкова ирационална, толкова напук на всички закони на природата…Толкова велика! (Пауза.)  Очи в очи със страданието на децата си, тя започнала да им дава все повече и повече от своята собствена дажба. Накрая си позволявала единствено да накваси напуканите си устни с навлажнена гъба, защото как да позволи децата й да умрат, нали? Другите семейства не били толкова многолюдни и се справяли, но никой не отстъпвал дажбата си. Във времена като тези, Христо, трябва да се грижиш за собственото си оцеляване. Накрая тя престанала да си кваси устните… Дори тези малки, микроскопични капчици й се стрували прекалено големи, за да ги отнеме от децата си. Прекалено скъпоценни! (Пауза.) Точно два дни преди края на водната криза тя умряла. Но не си мисли, че умряла нещастна, защото тя чувствала, така както само една майка може да чувства, че е запазила живота на децата си. И затова умряла с усмивка на побелелите си, напукани устни.

Дълга пауза.

РАФАИЛ. Михаил, какво ще кажеш да продължаваме с дневния ред без повече лирични отклонения? Нали сме пратеници, Михаил? Не се ли очаква да кажем каквото имаме за казване, да свършим, каквото имаме за вършене и да се махаме?

МИХАИЛ (на РАФАИЛ). Аз просто си мислех, че историята е много поучителна, Рафаил. Но щом смяташ, че тя е едно лирично отклонение, ще карам право напред. (на ХРИСТО) Можеш да си представиш, Христо, какво стана, когато открихме машината на времето. Хората просто искаха да се върнат тук и да ви видят сметката. Но просто не беше хуманно да ви изтребим до крак. А и е трудно да се прецени какво би станало с нас, нали все пак сме ваши потомци и така нататък… Спокойно би могло да се окаже, че убивайки вас, убиваме себе си. Това би било глупаво, нали Рафаил?

РАФАИЛ. Това би било мно-о-ого глупаво, Михаил.

МИХАИЛ. Затова създадоха Службата и измислиха нас, агентите, които се връщаме в миналото и малко по малко се опитваме да променим вашата шибана, изперкала, самоубийствена система. А това не е лесна задача, повярвай ми, Христо! Защото системата ви е яко шибана, изперкала и самоубийствена. И вие яко сте се окопали в нея.

ХРИСТО. Но ние се опитваме –

РАФАИЛ. Не се опитвате достатъчно, тъпаци заспали!

МИХАИЛ. Вие сте прекалено доволни, за да променяте нещо. Опитвате се да правите малки крачки, трябва да призная, но ако питаш мен, напразно. Вие ги правите само и само да изчистите мръсната си съвест.

РАФАИЛ. Кажи му го, Михаил! Кажи му го в лицето!

МИХАИЛ. Според решението на Междувремевия наднационален трибунал за екологически и морални престъпления срещу планетата и човечеството в Лозана цялото човечество от твоето време е виновно и това не подлежи на обсъждане. А Междутемпоралното право ни разрешава да се връщаме в миналото и да се намесваме…

ХРИСТО. Но аз не –

МИХАИЛ. …Тъй като и без това всички сте сгазили лука, както казах по-рано, но за съжаление не можем да ви накажем повсеместно, поради риск от прекалено големи размествания в историята. Затова оставяме всичко на съдбата. Теглим томбола и отиваме при тези, които се паднат. И ето ни тук.

РАФАИЛ. Което означава, че името ти се падна в скапаната томбола.

Пауза.

МИХАИЛ. Мислех, Христо, че ще оцениш иронията на произволността на наказанието, но ти си прекалено тъп, за да го направиш.

ХРИСТО. Наказанието?

РАФАИЛ. Хайде да не се правим на изненадани, а! Че като ти отперя един… Ние не сме на някаква скапана разходка, за да ви видим как живеете прахосническите си егоистични животчета.

ХРИСТО. Не можете да слагате всички под общ знаменател! Със сигурност има такива, които са по-виновни от другите. Ръководителите на големите корпорации, политиците…

МИХАИЛ. Колко типично. Опитваш се да прехвърлиш отговорността. Но корпорациите и правителствата могат да направят единствено това, което вие като граждани им позволите, нали? Нямаш никаква идея колко често се опитвате да се измъкнете по този начин, нали Рафаил?

ХРИСТО. Но те имат власт, пари! Те дърпат конците.

МИХАИЛ. Ако е така, си е лично твой проблем, че ти изнася да бъдеш някаква скапана кукла на конци! Това не е наш проблем! Ние не сме тук да ти казваме как да живееш. Нашата задача е процесът срещу теб.

ХРИСТО. Процес? А кой ще ме защитава?

МИХАИЛ. (посочва Рафаил) Христо, представям ти твоя защитник!

ХРИСТО. Той е моят защитник?!

РАФАИЛ. Да не би да не ме харесваш? Не харесваш защитника си? Много жалко, защото ние сме от един отбор, така да се каже, отрепко жалка!

МИХАИЛ. Точно така. От един отбор сте!

ХРИСТО. Но ти (кимване към РАФАИЛ) не спря да ме обиждаш. Дори ме удари! Очевидно той има лично отношение?

РАФАИЛ. Както ти казах, в моето отношение към теб няма нищо лично. Това е отношението ми към цялото човечество от твоето време… Към целия исторически период! Нали така, Михаил?

МИХАИЛ. В отношението ти към Христо няма нищо, ама абсолютно нищичко лично! Това не може да ти попречи да си изпълниш дълга!

РАФАИЛ. Аз съм добър защитник. Можеш да разчиташ на мен… лайно с лайно!

ХРИСТО. Но, но…

Пауза.

МИХАИЛ. Рафаил е един от най-големите професионалисти, които познавам.

РАФАИЛ. Благодаря ти, Михаил!

МИХАИЛ. Няма защо, Рафаил! Ако питаш мен, Христо, бъди щастлив, че Рафаил ще те защитава! Бедна ти е фантазията каква шайка са другите защитници!

РАФАИЛ. Кой би ги винил, Михаил! Кой би ги винил! Не е лесно да се опитваш да защитаваш тези негодници, които в много случаи косвено са убили майка ти, баща ти. Които са повлияли на целия ти живот със скапаното си, неразумно отношение към планетата!

МИХАИЛ. Да свършваме и да се връщаме, Рафаил!

РАФАИЛ. По бързата процедура?

МИХАИЛ. По бързата процедура!

ХРИСТО. По бързата процедура?! Нали щеше да има дело? Нали Рафаил щеше да ме защитава.

Пауза.

МИХАИЛ. А, значи, Христо, нямаш нищо против Рафаил да те защитава, въпреки че досега не го искаше?

ХРИСТО. По-добре някаква защита, отколкото никаква защита, нали?

МИХАИЛ. Видя ли, Рафаил. Не е ли истински сладур този наш миличък Христо!

РАФАИЛ. Направо ти се ще да го схрускаш.

МИХАИЛ. Да му нащипеш бузките едно хубаво.

РАФАИЛ. Глупак с глупак!

ХРИСТО. Какво?

Пауза.

МИХАИЛ. Не се притеснявай за защитата си, Христо. (Пауза.) Ти нямаш право на защита.

ХРИСТО. Нямам право на защита? Що за процес е това?

РАФАИЛ. Няма да има никакъв процес, Христо. Михаил се шегуваше! Прав ли съм, Михаил?

МИХАИЛ. Аха.

Пауза.

ХРИСТО. Значи няма да има процес?

МИХАИЛ. Както вече казах върху цялото човечество от твоето време е издадена присъда от Междувремевия наднационален трибунал за екологически и морални престъпления срещу планетата и човечеството в Лозана. На практика процесът приключи преди петнайсет… Тоест ще приключи след сто трийсет и пет години. Ти си вече осъден!

ХРИСТО. Осъден?

МИХАИЛ. На нас остава само да изпълним присъдата!

РАФАИЛ. Впрочем, не бих те защитавал, дори да ми предложеха двайсет туби с вода за това!

МИХАИЛ. Не би се навил за двайсет туби с вода? Ти май наистина не го харесваш, Рафаил.

РАФАИЛ. Знам, че не го намираш за особено професионално, Михаил, но той още от самото начало ми лази по нервите.

ХРИСТО. Осъден – ?

МИХАИЛ. Интересно… На мен не ми е толкова противен. Поне не толкова, колкото онзи американец от миналия месец?

РАФАИЛ. Кой американец?

МИХАИЛ. Онзи, бе, дето цивреше през цялото време.

РАФАИЛ. А-а-а.

МИХАИЛ. И дето не спираше да повтаря, че неговото правителство ще отмъсти за него и ни заплашваше с явните и тайните служби.

РАФАИЛ. Онзи наистина не беше стока, Михаил. Но поне не задаваше глупави въпроси.

МИХАИЛ. Онзи не задаваше въпроси, Рафаил, защото беше твърде зает да циври като пеленаче! (Пауза.) Като се замисля на теб май това ти хареса. Нищо чудно. Може би затова толкова обиждаш и насилваш хората… Ако питаш мен, обичаш да ти плачат в ръчичките.

РАФАИЛ. Мисля, че си прав, Михаил.

МИХАИЛ. Ах ти, извратено –

РАФАИЛ. Хайде, Михаил. Всеки си има своите малки тайни удоволствия.

МИХАИЛ. Може и така да е, Рафаил. В крайна сметка кой съм аз, че да те съдя. Приятели сме все пак. А и тази история с баща ти и семейството ти обяснява някои твои… особености… на характера.

РАФАИЛ. Михаил, помолих те да не говориш за семейството ми!

МИХАИЛ. Какво да направя като постоянно си спомням за тази история.

РАФАИЛ. Спомняй си за нея колкото искаш, просто не я споменавай!

МИХАИЛ. Както искаш, Михаил. Но ако питаш мен, за теб е добре да говориш повече за тази история, да я споделяш, дори с непознати, колкото и неприятно да ти е! Това може да има известен… терапевтичен… ефект.

РАФАИЛ. Два пъти в седмицата, Михаил!… Два пъти в седмицата ходя при психоаналитика в Службата! Не, че изпитвам особено удоволствие от това. Той е толкова… снизходителен. При положение че ходя при него, не виждам защо трябва да обсъждам тази скапана и кървава история с който и да е било!

МИХАИЛ. Имаш предвид историята с баща ти!

РАФАИЛ. Да!

МИХАИЛ. Защото историята с майка ти изобщо не е кървава.

РАФАИЛ. Стига!

МИХАИЛ. Добре, добре. Държиш се като малко дете, Рафаил. Честно!

ХРИСТО (кимва към двамата поотделно). Хей вие двамата. Ще ми обърнете ли внимание! Аз съм този, който е осъден и не знае нищо по въпроса. Аз съм този, в чийто апартамент се появяват двама непознати, които претендират, че са от бъдещето. И които твърдят, че човечеството било извършило престъпление към планетата и към своето потомство. Които ме обиждат, удрят. Докато аз и идея си нямам защо е всичко това. Това е непоносимо! Аз съм този, който заслужава някакво обяснение! Който би трябвало да е център на вашето внимание! Аз съм… този!… А вие вместо да изплюете камъчето, продължавате да се препирате като хлапета!

Пауза.

МИХАИЛ посяга към палката си, но се отказва, приближава се към ХРИСТО и му удря един шамар.

РАФАИЛ. Преди малко ти изрично ми забрани физическият допир с тази… петролна маймуна, Михаил. А сега ти сам го –

МИХАИЛ. Знаеш ли какво осъзнах току-що, Рафаил.

РАФАИЛ. Какво, Михаил?

МИХАИЛ. Има случаи, в които само един здрав шамар може да помогне!

РАФАИЛ. А какво ще каже Службата?

МИХАИЛ. Ами, ще им обясним, че е било крайна наложително, Рафаил… Момчетата ще проявят разбиране. Особено ако им пуснем видеоматериала, за да могат и те да се изкефят.

РАФАИЛ. Да им го пус –

МИХАИЛ. Защо не? Но искам да те предупредя, Рафаил. Че това беше изключение и на теб все още ти е напълно, ама наистина напълно забранена физическата саморазправа с нашите… клиенти. Да шамаросаш веднъж е едно. Но ти никога не би се задоволил с това. Ти би искал да претрепеш всеки от тази епоха, който ти падне в ръчичките. А правилата могат да бъдат нарушени само веднъж, Рафаил.

РАФАИЛ. Добре, де, добре.

МИХАИЛ. Колкото до теб, Христо. Съжалявам, че се наложи да те цапардосам, но ти наистина ме изнерви.

ХРИСТО. Вие по никакъв начин не спазвате човешките права.

МИХАИЛ. Там, откъдето идваме, вие нямате права. Ако искахте да имате права в бъдещето, да се бяхте опитали да ни оставите планета с живи екосистеми, незасегнато биоразнообразие, неизчерпани ресурси, неизменен климат. Ако питаш мен, странно е, че след всичко това търсиш някакви права.

РАФАИЛ. Безотговорно е, Михаил. И малко нагло.

ХРИСТО. И все пак вие сте в моето време, в което имаме закони.

МИХАИЛ. Не ни интересува какви закони имате, Христо. Ако досега се очакваше да си разбрал нещо, трябваше да е поне това! Още повече, че ти си един престъпник и си вече осъден. Ние се държим дори прекалено любезно за човек в твоето положение, а на теб изобщо не ти хрумва да оцениш този факт. (Пауза.) Но това няма значение, нали така, Рафаил?

РАФАИЛ. Никакво, Михаил!

МИХАИЛ. Защото ето ни нас двамата с Рафаил, в края на нашата… задача. Колкото и да ни е неприятен идиотският начин, по който се държиш (а той наистина е страшно идиотски и страшно неприятен), всичко съвсем скоро ще свърши. Ще ти изпържим мозъка с палката, която този път ще бъде включена на пълна мощност, ще си заминем по живо по здраво в нашето скапано, постапокалиптично време и ще забравим цялата история с надеждата, че следващата ни мишена няма да е така опърничава и няма да ни изнервя така.

РАФАИЛ. И няма да оставя литри вода да изтичат напразно в мивката.

МИХАИЛ. Благодаря ти, Рафаил. И няма да разхищава водата. А и да е като теб, Христо, какво пък, в крайна сметка и на него ще му изпържим мозъка и така нататък, и така нататък. Както се казва, Михаил и Рафаил продължили да живеят весело, щастливо и безпрепятствено. И само понякога се изнервяли, когато трябвало да общуват с низши същества като теб, но се примирили с това, защото било част от работата им.

РАФАИЛ. От скапаната ни работа, Михаил!

ХРИСТО. Чакайте, момчета. Чакайте. Сега казвате, че ще ми изпържите мозъка. С този уред, който наричате… палка?

РАФАИЛ. Да, Христо, точно това казваме. И на мен ми е много тъжно, че като по-висш агент Михаил ще трябва да изпълни присъдата, а аз ще трябва просто да наблюдавам. Въпреки че като се замисля. Дали той или аз – все едно. Ако бях аз, щеше да е по-приятно, разбира се. Но основното тук е да свършим със скапаната работа и да се върнем в скапаните си, мрачни, студени домове в адското време, в което живеем и по-скоро да забравим за теб и за тъпото ти, огромно жилище, и за гадния ти, пълен хладилник.

ХРИСТО. Но вие не можете просто така…

МИХАИЛ. Можем, и още как. Голяма част от човечеството от твоето време, макар и да не беше замесено пряко в целия този… геноцид, не направи нищо срещу него, и затова справедливо беше осъдено от Междувремевия наднационален трибунал за екологически и морални престъпления срещу планетата и човечеството в Лозана на бърза и безболезнена смърт.

ХРИСТО. Не можете да ме осъждате за нещо, което не съм извършил!

МИХАИЛ. Ако имаш някакви възражения, напиши ги върху този лист хартия (подава му лист хартия) и го скрий някъде добре. А аз ще се погрижа съответните органи след сто и петдесет години да го намерят и да го разгледат. Ако имаш късмет, може в някоя алтернативна реалност да ти се размине!

ХРИСТО. А в тази?

РАФАИЛ. В тази реалност, Христо, си свършен!

Пауза.

ХРИСТО. Ами тези, които са замесени пряко в цялото това унищожаване! Не трябва ли те да получат някакво наказание.

МИХАИЛ. Както вече казах, Христо, първо, не може всички да бъдат наказани, защото времевият баланс би се нарушил безвъзвратно. Ние можем да наказваме само не много голяма –

РАФАИЛ. Направо мизерна част, Рафаил. На фона на това, което са ни причинили.

МИХАИЛ. Благодаря, Рафаил! Направо възможно най-малко представителна извадка от населението на Земята от твоята епоха. А тези, които са пряко замесени, не ги мисли! Редовно една представителна извадка от тях бива умъртвявана и те далеч не са в изгодна позиция като теб.

ХРИСТО. Изгодна позиция! И наричате това да бъдеш убит без да си извършил нищо изгодна позиция?

РАФАИЛ. Първо, безмозъчни… умнико, ти не си направил нищо срещу престъплението, което се извършва. Това бездействие според нашите закони е равносилно на съучастие.

МИХАИЛ. Ти си съучастник в най-голямото престъпление, което някога е било извършвано на тази земя, Христо.

РАФАИЛ. Точно така, Михаил… И второ… мишок… такъв, позицията ти определено е с пъти по-изгодна от тази на преките извършители на престъплението, които, за разлика от теб, биват умъртвявани по особено бавен и болезнен начин, за който ти определено не искаш да знаеш. Който дори и на нас, а си представи колко сме ви набрали и колко ви ненавиждаме… На нас!… Които… живеем… Които… оцеляваме сред отломките от техния, тоест от вашия живот. На нас, които от малки биваме старателно обучавани в ненавист към тези хора, тоест към вас. Ами знаеш ли какво, Христо! На никой не би му била приятна миризмата на горящо месо. Нито виковете, които, колкото и да не ти се иска, те преследват в които и времена да пътуваш. Така, че не ми разправяй, моля те, не ми разправяй, че позицията ти не е изгодна!

Пауза.

МИХАИЛ. Е, Рафаил. Това си беше истинска тирада.

РАФАИЛ. Е… Да приключваме и да си ходим, а? Миналата седмица за добре свършената работа получих награда консерва грах и сега нямам –

Пауза.

МИХАИЛ. Консерва грах?

РАФАИЛ. Да.

МИХАИЛ. Не съм виждал грах от [две хиляди сто] петдесет и девета! На теб са ти дали такава… награда, а на мен не?

РАФАИЛ. Ти получи онези сухари миналата година, Михаил! Не могат да дават само на единия. Ние сме екип! Ако дават награди само на единия, между нас може да се появи завист, да възникнат търкания.

МИХАИЛ. По дяволите, така ми е омръзнала гнусната синтетична храна!

РАФАИЛ. И на мен. (Пауза.) Като бях малък, храната поне имаше някакъв вкус.

Пауза.

МИХАИЛ. Като бях на шест, трябва да е било [две хиляди сто] четиресет и четвърта, баба ми, лека й пръст, беше намерила отнякъде ябълка.

РАФАИЛ. Ябълка?!

МИХАИЛ. Истинска ябълка, Рафаил. Не особено прясна. С набръчкана повърхност. Но несъмнено истинска ябълка.

РАФАИЛ. И? И… Какво я направихте, Михаил?

МИХАИЛ. Всички отхапахме по веднъж от нея, Рафаил.

РАФАИЛ. Как ти се стори, Михаил? Ябълка, боже, не мога да повярвам!

МИХАИЛ. Това е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало!

Пауза.

РАФАИЛ. Чакай малко, мислех, че като се оженихте с Лаура миналата година ясно каза, че тя е най-хубавото нещо, което ти се е случвало.

МИХАИЛ. По дяволите, Рафаил. Така се казва в тези ситуации! (Пауза.) А и какъв шанс ни оставят с планираните бракосъчетания, с които целят да запазят популацията на Земята. И ти ще се ожениш, щом станеш на 23, Рафаил. И се моли да ти се падне свястна жена.

РАФАИЛ (нападателно). Имаш предвид свястна като братовчедка ми ли?

МИХАИЛ (с неудобство). Точно така, свястна като Лаура, Рафаил! Твоята братовчедка….

Пауза.

РАФАИЛ. И кое, казваш, било най-хубавото нещо, което някога ти се е случвало, Михаил?

МИХАИЛ. Лаура, разбира се, че Лаура!

РАФАИЛ. И ябълката остава на… второ място.

МИХАИЛ. Предполагам, че тогава ябълката остава на второ място, Рафаил. Но преди Лаура именно това беше най-хубавото нещо, което някога ми се беше случвало. Не можеш да си представиш каква беше, Рафаил. Толкова сочна… Толкова крехка… И как само миришеше!

РАФАИЛ. Стига, Михаил. Не мога да слушам повече. (Пауза.) Какво правим? Имаме работа за вършене, а говорим за грах, за сухари, за… ябълки!

ХРИСТО (с характерните кимвания). Няма закъде да бързате!

РАФАИЛ. Сега пък нямало закъде да бързаме. Съжалявам, боклук вмирисан, но една консерва грах ме чака вкъщи!

МИХАИЛ. Ти можеш да го убиеш, Рафаил. Имам предвид, ако толкова много го искаш!

РАФАИЛ. Благодаря ти, Михаил. Колко мило от твоя страна!

ХРИСТО. И все пак… Имам предвид… Няма закъде да бързате, нали?

РАФАИЛ. Напротив, пикльо!

МИХАИЛ. Колкото и невероятно да ти се струва, имаме и друга работа освен теб! Имаме си и личен живот. Нали, Рафаил?

РАФАИЛ. Много личен живот, Михаил. Много личен.

МИХАИЛ. Ако питаш мен, Рафаил, трябваше просто да се появим, да му прочетем присъдата и да му изпържим мозъка, вместо да протакаме толкова.

ХРИСТО. Аз съм само едно момче. Още дори не съм навършил 18!

РАФАИЛ. О, браво на теб!

МИХАИЛ. И ние сме момчета, Христо. Аз съм на 24, а Рафаил е на 22. Но като станахме на 18 веднага трябваше да започваме работа. В нашият свят няма време за почивка. Трябва да се борим, за да оцелеем. Разпределиха ни… Подложиха ни на тест за агенти и ни взеха. Това е добра работа, не се оплаквам.

РАФАИЛ. Това е много скапана работа, Михаил!

МИХАИЛ. Пътуваме, плащат ни добре. Само дето през цялото време се налага да ви гледаме какви ги вършите, което страшно ни съсипва психиката! От друга страна, прехвърлим ли трийсетака, ще се пенсионираме. Ако дотогава съвсем не откачим. Виж, Рафаил сериозно е започнал да откача, Христо. Отначало той изобщо не беше такъв човек!

РАФАИЛ. Благодаря ти, Михаил. (той изважда палката и се усмихва самодоволно) А сега да приключваме и да си отиваме, а?

Пауза.

ХРИСТО. Нямам ли право на последно желание… Нали… Не можете ли да ми дадете поне малко време, момчета… Съвсем малко време! Ако искате, седнете на масата. Ще ви донеса хапване. Може да пийнете по някоя бира. В хладилника има всякакви неща. Единственото, което искам, е да изляза за… малко! Да се разходя за съвсем… малко… Да…

РАФАИЛ. Той се опитва да ни подкупи, Михаил.

МИХАИЛ. Той определено се опитва да ни подкупи, Рафаил.

ХРИСТО. Аз само предлагам, момчета! Вие решавате! В хладилника има домати, краставици, киви… Мисля, че има и ябълки.

Пауза.

МИХАИЛ. Ябълки?

РАФАИЛ. Михаил, редно ли е да… Да не стане някой фал? На нас не ни ли е забранено?

МИХАИЛ. Забранено ни е, Рафаил. Но от друга страна…

РАФАИЛ. От друга страна…

МИХАИЛ. От друга страна ще се забавим само с няколко минути. Няма да е фатално, нали?

РАФАИЛ. Не мисля, че ще е фатално, Михаил.

МИХАИЛ. Пък и на кой в Службата наистина му пука за подобни дребни нарушения? Спомняш ли си какво разправяше Гавраил, тъпото му копеле с копеле?

РАФАИЛ. Май съм го изпуснал, Михаил. Пък и честно, изобщо не мога да понасям Гавраил и когато говори се опитвам да не го слушам.

МИХАИЛ. Той трябвало да оправи онзи… дебеланко… Май беше немец, Рафаил… На Коледа! Е, дебеланкото немец замалко да получи инфаркт. И Гавраил… тъпото му копеле с копеле… нали го знаеш какъв е шегаджия, сложил си червен костюм, бяла брада. Не, че онзи очаквал Дядо Коледа, в никакъв случай. Но съвсем скоро открил, че зад бялата брада не се крие никакъв весел шегаджия, а един много, ама наистина много ядосан и сърдит палач. Сигурно е било забавна гледка. Гавраил… В онзи костюм… И брадата… (Пауза.) Както и да е! Масата била сложена. И всичко си стояло там и ухаело. Стояло и ухаело, Рафаил! (Пауза.) И Гавраил вкусил от пуйката, Рафаил. Истинска пуйка! Какво ще стане, ако ние опитаме малко плодове и зеленчуци. Ако схрускаме по една… ябълка?

Пауза.

РАФАИЛ. Щом поставяш нещата така, Михаил. Мисля, че нищо няма да се случи!

МИХАИЛ. И аз така мисля, Рафаил.

ХРИСТО. Е, какво? Ще ми дадете ли малко време?

МИХАИЛ. Имаш точно пет минути.

ХРИСТО. Пет?

МИХАИЛ. Добре, десет! И не ходи надалеч. Не че за нас ще е проблем. Ще те намерим, където и да отидеш, разбираш ли?

ХРИСТО. Да!

МИХАИЛ. Защото ние не се шегуваме.

РАФАИЛ. Ни най-малко!

МИХАИЛ изважда малкия апарат, натиска едно копче, изчезва от мястото си и се появява на вратата.

МИХАИЛ. Ще те намерим където и да отидеш!

РАФАИЛ. И тогава.

МИХАИЛ. Тогава смъртта ти няма да е нито бърза, нито безболезнена.

Пауза.

ХРИСТО. Добре. Значи десет минути!

РАФАИЛ. Девет минути и петдесет секунди!

МИХАИЛ. Какво чакаш! Чупката!

ХРИСТО излиза тичешком през вратата. МИХАИЛ и РАФАИЛ отиват до хладилника, откъдето МИХАИЛ вади две ябълки.

РАФАИЛ. Само това ли? –

МИХАИЛ. Да започнем с най-хубавото, Рафаил! После ще ядем каквото си искаме!

Двамата започват да дъвчат ябълките. Поредица от щастливи възклицания.

РАФАИЛ. Мислиш ли, че той ще се върне, Михаил?

МИХАИЛ. Това няма кой знае какво значение, нали Рафаил? Дори да не се върне до десет минути, ще изчакаме още десет, колкото да си помисли, че се е измъкнал, после ще се телепортираме при него. И тогава…

РАФАИЛ. Да! Тогава…

МИХАИЛ. Тогава ще свършим започнатото, Рафаил! И ще си ходим вкъщи!

Пауза.

РАФАИЛ. Беше добра идея, дето останахме да хапнем, не мислиш ли?

МИХАИЛ. Определено беше добра идея! (Пауза.) Знаеш ли, Рафаил… Мисля, че ябълката ми е любимият плод.

РАФАИЛ. Ти опитвал ли си други плодове, Михаил?

МИХАИЛ. Не!

РАФАИЛ. Откъде тогава можеш да знаеш, че ябълката ти е любимият плод!

МИХАИЛ. Мислиш ли, че може да има нещо по-вкусно от нея, Рафаил?

Пауза.

РАФАИЛ. Как ли ще реагира той, Михаил?

МИХАИЛ. Как ще реагира кога, Рафаил?

РАФАИЛ. Като му кажем, че няма да го убием! И го преметнем, че в последния момент се е разминал с условна присъда. И го заплашим, че ако не промени живота си, ако не започне да живее по-съзнателно и отговорно, да събира боклука си разделно, да ограничи потреблението си и въглеродния си отпечатък, да използва по-малко пластмасови торбички, да не си купува кола, освен ако не е електрическа. Да промени отношението си към околната среда, към планетата. Да се информира. Да споделя информацията с приятелите си. Да е активен. Да се бори за бъдещето на тази планета. Знаеш… Всички стандартни неща, които им повтаряме всеки път. И го заплашим, че ако не се светне…, защото ние ще го наблюдаваме!  И го заплашим, че в противен случай ще се върнем да го екзекутираме. Как ще реагира тогава, Михаил?

МИХАИЛ. Знаеш как реагират хората в тези случаи, Рафаил. Ще се разциври… Ще падне на колене… Ще започне да ни благодари.

РАФАИЛ. Защо ли питам? Това имам предвид, Михаил! Едно и също всеки път!

МИХАИЛ. Всеки път едно и също, Рафаил.

РАФАИЛ. Скапана работа!

МИХАИЛ. Не виждам нищо скапано в това да седим тук, поемайки глътка въздух извън целия… хаос… Извън цялата… безнадеждност на нашия свят… На нашето… време. И да ядем тези свежи, сочни и страшно вкусни ябълки, Рафаил.

РАФАИЛ. Както каза всяка работа си има своите плюсове, Михаил. И все пак не мисля, че това я прави по-малко отвратителна!

МИХАИЛ. Ние трябва да сме благодарни, Рафаил.

РАФАИЛ. Да сме благодарни за кое, Михаил?

МИХАИЛ. Ами кой от познатите ти, с изключение на останалите агенти, разбира се, може да си позволи да пътува в миналото? Може би някой ден, да! Когато нещата се оправят. Ако можем да се надяваме, че ще има такъв ден, Рафаил.

РАФАИЛ. Не вярвам, че ще има такъв ден, Михаил.

МИХАИЛ. Хубаво е да вярваш в нещо, Рафаил.

РАФАИЛ. Аз вярвам в много неща, Михаил. Религиозен съм! Но това, че нещата ще се оправят, не е от тях.

МИХАИЛ. Ние всички сме религиозни, Рафаил. Ако питаш мен това е естествения ход на нещата след като изгубихме вяра… в себе си!

РАФАИЛ. Не сме изгубили вяра в себе си, Михаил. Изгубихме вяра в цялата досегашна човешка цивилизация, тъй като тя ни доведе дотук. До самия край! За момент дори престанахме да се наричаме хора. Искахме да скъсаме всички скапани връзки с миналото. После престанахме да наричаме тях хора. Измисляхме им какви ли не имена. Защото ние… Ние сме пълноценни човешки същества. Много по-пълноценни и развити на всички равнища, физическо и духовно, от тези видиотени… петролни… капиталистически… примати!

МИХАИЛ. Тези видиотени петролни капиталистически примати, Рафаил, са наши предци. Колкото и да не ни се иска, ние сме свързани с тях! И това, че сме загубили вяра в тях, май означава, че сме загубили вяра в себе си!

Пауза.

РАФАИЛ. Да не искаш да кажеш, че ти… Че…

МИХАИЛ. Какво аз, Рафаил?

РАФАИЛ. Че ти имаш вяра в тях?

МИХАИЛ. Аз…

РАФАИЛ. Че вярваш, че те могат да се… променят?

Пауза.

МИХАИЛ. Не мога да кажа, че вярвам в това напълно, но не изключвам тази възможност, Рафаил.

РАФАИЛ. Предател такъв!

МИХАИЛ. Иначе за какво вършим тази работа, Рафаил! Ако няма ни най-малка надежда!

РАФАИЛ. Защото сме отчаяни и прецакани, Михаил! Ние сме адски отчаяни и адски прецакани!

МИХАИЛ. Ние сме адски отчаяни и прецакани, Рафаил, прав си… Въпреки целият технически и духовен напредък, който отбелязахме в последните петдесет години. Ето, вече дванайсет години можем да пътуваме във времето. Но въпреки всичко това ние не можем просто да поправим онова, което е непоправимо. Екосистемите. (Пауза.) Видиотените петролни капиталистически примати добре са се погрижили да ни оставят една невъзможна задача, нали? Един необратим процес. И на нас ни остава единствено да изнамираме нови и нови начини, с които да се борим с неминуемите последствия от техния безбожен живот! А междувременно да се връщаме тук и да ги предупреждаваме, Рафаил! Ако питаш мен, това е, което правим!

РАФАИЛ. Не си ли се замислял, Михаил… Не си ли се замислял колко добре би било ако наистина имахме възможност радикално да променим миналото. Ако ще да убием няколко хиляди. Те и без това са прекалено много, не мислиш ли? Много повече, отколкото ние някога бихме предположили, че можем да бъдем! Може да убием и… милион. Колкото се наложи… За да ни повярват и да предотвратим всичко това. Целият този скапан апокалипсис!

МИХАИЛ. Ние сме пратеници, Рафаил. Не сме упълномощени. Ние нямаме право.

РАФАИЛ. И все пак? Не си ли се замислял?

МИХАИЛ. През първата си година като агент, може би, Рафаил. Тогава и аз бях озлобен като теб…

Пауза.

РАФАИЛ. И..?

МИХАИЛ. Какво и?

РАФАИЛ. Престана ли да се чувстваш… така?

Пауза.

МИХАИЛ. Времето на големите експерименти свърши, Рафаил. Не можем да променим миналото наведнъж. Знаеш какво казват учените. За всички рискове и за цялата неяснота какво ще стане, ако се намесим директно.

РАФАИЛ. Майната им на учените, Михаил! Ето какво казвам аз! Майната им на учените!

МИХАИЛ. Никога не казвай: майната им на учените, Рафаил. Никога! Пред тях ние много често излизаме с подобни аргументи, нали? Че учените в тяхното време са ги предупреждавали. Че те не са ги послушали.

РАФАИЛ. Какво искаш да кажеш?

МИХАИЛ. Ние трябва да имаме доверие на учените. Не можем да променим миналото изведнъж, Рафаил. Понякога не съм сигурен дори дали трябва да правим това, което правим. Да ги предупреждаваме!

РАФАИЛ. Искаш да кажеш да ги заплашваме, Михаил!

МИХАИЛ. Искам да кажа: да ги предупреждаваме, Рафаил!

РАФАИЛ. Не мисля, че си прав, Михаил. Ние не ги предупреждаваме, а ги заплашваме.

МИХАИЛ. Какво пише в Правилника, Рафаил?

РАФАИЛ. Пише, че ги предупреждаваме. Ама ти сериозно ли вярваш на всичко, което пише в Правилника. Не те смятах за такъв човек, Михаил!

МИХАИЛ. Единственият начин да предупредиш някой за нещо, Рафаил, е да го направиш по начин, който му позволява той да те разбере. (Пауза.) В началото агентите са се опитвали да ги убеждават мирно и тихо.

РАФАИЛ. Мирно и тихо?! Ти шегуваш ли се?

МИХАИЛ. Те просто не са им обръщали внимание, Рафаил. Не са им обръщали никакво внимание?

РАФАИЛ. Тъпи, ненормални кухоглавци!

МИХАИЛ. Затова се наложило да адаптират системата за предупреждение. Да измислят Процедурата. Да ни наложат да се държим с тях агресивно. Да ги заплашваме. Да ги обиждаме. Да им причиняваме дребни телесни повреди, за по-убедително. Дори да ги лъжем, че ще ги екзекутираме!

РАФАИЛ. Наистина ли е станало така, Михаил?

МИХАИЛ. Ако не ми вярваш, можеш да го прочетеш. Те и цялата тяхна малоумна цивилизация са такива: изпълнени с насилие, войнствени, цинични, вулгарни. Колкото и да се опитват да го скрият под всичките си маски… Така да се каже… Ние трябва да ги предупредим на техния… език. И трябва да се държим точно толкова насилствено, войнствено, цинично и вулгарно, колкото те очакват от нас! Иначе просто няма да ни повярват!

РАФАИЛ. Те наистина никога не биха ни повярвали, ако просто им кажехме…

МИХАИЛ. И колкото и да те е яд понякога, Рафаил… Колкото и да ти се иска да имаше истинската власт да накажеш някой от тях, не мисля, че ти наистина би го направил!

РАФАИЛ. Не мислиш, че бих могъл да…

МИХАИЛ. Не, Рафаил. Ние просто не сме такива! Нашата култура е основана на мира, ненасилието, изпитването на уважение към всеки живот, дори към най-малкия… На Земята и във… Вселената. Единственото, което си позволяваме, е да употребяваме малко… пиперлив език от време на време, но кой би ни упрекнал за това? Все пак живеем в един скапан постапокалиптичен свят, колкото и позитивно да се опитваме да гледаме на това. Колкото и да се опитваме да гледаме напред. Така че ти… Ти не можеш просто да… Това не е в твоята природа.

Пауза.

РАФАИЛ. Мисля, че наистина не бих могъл да го направя, Михаил. Не можеш след сутрешната си медитация просто да се върнеш във времето, дори и по работа, и да убиеш някой скапан примат! Дори като знаеш какво са причинили тези олигофрени на всички живи същества, които познаваш и на тези, които не познаваш, защото са загинали вследствие на тяхното жалко, консуматорско, празно и вредно съществуване!

МИХАИЛ. Не можеш, Рафаил!

Пауза.

РАФАИЛ. Мислиш ли, че има някакъв смисъл от нашата работа, Михаил?

МИХАИЛ. Защо, Рафаил?

РАФАИЛ. Ами ето ни нас, пратениците… Тук… Предупреждаваме човек след човек и се надяваме, че всички тези… хора… ще спазят обещанията си… Ще променят начина си на живот. Ще свикнат да мислят за последствията от действията си. Ще разберат, че са едно с планетата, която разрушават. И малко по малко нещата ще започнат да се оправят.

МИХАИЛ. Има надежда, Рафаил! Ако не го направят за планетата, несъмнено ще го направят от страх да не бъдат убити, нали?

РАФАИЛ. И някой ден Земята ще… И растенията отново? И животните?

МИХАИЛ. Може би, Рафаил. Може би! Можем само да се надяваме, защото ние самите никога няма да разберем!

РАФАИЛ. Но можем поне да си го представим… Нали може да си го представим, Михаил?

МИХАИЛ. Можем да си го представим, Рафаил!

Дълга пауза.

РАФАИЛ. По дяволите. Така мразя тази работа! Тази скапана работа!

МИХАИЛ. Пак ли започна!

РАФАИЛ. И трябва да измислим нещо с тия тъпи ангелски имена. Не може ли да се наричаме с истинските си имена, Михаил? Тези в Службата могат да си гледат работата. Или ако толкова им се иска те да се наричат със скапаните си ангелски имена! Не мога да разбера за кой се мислят… За Господ?

ХРИСТО се връща в стаята. Ходи бавно, като човек, който знае, че всеки момент ще умре.

МИХАИЛ. А, виж, Рафаил! Нашият малък приятел се върна!

РАФАИЛ. Нашият насиращ се от страх пред смъртта малък приятел!

Пауза.

ХРИСТО. Аз… Аз… Не можем ли да… Да измислим нещо?…

МИХАИЛ. Нищо не можем да измислим, Христо. Затова, ако питаш мен, нека не протакваме повече! На нас двамата с Рафаил яко ни писна от цялата тази история.

РАФАИЛ. Много яко ни писна, Христо!

МИХАИЛ. И единственото, което искаме… (Пауза.) Кое е единственото, което искаме да направим, Рафаил?

РАФАИЛ. Да ти изпържим недоразвития престъпен мозък и да си ходим вкъщи!

МИХАИЛ. Точно така, Христо. Това е единственото, което искаме да направим!

Пауза.

ХРИСТО. Няма ли поне да ме изслушате?

МИХАИЛ. Както казах, ако искаш да бъдеш изслушан, можеш да напишеш възраженията си на едно листче, което да скриеш някъде и ние с Рафаил ще се погрижим да –

РАФАИЛ. Аз за никакво листче няма да се грижа, Михаил. Ако това листче ми падне в ръцете, по-скоро ще го изям, отколкото ще се грижа да попадне в ръцете на следващите поколения.

МИХАИЛ. Ами това му е последното желание, бе, Рафаил! Прояви малко разбиране!

РАФАИЛ. Ами, Михаил, защо той да не прояви малко разбиране и да не ни кара да го чакаме цяла вечер! Защото ние просто искаме да му изпържим скапания мозък –

ХРИСТО. Аз просто исках да ме изслушате. И да помислите дали си заслужава да ме… Не виждам какъв е смисълът да убивате едно непълнолетно момче…

РАФАИЛ. Ти не се притеснявай за смисъла, Христо! Той не е в твоята компетенция.

МИХАИЛ. Можеш да го наречеш лош късмет или както искаш.

РАФАИЛ. Или кофти среда. В крайна сметка какво си виновен, че си се родил в шибано и перверзно, консуматорско време, което е пълно с алчни, тлъсти и деструктивни мозъци! Което не зачита нищо, освен себе си и парите! Какво съм виновен аз, че заслужаваш подобаващо наказание?

Пауза.

ХРИСТО. Но вие не разбирате…

МИХАИЛ. Ако продължаваш така, Христо, ще ядосаш отново Рафаил, а сам видя, че ако не искаш да правиш нещо, това е да ядосваш милия, откачен Рафаил.

ХРИСТО. Аз не искам да –

МИХАИЛ. А най-малкото, което би искал да правиш, е да ядосваш Рафаил точно преди да ти изпържи малкия умен мозък!

РАФАИЛ. Като заговорихме за изпържване на мозъци, Михаил…

МИХАИЛ. Един момент, Рафаил… Защото, Христо, ако ядосаш Рафаил преди да ти изпържи малкия умен мозък, той може да реши, че никой в Службата няма да забележи, че твоята смърт не е била толкова бърза и толкова безболезнена, колкото Правилникът го изисква!

ХРИСТО. Но момчета… Аз просто…

МИХАИЛ. ТИ ПРОСТО МЕ ЧУЙ, ХРИСТО! КЛЕКНИ С ЛИЦЕ КЪМ СТЕНАТА С ОТПУСНАТИ РЪЦЕ!

ХРИСТО. Но аз не съм готов да…

РАФАИЛ (удря шамар на ХРИСТО). Никой не те е питал дали си готов, шибаняко! КЛЯКАЙ!

ХРИСТО кляка до стената.

МИХАИЛ. Ето, Рафаил. Готови сме да започваме.

РАФАИЛ. Искаш да кажеш да свършваме, Михаил.

МИХАИЛ. Искам да кажа да започваме с екзекуцията, Рафаил.

РАФАИЛ. А-а-а! (Пауза.) Аз имах предвид да свършваме и да изчезваме. Но щом искаш може и така да го кажем!

МИХАИЛ. Е, Рафаил. Готов ли си да му изпържиш мозъка.

РАФАИЛ. Повече от готов съм, Михаил. Само ми дай знак.

МИХАИЛ. Какъв знак да ти дам?

РАФАИЛ. Ами не знам какъв знак, Михаил!

МИХАИЛ. Ще преброя до три!

РАФАИЛ. Писна ми от скапаното ти броене, Михаил.

МИХАИЛ. Значи броенето ми е скапано, така ли?

РАФАИЛ. Броенето ти е бомба, Михаил. Просто си мислех за нещо по-разнообразно!

МИХАИЛ. Нещо по-разнообразно, като…?

РАФАИЛ. Какво ще кажеш за: „Убий малоумния, скапан примат”, Михаил?

МИХАИЛ. Какво!?

РАФАИЛ. Просто да кажеш: „Убий малоумния, скапан примат”, Михаил… И в края на изречението аз да му изпържа мозъка.

МИХАИЛ. Добре, Рафаил. Щом така ти харесва!

РАФАИЛ. Добре, Михаил.

ХРИСТО. Но аз… аз…

РАФАИЛ. МЛЪК, КАЗАХ!

МИХАИЛ. Убий…

РАФАИЛ. Чакай. На: „Убий малоумния, скапан примат”? Или на: „Убий малоумния, скапан примат, точка”, Михаил?

МИХАИЛ. Ако питаш мен в края на изречението трябва да има удивителна, Рафаил.

РАФАИЛ. Добре, тогава на: „Убий малоумния, скапан примат, удивителна”.

МИХАИЛ. Добре.

Пауза.

РАФАИЛ. Какво чакаш?

МИХАИЛ. Ами мислех си, Рафаил, защо не –

РАФАИЛ. Виж, Михаил. Дай да свършваме тая скапана работа и после ще си мислиш колкото си искаш.

МИХАИЛ. Добре, Рафаил. Добре. Само по-спокойно.

РАФАИЛ. Хайде, Михаил. Давай!

МИХАИЛ. Убий малоумния, скапан…

Двамата се споглеждат и се дематериализират. „Палката” на Рафаил пада на пода.  

КРАЙ

 

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s