Гилдиите

ПРОФ. РОМЕО ПОПИЛИЕВ

electronno-romeo-portreta

Проф. Ромео Попилиев 

Театровед, ръководител на сектор „Театър” в Института
за изследване на изкуствата при БАН; професор и доктор на изкуствознанието; преподава история на театъра в НБУ; автор е на книгите „Комичното и животът на българската комедия между двете световни войни“ (2001), „Театралната критика на две критични десетилетия“ (2003), „Драмите на Йордан Радичков или едновременното неедновременно“ (2005); „Историческата драма: траекториите на историята, мита и политиката” (2008), съавтор е на юбилейната история „100 години Народен театър“ (2004) и  „История на Българския театър, том 4”(2011). Има много студии, статии и рецензии в периодичния и специализирания печат.

 

 

  1. Славно ли е миналото на българския театър?

– Почти всяко минало – тук (вероятно?) трябва да изключим злокобните лица и ужасните,  катастрофични събития – може да се озове в славна позиция. Миналото, макар че вече го няма, всъщност винаги се оказва около нас и постоянно ни въздейства и задейства. Дори изглежда по-настоящо от настоящето, което е твърде живо и прекалено подвижно. Докато успеем да пипнем настоящето – доколко и как? – и то вече е изтекло в миналото. Настоящето или още не съществува, или вече не е, а миналото, макар че вече не е, винаги е. То обаче е едно широко, всепоглъщащо е-е-е; и така, и иначе, и тук, и нетук, и там, и нетам; може да се класифицира, позволява да бъде гледано, да се полага на рафтове и в ниши, а също така да се размества по тях. При това не ни се сърди. Нещо повече – по този начин продължава да се надсмива над нас след като славното изведнъж става безславно и обратното. Разстоянието между тях беше май една крачка? Хората от миналия и от този век сме преживели няколко такива обрата. Това, че историята непрекъснато се мени дразни и обърква мнозина – особено онези, които нямат чувство за хумор и приемат твърде насериозно случващото се по света и в живота. В цялата тази комедия на историята малко неща са достатъчно трайни в славата си, но много успяват да се събуждат и да заспиват в нея. Миналото непрекъснато трябва да бъде успокоявано, размествано, приласкавано, укорявано; да не бъде оставяно в покой; да бъде разсейвано, за да не тревожи настоящето, а следователно и бъдещето. Или пък обратно – да ги предизвика. Тази постоянна терапевтична процедура, при която се обръщаме назад, ни позволява да поглеждаме и напред; дава ни това време и ускорение. Иначе строго погледнато, няма нито минало, нито настояще, нито бъдеще. Всъщност същинското нищо – бъдещето, това нищо преди нищото – се явява поради своята проектност като че ли най-истинското; очаквано дори като очаквана неочакваност. И в крайна сметка всичко е една огромна бъркотия. Поради което е интересно да се живее, да се прави театър, а и да се пише за него.

Но все пак става дума за миналото на българския театър… А защо пък то да не се нарече славно? Има един български театър и затова няма начин миналото му да не е славно. И да не е, пак е. Да се надяваме, че той, разбира се, все по-отворен навън, ще има и своето бъдеще, и при това положение то също ще трябва да бъде славно. Един вид – българският театър е обречен на слава, а както клишето веднага би се обадило: славата е отговорност…

Малко хора обаче се интересуват от миналото на театъра. Повечето го търсят в неговото явяване сега и тук. И съвсем правилно. Което не пречи на някои други да изследват какъв е бил той и в миналото. В крайна сметка, ако не предявиш навреме претенции към миналото си, някой друг може да ти го отнеме. Особено на Балканите сме се специализирали в кражбата на истории, а и не само на тях…

  1. Справедливо ли е театрознанието, театралното теоретизиране?

– Разбира се, че не е. Нищо не е справедливо, откъде-накъде ще изискваме това от театрознанието. Представете си един несправедлив свят и сред него – цялото в бяло – е цъфнало едно справедливо театрознание. Идва ти да го стиснеш за врата и да го удушиш, нали? Но също така притеснително е, че напоследък все повече ни успокояват как неизбежен бил несправедливият свят. Нали човекът затова и живее – да се опита да направи по-справедлив света. Театралният историк, теоретик или критик също би следвало да имат това наум.

  1. Има ли то нужда от радикални модели на поведение, които да улавят „мултимедиино” историята, настоящето и бъдещето с цел по-голяма точност?

– От радикални модели винаги има нужда. Но доколко такива могат да бъдат те? Всъщност човек винаги преценява миналото и бъдещето от позицията, в която се намира в момента, така че особена точност завинаги и изобщо не може да се постигне и истината ще се мержелее днес тук, а утре другаде. Улавянето както на случващото се, така и на станалото, в един добър текст е винаги „мултимедийно”. Изобщо трите екрана на времето винаги са вървели едновременно и няма как да се отървем от това тяхно присъствие.

  1. Какви актуални предложения има то към българския театър?

– Най-актуалното предложение е българският театър, изобщо театърът по нашите земи, да става все по-интересен, за да е интересно и на театрознанието. В крайна сметка театроведът е само зрител, гледал доста повече спектакли от останалите, да ги наречем неспециализирани зрители: или както искате ги назовете последните: по-чисти, по-истински, по-верни. Във всеки случай театрознанието не може да твори чудеса. Но ако щете, трябва да съществува един такъв субект, който дори да обърква нещата – къде случайно, къде по мефистофелски. За съжаление днес, в този крайно рационализиран (но не толкова рационален) и икономизиран (но не толкова икономически нормален) свят, всеки търси крайната оценка; всеки иска да завладее крайното – черното и бялото, да кажем. А основният цвят си остава сивият; такъв е животът. Но когато се каже, че „царят е сив” никой не е доволен: нито медиите, нито зрителите, а да не говорим за самия цар.

Така или иначе, по-научното, или все едно, по-теоретичното театрознание винаги е участвало активно в живота на българския театър. Преди години, по времето на т. нар. социализъм то имаше предимно цензурираща, охранителна, възпираща, а понякога и леко насърчаваща функция. Тогава нямаше Бог, но почти нищо не беше позволено, сега отново няма Бог, но пък всичко е позволено. Е, в тази безкрайна територия днес се лута театрознанието, защото трябва да се занимава с всичко онова, което е позволено в театъра. От друга страна основни въпроси като „Какво е театърът?”, или „Откъде започва и докъде се простира той” стават все по-непозволени в своята безсмислена поради безкрайната си широта позволеност.

electronno-romeo-lodz

Р. Попилиев (на преден план) на конференция за южнославянската драматургия, Лодз, Полша, 2008 г.

  1. Кой извън БАН ползва знанията на сектора ви?

– В БАН извън нашия институт едва ли някой се интересува от знанието за театър. В тази голяма научна организация повечето учени са металисти, физици, химици, биолози и т. н., и едва ли театърът е тяхното хоби и стихия. Те даже се чудят защо изобщо съществува такъв институт като нашия. Ето, Путин чисто по ленински е решил да закрие всички институти, изследващи културата и изкуствата в Русия. Колко му е някой друг да последва и у нас неговия пример. Макар че никой не може да си отговори на въпроса, защо след като държавната подкрепа за природните науки става все по-приоритетна, все по-малко студенти се записват в съответните им университети и специалности. Не се задава поредната „нация техническа” да броди по нашите земи и това е…Иначе е лесно – знаете, че в България всеки се чуди на нещо и поради атавистичния страх за своето себе си иска да закрива другото. Ако Колумб е бил българин, той непременно е щял да закрие Новия свят на момента като го е видял. Нали знаете с кое зашеметяващо обяснение: е те такова животно нема.

Мисля, че все пак нашите знания се използват не само от тесни специалисти и театрали, но и от хората, които имат по-широки интереси в театъра, културата и историята, както и от теоретизирането върху тях. Ние също се интересуваме от натрупаното знание в останалите хуманитарни сектори и звена. Важното е разговорът върху духовните измерения на живота да продължава – особено пък днес.

Иначе учените от сектор „Театър” на Института за изследване на изкуствата”, освен историци и теоретици на театъра и културата са също така преподаватели, селекционери на фестивали, участници в журита, комисии, конференции и пр. Така че приложната ни дейност също не е малка. Забелязал съм например, че много от хората, които ме познават като театровед не знаят къде точно работя. Но ако търсят от мен някакво мнение, аз неизбежно се изказвам и с опита, и със знанието, натрупани от двадесет и две годишната ми работа в нашия институт към БАН.

  1. Театралният критик, възприеман като репресивна фигура, вече не е на мода. Той почти няма актуални позиции, театърът му ги отне ( дали защото театърът знае, че е под собствените си възможности?) , някак си го обезсили ( дали, за да може по-спокойно да се бори за оцеляването си?), а същевременно казва, че има нужда от сериозна професионална оценка ( дали, ако сериозната професионална оценка напише оценката си няма да е силно отрицателна?). Лицемерие ли е това или „такива са времената”, или пък…?

– Вероятно е налице от всичко това по малко. Но щом продължава да се говори за театралната критика – която в своята сериозност и дълбочина наистина е отместена встрани, само в специализираните издания, а журналистическата критика донякъде се търси, тъй като минава по повърхността на артефакта – от нея значи все пак има нужда. Именно липсата на сериозната критика в голямото публично пространство своеобразно я очертава като още присъстваща. Нейното мълчание понастоящем говори. Срещу него пък стои една голяма зачуденост: понякога искрена, често лицемерна.

Що се отнася до политиката на сегашните медии, те съвсем не се нуждаят от професионални, „експертни” оценки. (Слагам за всеки случай думата „експертни” в кавички, защото много често експертът се явява основна пречка за развитието на обекта, с който се занимава – поради пристрастие, тесногръдие, корупция, или просто липса на качества.) Медиите се интересуват от реклама и шоу, чийто истински агент и пророк е скандалът. Винаги е било така, но отпадането на елементарните морални скрупули си продължава да тече в един кошмарно-зачудващ ритъм и градация, и вероятно ще стигне един ден до критичната точка, от която разпадът на самото човешко, хуманно ядро, ще стане неконтролируем. При това положение ще започнем да произвеждаме безплатна енергия и всякакви АЕЦ-и ще се обезсмислят.

Но като че ли започвам да морализаторствам, а винаги съм се страхувал от подобна поза.

electronno-romeo-s-prof-nikolay-georgiev

С проф. Никола Георгиев

  1. „Академичност” и „артистичност” заедно не са първи приятели, поне в БАН, струва ми се. Свикнали сме да мислим, че наличието на второто обезценява първото. Обаче, лично вие с артистичното си  чувство за хумор, особено на живо, оформяте  в театралното съсловие  ореолно име, подобно на  ония легендарни университетски професори, които с екстравагантността си са били магнит за младите. В тази ви особеност можем ли да заподозрем гените на баща ви – актьора Васил Попилиев?

– Не знам. Баща ми, освен че беше много добър актьор, наистина притежаваше хубаво чувство за хумор, което обаче не се стремеше артистично да натрапва. Винаги съм се чудил на хората, които гледат сериозно, хегелианско-марксистки на света и историята. За тях тя се движи неизменно възходящо, или поне спираловидно и, разбира се, прозрачно провиденциално. Например днешните неолиберали са такива. Те не допускат възможни падове, скокове, неочаквани измествания на коловозите. А смехът е точно това: неочаквано, внезапно избухване в нас, което ни сдобрява със ставащото, като си запазваме известно чувство за превъзходство; той е един друг вид катарзис. При подобно – в широкия смисъл на думата – комично отношение животът и светът, с честото подхлъзване на тяхната сериозност, по-трудно могат да ни изненадат. Иначе ще оставаме във вечната позиция на техни мелодраматични жертви.

 

  1. Изпитват ли се студентите по ваши книги? Има ли шестици?

– Никога не съм изпитвал студенти по мои книги, не съм ги задължавал да ги купуват и дори да ги четат. Изборът е техен и достатъчно широк. Винаги по-важното за мен е било те да се опитват сами да свързват и интерпретират процесите, а не да заучават факти и готови изводи. Не знам обаче доколко съм успявал в това иначе благородно начинание. Във всяка една роля, ако прекалено си повярваш, съществува опасността да преиграеш. Но как да си повярваш, непрекъснато наблюдавайки се отстрани? Добро пожелание би било това, да спазваш баланса между вярата и съмнението, но чист, непоклатим баланс не съществува и люлката винаги ще те вдига нагоре или смъква надолу.

  1. Като погледнете цялата театралната 2012 – какво виждате? Заглавия, имена… впечатления…?

– Не са малко все пак имената на творци и заглавията на спектакли, които могат да бъдат отличени през тази театрална година – още повече в едно време не само на материална и духовна криза, но и на отчайваща селска прагматика. При опита си да ги изброя, неизбежно ще изпусна някои, затова се отказвам да предлагам списък. Естествено, веднага прави впечатление това наличие в афишите на класиката и особено на Шекспир. Нормално е, криза е, ще кажем, макар че всеки голям автор е кризисен. Засега фаворитът ми сред цялата пъстра и шумна шекспириада, която далеч не е завършила, е авторският спектакъл „Завръщане във Витенберг” – съсредоточен и катастрофичен. „Хамлет” на Народния театър също е събитие за сезона, макар живеещо донякъде на приливи и отливи. Каквото и да го правиш, Шекспир е море. Тоест нищо не можеш да го правиш, а да плаваш в него с удоволствие, но и със спокойното съзнание, че не можеш да го преплуваш. (И защо все така викат по сцените българските актьори – само това не е достатъчно, за да бъдат чувани?) Сред софийските театри доста сериозно и последователно работи Театър „София” – усеща се наличието на един жив творчески климат там. Високо ниво поддържа Пловдивският театър, а и Варненският. Трябва да се отбележат и усилията, които полагат по-малките извънстолични театри в тези условия на наложена комерсиализация: например във Враца, Сливен, Благоевград и другаде. Независимите трупи като че ли също все повече ще трябва да бъдат отбелязвани редом до репертоарните – едно от най-свежите присъствия за сезона беше спектакълът „Праехидно”. Оформя се вече и група млади режисьори, които все повече ще определят творческия облик на българският театър: Стайко Мурджев, Крис Шарков, Василена Радева и др. Това, разбира се, е само един бръснещ по(г)лет(д) над театъра у нас. Когато се лети, по-малко се гледа и обратното.

  1. С какво ви притесни 2012?

– Е, очевидно не с това, че светът ще вземе да свърши, а с него и театърът. Или с това, че светът и театърът явно нямат намерение да приключват в близко време. Притеснява ме икономизирането на живота и на изкуството; впримчването им в хватката на разни външни количествени критерии и техники, които в крайна сметка убиват поезията в най-общия смисъл на думата. Това „техне” (изкуство на старогръцки, но и занаят) ни оковава в своите букаи и единственото спасително средство срещу него е „пойезис” (за онова време близка по смисъл дума, означаваща създаване, правене, но, така или иначе, останала днес да обозначава поезията и поетичното). Впрочем, това е било отбелязано преди шестдесетина години от един велик философ, но все още е актуално. Не че изкуството непременно  трябва да се бори срещу техниката (което не означава срещу компютрите и интернет, а срещу технократите, икономистите, банките и пр., както и срещу услужливите правителства, провеждащи в техен интерес механичните си реформи) – макар и защо пък не; кой друг да го направи, ако не то? – но още по-добре е изкуството (като поезия, а не занаят) да отстрани техническото, но не съграждащите самото поетическо технически принципи, а онова техническо, което му е наложено отвън, или все едно, което то, поради пак външно влияние си е самоналожило.

  1. Успокоително ли е, ако примерно кажем за дадена театрална година, че не е провалена, а е една от многото други, които минават и заминават?

– Когато се успокояваш – забравяш. Което по-скоро не е добре. И тази театрална година си отиде по своя ред. И върху нейния гроб трева ще никне на пръстта. Тук-там ще останат някакви килнато-начумерени паметници с избеляващи от времето надписи и също така трудно разчитащи се проклинания и заклинания. Е, все пак не беше лоша година. Дори някак парадоксално, както често се случва, въпреки тази икономизация, предизвикваща вече тотално отвращение, се набелязва надигането на известна творческа енергия по някои сцени. Но затова пък сега е нужно хората, правещи истински театър, да бъдат още по-упорити.

  1. Правят ли нашите режисьорски звезди  европейски, световен театър?

– И режисьорите, и театралните творци изобщо сега трябва да бъдат себе си. Защото нито България, нито Европа, нито светът вървят на добре. Хубаво би било да се опитат да се освободят и от българското, и от европейското, че и от световното. Само ще им тежат. Ако сравним например елизабетинския театър с японския Кабуки – тези хора изобщо не са се срещали и дори не са подозирали един за друг, а между тяхното творчество, като съдържание, дори форма и стил, може да се открие толкова общо. Но каква Европа вече… Тя бавно и тържествено като мастита героиня от класически спектакъл, или по-точно опера, слиза от историческата сцена, развръщайки гънките на телесата си в един голям музей. Някъде по неговите ъгли ще стърчат сцени за театър, около които азиатци и американци от време на време ще се блещят и дивят. Да се примирим най-сетне като европейци – няма за кога да гоним икономически растежи и прочие глупости. Наистина сме стари. Но затова пък светът може да продължи да черпи от нашия духовен опит – ако, нали, запазим духовното.

Разбира се, нашата скромна участ на българи, на хора на малкия език и на ограничените материални възможности, но и на огромната дисциплинираност към авторитета са съществена пречка – и особено значение има второто обстоятелство – за да бъдем свободни. Все се оглеждаме за похвали, препоръки, оценки. Ако наистина се чувства свободен, човек не изпитва нужда от външна оценка.

13.Какво би трябвало да не изпуснат да напишат бъдещите театрални изследователи за днешния нововековен период на българския театър?

– Че в това време на хаос и недореформи, който неологизъм може да означава както не-дотам-реформи, или пък да посочва обстоятелството, че сегашната мизерия не позволява мисленето за реформи и не предлага необходимата външна рамка за тях, някои все пак храбро са се борили. Първото десетилетие на новия век в театрално отношение на пръв поглед изглежда по-постно от последното десетилетие на ХХ век. Но вероятно то съдържа предпоставките и елементите за един нов, качествен скок. (Нека все пак оставим в резерв и това неохегелианско, марксистко и неолиберално успокоение.)

  1. Изречението, което определя българския театър? А коя дума го „побира” в себе си?

– Българският театър изглежда като самия живот: малко радости носи той и много мъка.

Думата пък би следвало да е радост-мъка

2013 г.

К. А.

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s