Мелпомена без грим

„Солунските съзаклятници” Николина Делева

 

Народният театър „Ив. Вазов” отбелязва своята 110 годишнина с пиесата на Георги Данаилов „Солунските съзаклятници” под режисурата на Стоян Радев. Пиесата е писана през 1983 година, поставяна е от Георги Дюлгеров в театъра в Димитровград, от Пламен Марков в Сливенския театър, от Стоян Камбарев в театъра в Русе, поставяна е два пъти от Красимир Спасов в театър „Сълза и смях” през 1983 и през 2006г, печелила е много награди.

Премиерата в Народния театър е една година след 110 годишнината на атентатите в Солун, залегнали в сюжета на пиесата. През 1903 група гимназисти от Солун решават да принудят Европа да действа в защита на българското население в Македония чрез серия от атентати, с които да засегнат финансовите и икономическите интереси на западните държави в Османската империя. Те взривяват сградата на Отоман банк, френският кораб „Гвадалкивир” и др. Повечето атентатори загиват след неколкодневни боеве по улиците на града. Тяхната саможертва не постига желаният ефект – терористичните им действия са подложени на критика от страна на западните държави и не водят до подобряване на положението на българското население в Османската империя. След атентатите в Солун започва масов терор над българите в града. На властите помагат гърци и евреи, вбесени от жертвите, дадени при атентатите. Българите, заловени по улиците, са пребивани до смърт. По-късно погромите продължават в Битоля, Велес и други градове и села на Македония.

Атентаторите наричат себе си „гемиджиите”: „група хора простили се вече с живота и отпуснали своята лодка в бурното море, която или ще изкарат благополучно на брега, или ще я разбият в скалите” (Аврамов, Стоян, Сборник „Илинден”, кн. 5, год. V)

Авторът Георги Данаилов представя в пиесата събирателни образи на терористите-смъртници, свеждайки реално участващите много повече до четирима – Орце (Йордан Попйорданов), Павел Шатев, Димитър Мечев и Константин Кирков. Драматургичната конструкция редува дейстия, ставащи пред очите ни, и ретроспекции на единствения оцелял, вече възрастен Павел Шатев.

solun-2

„Солунските съзаклятници“

Сценографията на Венелин Шурелов е интересна и впечатляваща – огромна арка, в единият ъгъл на която има малка стая, а в другият стълба и торби с боклук. Може би това е едновременно алюзия за изхвърлените на бунището на историята съдби и хора и илюстрация на съдбата на Павел Шатев-единственият оцелял от персонажите в пиесата, който е намерен умрял през 1951г на битолското бунище. Сценографията метафорично представя различните места на действие – стаята на Борис Сарафов в хотела в Женева, кабинета на учителя Гарванов в гимназията в Солун, дома на Лелята, брегът на морето и др., а трапът под авансцената е изкопът под Отоман банк, прокопаван от атентаторите в продължение на три години, преди да бъде заложен динамитът.

Пиесата е актьорско предизвикателство, защото в много сцени действието е статично като физически действия, и в тях основното са дългите диалози, в които се споменават имена и събития, вероятно непознати за публиката, на която и е необходимо време, докато разбере кой какъв е, за какво се бори, в какви взаимоотношения е с останалите персонажи, каква е предисторията и в кой момент от живота му го виждаме на сцената. Без предварителна историческа информация не стават ясни някои моменти от спектакъла – отношенията и противопоставянето между македонския революционен комитет начело с Гарванов, и съзаклятниците, кой накрая застрелва Гарванов и Сарафов?

Режисьорът и актьорите са се справили с нелесната задача да постигнат пълнокръвност и убедителност на образите, независимо от дистанцията на времето и разликите в светогледа с онова време. Получила се е добра спойка на актьорския състав и актьорите играят добре в своите превъплъщения и във взаимодействието помежду си.. Леонид Йовчев е силен в ролята на Орце (Панайот Попойорданов). Той дава заявка и за още по-големи постижения в бъдеще, стига да не загуби вътрешната мотивация, която има сега, и да не бъде разглезен от славата и успехите. В излъчването му има нещо аскетично и фанатично, създава впечатление на човек, който обича да се самопредизвиква и се опитва да разширява и надхвърля собствените си граници с всяка роля. Изпълненията му са винаги някак на ръба, на границата на скандалното, приетото, нормалното. Готов е на екстремно и крайно себеотдаване в ролите си, но в същото време успява да запази самоконтрол и дисциплина, с които да канализира емоциите и енергията си.

Юлиян Вергов е блестящ и забавен в ролята на Борис Сарафов. Валери Йорданов вече се е доказал като актьор, но за съжаление има още доста какво да се желае от артикулацията му, така че да е ясно и разбираемо какво точно казва. Още повече тук ролята му е на македонски диалект и в стремеж към характерност на говора той заваля думите, замъглява изговора и нищо не му се разбира. Йовчев се справя малко по-добре с говоренето като артикулация, но има още какво да шлифова в промяната на тембъра и височината на гласа като инструменти на актьорската игра.

По отношение на звуковата картина представлението е някак „глухо” – от една страна, защото е бедно като музикален и звуков фон, и от друга страна заради лошото и неразбрано говорене на някои от актьорите. Единственият по-въздействащ музикален момент е песента „Пуста младост”.

Мъжете преобладават в тази пиеса – женските образи са само четири: Радостина (Мила Люцканова), Лелята (Мария Каварджикова), кабаретната акриса Ана Шепец (Анна Пападополу), мис Питърс (Теодора Духовникова). Актрисите достойно партнират на мъжете, и не им отстъпват по качество и въздействие на актьорското превъплъщение. Интересни и запомнящи се са дуетните сцени на Радостина (М. Люцканова) и Коста (Павлин Петрунов) – особено сцената на прощаването им на брега на морето, Орце (Л. Йовчев) и Ана Шепец, мис Питърс и Борис Сарафов. Мария Каварджикова убедително изгражда противоречивият характер на Лелята – събирателен образ на българката от онова време: едновременно родолюбка, даваща пари за революционното движение, и в същото време практична и стъпила на земята, преживяла всички превратности в живота си без да губи силата и достойнството си.

В драматургичният текст и в представлението освен драматизъм, има и комични моменти. Зрителите усещат отдадеността на актьорите, както и удоволствието им от това, което правят, и се „заразяват” от емоциите на сцената.

Извън конкретната история, в пиесата има морално-философски пласт, свързан с въпросите за избора между живота и смъртта, предателството, цената на любовта, оправдано ли е да се правят престъпления дори в името на идеята за свобода, има ли право човек да се прави на Бог и да решава кой да живее и кой да умре, има ли Бог … Терорът е крайна мярка, родена от безнадеждността и разликата между престъпника и героя, между терористичният акт и революцията е само въпрос на гледна точка. Всички оценъчни категории са относителни и субективни и няма абсолютен и обективен критерий, спрямо който да бъдат оценени историческите събития от гледна точка на морала. Много силен момент в пиесата е монологът на Диме Мечев – обвинителна реч срещу Бог и християнството.

Драматургичният текст звучи учудващо актуално и днес – тази актуалност може да се тълкува в две посоки: не се променяме като народ и като гео-политическа ситуация, и общочовешките въпроси и теми нямат давност. Отново, както преди повече от 100 години, съдбата ни зависи от външи сили, атентатите и тероризма остават болезнен проблем и за съвременния свят.

solun-114

„Солунските съзаклятници” „Солунските съзаклятници“

Постановката предизвиква към сравнение между настоящето и времето на действие в пиесата. И сега мнозинството от народа, както и тогава, е по-скоро загрижено за оцеляването си и бита в ежедневните му измерения, отколкото за родината, свободата, етническата принадлежност, родовото самосъзнание, историческата памет и т.н. Идеята за смъртта и самоотричането е чужда и далечна на съвременният човек, настроен към света предимно хедонистично и консуматорски. Представлението е урок по „патриотизъм” – понятие, което за мнозина е архаична отживелица в сегашният компютъризиран, практичен, глобализиран, космополитен свят, заличаващ границите между религиите, расите, културите, континентите. А и не би могло да бъде иначе, когато почти във всяко българско семейство има настоящи или бъдещи емигранти. Анкетите и „бисерите” от кандидат-студентските изпити показват, че младите българи растат като аморфна маса от безродници, ничии „граждани на света”, които учат националната ни история от „политически коректни” учебници, според които тук не е имало турско робство, а само „турско присъствие”, и които масово не са наясно какъв точно е поводът за националните празници – 3-ти март, 6-ти септември, 22-ри септември.

За съжаление тук и сега продължават да са в сила думите на Гарванов от пиесата, че хората не се обединяват от общи идеали, а по-често се обединяват от обща омраза, както и заключението на Орце Попйорданов: ”Когато един народ не знае за какво живее, той не знае и за какво да умира”.

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s