Мелпомена без грим

 „МИЛКАНА” ПО ПЕТРИНЕЛ ГОЧЕВ

 

%d0%b5%d0%bb%d0%b5%d0%ba%d1%82%d1%80%d0%be%d0%bd%d0%bd%d0%be-%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d1%81%d1%82%d0%be%d1%80%d0%b8-%d1%81%d0%bd-2-jpg

„Майстори“ от Рачо Стоянов, сценична версия Петринел Гочев, сценография и костюми Юлиана Войкова-Найман, музика Стоян Руменин, драматург Мирела Иванова, художник на плаката Гергана Змийчарова, с участието на актьорите  Гергана Змийчарова, Иван Юруков, Зафир Раджаб, Стоян Пепеланов, Виктория Колева, Марин Янев, Васил Драганов, Емил И. Марков, Александър Василев, Ралица Ананиева и Ивайло Светлинов

Майстори“ на Рачо Стоянов е първата премиера на Народният театър за 2017г,с която се отбелязват и 90 години от първото и поставяне. Пиесата отдавна е призната за една от най-хубавите български пиеси и се е превърнала в христоматийна класика. Досега е поставяна 3 пъти на сцената на Народния театър от големи режисьори – Н. Масалитинов, Кр. Мирски, М. Младенова, с които сега влиза в негласен двубой по майсторство П. Гочев, който заявява в анонса към спектакъла „Аз съм Майстор!“ Интерпретацията на пиесата в своите различни варианти традиционно се подчинява на вече канонизирани теми и разкази:

  • Битово-народопсихологически план и идеализирани романтични представи за патриархалните добродетели на Възрожденското общество – моралната и физическата красота на българката, спазването на традициите, честта на занаята
  • Противопоставянето на традиция и новаторство, повторение и творчество, индивид и общество, опозицията свое-чуждо, персонифицирани от Найден и Живко
  • Завръщането на блудния син (Живко)
  • Братоубийството и съперничеството на Каин и Авел – в случая не само за благоволението на бащата, но и за признанието на обществото за майсторлък и талант, и съперничество в любовта (Найден и сиракът Живко са расли заедно и са възпитавани на занаят от Найденовият баща-майстор Тихол)
  • Митът за завръщането, за Одисей и Пенелопа (Живко и Милкана)
  • Християнската представа за жената като символ на изначалната греховност и изкушение (Милкана и дяволското цвете-перуника, резбовано от бунтарят Живко)
  • Реализацията в житейски и материален план (Найден) срещу тази в творчески план (Живко)
  • Творческата сила на човека като богоборчество и съперничество с Бога-създател и творец

В своята сценична версия Петринел Гочев се е заел не само с интерпретация на авторовият текст, но е влязъл в ролята на съавтор, добавяйки нови текстове към  пиесата – откъси от „За буквите“ на Черноризец Храбър,  хорово рецитиране в началото от чираците-резбари на глаголицата „Аз, буки, веди…“, вмъкнати текстове за качествата на различните дървесини като материал за дърворезба, и писмо от отишли на гурбет чираци-дърворезбари до родното им място в края на пиесата.

Представлението започва с много дълга експозиция – всъщност то е  започнало още преди публиката да влезе в залата. Зрителите са въведени в света на резбарите от малкото градче още докато заемат местата си – на сцената калфи и чираци вече рендосват, носят дъски, резбоват и пилят. Кръглата сцена е като кръгъл таван, покрит с бяла хартия върху който Найден рисува с въглен бъдещата си дърворезба. След това започва рецитиране на глаголицата от Милкана, която задава тона на хорът от чираци.

Петринел Гочев освен като режисьор е известен и като художник и скулптор, но заедно със сценографката и авторка на костюмите Юлияна Войкова-Нейман са се спрели на бедна на цветове сценична визия. Декорът е от сурово необработено дърво, костюмите са в неутрални цветове, лишени от яркост и наситеност – бяло, землисто, сиво, ленени оттенъци.

%d0%b5%d0%bb%d0%b5%d0%ba%d1%82%d1%80%d0%be%d0%bd%d0%bd%d0%be-%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d1%81%d1%82%d0%be%d1%80%d0%b8-%d1%81%d0%bd-3-jpg

Спектакълът показва усилията на режисьора да се оттласне от традиционното поставяне на пиесата, от битово-сантименталното и романтично-мелодраматичното, но се е получило залитане в другата крайност – на самоцелните режисьорски хрумвания. Има отделни моменти, за които не става ясно какво е тяхното оправдание и връзка с цялостното действие на пиесата – облечената с потури Милкана, която работи наравно с чираците, хореографираните до гротеска движения на Живко в сцената с даровете, когато многократно облича и съблича палтото си, мятайки се по пода и правейки невротични жестове, преобличането и суетенето по сцената на Найден (Ив. Юруков) и семейството му, докато очакват „високият“ гост от чужбина, сцената с „овцете“-актьори, наметнати с овчи кожи, чийто овчар е Милкана-Гергана Змийчарова.

В режисьорските решения прозира амбиция за „модерност“ и външна ефектност, явен е стремежът на всяка цена да се упражни шоково въздействие върху публиката. Бягството от високата поезия е осъществено чрез снизяване до нивото на шока и скандала, чрез крясъци, пресилени жестове, преекспонирани емоции, бясно мятане в пространството, блъскане и хвърляне по сцената, агресивно и натуралистично изобразяване на секс, насилие и кръв. Всичко това създава впечатление за някакво упражнение по външна експресивност и екстатичност, хаотична стихийна енергия, която не е оправдана с убедителна мотивация. Представлението губи сила и дълбочина, и вместо извисяване като в Древногръцка трагедия или Шекспирова драма, залита към визуална илюстрация и преекспониране на низки страсти, насилена драматичност и екстатична истерия.

%d0%b5%d0%bb%d0%b5%d0%ba%d1%82%d1%80%d0%be%d0%bd%d0%bd%d0%be-%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d1%81%d1%82%d0%be%d1%80%d0%b8-5-%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b3%d1%8a%d0%bd%d0%b0%d1%82

Участниците в любовният триъгълник са решени еднопланово. Показана е само тъмната страна на любовта – завистта, долните страсти, ревността, себелюбието, егоизма, притежанието, използването на другия като средство за себедоказване. Персонажите са лишени от положителни качества, нямат сила и героизъм в себе си, направени са непривлекателни, не предизвикват съчувствие и съпреживяване. Проблемът е, че в тази пиеса която е уж любовен триъгълник, няма любов – има долни страсти, жестокост, егоизъм, себелюбие и самота. Няма нито един момент на истинска нежност, лирика, неподправено чувство на близост и единение. Любовта я няма и оттам нататък стават безмислени и неоправдани, като възникнали на празно място, и страстите, и страданието, и противоборството. Показана е тъмната страна на човешките чувства, но липсва контрапункта и контраста на любовта като красиво чувство, което вдъхновява творчеството и което осмисля всичко останало – почестите, социалното положение, уважението и приемането от общността и т.н. Любовта в представлението не е сила, а слабост, не е извисяване, а пропадане до най-грозното и ниското в човека.

Милкана, която би трябвало да предизвиква любов, раздърпана и крещяща, по-скоро предизвиква отблъскване и досада със своята нервност и истеричност. Тя е или разярена и агресивна, или се държи като някаква объркана хлапачка. Изпълнението на Змийчарова е в стил разгневена Медея, разкъсвана от тъмни страсти, но не и нежна, влюбена жена. Гергана Змийчарова има заложби като актриса, които се провиждат зад неравната й игра, но те са някак стихийни и нешлифовани.

Двамата съперници в любовта – Живко (З. Раджаб) и Найден (Ив. Юруков)  не показват нищо, заради което някой би се влюбил в тях. Те са превърнати в някакви гротескни образи. Изпълнението на Юруков все пак е по-премерено и балансирано, но явно Раджаб е по-неопитен и е изпуснал естетическата мярка при развитието на своя персонаж. Изглежда като че ли Милкана, правейки избор между двамата мъже, е избрала по-малкото зло. И двамата мъже, които я обичат са някакви палячовци и невротици, егоисти за които тя е средство, предмет, притежание. Никой не се интересува от чувствата и. Всеки изисква от нея нещо, без да се интересува от нея самата. Тя е като марионетка и парцалена кукла, размятана по сцената от разярените от ревност мъже. Найден и дава сигурност и положение в обществото, дава и „чест“ както тя се изразява, но е слаб и безволев. Живко е егоист, дошъл да търси отмъщение, злодей, който съзнателно иска да разруши чуждото щастие и сипе обвинения към всички, все едно светът му е длъжен с нещо. И двамата са слабохарактерни, в тях няма истинска сила и достойнство, няма гордост. Тя е в ролята на жертвено животно, принесено като жервоприношение пред олтара на себелюбието на двамата мъже.

За Найден Милкана е собственост, част от имиджа му пред света и от стойността му като мъж, една от опорите на егото му. Той няма милост и доверие към нея. Зад маската му на майстор и уж успял човек няма смелост, истински талант, творчески размах,  характер, житейска мъдрост или мъжка сила. За съжаление режисьорското решение е лишило от сила и образът на Живко. Вместо бунтар и творец, той е сведен до малък човек, обиден на света и съдбата за това, че е сирак, беден, непризнат. У него няма прошка и великодушие, има завист и търсене на отмъщение.

Сцените на страст, любов и болка не са естетично-чувствени, а по-скоро преднамерено груби, прекаляващи с натурализъм и достигащи до вулгарност – например тази в която Найден души Милкана, разголена и със завърнати поли,  прикована с каиш и пирони върху пейка. Това може и да е Петринел Гочев, но не е Рачо Стоянов. Всичко е някак разюздано и оргиастично, което не се връзва нито с епохата, нито с емоциите в историята.

Словото в представлението е неглижирано – изкривено от приповдигнатият тон, крясък или шепот, или произнесено с лоша артикулация, осакатено и нечуваемо. Ясно проличава разликата между актьорските поколения и тяхната подготовка – Марин Янев в ролята на Майстор Добри-мъдрият водач на резбарската гидия, майстор Тихол (Ст. Пепеланов), свекървата на Милкана Валерия Колева говорят много по-ясно и артикулирано, с по-добра говорна техника.

%d0%b5%d0%bb%d0%b5%d0%ba%d1%82%d1%80%d0%be%d0%bd%d0%bd%d0%be-%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d1%81%d1%82%d0%be%d1%80%d0%b8-%d1%81%d0%bd-4-n

Не е разчетен правилно ритъма на спектакъла. От началото до края всичко е нервно и с приповдигнат тон. Няма паузи, градация на ритъма, нюансиране на емоционалното напрежение и визуалната изразност, кулминации и спадове, динамика на чувствата, дирижиране и композиране на състава. На моменти се създава почти клаустрофобично усещане от толкова много персонажи (чираците, майсторите от гилдията, семейството на Найден и т.н.), които се движат насам-натам в тясното пространство на камерната сцена. Всичко е някак трескаво и на висок тон – няма лошо ако той се появяваше като акцент, но през цялото време гласове и движения на една и съща приповдигната нота създават еднообразие, монотонност и скука. Насиленото викане и забързаното движение след първите няколко повторения спират да правят впечатление и да имат необходимият ефект. Добавените текстове от режисьорът не обогатяват с нищо спектакъла, а по-скоро ненужно го удължават, накъсват и развлачват действието и стоят като кръпки. Освен добавянето на текстове, той е променил и финалът на пиесата –  освен че Найден убива Милкана, както е по автор, двамата съперници в любовта се убиват един друг. Това е показано натуралистично с ръгане, червена боя и изкривени физиономии, но изглежда пресилено и бутафорно, и вместо до катарзис по-скоро води зрителите до облекчението, че най-после истерията на сцената е свършила. Неприятното впечатление от сцената на убийството се засилва от неподходящото звуково оформление (музика Ст. Руменин) – някакво мучене, детски плачове и дразнещи шумове, които вероятно би трябвало да създават драматизъм и прокоба, но вместо това дразнят и създават желание по-скоро всичко да свърши.

Актьорите влагат хъс и енергия в изпълнението на ролите си, но не е изведена достатъчно ясна режисьорска идея, която да канализира, подчини и нюансира енергията и актьорските заложби в посока на единно внушение с по-балансирани изразни средства и по-фино разчитане на темпоритъма, а не работа на „парче“, сцена за сцена и от хрумка на хрумка. Енергията на представлението се разпилява по посока на външна ефектност и на прекалена експресивност, и така  постига по-скоро обратен ефект. Вместо въвлечен в действието зрителят по-скоро е отблъснат и подразнен. Дори и да е впечатлен, остава докрая дистанциран воайор, тайно надничащ зад пердето в нечия спалня или нечия душа, но не го прави част от енергията на живото случване на представлението тук и сега. Стига до очите и ушите му, но не и до душата му.

Д-р НИКОЛИНА  ДЕЛЕВА

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s