Пиеси

 ИВАН ДИМИТРОВ Авторът на пиесата „Времева болест”

ivan-dimitrov-portret

Иван Димитров

  1. Как пристигнахте в театъра? Какъв е вашият случай?

– Пиша сериозно от десетина години. Публикувах роман, книга с разкази. Винаги съм харесвал театъра, но дълго ме беше страх да правя опити в тази територия. Някак неусетно започнах да правя опити да пиша и за театър. Две мои пиеси влязоха във финалните петици на конкурсите на Театър София и Театър 199. След това спечелих три драматургични конкурса. Първата ми постановка беше в Ню Йорк. Сега не мога да се откъсна, въпреки че си давам сметка, че напредвам бавно по три линии – поезия, проза и драматургия. Опитвам се да пиша по пиеса на година. До момента имам девет пиеси. Шест от тях бяха публикувани в книгата „Очите на другите”.

 

  1. Диалогичната литературна форма е омайна, докато се раждат думите, но театърът е колективно изкуство. Как се справяте с коварството на колективното, което може да погълне индивидуалното и да го пренасочи в нежелана посока?

– Не съм труден автор. Режисьорите, с които съм работил, могат да го потвърдят. Нямам нищо против да направя промени в текста, стига да видя, че режисьора има конкретна посока. За мен конкретното е много важно. За театър не може да се пише общо и по един текст няма как да се правят промени „ей така”. Колективното ми харесва. Харесва ми работата в екип. Липсва ми възможността например да напиша пиеса за конкретен театър, в която да играят конкретните актьори от театъра. В крайна сметка голяма част от най-добрата драматургия е била писана за трупа, а не просто така.

 

  1. Празник или ужас е премиерата за вас – авторът?
    – По малко и от двете. Празникът на началото. На новото. На завършеността. И ужасът, породен от очакванията. Какво ще стане? Ще мине ли добре? Спомням си, че преди премиерата на „Очите на другите” в Народния театър ми беше най-притеснено и напечено. В крайна сметка беше първата постановка по мой текст в България.

 

  1. Замисляли ли сте сам да поставяте пиесите си?
    – Определено бих искал да опитам някой ден, въпреки че най-вероятно първо бих посегнал на нечии чужд текст. Много бих искал да се опитам да поставя пиеси като „Самотата на памуковите полета” на Колтес, „Златният дракон” или „Арабската нощ” на Шимелпфениг, или „Кислород” на Вирипаев. Не знам дали бих се справил с тази работа, но няма да разбера, докато не се опитам. Ако бях немски драматург най-вероятно вече щях да съм опитал. Поне доколкото видях миналата година, когато бях на фестивала Interplay Europe 2014. Там повечето немски драматурзи бяха и режисьори. Единият даже разказа за двата си неуспешни опита да кандидатства режисура като и двата пъти са му казвали, че няма смисъл, защото вече знае за театъра достатъчно. И направо са му казали: поставяй. Някак не си представям тук да се случи това. В момента се образовам театрално като ходя на репетиционен процес на Маргарита Младенова. В бъдеще със сигурност ще се опитам да поставя нещо свое или чуждо. Просто ще трябва да е направено „на мускули” в някое алтернативно пространство, защото нямам опит като режисьор и съответно няма как да кандидатствам за финансиране.

 

  1. Сладки са изтичванията до Америка или другаде за по няколко дни, където се поставя някоя и друга българска пиеса, но нашата драматургия я няма в големия театрален репертоар. Защо?

– Има някакво усещане, че българската драматургия не е важна, че тя е лоша. Че не е рентабилна. Да, в последните години определено се поставят повече български текстове, но ако погледнем афишите, както на западните страни, така и на Русия, ще видим, че постановките по съвременни български текстове е в пъти по-малка. Така е и в книгоиздаването. Сякаш родното не се цени. Сякаш то има по-малка стойност от чуждото. А и чуждото е вече поставено, то се рекламира по-лесно. Много често казват, че няма съвременни български пиеси, които да са актуални. За мен като драматург истината е, че за да е пиесата  актуална, аз като драматург трябва да имам усещането, че тя ще бъде поставена. Доколкото виждам тук се пише един текст и я се постави след 3-4-5 години, я не. В такъв случай не виждам как може да има актуална драматургия, която да е свързана  повече с това, което се случва сега. Това няма как да стане, ако театрите не го пожелаят. Например в момента имам една страхотна история, истинска, много народопсихологическа. Но не виждам смисъл да я пиша. Имам чувството, че всеки драматургичен текст „увисва”. Това се дължи и на факта, че няма система, по която да могат да се предлагат текстове на българските театри. Конкретно за тази идея на мен ми се струва, че ще е по-добре да я напиша като проза и след това, ако книгата тръгне, да я адаптирам за театър, въпреки че аз винаги съм я виждал именно като пиеса.

 

  1. Предишният въпрос е всъщност доста нелеп, защото нашата драматургия е почти само загатната в родния игрален афиш, какво да се притесняваме за световния. Трябва ли да има квота за българската пиеса – класическа и съвременна – една идея много силно защитавана навремето от Станислав Стратиев, но отричана от чиновничеството, защото квотата било контролна функция. Точно това е целта – контрол  в иначе неравната битка с количеството на преводните заглавия.

– Не вярвам в квотите. Всичко зависи от интереса. Ако няма вътрешен интерес към съвременната българска драматургия, и квоти да се сложат, няма да има никакъв смисъл. Доколкото знам последните години от страна на Министерството на културата имаше дотации на първи постановки на съвременни български пиеси. Пари, които театърът получава, защото е поставил съвременен текст. Не смятам, че тези дотации бяха използвани кой знае колко като аргумент. Просто има усещането, че българската драматургия е губещ продукт. И това се дължи на факта, че българинът мисли себе си за губещ продукт. Което е безумие. За да има съвременна българска драматургия, трябва режисьорите да воюват, за да я поставят, да се интересуват от нея. При настоящата система по друг начин няма как да се случи. Няма ясна позиция по този въпрос и от двете страни. А и има един друг момент. И двете страни чакат. Режисьорите чакат някой драматург да им прати пиеса, а драматургът чака някой режисьор да му поиска текста.

 

  1. Липсват литературни агенции, литературни продуценти, пиари… Говори ли ви се за гадничкия период след написването на пиесата, когато авторът трябва да тръгне по директори, режисьори, да се занимава с пазар, с тарифи…?
    – До момента „Креди Арте” се заминаваха с тази работа за мен, но в момента се опитвам да оцелея като фрийлансър, така че трябваше да се откажа от услугите им. „Има само една позиция за един артист. Той трябва да стои изправен.” Мисля, че тук отговорността е колективна и трябва да внимаваме на какви условия се съгласяваме да бъде поставена пиесата ни, защото утре на нашето място ще застане някой колега. Иначе не знам, наистина. Опитвам се да предлагам конкретни проекти с конкретни режисьори.

 

  1. Как виждате тук отпечатаната си пиеса? Къде поставена? От кого? С кои?
    – В момента се опитваме с една много важна за мен млада режисьорка да предложим текста на един театър. Честно казано страх ме е да казвам подробности, защото съм претръпнал. Прекалено често попадам в ситуации, в които нещо уж е сигурно, а накрая нищо не става. За мен е най-важно да кажа, че този текст е много за мен, защото в него се поставя актуален проблем – глобалното затопляне и екологическата криза на планетата ни. И бих искал да имам възможността да пиша повече подобни текстове. Също така трябва да допълня, че съм адаптирал пиесата в киносценарии с още герои, изобщо историята е по-широка и по пълна. В първоначалния вариант този текст също трябваше да е с повече герои, но не ми стигна времето. Сега съм решил, че пиесата ще съществува в два варианта: в този и в един втори вариант, който ще е с останалите герои, но в който актьорите са осем. Вторият вариант още не е написан. Засега имам само киносценария.

 

  1. Пишете ли поздравителни картички?

– Рядко.

 

  1. От кое животно се учите?

– От най-трудното животно, за което не е ясно животно ли е или нещо повече. От човека. Плаша се за него. Плаша се, че в последно време обвивката, външното, животинското надделява все повече и повече. Не знам докъде ще стигне този процес.

Кева Апостолова

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s