Фестивали

ВИЕНСКИ ПРАЗНИЧНИ СЕДМИЦИ’16

 

2016 година беше последната от тригодишното интендантство на Маркус Хинтерхойзер. Основна негова заслуга беше, че през тази кратка интендантска ера (неговият предшественик Люк Бонди (1948 – 2015) ръководи Виенският фестивал седемнадесет години) той успя да позиционира подценявания дълго време оперен жанр на полагащото му се в концепцията на фестивала място. Разбира се, Виенските празнични седмици са преди всичко театрален фестивал, но показаните в предходните години музикални продукции отстъпваха на високото ниво на театралната програма. Маркус Хинтерхойзер, който беше куратор на музикалната част на фестивала, покани иновативни музикални проекти, зареждащи с нови идеи и импулси урбанистичното артпространство. През 2014 г. беше показан радикалният, разтърсващ проект на Ромео Кастелучи „Орфей и Евридика” от Глук, който се превърна в събитието на фестивала, както и „Така правят всички” под режисурата на Михаел Ханеке и музикалният пърформанс на Уилям Кентридж по Шубертовия вокален цикъл „Зимен път”. През 2015 г. гастролираха музикално и визуално впечатляващата съвременна оперна творба „Предателски мои очи” от Салваторе Скиарино, режисура и сценография Ахим Фрайер, и музикалният колаж „Замъкът на херцога Синята брада” от Б. Барток и „Призрачни вариации” от Р. Шуман, една от най-добрите режисьорски работи на Андреа Брет. През 2016 г. беше показана операта от Мечислав Вайнберг „Пасажерката”, режисьор Анселм Вебер.

След като през 2014 г. отговорната за театралната програма белгийска кураторка Фри Лейсен още след първата година напусна преждевременно фестивала заради вътрешни разногласия, М. Хинтерхойзер подходи креативно към проблема: по време на тригодишното му интендантство фестивалът всяка година имаше различен артистичен директор – един модел, срещан при много други фестивали, но необичаен за Виенския (Мари Цимерман беше артистична директорка от 2001 до 2007 г., а Щефани Карп – от 2008 до 2013 г.). През 2015 г. театралният модул бе поверен на Щефан Шмитке, дългогодишен драматург на Виенските празнични седмици, а през 2016 г. – на руската критичка и кураторка Марина Давидова. Така за относително кратко време можеха да се проследят и съпоставят различни кураторски концепции. Субективно погледнато, най-силната и убедителна театрална селекция представи Щефан Шмитке през 2015 г., когато наред с вече споменатите оперни проекти бяха показани и спектакли, които не само по впечатляващ начин представят различни подходи към театралността, но и сблъскват, запознават зрителя с нови естетически реалности. Запомнящи бяха монументалната продукция на хамбургския театър „Талия” „Часът, когато не знаехме нищо един за друг” от П. Хандке, режисьори  Е.-Л. Земпер и Т. Оясо; необикновеният актьорски пърформанс на трупата на нюйоркския Public Theatre в театралната серия The Apple Family Plays, автор и режисьор Ричард Нелсън; оригиналната и иронична деконструкция на Чеховата „Чайка” в загребската продукция на Бобо Йелич; епичността на Kings of War на Иво ван Хове по Шекспировите „Хенри V”, „Хенри VI” и „Ричард III”; помитащата езикова стихия на Евалд Палметсхофер в „Едуард II. Любовта съм аз” по К. Марлоу. Толкова много открояващи се продукции липсваха при Марина Давидова, но и при нея, и при Шмитке руският театър заемаше важно място в програмата, което беше уместна компенсация за годините, когато руски спектакли напълно отсъстваха от фестивала. През 2015 г. във Виена гостуваха „Мъртви души” по Гогол, режисьор Кирил Серебреников и Евгений Гришковец със соловия си спектакъл „Сбогуване с хартията”. Марина Давидова покани три руски проекта: „Идеалният съпруг” по О. Уайлд, режисьор Константин Богомолов, Чеховите „Три сестри” на Тимофей Кулябин и пърформанса на Фьодор Павлов-Андреевич „Въртележка”. Марина Давидова представи една солидна програма, обхващаща разнообразни естетически тенденции в съвременния театър. Програмата беше ориентирана към европейския театър, за разлика от подчертания интерес на Фри Лейсен към азиатското сценично изкуство, липсваха и американски, и австралийски продукции, които можеха да се видят във Виена през 2015 г. На тазгодишното издание на Виенския фестивал (от 13 май до 19 юни) необичайно висок беше броят на проекти от Източна Европа, не отсъстваха, разбира се, и известни режисьорски имена от цяла Европа: Ян Фабр с 24-часовия театрален маратон „Планината Олимп” (проект, който, за съжаление, нямах възможността да видя), Саймън Макбърни със „Срещата” по книгата на Петру Попеску „Amazon Beaming”, Пипо Делбоно с „Орхидея”, Кристоф Марталер с „Вечерята на Изолда”.

Въпреки че в немскоезичния театър интересът към Чеховото творчество е голям, е малко вероятно в рамките на един сезон, дори и в метрополис като Виена, да се видят две сценични интерпретации на един и същ текст. През изминалия сезон (2015/2016) видях спектакъла „Три сестри” на Давид Бьош в Бургтеатър, една солидна, в най-добрия смисъл, конвенционална интерпретация с интересна сценография и традиционно силен актьорски състав. Гостувалата в рамките на Виенския фестивал продукция на новосибирския театър „Червена факла” с режисьор Тимофей Кулябин ни даде възможност да преоткрием Чеховия текст. Тя представи не само един радикален експеримент с акустичната среда, но и с театралния език като цяло. Актьорите общуват помежду си изцяло на руски жестомимичен език. Отнемането на сценичната реч, една от първичните енергии в представлението, променя кода на комуникация (както между актьорите, така и между тях и публиката). Конфронтиран с необичайната ситуация, зрителят се опитва да преодолее, да компенсира отсъствието на гласа с напрегнат интерес към тялото, жеста, лицето и мимиката. Но колкото и концентрирано да ги наблюдава, той не е в състояние да разбере „казаното” и е принуден да следи субтитрите с превода. За непосветените в жестомимичния език бързо жестикулиращите тела, от една страна, изглеждат „неестествени”, „неестетични”, смущаващи, а от друга – способни да възприемат и преживяват заобикалящата ги среда по необикновен, чувствено-сетивен начин: опират глави на масата, за да „чуят” чрез вибрациите въртящия се пумпал; поставят уредба на пода и танцуват, улавяйки музиката чрез стъпалата си. Но както и да възприемаме обитателите на този сив дом (сиви подове, дървени сиви мебели), в който липсващите стени са маркирани със светли линии (сценография: Олег Головко), „онемяването” на Чеховите протагонисти радикално и болезнено откроява тяхната изолираност, невъзможността им да напуснат групата, периферията. За да се състои комуникация, тялото в спектакъла на Кулябин е „принудено” да участва в хореография (синтаксис) с точно фиксирани жестове (морфеми; словосъчетания). За да се избегнат семантични недоразумения, тялото трябва да изпълни движенията с максимално точна траектория. Тази императивност влиза в конфликт с желанието му да се отдаде на спонтанния, „естествен” жест –  фрагментите на тялото се отчуждават един от друг, то се раздвоява между логос и либидо.

 

iveta-srestata

„СРЕЩАТА“, СН. РОБИ ДЖЕК

Със звука и звуковата среда експериментира и британският режисьор Саймън Макбърни в моноспектакъла си „Срещата” по книгата на Петру Попеску Amazon Beaming (1991). Читателят на романа е раздвоен между предварителното си знание за документалната основа на книгата и фантастичното в разказаната история. Протагонистът – американският фотограф и журналист Лорън Макинтайър, според много картографи откривател на извора на Амазонка, през 1969 г. по поръчка на National Geographic установява контакт с племето матсес. Книгата се базира върху спомените на Макинтайър за няколкоседмичното му пребиваване при хората-котки – индианците матсес вярват, че произхождат от ягуара. Макинтайър среща един архаичен, недокоснат от цивилизацията свят, наблюдава и участва в ежедневието и ритуалите му, потапя се в магическия Amazon Beaming и общува телепатично с шамана-вожд. Опитва се да проникне в разбирането им за битие, (родова) памет, смърт, време. Посредством ритуали те могат да се придвижват във времето и в моменти на криза и заплаха за общността се връщат към извора, към началото на времето. Две години след трансцендентната за Макинтайър среща с индианците той осъществява мечтата си и открива извора на Амазонка, експедицията до Перуанските Анди е описана във втората част на книгата. Още в забележителния мултимедиен спектакъл на Макбърни „Майстора и Маргарита” по М. Булгаков, гостувал във Виена през 2012 г., се открои прецизно „композираният” саунд – острият, пронизващ звук на врязващи се в московските улици трамвайни мотриси остава дълго в съзнанието.

iveta-sestri2

„ТРИ СЕСТРИ“, СН. ФРОЛ ПОДЛЕСНИ

В „Три сестри” Кулябин подхожда към звука като към енергия, в солопърформанса „Срещата” Макбърни подхожда към звука като към материал, от който акустично пресъздава вселената на амазонската джунгла. Благодарение на бинауралния звукозапис, върху който в техническо отношение се базира спектакълът на Макбърни, звуковата полифония на тропическата гора нахлува в съзнанието на зрителя през слушалки с необикновена пластичност и яснота. Създава се усещането, че слушателят е в непосредствена близост до източника на шума – стотици комари кръжат край ушите ни, стряскаме се от пронизващите крясъци на маймуна, от ръмженето на ягуар, тичащи тела се врязват в гъстата растителност. Единственият ориентир в звуковия лабиринт е гласът на Макинтайър / Макбърни, който ни разказва митовете на хората-котки, за мнимия нощен лов, на който го примамва млад индианец, за да го отстрани от племето, за халюциногенното състояние, в което всички изпадат при връщането към началото на времето. Част сме от необятен акустичен флуид, съдържащ звуковата матрица, от която въображението ни сътворява един мъдър и жесток, магнетичен и непонятен за нас свят. Макбърни възпроизвежда архаичните вибрации на амазонската природа чрез (отпадъчните) продукти на съвременната цивилизация: отваря пакетче чипс, пропуква с пластмасова бутилка и кълбо магнетофонна лента пред роботоподобната бинаурална глава, в която е вграден свръхчувствителен, имитиращ човешкия слухов апарат, микрофон. Следим паралелно и акустичния, и визуалния „канал” (изкушението да се локализира източникът на поредния екзотичен звук е голямо) или превключваме от един на друг, както прави и Макбърни – в слушалките се чува детски глас и от тропическата гора внезапно попадаме в лондонското жилище на режисьора: скърцане на врата, боси крака шляпат по пода, малката му дъщеря е сънувала лош сън, жадна е, иска бисквита и приказка за хората – котки. И в телепатичния Beaming на шамана, и в технологическия Beaming на Макбърни се пресичат разминаващи се във времето и пространството светове.

Италианската театрална група „Мотус” (Даниела Николо, Енрико Касагранде) представи един от най-интересните проекти на тазгодишния фестивал – документалния солопърформанс „MDLSX” („Мидълсекс”) по едноименния роман на Джефри Юдженидис.

 

iveta-2mdlsx

„MDLSX“, СНИМКА ИЛЕНИА КАЛЕО

Постмодерната ирония, с която Юдженидис полага инцеста в основата на родовото проклятие на гръцкото семейство Стефанидис, епичният, изпълнен с трагикомични епизоди, разказ за три поколения Стефанидис след емиграцията им в Америка в края на Първата световна война, социалното напрежение и расовите сблъсъци в Детройт през 70-те години на миналия век липсват в спектакъла.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

„MDLSX “ СН. АЛЕСАНДРО САЛА

В солото си Силвия Калдерони преплита цитати, образи от биографията си на транссексуална актриса с метаморфозата на главния протагонист на романа – израсналия като момиче хермафродит Калиопа / Кал, който / която на четиринайсет години преминава през мъчителен инициационен процес, в който открива, приема и отстоява новата си идентичност и се „ражда” втори път като момче. Пърформансът се концентрира единствено върху наратива за/на тялото, което заема от фикционалния и документалния дискурс визуалните и текстовите фрагменти, даващи му най-добра възможност да заяви, изгради собствената си дискурсивност. То се изплъзва от всеки опит за дефиниция, пулсира между текст и саунд (около 20 поп и рок композиции маркират началото на поредния фрагмент в спектакъла) в клубната атмосфера на сцената. То подчертава своята амбивалентност и чрез постоянното превключване между ексхибиционизъм и виртуалност (върху видеостена се проецират кадри от детството и юношеството на Калдерони и симултантно заснети образи от представлението).

Друг интересен документален проект беше „Обикновени хора” на румънската режисьорка Джианина Карбунару, продукция на Teatral National Radu Stanca, Сибиу.

iveta-obiknoveni-hora-2

„ОБИКНОВЕНИ ХОРА“, СН. АДИ БУЛБОАКА

Драматургичната основа на спектакъла е колаж от реални истории на уисълблоъри[i] от различни страни. Редици от чекмеджета се спускат по стената от матирано стъкло – облят в оранжево-жълта светлина, гигантският архив се трансформира в пощенски кутии (сценография: Михаи Пакудар). В стената са вградени въртяща се врата, седалки, тя се превръща и в огромен видеоекран. Изтласкани близо до рампата от постоянно мутиращото, но оставащо все така стерилно и непредсказуемо пространство, три жени и трима мъже в безлични костюми разказват хронологично, прецизно за драстични случаи на корупция, финансова и физическа злоупотреба, с които са се сблъскали на работните си места. Те разпространяват информацията не без риск за себе си и семействата си. Един от тези „обикновени” хора е бившият офицер Иън Фоксли, който разкрива как британски фирми от оръжейния сектор, за да получат изгодни сделки, от десетилетия плащат огромни подкупи на висши чиновници в Саудитска Арабия или болногледачката в старчески дом, която обвинява свои колеги в издевателство над болни от деменция. Орнела Пареди изнася информация, че общински съветници в италианския град Каляри присвояват държавни пари в размер на милиони евро. Шармила Чодхъри, бивша шефка на отделение в държавна лондонска болница, разкрива как лекарите систематично отсъстват от работа, за да практикуват в частни клиники и кабинети. Общото в тези случаи е жестокостта и жилавостта, с които разобличените лица и институции се отбраняват. Хората, изнесли информацията,  са заплашвани и тормозени от шефовете и колегите си, уволнени или понижени в длъжност, повечето са тежко болни или разорени от дългогодишни съдебни процеси. На финала върху видеостената се показват откъси от интервюта с реалните уисълблоури – всички те са единодушни, че не са могли да си затворят очите и да мълчат. Джианина Карбунару постига „автентичност” на спектакъла чрез строгата линеарност на повествованието, протоколната прецизност, непретенциозната поза и „обикновения” тон, с които са описани събитията.

Съвместният проект на Андрей Жолдак с Македонския национален театър, Скопие, беше амбициозна мултимедийна визуална импресия по романа „Соларис” (1961) от Станислав Лем. Визуалните композиции, изпълващи огромното сценично пространство на зала Е в Музеумсквартир, представят образи и настроения от сънищата и спомените, които Океанът на планетата Соларис изпраща на психолога Крис Келвин (сценография: Анрей Жолдак и Моника Пормале).

iveta-solaris

„СОЛАРИС”, СН. ДАНИЕЛ ЖОЛДАК

Влиянието на филмовата версия на Андрей Тарковски от 1972 г. е силно осезаемо в стилистиката на спектакъла – основно в изключително бавния му ритъм, както и в креативно интегрираните в спектакъла цитати и вариации на визуални мотиви от филма. Фантазмата, върху която е съсредоточена визуалната енергия на спектакъла, е жената на Крис Рея, за чието самоубийство той се чувства виновен. Океанът му я връща – в сънищата и спомените му: две влюбени деца в транс се плъзгат между старинен ученически чин, дъска, матово огледало, докосват се безмълвно, многократно усилен отеква звукът от стъпки по невидима мокра повърхност; Крис троши орехи върху ковчега на Рея – звукът от пропукващи се черупки ни оглушава, хипнотизира. Оттласквайки се от различни „разкази” за Соларис, Жолдак постига запомняща се, многопластова пространствена експресия. Въпреки това спектакълът е върволица от естетически неравностойни абстрактни и хиперреалистични визуално-акустични инсталации.

iveta-solaris3

„СОЛАРИС”, СН. ДАНИЕЛ ЖОЛДАК

Постоянно повтаряните звукови и визуални мотиви (монотонното дишане на Крис през кислородната маска, видеопроекцията на лицето му в скафандър присъстват почти във всички картини) се вписват в концепцията на романа за безкрайно възпроизвеждане на първообраза, но не отменят усещането за разпокъсаност на спектакъла. При подобни мащабни мултимедийни проекти решаваща роля играе перфектното им техническо изпълнение, тук в някои картини се забелязваха проблематични технически детайли, което бе особено отчетливо при сравнението им с предхождащи ги, изпълнени с перфекционизъм композиции.

Един от малкото неевропейски спектакли беше „Приспособяването” от Мехин Садри, режисура Ефсане Махиен, продукция на Shieveh Theater Company, Техеран. В дъното на черното, осветено от свещи, пространство виждаме модерна кухня, в която три жени съсредоточено готвят. Те не общуват помежду си, всяка има своя територия зад гранитния кухненски плот, но извършвайки този едновременно чувствен и механичен ритуал, въздействат като визуална цялост заради сливащите се с пространството черни рокли, заради сдържаните им, пестеливи жестове.

iveta-prisposobjavaneto

„ПРИСПОСОБЯВАНЕТО“, СН. РЕЗА ГАЗИАНИ

Те разказват своите истории, които се базират върху документален материал и отразяват иранската история от Ислямската революция през 1979 г. до днес. Първата е вдовица – мъжът й, военен пилот, е убит по време на ирано-иракската война, втората се записва в университет против волята на семейството си, става алпинистка и загива в Хималаите, третата има извънбрачна връзка с известен футболист, убива жена му и е екзекутирана. Редувайки се, трите разказа се вливат в непрекъснат текстов поток. Чрез силното актьорско изпълнение се постига акустично пространство между хорово и индивидуално, специфично „женско” говорене както в „Nordost” от Т. Бухщайнер, режисура Василена Радева, „Пепеляшки ООД” от З. Каменова и Г. Димитрова, режисура Г. Димитрова и Б. Ойстершулте, и в новия проект на Бургтеатър „Европейска вечеря” от Дж. Ерпенбек, Н. Харатишвили, Е. Йелинек, Т. Мора, С. Оксанен, режисура Барбара Фрей.

 

   ИВЕТА ГОНАУС

[i] „Уисълблоуър” (от англ. Whistleblower) е човек, който в името на обществения интерес прави публично достояние важна за обществото тайна информация, обикновено за корупция, нарушаване на човешките права, злоупотреба с данни, etc.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s