Гилдиите

СТОЯН РАДЕВ Режисьор

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Стоян Радев

 

1. Винаги, когато ви зърна някъде на живо или на снимка, си спомням за режисьора Иван Станев, който е някъде из Европа. И двамата имате ангелски лица, но зад лицето на Иван Станев отдавна е ясно, че се крие закоравял театрален отшелник-алхимик, а зад вашето?

– Ако допусна, че наблюдението ви е вярно, то мога да кажа, че зад моето ангелско лице не се крие нищо – затова някой може да го нарече ангелско. Аз съм срамежлив, но за сметка на това искрен човек. Като давам интервюта се смущавам и гримаснича от вълнение (за щастие в писмен вид това не се вижда). А се вълнувам, защото говоря неща, които ме засягат, и преодолявам бариерата на съкровеното споделяне пред публика. Така де, пълно е с ангели – всички беззащитни в откровеността си. Колкото до театъра, определям моя стил като “театър на Божията помощ”, защото умишлено избягвам концептуално премерената изкусност и разчитам простотата и откритостта да проговорят на публиката, ако е дал Господ. Определението е колкото шеговито, толкова и сериозно. Разбира се, в него няма религиозност в строгия смисъл на думата, а примирение пред чудото на театралното въздействие, което за мен се случва само спонтанно – на базата на качества, които артистът контролира и усъвършенства, но и непременно забравя, за да се радва на проявите им, изненадвайки сам себе си.

2. От „Ти-ри-ри-рам” на Мариус Куркински (1996; награда на фестивала MIDEM в Кан за музикалния клип ), през „Соларис”- ТР „Сфумато” (2000)…, „Саломе” – НТ „Ив. Вазов” (2003)…, „Братя Карамазови”- ДТ – Пловдив (2005)…, „Куклен дом” – ТБА (2007)…, „Снегирьов” – НТ „Ив. Вазов” (2010)…до „Солунските съзаклятници“ – НТ „Ив. Вазов” ( 2014) … Какво търсихте из тези пътища?

– Търсил съм все едно и също – възможност да споделям мисли и чувства, към които имам пряка видимост, т.е. верифицирани са в собственото ми сърце. Средствата са най-различни, защото аз нямам предубеждения към средствата – известно е, че спасение дебне отвсякъде. Наясно съм, че авторската претенция може да се проблематизира и приказките за сърцето често прозвучават сантиментално и наивно, но така или иначе, за мен ще си остане по-симпатичен света, в който човешките преживявания имат собствена интимна ценност, а не попадат в рамките на възглед, който отрича техния оригинален потенциал, ако ще този възглед да има своите основания. Важно е да отбележа, че споделянето, за което споменах, отваря очи за съществуващото и съществуването. Затова, надявам се, от него има смисъл. А може да се споделя по много начини – малка част от тях се наричат изкуство, останалата също не е за пренебрегване.

  1. Не започнахме с учителя ви – завършили сте НАТФИЗ през 1998 г. в класа на проф. Красимир Спасов. Важен ли е той за вас, с какво и доколко, докога?

– Важен е. Ние не поддържаме близък контакт, заради споменатата моя срамежливост, но аз храня изключителен пиетет към него и много се радвам, че мога да го призная. Като учител Красимир Спасов има куража и мъдростта да не “очарова” студентите си, да не ги пленява с режисьорската си аура, а да ги кара да търсят ключовете към своите собствени врати. Това решение е трудно, то разчита на метод, чието съблюдаване изисква строгост и действително себеотречение. Резултатите са видими и невидими, като по-смислени са вторите, защото публичната реализация е нищо, ако нямаш удовлетворение в себе си. Моят учител от НАТФИЗ знаеше това и ни учеше на скромно посвещение, което дава опора на фона на всякакви превратности.

  1. Вярно ли е твърдението, че актьорът се ражда? А театралните училища у нас добре ли подготвят актьорите за работа с режисьорите?

– Да, органиката е вродена. Смятам, че актьорът се ражда такъв. Бидейки сам инструмент на творческата си дейност, той е изправен пред труден въпрос: как се усъвършенства нещо, което по дефиниция е толкова изменчиво и податливо на влияния от най-различен порядък? Аз мисля, че актьорското обучение би трябвало да се свежда до възпитание на елементарна дисциплинираност, възможност за бърза и трайна концентрация, както и до изграждане на психическа и физическа издръжливост – при наличието на талант това би било достатъчно за професионално израстване. А иначе развитието на актьора е пряко свързано с човешкия му потенциал –  той трябва да бъде много състрадателен и оттам точен в наблюденията и оценките си на случващото се вън и вътре, защото е невъзможно да пресъздаващ вълнуващо образи и събития, към които нямаш истинско отношение. Можеш да бъдеш поместен в контекст, който без да искаш да обслужиш, но това не те прави актьор с особено добри перспективи. Ако театралните школи са бутафорни културни институции, те имитират обучение и съпричастие, а имитацията няма как да даде задоволителен резултат. Но пък роденият актьор има усет и бяга. Собствено аз винаги съм се чувствал длъжник на актьорите – благодарен за тяхното благоразположение, дори когато ги упреквам.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Камен Донев в „Снегирьов” по „Братя Карамазови“ от Ф. М. Достоевски, реж. Ст. Радев, НТ „Ив. Вазов”

  1. Режисурата е от младите театрални професии, потвърдена по-категорично у нас през началото на миналия век. Измамна професия ли е  режисурата?

– Откакто съществува театърът, някой е играл ролята на режисьор, нечия дума е тежала повече по време на подготовката и няма как да е иначе. Съвсем естествено тази роля се е падала на инициатора на театралната игра или на автора на текста (в широкия смисъл на думата текст). Случвало се е, случва се и днес. Интересно става, когато режисьорът започва да работи с чужд материал. Наистина възниква въпросът що за измамник е този, който поставя като собствено нещо, което не е родил сам. С какво право? От гледна точка  на театралната индустрия правото идва с наличието на някакви занаятчийски умения – режисьорът повече от останалите умее да ръководи сложен процес, чийто финал е премиерният спектакъл. Но извън индустрията има и питане по отношение на нещо по-дълбоко. Режисьорът се превръща в измамник тогава, когато симулира пълноценно изказване, разчитайки на готово съдържание, върху което налага своя интерпретация с “обогатяваща” претенция. За да не бъде измамник, той трябва да подходи скромно, добросъвестно и доверчиво към драматургичния материал, който не е негов, като с това спечели правото да го постави. И това не е въпрос само на професионална етика, а и на смислен творчески акт, доколкото стойността на една пиеса често се крие не другаде, а в нея самата и качването й на сцена губи смисъл, ако иззад кулисите излезе не тя, а някой друг. За да вникнеш в пиесата, трябва да не си измисляш мотиви и средства, а неподправено да съизмериш с нея собствения си житейски и художествен опит. Разбира се, разни текстове търпят находчиви интерпретации, но за мен по-ценен е този подход, в който режисьорът ми дава нещо опазено и осветено с любов и смирение пред литературния първоизточник, ако е използван такъв.

  1. Преди вашата генерация, режисьорите не бяха до такава степен примамвани от други жанрове – високи и ниски! Сега вие, и особено съвсем младите, сте доста изкушавани с различни сортове ябълки. Демоде ли е тясната специализация?

– Ортега-и-Гасет нарича култура резултата от борбата на човек с неговото обкръжение, в тази борба човек създава света. Поколенията попадат в различни исторически ситуации. Важно е да им отговарят адекватно, а не спрямо някакви заварени представи. В този смисъл всякакви изкушения са добре дошли, ако ти се случват като реална житейска перипетия, от която произтичат изводи, решения и перспективи. По-добре е от мнимото наподобяване на някакъв наготово възприет като смислен живот.

  1. За социалното в българския театър. Защо е беден? Трябва ли да се съкращават театри? Досега, в името на истината, е добре да се каже, че няма съкратени театри – тоест няма театрални сгради и екипи с променено предназначение. Но другата истина също е важна – театрите страдат от недоимък и бедност, екипите от търпимост и демотивация, а всичко това вкупом води до някак си оправдан  нисък художествен  резултат ( с радващите ни  малки изключения, за които се кръстим и молим да са живи и здрави). Какво да се прави?

– Трябва ли да се запазват семействата, в които няма любов? Поддържането на наследеното от социалистическото минало театрално устройство е грижа за семейната клетка, без значение има ли в нея любовно съдържание или не. Може да се каже, че това е разумен избор, защото любовта е суетна измислица, ефимерна примамка, а реално и сигурно е само последвалото безропотното съжителство. Така и вдъхновяващата театрална игра е само повод да се построи театър, но вдъхновението е вятър, затова после сградата става по-важна от това, което се случва вътре… Правя този ироничен паралел, за да обърна внимание върху факта, че на художествената сфера не може да се гледа като на обикновена производствена схема, в която просто трябва да се наливат средства, за да не спира непрекъснатата продукция. Малко по-сложно е. Трябва да се отчита нуждата от ясна държавна стратегия в областта на културата, но едновременно с това и да се знае, че няма как субсидия на културното министерство да роди “Преображението” на Кафка. Най-много културното министерство да помогне за разпространението на повестта, макар и в разрез с желанието на гениалния автор творбите му (непубликувани приживе) да бъдат изгорени. Въобще, ситуацията е парадоксална. Аз смятам (и затова по-горе цитирах Ортега-и-Гасет), че истинската култура се ражда встрани от програмите, ражда се от интимното желание да създадеш свят, в който животът ти да бъде възможен – всеки творчески акт дава възможност на създателя си да живее, а покрай него и на тези, които са му духовно близки, понякога те са милиони. Ако тази възможност за живот му е осигурена отвън – по силата на някакво административно предписание, нуждата от творчество може и да изчезне. Колкото до ролята на държавата… По-скоро бих желал да спрем да говорим за абстракцията и да насочим вниманието си към гражданите, които я населяват. По отношение на театъра те трябва да подкрепят, това което смятат за ценно, да го подкрепят с присъствието си в залите, а ако няма зали, да пожелаят и подкрепят изграждането на такива, за да играят в тях артистите, които обичат. Ако пък нямат нужда от това, то истинските артисти ще предизвикат такава нужда или ще я открият някъде другаде. А иначе на въпроса за бедността и богатството – който иска да бъде богат трябва да работи целенасочено в тази посока, не в друга, а точно в тази.

  1. Усилват глас мнения, че Министерството на културата (МК) е излишно, че е бутафорно, че пътят на субсидиите  от държавата до театрите трябва да е пряк, а не парите да  се „завъртяват” в МК… Други мислят обратно – че без МК сме загубени… А вашето мнение? Кой е спасителният сюжет?

– Министерството на културата се оглавява от министър, който няма как да не отразява политическия облик на спечелилата изборите партия. Ако ГЕРБ печели, то не е изненадващо да станем свидетели на културна стратегия а ла ГЕРБ, ако печели друг – а ла този другия и т.н. Изборът на ръководството произтича от резултатите на парламентарните избори и в този смисъл желанието за деполитизация на институцията е неуместно. И така, ако имаме претенции към културното министерство, то трябва да знаем в какви рамки могат да се простират тези претенции. Аз смятам, че електоратът на ГЕРБ няма проблем с г-н Вежди Рашидов, което – при съществуващия регламент – е достатъчно легитимиращо за неговите действия. Говоря така опростено, защото така е. Нюансите, вълненията, тежненията… те са от друг порядък и всеки интелигентен човек би трябвало да знае, че няма как да ги помести в една система, която се определя от груба политическа аритметика. Ето защо излиза, че по дефиниция Министерството на културата не може да отговаря за културата в нейните по-дълбоки измерения. В най-добрия случай то би трябвало да се сближи с образованието и да обслужва общо просветителски нужди, пропагандиране на национални ценности, защото нали е българска институция и пр. Но това е профанизиране на неговата роля, казва някой. Не е така, защото друга роля не му е присъща, поради споменатите вече причини. Ако, обаче, тази истина бъде прозряна, то тогава може да се потърси по-адекватен начин за обезпечаване на художественото съзидание, като приноса на държавата не се пренебрегва, но се насочва натам, където би освободил и стимулирал развитието на личната (частната) творческа енергия – известно е, че от нея се раждат дълбочините.

stoian-solaris

„Соларис” по Станислав Лем, реж. Ст. Радев, ТР „Сфумато”

  1. България е в режим на толерантност към Европейски съюз. Такива сме били и към други съюзи. Откривате ли специална роля на театъра ни в тази ситуация или …правете постановки, не политика?

– Толерантност към ЕС и други съюзи? Не знам. По-скоро нестабилни, принудителни бракосъчетания по сметка. Но аз виждам как паниката от липсата на здрави убеждения по нашите места води до друго. Води до ирационално фиксиране в нещо като изконната ценност на “българското” – без грам представа накъде точно води тази фиксация. А отговорът е наникъде в собствено стойностен план, защото нито в етическата, нито в естетическата координатна система подобно определение носи някакъв смисъл. Чували сме, че за хората имат значение доброто и лошото, красивото и грозното – полското, сръбското, немското, българското и пр. няма как да придобият собствено морално-екзистенциална тежест, те могат да възбуждат само етнографско-туристически интерес. В този ред на мисли бих видял специалната роля на театъра във възможността да говори за човека и неговия свят без национални граници. Родината не е просто географско понятие, тя е по-скоро духовно пространство, което има своята материална връзка с определен къс земя, но този къс не се намира на политическата, а на небесната карта. Истинският театър, а и всяко проникновено изкуство, винаги напомня това. Връщайки се назад в историята, можем да открием, че която и да е държавна територия е временно дефинирана, така че е абсурдно да се предявяват крайни претенции за произход, собственост и надмощие, водещи до сблъсъци и жертви. Един Шекспиров герой казва, че сме направени от сънища, Моби изпя в началото на 21-ви век: направени сме от звезди – струва ми се, че тези определения са по-изчерпателни и по-сериозни от националните.

  1. Тревогите и надеждите ви за българския театър?

– Не бих се притеснявал за нещо толкова по-голямо и по-силно от мен.

К.Апостолова

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s