Пиеси

 „МАРКО  ОТ ПРИЛЕП“ от Владимир Левчев

 

П И Е С А 

 

Действащи лица:

Марко ( прилепски принц)

Крал Вукашин (баща на Марко)

Ефросима ( майка на Марко)

Ангелина (жена на Марко)

Хрельо ( мелнишки деспот и баща на Ангелина)

Три орисници (вещици)

Вила Самовила

Дедо Неделко ( пелагонийски митрополит)

Цър Арапин ( същият е и Втори Цър Арапин)

Момчил ( родопски войвода, вуйчо на Марко, може да е същият актьор, който играе Марко)

Елена ( жена на Момчил)

Муса Кеседжия (албански разбойник)

Дядо (старец с торбичка)

Зои ( проститутка в Цариград)

Йоан Кантакузин (гръцки военачалник и император)

Турски офицер

Продавач на сабя в Цариград

Гости на пир (същите са Сватбари, Три синджира роби и Народ)

Двама побратими на Вукашин ( същите са двама побратими на Марко)

Слуга

Трима търговци на роби

Джудже

Глас (на Архангел)

Действието на тази пиеса се развива на границата между сън и реалност, между времето, когато земята е била плоскост върху гърба на костенурка и времето на Колумбовите пътешествия, между подвизите на Крали Марко от балканските народни песни и реалния живот на феодала Марко  Мърнявчевич от Прилеп, турски васал от края на 14 век.

 

Първо действие

Първа сцена

Момчил, Вукашин, Кантакузин, Турски офицер, Ефросима, Елена

Сцената е празна. В  десния край на сцената има крепостна порта. Залез.

Момчил, огромен човек на около 35 години, е сам на запа,  в левия край на сцената. Той язди (конят му може да е невидим) към портата.

Момчил ( към коня си, който трескаво пришпорва, докато дърпа юздата  към себе си):Разтвори криле! Литни към Перитор!… Разтвори криле! Литни към Перитор!

Конят  прави подскок на място, но не литва. Момчил поляга напред и го пришпорва. Препуска към Перитор.

 Зад Момчил се явяват още трима конника ( с невидими за публиката коне): Вукашин. Канатакузин и Турски офицер. Те го преследват.

Вукашин е на възрастта на Момчил, но много по-дребен. Кантакузин е по-възрастен, с вид на монах, но с шлем. Вукашин  поглежда към яздещият зад тях Турския офицер с голяма чалма. После гледа въпросително към Кантакузин.

Кантакузин: Не си виждал турци, нали? Доведох ги в Тракия, за да ми помогнат да си върна престола. Знаеш как регентите в Константинопол ме измамиха… Но Момчилис също ме измами. Направих този разбойник севастократор, а той ми измени. Предаде ме. Не мога да се доверявам на никого. Само общият враг ни прави приятели. Докато го имаме.

  Кантакузун гледа напред към Момчил.

Вукашин: Да, имаме общ враг, императоре… приятелю… Но както знаеш Момчил има и друг враг освен нас. И той също ни е приятел.Това е жена му… Моята Елена! Тя е в Перитор и ни чака… Моята Елена…

Кантакузин ( поглежда към Вукашин с иронична усмивка): Плътската жажда не е най-добрият съветник, приятелю.

Вукашин: Знам. Но нали благодарение на Елена сме по следите на Момчил? Тя ни каза, че той ловува сам в планината Разбойна…  И ето го пред нас. скоро ще го настигнем…

(Кратко мълчание, яздят)

Вукашин: Елена ми каза, че конят му имал крила. Но тя тайно е подрязала крилата му преди лова. Няма как да ни избяга!

Кантакузин поглежда към Вукашин с още по-иронична усмивка.  Нищо не му отговаря.

Вукашин: Елена също ми каза, че е сипала катран в ножницата му… Елена наистина иска да ни помогне. Тя иска аз, Вукашин, кралят на Прилеп, да бъда неин крал. Крал и на Прилеп и на Перитор. Крал на земите от Вардар до Марица…

Кантакузин гледа напред, язди и нищо не отговаря.

Кантакузин (след малко): Перитор, градът на Момчилис, трябва да бъде изгорен. От там не идва нищо добро за никого, приятелю. Ще изгорим Перитор.  А ти си вземи твоята Елена в Прилеп. И си я направи кралица, щом искаш…

Вукашин мълчи.

Кантакузин:… щом вярваш, че тази жена те обича. И ще продължи да ти бъде приятел, дори когато отстраните общия враг…

( кратко мълчание)

Кантакузин: За теб, Вукашине, са земите на Момчилис на север. За мен – на юг от Родопа до морето. Имаме мъжки договор, нали?

Вукашин: Да. Имаме мъжки договор. Можеш да ми се довериш напълно. Аз не се отмятам от думата си като тоя подъл родопски разбойник!

Кантакузин (след кратко мълчание):А когато си върна престола в Константинопол, ще имаме с теб и други общи поводи за приятелство, Вукашине, освен този пред нас…

Турският офицер язди и мълчи. Тримата конника се доближават все повече до Момчил, който се озърта нервно  и препуска. Момчил стига до портата  на Перитор и почва да блъска по нея. Тя е залостена.

Момчил: Отваряй бързо, Елено! Гони ме голяма войска!… Двама подлеци са се съюзили срещу мен – коварният ромей Йоан Кантакузин и оня прилепски мъник Вукашин. Па и турчин водят с тях!… Отваряй бързо, жено! Отваряй, че загинах!

Момчил блъска по вратата. Но никой не му отговаря.

Момчил: Ефросима! Ефросима! Чуваш ли ме ти, сестрице? Отвори ми бързо! Спаси ме!

Портата не се отваря. Накрая отвътре се чува гласът на Елена.

Елена: Ха-ха-ха! Свърши се твоето царство, Момчиле!… Севастократор Момчилис… нали беше много важен за ромеите… ха-ха-ха… Ето ти сега ромейска корона! От тръни…

Момчил: Елено? Какви ги дрънкаш?…Т-т-ти… Предаваш ли ме?! … Ефросима! Ефросима!

Елена (отвътре): Няма, Момчиле, тоя път да ти помогне твоята мила сестрица! Знам, че тя винаги ти е била по-мила от мен. За нея да се беше оженил, не за мен!  Но днес няма да ти помогне твоята Ефросима. Дотук беше, Момчиле! Преди залез слънце ти ще предадеш Богу дух. А мен ще ме вземе моят крал Вукашин.

Момчил: Боже милостиви! Отровна змия съм носил в пазвата си!… Десет години!… Къде ми бяха очите!

Елена: Ха-ха-ха! Голям мъж си, Момчиле, ама си глупав! И син не ти родих за тия десет години. На теб не родих, но ще родя на Вукашин…

В този момент тежка сянка пада върху вратата пред Момчил. Тримата преследвачи са го настигнали, докато Момчил е говорил с Елена. Кантакузин е понечил да извади сабята си. Но Вукашин го е спрял и е извадил своята. Сега прилепчанинът стои с издигната сабя зад гърба на Момчил. Вукашин е нисък, но сянката му върху вратата е по-голяма от огромния Момчил. Момчил почва да дърпа сабята си, но тя не излиза от ножницата. Залепена е от Елена с катран. Тогава Вукашин с един замах на сабята си му отсича главата. Главата  на Момчил се търкулва и  удря портата. Огряната от залеза глава проговаря забързано на Вукашин. 

Главата на Момчил: Не взимай тази неверница, Елена, Вукашине! Както мен предаде – така ще предаде и теб!… Вземи сестра ми Ефросима! Тя ще ти е винаги вярна. И ще ти роди голям юнак – като мен!…

Вукашин гледа стреснат говорещата глава. Вратата се отваря и отвътре излиза Елена – малка синеока, усмихната красавица. Тя ритва чевръсто главата на мъжа си и се покланя усърдно на Вукашин.

         Елена: Добре дошъл, господарю!

Зад вратата в двора на крепостта се вижда сестрата на Момчил Ефросима, вързана на една колона. Вързана е със собствената й дълга коса. Ефросима има мраморно лице и дълбоки тъмни очи. Вукашин е хипнотизиран от нея. Елена  очаква Вукашин да слезе от коня си и да я прегърне, но той не го прави. Тогава Елена хваща обезглавеното тяло на мъжа си и му изхлузва ризницата, плетена от тънки синджири, окървавена. Взема и шлема на Момчил, който се е търкулнал край вече мъртвата глава.

Елена: Ето, господарю мой, господарю на Перитор! Това е твоят шлем и това е твоята ризница! Премени се в тях!

Вукашин слиза от коня си и все още гледа Ефросима, като в транс.  Елена го прегръща, но той не я вижда. Тогава Елена сама му надява ризницата на Момчил и слага на главата му шлема. Но ризницата е толкова голяма, че стига до глезените на Вукашин, като нощница. А шлемът покрива очите и ушите му и се поклаща на главата му като леген. Кантакузин се усмихва. Турският офицер гледа сериозно. Вукашин осъзнава, че е станал смешен, захвърля огромния шлем на Момчи и хваща за врата изплашената Елена.

Вукашин: Вържете тая вещица! Намажете я с катран и  я  изгорете! Както предаде Момчил, тоя голям герой, така ще предаде и мен!… Нека да бъде волята на Момчил!.. Изгорете я заедно с града!

Вукашин захвърля Елена на земята и тръгва към Ефросима. Чуват се писъците на Елена, докато я отнаспт зад сцената.

 

Втора сцена

Вукашин, Ефросима, Гости на пир, Двама побратими, Дедо Неделко, Три орисници, Слуга

Дворецът на Вукашин в Прилеп. Сцената е празна, разделена на две.  В лявата половина има голямо легло, а в дясната – дълга маса.

Леглото  е в спалнята на Ефросима. Тя лежи, а до нея има дървена люлка за бебе. Другата половина от сцената е дворцова зала. На дългата маса тече шумен пир с гости по случай раждането на Марко, синът на крал Вукашин и кралица Ефросима.

Бият камбани. Вукашин, пиян и превъзбуден влиза от шумната стая с гостите в тихата стая на Ефросима. Той целува жена си по челото, а после вдига бебето от люлката и го гледа с горда усмивка. Ефросима изглежда все така вцепенена, с мраморно лице и тъмни немигващи очи като в предишната сцена. Бебето е много голямо.

Вукашин: Хубав син си ми родила, Ефросимо! Юнак ще стане той като татко си.

Ефросима мълчи.

Вукашин: Ама аз му дадох хубаво име, нали? Марко!… Кръстих го на Евангелиста, който се рисува на иконите като страшен лъв… Дедо Недялко ни го кръсти нашия Марко още некърмен, докато ти спеше. Като порастне ще се бие като лъв… Чуй го! Отсега реве като лъв! Ха-ха-ха!

Бебето реве. Ефросима не отговаря.

Вукашин: Да, хубав син си родила на крал Вукашин, Ефросимо, кралице моя! (гледа бебето, после гледа към нея.) Ама той и на теб прилича малко…

Ефросима ( втренчена във Вукашин):А на мен ми прилича на вуйчо му, Момчил.

Вукашин помрачнява. Не казва нищо, но става, оставя бебето и се връща при гостите. Понеже  е нисък, сабята му, с която не се разделя никога, се удря в земята, докато излиза. В дворцовата зала всички са пияни. Чува се музика, слуга пълни чашите с вино. Сред гостите има грък, сърбин, венецианец. Дедо Неделко, владиката, е също на масата, пиян.

Вукашин сяда между двама  свои побратими. Тримата се прегръщат и вдигат чаши.

Вукашин: Хайде, братя, да пием за нашата младост! Че тя бързо отлита. Станем ли татковци – свършва свободата… Ама ние тримата хубаво си поживехме, а?…  Ха-ха-ха!

Смеят се.Чукат се и пият до дъно. Пак наливат.

Побратим отляво: Вукашине, хайде да пием за солунските девойки, дето ни побратимиха!

Смеят се.Чукат се и пият до дъно. Пак наливат.

Побратим отдясно:  И за скопските девойки да пиеме тогава! Че те най ни обичат и ни се радват!

Смеят се.Чукат се и пият до дъно. Пак наливат.

Вукашин: А за константинополските кираци нема ли да пием?

Смеят се неистово. Чукат се и пият до дъно.

Дедо Неделко: Чини ми се, господа, че не сте ми изповедали всичките си грехове. Готов съм да ви слушам!

Изповедите на тримата сладострастни феодали се губят във всеобщата врява. Някои гости вече дремат на масата.

Вукашин ( пак вдига тост, сега към всички в залата): Да пием, господа, за нашия велик василевс цар Стефан Душан! Крал Вукашин, най-безстрашният воин (бие се в гърдите), му е любимец на царя. Прилепският кралски двор ще расте и ще се прославя в цяла Македония! От Вардар до Марица! От Шар планина до Бело море! Всичко ще е наше. Наздраве за василевса Душан!

Гостите, които са будни, викат ура и наздраве и пият до дъно. Тримата феодали-побратими стават и играят бойна игра – надхвърлят се с боздугани. Вукашин е най-дребен, но хвърля най-надалеч. Победените побратими се пргръщат с краля  и си тръгват.Тръгва си и дедо Неделко. Слугата гаси свещити и излиза.

Вукашин е сам и пиян. Свети само една свещ. Вукашин  вижда синьо сияние идващо от спалнята. Той хваща сабята си с две ръце и с леко поклащане отива към спалята. Поглежда през открехната врата. Ефросима спи, но над люлката на бебето са надвесени три орисници. Те са стари жени с дълги бели коси и дълги бели нощници. Очите им светят и в ръцете им мъждукат сини дрянови пръчки.

Първа орисница ( прави с пръчката си кръст над бебето):Да расне Марко, да порасне! Да стане голям и силен като вуйка си Момчила!

Трите ористници (прошепват заедно): Амин, дай Боже!

Втора орисница ( прави с пръчката си кръст над бебето): Да расне Марко, да порасне! Да стане юнак над юнаци, па да строши на татко си Вукашин костите!

Трите ористници(прошепват заедно): Амин, дай Боже!

Трета орисница ( прави кръст над бебето): Да расне Марко, да порасне! Па да вземе на татко си кралството, щом оня го отнесе река Марица!

Трите ористници (заедно): Амин, дай Боже!

Орисниците се споглеждат и започват да се кискат като палави ученички, с ръце на устите. Вукашин вади сабята си и се втурва в стаята. Смехът на трите орисници се превръща в писък на сови. Те побягват (излитат) от сцената. Вукашин  не ги достига. Еросима и бебето продължават да спят. Вукашин  свъсено мисли за момент. Внимателно взима бебето от люлката без да го събуди и го изнася от стаята. Ефросима се размърдва, но не се събужда. Вукашин, в дворцовата зала, оставя спящото бебе на масата.

Вукашин (шепнешком в края на сцената): Ганче!

Дотърчава Слугата. Той не говори,леко мучи,но кима усърдно и изпълнява.

Вукашин: Слушай и помни! Да вземеш една кошница… да я намажеш със смола да не потъва. Па да туриш това бебе вътре и да го пуснеш надолу по Вардаро!

Слугата кима утвърдително.

Вукашин: До изгрев слънце да си се върнал! Никой да не те забележи! Ако някой разбере, ще се простиш с главата си! Ясно ли е?

Слугата кима утвърдително, взема бебето и излиза. Вукашин сяда до друг спящ гост, удря глава на  масата и заспива.

 

Трета сцена

Марко, Вила Самовила, Хрельо Шестокрильо

Празна сцена. Обла скала по средата. Марко е млад юнак, огромен като буйчо си Момчил ( същият актьор). Вила Самовила е нечовешки красива, изглежда на неговата възраст. Тя е полугола, с кожена препаска, от която си е извадила едната гърда. Има лък, колчан със стрели на гърба и крила. Марко бозае от Вила Самовила.

Вила: Седем дена те кърмя като майка. Щастлив си, че не познаваш майка си. А мен ме позна.

Марко е затворил очи и бозае.

Вила: Моето мляко дава юнашка сила. Равен няма да имаш на света! … Я иди пак да провериш можеш ли вече да вдигнеш оная скала!

Марко става като в транс, отива към скалата, хваща я, напрягя сили и успява да я вдигне. Хвърля скалата зад сцената. Чува се грохот. Вила сияе от радост и пляска с ръце.

Вила: Сега си юнак над юнаците, кралевич Марко! Готов си да влезеш в песните. Много песни за теб ще се пеят.

Като казва това Вила се обръща и излиза от (излита над) сцената.

Марко ( седи на земята): Защо ме нарече кралевич? Кралевич Марко!… Аз съм Найден. От Диво село… Ей, ама каква кака! Нема в наше село такива. Тая не е земна жена… Вила Самовила… Зарад нея сега не мога да се прибера на село. Жив ще ме одерат. Пасех говедата, ама ги вързах на припек и те измряха от жажда… Докато аз съм цицал от Вила… Колко дена цицах?…Не помня вече… Ама хич не съжалявам!… Цицах юнашко млеко… В Диво село нема такова.  Имаме само козе.

Чува се шум на река, после тропот на копита. Марко е сам на сцената. Влиза Хрельо Шестокрильо. Спира се и гледа втренчено огромния Марко, който не го забелязва.

Хрельо: Дал Бог добро, незнайни момко!

Марко ( вдига поглед без особен интерес): Дал Бог добро, незнайни войводо!

Хрельо: Как ти е името?

Марко: Найден.

Хрельо: Кой е татко ти? И коя е майка ти?

Марко: Река Вардар ми е мене майка. Река Вардар ми е мене татко.

Хрельо: Хъм. Защо така отговаряш?

Марко: Така си е. Добри хора от Диво село са ме намерили като бебе. Дошъл съм при тях надолу по реката в една кошница. Реката ме е пратила при тех.

Хрельо: Е, хубаво, Найдене. Вардарски сине.  Аз съм Хрельо Шестокрильо. Деспот съм на Мелник, и на Пирин и на Рила планина… И знаеш ли какво ще ти кажа сега?

Марко: Какво?

Хрельо: Днес ти излезе късмета.

Марко: Защо? Заради млекото ли?

Хрельо: Защото те каня в двореца да бъдеш млад девер на сватбата на сина ми.

Марко ( става на крака и се извисява застрашително над Хрельо): Я марш от тука, Хрельо войводо! Не се шегувай така с един сирак от село! Че ако те прасна между очите, ей там на оня баир ще ти хвръкнат и двете!

Хрельо: Не се шегувам с теб, юначе! Успокой се! Наистина те каня! Син ми се жени утре заран. А младият девер се спомина. Три меха вино изпи още преди сватбата, падна и се спомина. Трябва ми снажен и силен юнак като тебе да докара булката на сина ми. Заедно с кервана, който ще кара зестрата й… Ти ми харесваш за тая работа…  Честен кръст, не се шегувам!

Хрельо се кръсти. Марко се почесва по главата и гледа към босите си крака.

Марко: Е как от селянче като мене ще направиш деспотов девер, Хрельо войводо?

Хрельо: Ти нямай грижа!… Да яздиш можеш ли?

Марко: Мога.

Хрельо: Сабя можеш ли да въртиш?

Марко: Боздуган мятам.

Хрельо: Ставаш значи. Като те премениме в двореца, за истински княз ще минеш. Само трябва да ме слушаш и да изпълняваш всичко каквото ти кажа! Съгласен ли си? …

Марко мълчи колебливо.

Хрельо: И сабя ще ти подаря … истинска…  Съгласен ли си?

Марко: Съгласен съм! … (настрани) Тъй и тъй не мога вече да се прибера на село…

Хрельо: Тръгвай веднага тогава, че нямаме време!

Двамата излизат от сцената.

 

Четвърта сцена

Марко, Хрельо, Вукашин, Сватбари

Марко е пременен като принц, със сабя и боздуган. Зад него върви керван: Булката, Хрельо, Вукашин, сватбари. Вървят в редица. Изведнъж земята почва да се тресе.

Сватбар: Що стана, бе?

Споглеждат се.

Друг сватбар: Земьотрес! Земьотрес май стана…

В този момент от десния край на сцената се показва огромно чудовище на два крака, но с три глави. Настава суматоха и всички хукват да бягат. На сцената остават само булката и Марко. Марко вади сабя и размахва безстрашно боздуган към чудовището.

         Затъмнение.

 

Пета сцена

Марко, Хрельо, Вукашин, Ефросима, Ангелина, Сватбари

(Двореца на Хрельо Шестокрильо. На герба на Хрельо има херувим с шест крила и Хрельовата кула от Рилския манастир.)

Сцената е празна. В средта на сцената е дългата маса от първа сцена с гостите, сега сватбарите, които са побягнали от чудовището и пият. Тук са и Вукашин, Ефросима и Ангелина. Всички са тъжни.

Сватбар: Горката булка! Горката булка! Ламята я грабна преди гък да каже!

Друг сватбар: Бог да я прости!

Вукашин ( прегръща Хрельо): Писано й е било, Хрельо, да се жени не за сина ти, а за църната земя!

Хрельо (просълзен): Бог да я прости! И нея, и юнака дето я водеше!  Голям грях си турих на сърцето… А на син ми не е било писано да се жени …

Ангелина прегръща баща си Хрельо от другата страна. В този момент от левия край на сцената влиза Марко, който води булката за ръка. Всички се прекръстват и ахват.

Сватбар: Леле, Боже!

Друг сватбар: Чудо! Чудо е станало!

Марко: Чудо ли? Ей в тоя боздуган и в ей тая сабя е чудото, сватбари!

Марко, изправен пред масата, размахва боздуган и сабя. Той гледа към хубавата Ангелина, дъщерята на Хрельо и сякаш говори само на нея. И тя го гледа с възхищение.

Марко: Ей в тоя боздуган и в ей тая сабя е чудото!…А вие, знатни мъже, сватбари, вие сте всичките мухльовци! И в Диво село нема такива мухльовци като вас!

Марко размахва боздугана към гостите:

Марко: Те ти на тебе булчинска зестра, Хрело Шестокрильо! Дето си можел уж да летиш… Като крилата птичка побягна от ламята!

Удря Хрельо по гърдите.

Марко: Те ти и на тебе кумов дар, знатни куме, крал Вукашине! За голямата ти смелост!

Марко халосва силно Вукашин, който се превива от болка. Строшени са му ребрата. Няколко души от сватбарите вадят саби и скачат към Марко.

Хрельо: Оставете го! Прав е да ни се гневи! Той сам е спасил булката, а ние всички избягахме! Прав е!

Вукашин ( превит от болка, гледа към Марко): Я ми кажи право, юначе, кой татко те е тебе родил и коя майка те е откърмила, та триглава ламя победи без да ти мигне окото?… Па и на великия крал Вукашин костите строши…

Марко: Река Вардар ми е мене татко. Река Вардар ми е мене майка.

Вукашин: Как така бе?

Марко: Като бебе ме е донесла реката при добри хора от Диво село. От реката са ме извадили, от една кошница с катран намазана, не от майчина утроба.

Вукашин ( настрани): Милостиви Боже! Май се сбъднаха и първото и второто пророчество на Орисниците…

Ефросима скача от масата, идва при Марко и му разгръща ризата.

Ефросима: Ето го белега! Усещах си нещо аз!… Сине Марко! Аз съм майка ти, а не реката!

Ефросима прегръща Марко. Той е объркан. Тя плаче.

Ефросима: Одрал си кожата на вуйчо си Момчил! Аз съм майка ти. Познах те веднага като те видях, сине! Деветнайсет години минаха откак ми те откраднаха трите стари ористници, трите лоши вещици… (Плаче.) Вукашине! Благослови сина си!

Вукашин е също просълзен. Опитва, но не може да стане от болката в ребрата.

Ефросима (към Марко): Ето, той е татко ти!

Марко (не е особено зарадван): Тоя ми е татко?

Ефросима: Да. Хайде, простете се! Прегърнете се!

Тя води Марко към Вукашин.Огромният Марко коленичи пред баща си.

Марко: Прости ми, тате, че ти строших костите!

Вукашин (просълзен): Сине, Марко! Голям грях имам към тебе! Простен си. Но и ти да простиш на татко си!

Прегръщат се. Всички пляскат с ръце, викат радостно, пълнят чаши с вино, пият и пеят македонски песни.

Сватбари: Да пием за кралевича Марко!Да пием за крали Марко от Прилеп!

Носят на Марко голям мех с вино и той го изпива на един дъх. Марко гледа към Ангелина със щастлива усмивка. И тя му се усмихва. Музиката свири, всички пият, пеят и се веселят.

         Бавно затъмнение.

 

Шеста сцена

Латински рицар, Хрельо Шестокрильо, Марко, Ангелина, Сватбари, Слуга

Празна сцена. Голяма дървена маса. Крепостна порта. (Двореца на Хрельо.)

Хрельо:  Хайде наздраве, шевалие Жак! Да пием за твоето Атинско кръстоносно херцогство!

Латински Рицар: Да пием и за твоето Мелнишко деспотство, приятелю Хрелис!

Хрельо: С теб сме съседи от юг, Жак. С Крал Вукашин – от запад. С крал Вукашин  ние сме стари другари. Но на изток от тук са турците… Те са нашите общи врагове.  И на трима ни.

Латинския рицар: Да, общи врагове са ни турците… И ромеите…

Хрельо: И ромеите… А общите врагове ни правят приятели. Нали така?

Латинския рицар: Да, така е, приятели правят.

Хрельо: Ама тук по нашите земи често режем главите на довчерашните приятели.  Или им вадим очите…

Латниски рицар: Да, така е, вадите очите…

Хрельо: Е, затова искам да ти дам за жена моята щерка Ангелина. Тя ще пази нашето приятелство. Като очите ни.

Латински рицар: Хубава Ангелина! Хубаво приятелство… Но аз чувал тук да казвате: Днеска сватба – утре брадва!

Хрельо: Ха-ха-ха!  Това е само шега, Жак. Аз много обичам дъщеря си.  Ако ти  пазиш нея. Аз ще пазя теб. И от турци и от ромеи… Хайде наздарве и Бог доброто!

Латински рицар: Бог доброто! Бог доброто, Хрелис! Хубава Ангелина…

Хрельо пие до дъно. Латинският рицар пийва и оставя чашата на масата  с лека гримаса. Виното се разплисква. Хрельо се смее.

Хрельо (вика): Ангелиноо! Къде се бавиш! Ела да се поклониш на бъдещия си съпруг!

Няма отговор. В това време се чува страшен трясък по вратата. Ударена е с боздуган. Сватбарите стават и насочват лъкове към вратата. Хрельо и Латенеца вадят сабите си. Хрельо дава знак с глава на слугата да отвори. Вратата е отворена. Явява се Крали Марко (на кон), издокаран и горд, с боздуган, с който е ударил по вратата.

Марко: Протосеваст Хрелис, ти така ли посрещаш кралевича Марко, сина на твоя побратим Вукашин? Със стрели и извадени саби, а?

(Усмихва се широко на Хрельо.)

Хрельо: Брей да се не знае! Ти ли си, Марко? Истински войвода си станал за едно лято!… Ама с тоя твой боздуган насмалко в грях да ме вкараш… Така ли се чука на врата!… Айде сядай на маста, че имам повод да те черпя!

Марко сяда на масата, а слугата отвежда коня му.

Хрельо: Казвай сега, кралевиче, какво става в Прилеп?

Марко: Татко ми замина на изток, към река Марица, да се бие с турците. А мен и майка ми Ефросима остави да управляваме Прилеп. Сега обхождам границите на държавата ни.

Хрельо: Татко ти Вукашин е безстрашен воин, момко. Дано му даде Бог победа над турците! Хайде за него да пием!

Наливат на Марко в голяма чаша, чукат се тримата с Хрельо и Латинския рицар. Марко веднага пресушава чашата си.

Хрельо (към Жак): Това е синът на моя приятел Вукашин. Скоро се намери като по чудо.(към Марко) Ех, ти Марко! Крали Марко! Нали знаеш, че на мен дължиш съдбата си?

Марко: Знам, Хрельо, знам. Не съм те забравил.

Хрельо: (към Жак) Ако не бях  поканил тоя момък на сватбата на сина ми, сега щеше да пасе говеда в Диво село… А я виж какъв рицар е станал! Истински кралевич!

Латинският рицар не разбира точно какво е станало, но се смее и намига.

Хрельо (към Марко, с  усмивка): Как ще ми се отплатиш, крали Марко?

Налива му нова голяма чаша и Марко пак я пресушава.

Марко: Ще ти бъда верен другар, Хрельо, като татко ми… Ама ако и ти си ми верен другар…

Хрельо: Ангелиноо! Ела веднага да се поклониш на мъжа си! И да поздравиш прилепския кралевич Марко!

Ангелина този път се показва в края на сцената с метално огледало и голям костен гребен в ръка.

Ангелина (с иронична усмивка): Чакай, татко, да си съблека сватбената фуста и да си облека катадневната. Не слизам със сватбена фуста при такива тежки пияници като вас! Като гледам мъжът ми как си разлива чашата… Ще ми съсипете роклята!

Погледите на Марко и Ангелина се срещат. Ангелина си изпуска гребена.

Ангелина ( след кратко мълчание): Ей, ти, кралевича от Диво село! Я ела да ми подадеш гребена, че си го изпуснах!

Марко става смутено от масата и отива към Ангелина. Когато се навежда за гребена тя му прошепва.

Ангелина: Марко! Спаси ме от този плешив стар латинец! Моля те! Баща ми иска да ме жени за него. По-скоро ще умра, отколкото да се отдам на тоя глупав старец.

Марко й подава гребена, кимва  и се връща към масата.

Хрельо: Казваш, че ще ми бъдеш приятел като татко ти, а, Марко? Нали знаеш, че татко ти може да изпие една ока вино на един дъх? Ей тази златна чаша, дето с две ръце едва се вдига, с едно надигане я пресушава той! Ти можеш ли?

Марко ( поглежда чашата):Аз мога и две такива да изпия на един дъх.

Латинският рицар цъка с език и се подсмихва иронично, намига на Хрельо.

Хрельо ( намига на рицаря): Хайде да се обзаложим. Ако паднеш под масата, като я изпиеш, ми даваш коня си. И ще си ходиш пеша от Мелник до Прилеп.

Латинския рицар се смее.

Латински рицар: Той свикнал пеш да ходи в Диво село…

Марко (не му обръща внимание, към Хрельо): Съгласен съм. Ама ако не падна под мастата, ти какво ще ми дадеш, Хрельо?

Хрельо: Какво искаш да ти дам?

Марко: Дай ми дъщеря си Ангелина.

Хрельо помрачнява.

Хрельо ( към Марко): Ти си честен момък, смел и силен, Марко. И  при това син на мой верен приятел. Добър мъж би бил за Ангелина. Но Ангелина вече е обещана на нашия гост, шевалие Жак от Атинското херцогство.  Държавните интереси са над личните ни желания. Ще разбереш това един ден, сине… С баща ти и без друго сме приятели, а Жак ни е нужен… Поискай друго!

Марко ( след кратко мълчание): Ами искам… тая златна чаша. Дето едва с две ръце се вдига… И искам да ми доведете коня. Да си я сложа в дисагите тая чаша, веднага щом          си я спечеля като я изпия.

Хрельо: Имаш я чашата! Ако я изпиеш до дъно два пъти както каза.( към слугата)Доведи му коня щом така иска!

Хрельо пълни голямата чаша пред Марко.Той я изпива на едни дъх. Пълни я пак. Той пак я изпива. Хрельо ръкопляска. Латинският рицар гледа недоверчиво, очаква Марко да падне под масата, но той ме пада. Марко слага чашата в дисагите на коня, който му е доведен от слугата, (яхва го) и тръгва към Ангелина:

Марко: Скачай бързо на коня, Ангелино!

Ангелина скача и те препускат извън крепостната врата. Всички стават от масата и хукват след тях. Гонят се известно време. Марко и Ангелина изведнъж спират.

Ангелина: Реката е придошла, Марко! Сега какво ще правим! Друг път към Прилеп няма…  Настигат ни!

Марко (към коня си): Разтвори криле! Литни над реката! Разтвори криле! Литни над реката!

 

Конят, с Ангелина вкопчена в гърба на Марко, разтваря криле и прелита реката. Преследвачите наближават, но спират на брега. Латинският рицар, с тежките си доспехи, понечва да продължи напред.

Хрельо ( хваща го за ръката): Стой, Жак! Реката  е дълбока и носи камъни. Ще се удавиш с тия железни доспехи.

На другия бряг Марко избърсва потта от челото си, навежда се и целува коня си по муцуната.

Латински рицар: Марко! Ти крадеш жена, а  целуваш коня. Така ли правите на село?

Марко: Ангелина ще я целувам после, когато законно се венчаем с нея в Прилеп… Прости ми, че толкова бързо си тръгнах от Мелник, тъсте Хрельо! Ще се грижа добре за дъщеря ти.

Хрельо и Латинеца мълчат. Марко и Ангелина в ръцте му, на гърба на коня, продължават пътя си.

 

Седма сцена

Ангелина, Марко, Сватбари, Ефросима, Дедо Неделко, Турски офицер, Слуга, Вила Самовила

Прилепският дворец. Празна сцена, разделена на две. Голямата дървена маса от едната страна, голямото легло  от другата, като във втора сцена.

Дедо Неделко: Честита сватба, Марко! Да сте живи и здрави и само мъжки деца да ти ражда Ангелина!

Дедо Неделко прави кръстен знак, Ангелина му целува ръка.

Един от гостите: Да пием за нашият княз Марко и княгиня Ангелина!

Гости: За Марко и Ангелина! За Марко и Ангелина!

Марко: Благодаря ти, дедо Неделко, че веднага ни венча, преди дори да се е върнал татко ми! Благодаря и на теб, майко, че ни благослови!

Ефросима: Сине, Марко! Ти си ми едничка радост в живота! Да сте живи и здрави с хубавата Ангелина!

Ангелина целува ръка и на Ефросима.

Ефросима: Вуйчо ти Момчил, Марко, предрече преди смъртта си, че ще се родиш юнак като него. Родих те и те окраднаха. Баща ти видял как те отвличат три зли вещици през нощта… Животът ми в Прилеп беше черен ад 19 години. Но се молих всеки ден на Света Дева Мария и тя накрая те доведе обратно при нас.  Бог да те поживи! И внуци да ми родите!

Марко: Злото е минало, майко. Злото няма да се върне в нашия дом.

Ефросима: От твойте уста, в Божиите уши, сине!

Марко: Да пием за победата на татко ми крал Вукашин над турците!

Гости: За победата! За победата!

Радостни викове, тостове, музика. Влиза задъхан слугата и коленичи.

Слугата ( към Марко): Млади господарю! Идвам с лоша, много лоша вест.

Марко ( чука с метална чаша по масата): Я по-тихо всички!… Говори!

Слугата: Княже Марко, нашата армия е била разбита при Черномен. Крал Вукашин е бил ранен и се е удавил. Спасили са се само десетина войника. Казват, че река Марица е потекла кървава след битката…

Марко е стреснат. Ангелина и Ефросима го прегръщат от двете му страни. Плачат.

Дедо Неделко: Много ти се събра, сине Марко! За един ден сватба, помен за татко ти… че и коронация. Но Бог изпитва тези, които обича. ( към сватбарите) Крал Вукашин е мъртъв! Да живее крал Марко!

Всички: Да живее крал Марко!

Дедо Неделко: Утре рано сутринта ще направим помена за татко ти, кралю. Какво друго можем да направим ние, смъртните? Такава е била Божията воля. ( Отлива вино от чашата си и се кръсти.) … А сега да не прекъсваме сватбата на нашия млад крал!

Слуга ( коленичил, гледа в земята): Кралю Марко! Имам още една лоша новина…

Марко: Каква?

Слуга: Прилеп е обсаден от турците. Тук е дошъл техен пратеник от Одрин.

Всички мълчаливо се споглеждат. И Дедо Неделко, към когото Марко гледа за окуражителна дума, сега мълчи и е навел глава в недоумение. На вратата се чука. Слугата отваря. Влиза Турски офицер.

Турски офицер: Марко! Нося ти вест от великия султан Мурад. Приеми подчинение и васалство! Прилеп няма да бъде докоснат. И ти ще бъдеш крал. Но ако не се подчиниш – ще последваш баща си, който нападна великия султан и загина. Великият султан е милостив, но не прощава на враговете си. Ако не му се подчиниш ще изгубиш главата си. А Прилеп ще бъде изгорен. И народът ти ще бъде откаран в робство.Ако приемеш васалството – ще бъдеш пощаден. И ти, и градът ти. Примаш ли васалство, Марко?

Всички мълчат.

Турски офицер: Великият султан също така те известява, че Император Йоан Пети Палеолог вече му се подчини. Импераорът в Константинопол също е сега васал на султан Мурад.

Марко гледа въпросително към Дедо Неделко.

Дедо Неделко: Нямаш изход, кралю. Войската ти е разбита. Трябва да спасиш народа  си и град Прилеп… Баща ти беше васал на цар Стефан Душан. Ти ще бъдеш васал на Султан Мурад. Такава ти е била орисията… Днес слугувиш на един, утре на друг. Но знай, че и твоите господари са слуги.  Всички земни господари са васали на Едного – на нашия Господ Бог Исус Христос. И неверниците, без сами да знаят, също и те Нему служат. Трябва да приемеш васалството, ако е за доброто на народ ти.

Марко е мрачен. Мисли.

Марко (към турския офицер): Приемам условията на султана.

Офицерът се покланя леко и сериозно на Марко.

Марко: Заварвате ни на сватбата ми. А и всички в Прилеп сега скърбим за баща ми. Надявам се да не се отнесете към нашата радост и скръб с презрение. И да се оттеглите отвъд стените на града ми веднага.

Турски офицер: Честита сватба, крал Марко! Няма да ти пречим днес. Но  великият султана Мурад ще те очаква след десет дена в Едирне. А край стените на  Прилеп ще остане наш гарнизон.

Турският офицер излиза.

Марко ( след кратко мълчание): Сипвайте да пием, та да се напием!

Слугата налива на всички. Всички пият и пеят тъжни македонски песни. Сватбата продължава. Докато гостите още са на масата, Марко и Ангелина незабелязани от другите се измъкват и отиват в спалнята. Песента от другата стая постепенно заглъхва и дясната част на сцената, с дългата маса, се затъмнява. До леглото има свещ. Марко и Ангелина се целуват. Марко започва да  съблича Ангелина. Отвън се чува пронизителен писък на сова. Ангелина се стряска, но Марко  не обръща внимание. След малко обаче се чува чукане по вратата. Марко скача, грабва сабята си и излиза навън.  Пред вратата няма никой. Но в клоните на едно дърво е седнала Вила Самовила, като голяма птица на лунната светлина.

Вила: Честито, Марко! Честито ти кралство! Казах ти, като сука от моето мляко, че си вече готов за песните. Народът на Прилеп вече те възпява. Честито!

Марко: Благодаря, Вило… Днес, на сватбата си, станах и крал, но и турски васал…  Готов съм за песните, както казваш, ама за тъжни песни съм готов… Нашите песни и сватбени да са, пак са тъжни… А ти защо си дошла в този час?

Вила: Забрави ме ти, Марко, забрави ме. Забрави, че силата ти дойде от моето мляко.  И от моя свят. Ти ще имаш юнашка слава.  Но само в света на самовилите и света на песните!

Марко: Вило! Това е нощта на сватбата ми. Как смееш да ме вдигаш от брачното ложе, за да ми кажеш, че съм те забравил? Дано да имаш какво друго да ми кажеш, освен дето съм те бил забравил! Че инак много ще ме разгневиш!

Вила: Имам какво да ти кажа, крали Марко. Имам!… В Константинопол се продава сабята на татко ти. Това е вълшебна сабя, сабя дипленица. На нея е написано и на татко ти името, и твоето име. Онзи, който я продава тая сабя, един турчин от Черномен, ще продаде с нея и душата ти, Марко. И душата на Прилепско кралство. Не трябва да му разрешаваш!

Марко: Как така да не му разрешавам?! Как да го спра?  Аз съм тук в Прилеп, сега е полунощ, а тоя търговец, тая сабя, казваш, се продава някъде си в Константинопол…

Вила: Яхвай коня, Марко и до зори ще стигнеш до Цариград! Ако стигнеш там преди изгрев слънце, ще намериш вълшебната сабя.

Марко: Как така до зори ще стигна Константинопол! Царският град е на три дена път от тука!

Вила: Крилат кон имаш, Марко, вълшебен кон, коня на вуйчо ти Момчил. И аз ще ти помогна със самодивски вятър от запад. Ще стигнеш… Ти си сега крал и трябва да си спасиш кралството!

Марко мисли мрачно.

Марко: Отивам да кажа на Ангелина, че заминавам.

Вила: Нямаш време, Марко! Ще й кажеш утре, като се върнеш. Яхвай коня и отлитай веднага!

Вила го гледа с хипнотичен поглед. Марко като в транс тръгва да излиза от сцената. В другия край на сцената Ангелина го чака в леглото, реше се и се гледа в желязното си огледалото. По средата остава Вила Самовила в клоните на дървото, слъскави очи и лоша усмивка под луната.

 

Второ действие

Първа сцена

Марко, Зои, Турски търговец

Сцената е празна, но на фона, на екран се виждат високи константинополски дворци и кули. Чува се уличен шум. Градът прилича на Манхатън. Една от кулите в десния край на сцената е полуразрушена и вътре има нещо като стая без покрив.

Марко: Когато от Диво село се озовах в Прилеп, той ми се стори огромен, зашеметяващ град. По-късно, на връщане от Солун Прилеп вече ми се виждаше малък, провинциален. Ето сега съм тук в Константинопол, Градът на градовете. Световният град. Сега вече дори и Солун ми се струва малък като Диво село… В Диво село бях най-силното момче. Биех ги всичките. В Прилеп станах втори, след баща ми. В Солун бях не втори, а десети – провинциален благордоник.  Но тук, в Константинопол, просто съм никой… Сам чужденец в тълпата, в милионния град…  Тук, в голямата черква на империята, в Света София целия ми град Прилеп може да се побере. С жените, децата  и с добитъка. Целият ми град да дойде – пак ще остане незабелязан… Трудно е да си първи на село. По-лесно и да си втори в малкия град. Но най-лесно е да си никой в големия град. Да нямаш никаква роля, която да си длъжен да играеш, никакви задължения. Да си вървиш по улицата, в тълпата на града и никой да не те забелязва… А Вила беше права. Можел съм с този мой вълшебен кон да стигна от Прилеп до Цариград от полунощ до изгрев слънце… Сега се надявам и за другото да е била права… И бързо да намеря тази магическа сабя…

Зои ( излиза от една сянка, разгръща голям дрипав шал и си показва голите гърди на Марко):  Хей, момко, ела! За една аспра цяла нощ ще бъда твоя!

Марко: То вече стана ден.

Зои: Тогава цял ден ще бъда твоя.

Марко: Не ми трябваш. Имам си жена.

Зои: За такъв голям човек като тебе една жена стига ли?

Марко: Зависи от жената. Моята ми стига.

Зои: Но дали тя е твоя или ти си неин щом ти стига? Не обичаш ли свободата?

Марко продължава по пътя си без да й отговаря повече.

Зои: Не си тукашен. Сигурно нямаш къде да нощуваш. Аз мога да те приютя без пари и да те приспивам, ако ми поправиш покрива на кулата.

Марко не отговаря.Тя върви след него.

Зои: Ама ти си провинциален благородник, не си някой от село. Ти си от тия, дето сами живеят в кула, но нямат представа как се гради кула.

Марко (спира и я поглежда): Аз може да живея в кула, жено, но мога и сам да си иззидам кула… Видял съм и две и двеста… Добре! Уморен съм. Имам нужда да подремна час-два. Ако ме приютиш, ще ти помогна с твоята кула…  Как ти е името?

Зои: Зои.

Марко: Добре, Зои! Води ме да я видя тая твоя кулата.

Зои (изпреварва го и върви пред него): Ела! Ето тук живея. Кула е, но без покрив. Кула от древни времена. Била е на някоя принцеса. Сега е на проститутката Зои.  Зои значи живот. Такъв е животът.

Марко: Казах ти, Зои, ще подремна, а после ще ти покажа, че тия мои ръце на княз и боздуган могат да въртят, но и зид могат да зидат… Само че искам от теб още нещо.

Зои: Какво? (Зои си показва пак гърдите.)

Марко: Не това. Искам да ме заведеш на пазаря.

Зои: На пазаря ли? Какво искаш да си купиш? Зехтин? Риба? Вино? Коприна? Тук има всичко.

Марко: Търся една сабя.

Зои: Ще те заведа на един пазар, където всякакви саби можеш да купиш – гръцки, венециански, каталански, арабски дамаскини…

Марко: Не ми трябват всякакви саби. А само една определена. Тя е вълшебна сабя, сабя дипленица. Сабята на татко ми е тя. Продава я турчин от Черномен.

Зои: Господине, съдбата май те е насочила където трябва! Аз съм ти късмета в живота.

Марко: Хм. Така ли мислиш?

Зои: Точно така! Стой тук, почини си в леглото ми, а привечер ще ти доведа … едни човек… важен за теб.

Зои излиза и Марко на секундата заспива. Събужда се стреснат и не знае къде е. Влизат Зои и  мъж с чалма. Още преди да влезат и Марко да се събуди, Зои говори отвън с чалмалията, пред завесата вместо врата на дома й.

Турски търговец: Дано не ме лъжеш, развратна жено.

Зои: Вярвай ми, Ахмед ага, човекът има пари, има кесия на пояса с поне 50 дуката. И търси точно твоята сабя.

Зои ( след като влизат и Марко се събужда): Ето, господине, водя ти търговец, който продава точно такава сабя каквато търсиш.

Марко: Каква сабя продаваш?

Турски търговец: Продавам сабя ромелийска и сръбска. Сабя дипленица. Свети като слънце. Сече дърво и камък. Струва 50 дуката.

Марко: Откъде я имаш ти тая сабя? Откъде знаеш, че е ромелийска и сръбска? Дай да я видя!

Турски търговец: Ето тук е, в торбата ми. А ти имаш ли 50 дуката?

Марко: Ето ги дукатите. (Вдига торбата от пояса си.) Покажи ми първо сабята.

Марко разглежда сабята. На нея е изписано на кирилица името на баща му и неговото собствено име.

Марко: Ще я купя. Но ми кажи откъде си я взел първо.

Турски търговец: Като питаш, да ти кажа, господине. Аз се биех за великия султан Мурад, дано Аллах му даде живот още 1000 години. А сестра ми и майка ми гледаха къщата. Ние живеем в едно село на брега на Марица. След Черноменската битка, когато великият султан победи сърбите, реката протече червена. Сестра ми излязла да пере на реката, но не можала. Прането ставало червено. Видяла трупове на хора и коне да плуват надолу към морето. Един гяур още бил полужив и плувал хванат за трупа на коня си, както си е със сабята и доспехите. Помолил се на сестра ми да му помогне, хвърлил й юздата и тя, нали е жена, милозлива, го изтеглила. Имал торба с жълтици на пояса си гяуринът и й ги дал всичките, за да му лекуват с майка ми раните, докато се съвземе. Тогава аз се прибрах от войната. Като видях тоя мъж веднага разбрах, че е от ония гяури, дето се биха срещу нас, срещу султана. Сестра ми ме молеше да не го погубвам, че ще е грях пред Аллаха, понеже е гост в дома ни. Но аз извадих сабята му, раздиплих я, а тя заблестя като ясно слънце. Тогава си рекох – гяуринът с тази сабя е клал мои другари. Защо аз да го жаля? И с един замах му отсякох главата… Та ето я сега тази вълшебна сабя. Дай ми дукатите, господине, и  си я вземи. Сръбска и ромейска сабя не ми трябва на мене. А като замина пак на война, да се сражавам за султана, на сестра ми и майка ми ще оставя тези пари, да имат подкрепа.

Марко: Я ми подай пак сабята! Искам да видя точно какво пише на нея!

Търговецът му подава сабята, Марко я раздипля и с един замах  отсича главата на търговеца. Зои побягва навън с писъци.

Марко ( след нея): Стой тука, Зои! Не се бой! На теб нищо няма да ти направя! Този турчин, когото заклах, е заклал баща ми.

Зои спира и гледа към Марко със страх.

Марко: Ти ми помогна да намеря това, за което бях дошъл. А аз ти oбещах да ти помогна да си иззидаш кулата. И ще го направя.

 

        

 

Втора сцена

Марко, Ангелина, Народ, Цър Арапин, Вила Самовила

Празна сцена с крепостна врата по средта. В левия край са Марко на кон и селяните( народа) край пътя. В дясно от вратата – Ангелина седи до Цър Арапин.

Марко: Пътят назад е винаги по-дълъг. Когато тръгнах, конят ми разпери крила и за половин нощ долетях до Константинопол. Но назад вече седмица пътувам. Вярно, че минах и през Одрин да подпиша васалски договор със султан Мурад. За доброто на народа ми. Но конят ми няма вече крила. Умората ни е налегнала и двамата. От умората ли е, от васалството ли… А и лош сън сънувах снощи. Тоя сън ме хвана за гърлото и едва дишам. Сънувах, че още зидам кулата на Зои в Константинопол. А в зида, за да стане кулата по-здрава, сме вградили моята Ангелина. Тя ме моли да й оставя навън едната цицка, за да кърми нашето бебе. А аз не я слушам, свиркам си и я зазиждам… Но ето, наближавам вече Прилеп… Ето ги нашите селяни. Работят на полето. Пеят. Я да ги чуя какво пеят….

         Народ:

         Ой, ти, Марко! Левент, Марко!

Що остави млада Ангелина

да те чека во Прилепа града?

Ой, неверна млада Ангелино!

Що отлюби димни Марка,

димни Марка за недела,

па залюби цър арапин,

цър арапин Мустафа…

Що ти е Марко сега юначинство,

юначинство и кралевчинство…

 

Марко: Нещо не ми харесва тази песен… Като в съня е някак… Песните и сънищата не са шега работа… Стяга ми се още повече гърлото…

Марко минава през отворената крепостна врата. И вижда вътре Ангелина, която е в коленете на  Цър Арапин, а той я прегръща. Тримата се гледат за миг като вцепенени. Марко вади сабята, раздипля я и хуква към арапина. Цър Арапин вади своя ятаган и се приготвя за схватка. Ангелина побягва навън от сцената.

Марко: Кой си ти, бе?

Цър Арапин: Аз съм Мустафа. Началник на турския гарнизон в този град. А ти кой си?

Марко: Аз ли кой съм? Аз съм Марко! Краля на този град. И мъж на Ангелина.

Цър Арапин: Цяла Румелия вече е на султан Мурад, Марко. Също и твоя град. А жена ти е моя.

Двамата започват да се дуелират. Марко е бесен и без много усилие реже главата на Цър Арапин. После сяда на сцената сам, хвърля сабята и се хваща за главата. Седи така неподвижно. Влиза( долита) Вила Самовила.

Вила: Неверни са смъртните жени, Марко! И този коварен свят не е направен за тебе. Ти си непобедим юнак само в другия свят. В света на самовилите и на песните… Роден си с мен под луната в Самодивско езеро да плуваш. Омайни билки да ми береш. Да летим двамца над горите и да пеем. Да се развиделява, но утрото никога да не идва…

Марко: Вило, подла кукумявко пъклена! Чак сега разбирам! Искаш в света на горските сенките да ме ззидаш. Както аз я зазидах Ангелина в кулата. Затова ме прати в Цариград! За да ме разделиш с Ангелина… Преди първата ми брачна нощ… Проклета да си,  птицо пъклена!

Марко хваща Вила за врата и почва да я души.

Марко: Сега така ще те ударя в земята, проклетнице, че до очите чак ще потънеш! И никакви вече подли съвети от теб няма да чувам!

Вила: Пусни ме, Марко! Пусни ме, глупаво момче! Ако мене погубиш и себе си ще погубиш! Аз съм ти душата! Не разбрираш ли вече?

На Марко сякаш му преминава изведнъж гнева и я хвърля на земята. Вила става и се отдалечава заднешком като го гледа лошо в очите.

Вила: Голям юнак си станал, Марко! От мене сука самодивско мляко и ето – голям юнак си станал! Чак и мен можеш да победиш. Песни за теб векова ще се пеят. Ще имаш слава много по-голяма и от татко ти крал Вукашин и от вуйчо ти Момчил войвода. Но деца никога няма да имаш!  Така сега те проклинам! И накрая пак при мен ще дойдеш. Ще се удавиш в Самодивско езеро.

Вила отлита.

 

Трета сцена

Марко, Вила, Три синджира роби, Трима търговци на роби

Празна сцена. Марко влиза.

Марко:

Кой съм аз, Господи?  Като дете си мислех, че съм Найден от Диво село. Казаха ми, че съм бил найден в реката –  син съм бил на река Вардар. После изведнъж се оказах кралевич Марко. Тъкмо намерх майка си и баща си, краля на Прилеп – турците го убиха. Така станах и крал на Прилеп. Но крал ли съм наистина, ако съм турски васал­? Кой съм аз, Господи? Мисля си, че съм никой. Тъкмо намерх хубавата Ангелина и я изгубих. Като в лош сън ми се изплъзна от ръцете. Сега съм  съвсем сам на света. Без баща, без жена, без истинска власт.  Аз съм никой. За народа си съм Крали Марко – голям герой и спасител. Вила Самовила ми казва, че съм роден да бъда герой от песните. Старая се да бъда това, което другите искат от мен да бъда. Старая се да бъда някой.   Но само  си знам, че съм съм никой. Дедо Неделко ме научи да вярвам в Теб, Господи. Да вярвам в Теб и да вярвам в себе си. Но как да повярвам в себе си като не знам кой съм? Не знам и Ти кой си… Майка ми, Ефросима нито ме е кърмила, нито ме е гледала. Тя ме обича, както се обича нещо изгубено. И аз така я обичам… Майка ми  сега ме е пратила за Великден да се причастя в Света София, в Средец, в земите на българския цар Иван Шишман. Той също е турски васал като мене. Има си брат, но воюва и с брат си. Там в град Средец казват, че имало целебен извор, който лекувал сърдечната болка.Така казва и майка ми. Тя ме прати да отида да се причастя в черквата Света София за Великден. И после да пия от този целебен извор.

Влиза Вила Самовила

Вила Самовила: Марко, мили побратиме! Чуй ме, защото право ти казвам! Ти си роден да бъдеш герой  на три народа! Избранник си! Само ме слушай.Сега върви натам! (Сочи.) Там те чака съдбата ти.

Марко: Вило, ти веднъж ме излъга и изгубих Ангелина, която много обичах. Накара ме да я оставя зарад една сабя дипленица. Как искаш сега да ти вярвам?

Вила: Не съм те излъгала Марко. Пратих те да вземеш сабята на татко ти преди да бъде продадена. Сабята на татко ти, коня на вуйчо ти и моето мляко са част от твоята съдба на герой. Без тях си никой.

Марко: Сега съм сам. Нямам нито любов, нито свобода, нито вяра. Нямам какво повече да губя. Затова ще те послушам и този път.

Вила ( усмихва се сияйно, по детски): На прав път си Марко! И далече ще стигнеш. Отивай,  отивай,мили побратиме!

Вила излиза (отлита). От другия  край на сцената влизат три синджира роби. Те пеят песен за героя Крали Марко.

Робите: Шетба шета Марко Прилепчанин,

шетба шета в земя покраина.

Ми прияхнал коня Шарколия

ми наложил самура калпака,

на калпака до три огледала,

а над ними пера паунови.

Ми засукал църна мустачина,

един мустак до три овни руна..

Ми опасал сабя дипленица,

що се дипли дванадесет пъти,

що се носи коню во гривата

и ми сече и дърво и камен.

Трима търговци карат робите и от време на време  ги удрят с камшици.

Марко минава покрай тях смутено, като се старае да не ги поглежда.

         Една робиня: Ой, Господ ни чу молитвите, хора! Чудо става! Ето го самият Крали Марко! ( към Марко) Марко, господарю! Аз съм от твоя град Прилеп. Бях на гости при сестра ми във Велбъжд. И ето какво ни сполетя – нападниха града на Константин Драгаш турци. И понеже градът не се предаде ни взеха всичките в робство. Но Господ те е пратил на пътя ни и ти сега ще ни спасиш! Нали, крали Марко?

Марко ( смутен,че са го разпознали): По-тихо, жено! Потърпи малко!… Сега ще се погрижа за теб. И за другите…

Марко подкарва коня си напред и заговаря търговците.

Марко: Селям алейкум, турски търговци! Какви са тези три синджира роби и накъде ги карате?

Първи търговец: Ва алейкум селям. Това са неверници от  Кюстендил. Градът на деспот Константин.

Втори търговец: Тоя град се опълчи на Великия султан Мурад. Затвориха крепостта и водиха битка с нас. Да бяха склонили глава, великият султан Мурад щеще да ги остави да живеят в мир. Но те решиха да се опълчат.

Трети търговец: Затова ги караме всичките в робство в Анадола.

Марко: Слушайте ме сега, господа търговци! Ето, имам на колана си кесия с триста златни дуката. Чудотворна икона от град Средец щях да купувам с тях за майка ми. Но сега ще ви ги дам всичките тия дукати, ако пуснете робите да си отидат у дома.

Първи търговец: Кой си ти, та се опитваш да подкупваш с жълтици нас, верните слуги на султана?

Марко: Аз съм Марко. Краля на град Прилеп. Вие минавате през моя земя, господа, и би трябвало да ми се подчинявате!

Втори търговец: Я, марш от тука, свиньо българска! Румелийската земя не е твоя, а е на султан Мурад.

Трети търговец: Върви си по пътя, прилепчанино! И повече не смей да ни говориш и подкупваш! Че и за теб ще се намери една халка на синджира!

Марко ( настрани): Не си взех сабята, нали бях тръгнал на черква. Нали със сабя и с кървави ръце в черква не се влиза! Но ето сега, когато ми дотрябва сабя… Я гледай!  Напипвам я в гривата на коня… Сигурно Вила я е скрила тук… Чудесата отдавна не ме учудват…(към търговците) Хей, агаряни проклети! Сега ще видите вие кой е батко ви Марко от Прилеп! Ще видите, но за съжаление няма да можете на никого да разкажете какво сте видели! Изгубихте си главите!

Марко раздипля сабята и отсича мигом главите на тримата изненадани търговци, които напразно се опитват да извадят ятагани. После Марко разсича и трите робски синджира. И заема горда поза.

Робите: Благодарим ти, Боже, че ни прати  най-безстрашния юнак, великия крали Марко от Прилеп! Благодарим ти, крали Марко, славни юначе! Благодарим ти!

Освободените роби се кланят, после вдигат Марко и го изнасят на ръце като пеят песента за него.

         Робите:

Шетба шета Марко Прилепчанин,

шетба шета в земя покраина.

Ми прияхнал коня Шарколия,

ми наложил самура калпака,

на калпака до три огледала,

а над ними пера паунови…

Марко се е люто разсърдило

         та си тръгна сабя дипленица,

та погуби туре яничаре,

та отпущи три синджира робье,

сите робье дома си пойдоа,

сите робье Великден правиа…

 

Четвърта сцена

Крали Марко, Хрельо Шестокрильо

Празна сцена с познатата дълга маса. От двата й края седят Марко и Хрельо и пият.

Марко: Виждаш ли, Хрельо! Още пия от тая златна чаша, от която татко ми е пил, дето с две ръце едва се вдига и побира една ока вино… Ха, наздраве!

Хрельо: Наздраве, Марко! Знам, че и ти, и коня ти по две оки вино пиете. Той затова може да лети. А ти с един замах глави сечеш.

Марко: Така е. А я ми кажи, Хрельо Шестокрильо, вярно ли е, че и ти можеш да летиш като коня ми? Така говорят за тебе.

Хрельо: Ами вярно е. Веднъж поне летях. Беше ме обградила ромейска войска в моята кула в Рилския манастир. Щяха да ме хванат и убият. Но аз си разперих плаща и скочих отгоре от кулата право на гърба на коня. И избягах. Макар че коня ми не може да лети като твоя…

Марко: Стар юнак си ти, Хрельо! Юнак от златните времена на цар Стефан  Душан и ромейското царство. Но сега господар ни е султана…

Хрельо: Така е. Я ми кажи, Марко, ти как се спогаждаш със султана? Аз си седя в Мелник, или в Рилския манастир, кротко, не се показвам много, ама ти шеташ нагоре надолу и току отрежеш някоя глава. Как оцеляваш? Вярно ли, че си погубил Мурад Бег с цял взвод турски войници и пак те е помилвал султана?

Марко: Вярно е, Хрельо . Ето така стана: Бяхме на лов със соколи, на лов за златни патици в Самодивско езеро. Соколът на Мурад бег не можа да хване патица. Моят хвана. Моят сокол, дето може да говори и ми е като побратим. Нали знаеш? Тогава един войник на Мурад бег го простреля със стрела. Скарахме се, Мурад и мен обиди. Па си извадих сабята дипленица и всичките ги посякох…Но знаеш, че аз съм побратим и с Двержелез Алия, султанския генерал.  За Джерзелез и за неговия кон Аслан турците песни пеят, както за мен и моя кон Шарколия пеят християните.

Хрельо: Теб, Марко и в черкви те изобразяват…

Марко: Изобразяват ме като ктитор в черквите, дето аз ги строя… Ама знаеш ли какво ми каза Джерзелез Алия, като се сбогувахме вчера? Понеже и той ме пита за Мурад бег като теб… Побратиме Марко, казва, ако не бях ял твоя хляб и спал в твоя дом, ако не бяхме побратими и… ако не ми беше толкова мила сестра ти Шаина…

Хрельо: Ха-ха-ха! Джерзелез май е влюбен в сестра ти, Марко.

Марко: Така е! Та ако не ми беше, казва, толкова мила Шаина, щях да ти взема живота…

Хрельо: Ха наздраве, Марко! Той не може да ти вземе живота на тебе!… Ти си сукал самодивско мляко!

Марко: Наздраве!…  Чичо Хрельо, искам да те питам сега и аз нещо…

Хрельо: Казвай, сине!

Марко: Хрельо, какво прави …щерка ти Ангелина.

Хрельо: Ех, Марко. Щерка ми Ангелина много страда за теб… Благодаря ти, че не я погуби и нея заедно с оня Цър Арапин… Заслужила си го е…  Но тя ти е била много разлютена, че я открадна от сватбата й с латинеца, а пък после си я оставил преди първата брачна нощ, оставил си я за цели три недели… Луда си е малко мойта Ангелина…

Марко: А какво стана с латинеца, Жак ли беше, дето щеше да се жени за нея?

Хрельо: А, нищо. Той вече не я иска Ангелина… Ама и аз него не го искам вече…  Той принадлежи на други времена… А как е твоето семейство Марко, как са майка ти Ефросима и как е жена ти Теодора, гъркинята?

Марко: Майка ми е добре. Тя харесва моята Теодора. Ама аз много не я харесвам. Ожених се за нея, само защото не исках да слушам народа ми да пее за ерген Марко. Да ме сватосват тук и там.  Хората искат да имат и крал, и кралица…

Хрельо: Хубава е тази Теодора… твоята кралица Теодора, гъркинята… Много е хубава…

Марко ( дяволито): Харесваш ли я?

Хрельо (със сведен поглед): Да, харесвам я.

Марко го гледа, лицето му се изменя, ту тъжно, ту весело, ту дяволито.

Марко: Слушай, чичо Хрельо! Искаш ли да ти дам Теодора?

Хрельо го поглежда с невярващ поглед.

Марко: Аз ще ти дам Теодора, а ти ми дай пак Ангелина. Вече ми мина отдавна гнева към нея. И още я обичам.

Хрельо: И тя те обича, Марко…

Марко: Тагава съгласен ли си да направим размяна?

Хрельо: Съгласен съм! Ангелина за твоята Теодора… Да! Съгласен съм!

 

Пета сцена

Втори Цър Арапин, Марко, Ангелина

Прилеп. Празна сцена. Марко и Ангелина с чаши в средата на дългата маса, прегърнати. Врата в единия край на сцената.

Ангелина: Кого повече обичаш Марко, мен или виното?

Марко: Разбира се, че теб обичам повече, Ангелино…  А най-обичам с теб двамата да си пием виното.

Ангелина: Ама ти и с коня си вино пиеш. И първо него целуна, когато ме открадна. Помниш ли?

Марко я целува.

Марко: Ти летиш по-нависоко от коня ми. И режеш по-лошо от сабята ми.         И ме радваш повече от виното ми. Затова те обичам най-много.

Ангелина: Тогава няма никога вече да ме оставяш, както тях не оставяш. Нали, Марко, обич моя?

Марко: Няма никога да те оставям.

Чука се на вратата.

Марко: Не исках никой да ни безпокои. Отпратих и слугата да спят. Кой ли е това?

 Марко взема сабята си и сам отива да отвори. 

На вратата се появява Втори Цър Арапин

Марко: Кой си ти? И какво търсиш?… Мустафа?!… Не те ли убих отдавна?

Втори Цър Арапин: Аз не съм Мустафа, господине. Турски офицер съм. Но не съм турчин. Родът ми е от далечна страна. Търся крал Марко.

Марко: Аз съм. За какво ме търсиш?

Втори Цър Арапин: Искам да се надпивам с теб. Казаха ми, че много можеш да пиеш. И аз мога. Искам да те надпия.

Марко се усмихва снизходително.

Марко: Това ли само мога аз според теб?

Втори Цър Арапин: Не. Не само това. Можеш и да режеш глави. Но аз се обзаложих с приятели, че ще те надпия.

Марко ( смее се весело): Е, добре. Щом си рекъл. Хайде, опитай се да ме надпиеш!

Ангелина: Марко! Недей!

Марко: Ангелино, ти си лягай!  Ще дойда при теб след малко.

Ангелина: Няма да си лягам. Няма да те оставя с този Цър Арапин да се надпиваш.

Ангелина остава права в ъгъла.

Марко ( към госта): Влизай и сядай, неканени гостенино!

Арапина влиза и сяда на масата.

Марко: Какво залагаш?

Втори Цър Арапин: Залагам си арапския жребец. И острия ятаган… А ти, крали Марко, щом си такъв безстрашен юнак, ще заложиш ли жена си Ангелина?

Марко: Ангелина? Искаше я един досуш като теб. И си загуби главата.

Втори Цър Арапин: Страх ли те е да я заложиш?

Марко: Мен да ме е страх? Не ме разсмивай! Ако ме надпиеш, ще вземеш каквото искаш. Но, ако аз те надпия, ще ти отрежа главата. Съгласен ли си?

Ангелина мълчи в ъгъла и гледа пребледняла.

Марко си налива в голямата златна  чаша, дето и с две ръце трудно се държи. Изпива я. Налива на Втори Цър Арапин в същата чаша. И той я изпива, макар и по-бавно.

Марко си налива отново. Чува се пронизителен писък на сова. Марко и Ангелина поглеждат в посока на писъка, а Арапинът незабелязано сипва нещо от едно шишенце в чашата на Марко.

Марко пие до дъно и налива на Арапина, който също пие.

Втори Цър Арапин: Хубаво е твоето вино Марко. Лек за самотата ще ти бъде.

Марко: А-а, почна ли да те хваща? Ха-ха! Скоро ще опиташ и сабята ми. И тя е хубава.

Втори Цър Арапин: Така е. И сабята ти е хубава. Но Ангелина е най-хубава. Аз нея искам.

Марко смръщва вежди и удря с юмрук по масата.

Марко: Пий и не говори, свиньо агарянска! Че още малко ти  остана да се радваш на виното ми и на живота си.

Арапинът си налива, пие и дава на Марко чашата. Марко също почва да си налива, но разлива по масата. Премрежват му се очите. Изпива още една чаша, след което главата му пада  на масата и той заспив изведнъж.

Арапинът става, хваща си ятагана и гледа към Ангелина, която пребледняла стои в ъгъла.

Ангелина: Хвала на Бога! Ти златен арапино, господарю мой, ще ме избавиш от тоя тежък пияница!

Арапинът се усмихва високомерно и поглежда към Марко като се кани да си вдигне ятагана.

Ангелина: Не, не го убивай! ( Тя му хваща ръката.) Вземи му и златната чаша и мен вземи! Като се събуди и види какво е изгубил, това ще му бъде най-тежкото наказание.

Втори Цър Арапин: Права си, Ангелино. И право казват, че си била хем хубава, хем умна. (смее се)

Ангелина: Отивам да си облека сватбената премяна. И да бягаме от тук, господарю мой!

Втори Цър Арапин: Отивай! А аз ще му взема и сабята,  и чашата на този пишман юнак.

Ангелина мигом се скрива, а Арапинът взема сабята дипленица на Марко и почва да я разглежда. Ангелина се връща пременена след секунди и се приближава към Арапина, който разглежда сабята.

Ангелина: Да не забравиш да вземеш  чашата, господарю! Златна е!

Арапинът оставя сабята на маста и хваща с две ръце голямата златна чаша. Ангелина вади нож изпод полата си и го забива в гърба на Арапина, от страната на сърцето.  Арапинът пада. Ангелина сяда на стола и диша учестено. После се обръща и удря Марко с юмрук в лицето така, че той пада от стола, където спи.  Събужда се веднага и скача на крака. Ангелина го прегръща.

Ангелина: Марко, мили мъжо! Пий си виното, с когото искаш. Но мен повече да не смееш да ме залагаш! Аз съм само твоя и на друг не  смей да ме предлагаш!

 

Шеста сцена

Марко, Муса Кеседжия, Вила Самовила

Сцената е празна. Влиза Марко.

Марко: Пее се една народна песен как яздим двамата с Милош Обилич и аз го спасявам от Вила Самовила. Милош е героят от Косовската битка, който уби султан Мурад в палатката му и сам загина. Но аз никога не съм виждал Милош. Има и песни как се бия на Косово поле редом с княз Лазар Хреблянович. Но всъщност ние с княза бяхме врагове и воювахме. На Косово поле не съм се бил. Не съм се бил срещу султана… Толкова голям съм станал в песните на народа ми – с единия крак стъпил на Пирин, с другия на Рила. Но само аз си знам какво ми е. Хич не ми е лесно да догонвам образа си от песните и да размахвам сабята му. Такава ми е съдбата… Сега младият султан Баязид ме е пратил да се бия с арнаутския разбойник Муса Кеседжия. Отивам. Такава ми е съдбата.

Затъмнение

Марко (влиза от другата страна на сцената): Победих и Муса Кеседжия. Да е жива и здрава Вила, че ми помогна! Муса беше три пъти по-голям от мене и имаше три сърца. Потрошихме копията, боздуганите, сабите, и накрая взехме с голи ръце да се душим и борим. Така се борихме, че краката ни затънаха в земята до колене. Но Муса е по-голям от бивол и ме затисна накрая на земята. Щях за загина, ако не беше делетяла от гората Вила Самовила. Тя се провикна да ми каже, че съм забравил едно ножче в ботуша си. Муса се обърна към гората да види откъде идва този глас и аз го разпрах от гърлото до чатала с ножчето. Наистина имаше три сърца. Едното беше вече умряло и не биеше. Второто – преуморено, биеше като камбана. Но третото си беше още съвсем спокойно и отпочинало. Като го пронизах, от това, третото сърце излезоха три отровни змии и засъскаха към мен. Убих и тях. Но разбрах от къде идват тия змии. От тройната омраза на тоя албански въстанник – към турците, към гърците и към сърбите – неговите душмани.

 

Седма сцена

Марко (с малко посивяла коса), Двама побратими, Дядо, Глас на Архангел

Празна сцена. Марко и двама юнаци негови Побратими пият вино. Марко на един дъх пресушава своя, най-големия мех и го удря в земта. После тримата се надхвърлят с боздугани. Марковият полита най-високо и лети най-дълго.

Побратим ( гледа в далечината с длан над очите): Брей, Марко! Ние сме на Рила, а ти хвърли боздугана чак на Витоша!

Марко се смее и се втурва да се бори с двамата. Преборва и двамата. След това вдига голяма скала и я хвърля в пропастта. Отеква далечен грохот.

Марко: Още си я имам юнашката сила! От Самодивското мляко ли е, или от майчините молитви, или от  народните песни – не знам… Много години се минаха, откак  бозах от Вила и хвърлих такава една скала от планината над Прилеп. Побеля ми косата.  Но силата още не ме е напуснала.

Другите юнаци лежат на земята уморени и гледат Марко с възхищние. Марко забива гордо своя родов флаг, с бял двуглав орел върху червен кръст, в земята между двамата юнака.

Марко: Хайде сбогом, верни другари! Слънцето вече клони към залез, а ме чака дълъг път до Прилеп! Ако ви дотрябва помощ от Крали Марко –пратете ми вест.

Първи побратим: Сбогом Марко! Лек ти път, побратиме!

Втори побратим: Сбогом, Марко! Славни юначе над юнаци!

Марко язди, въздиша и гледа към небето, където изгрява звезда.

Марко: Ей те и тебе, звездо Вечернице! С теб ми е най-мило да си говоря.  Има една стена невидима между мен и света.  Всички другари са ми далечни. Сам съм на този свят под звездите… Но пък нямам равен по сила в целия свят под звездите! Дори ако имаше дръжка тоя свят щях целия да го повдигна!… Така е, Звездо Вечернице! Нали ме познаваш? Отдавна с теб се познаваме и си мълчим…  Така е. И Господ Бог да ми излезе насреща, и него ще го преборя!… Мълчиш… Не ми отговаряш… Далечна си и си самотна в света.  И ти си като мене…  Но ми се струва, че сега си се просълзила. От жал за мене ли?… Или аз съм се просълзил от жал за тебе… Защо се скри зад облака, сестро?

Марко язди мълчаливо, а слънцето залязва и сцената бавно се затъмнява. Виждаме, че край пътя седи малък Дядо с бяла коса и брада, бяла скъсана риза и кърпена торбица до него.

Марко: Дал Бог добро, стари дедо! Какво правиш сам тука насред пътя по късна доба?

Дядото: Дал Бог добро, млади юначе! Като тебе и аз шетам сам по земята, с ей тая маленка торбичка. Уж е маленка, ама ми е тежка и претежка.

Марко: Дай аз да ти я понося до село! От кое село си?

Дядото: Няма нужда да ми я носиш. Искам само да ми помогнеш да я повдигна и да си я сложа на гърба.

Марко протяга копието си и се опитва с него да вдигне торбичката на дядото. Но не, торбичката не се помръдва. Марко хваща копието с две ръце и дърпа. Копието се чупи. Ядосан, Марко скача от коня и сграбчва с две ръце торбичката. Дърпа я, но тя пак не помръдва. Марко дърпа с все сила, превива гръб и костите му почват да пукат. Накрая пада обезсилен на земята, диша бързо и тежко. Тогава малкит дядо се изправя, вдига си торбичката без усилие, слага я на рамото си и си тръгва без да каже дума или да погледне назад. Марко не може да стане. Лежи уморен, докато очите му се затворят и заспива. В съня му се явява Архангел.

Глас ( на Архангел): Марко, този малък дедо беше Таткото на всичко живо и неживо.  А в торбичката му беше тежината на целия свят, дето се хвалеше, че можеш да го вдигнеш, ако имал дръжка. Марко, сам поиска с Дядо Господ да си мериш силата. Премери я. И сега си се прекършил. Изгуби си я вече юнашката силата.

Затъмнение.

 

Осма сцена

Марко, Ефросима, Ангелина, Джудже, Вила Самовила, Глас

Празна сцена. Марко влиза. Той е напълно побелял.  Облечен е с бойни доспехи, има калпак с три огледала и пауново перо, засукал е дълъг бял мустак. Но изглежда стар. Дрехите му са някак широки и захабени.  Влизат Ефросима и Ангелина.

Марко: Жено, Ангелино! Майко, Ефросимо! Тръгвам пак на боен поход. Вика ме великият султан Баязид да му помагам в битка. Срещу влашкия войвода Мирча ще се бием, чак оттатък река Дунав.

Ангелина: Пази се, Марко! Че си си изгубил вече силата… Но за мен си същия, какъвто беше, Крали Марко. Юнак над юнаци. Ще те чакам, мили мъжо.

Еферосима: Марко, сине, аз съм вече по-стара и от най-старата баба в Прилеп. Чужд ми е станал белия свят. Внук не ми родихте с Ангелина, и друг освен теб си нямам. Нямам друго, за което да живея. Моля те, сине, пази се!

Ангелина и Ефросима излизат. Марко тръгва сам на поход. От другия край на сцената се явява джудже.То е с войнишки дрехи. Има  монголоидни черти.  Мъкне дървен четал под едната мищница и огромна дълга тръба под другата.

Марко (гледа учуден): Хей, джудже-войниче, какъв е тоя олук, дето го носиш?

Джудже: Това не е олук, а страшно оръжие.

Марко: Страшно оръжие? Я не ме разсмивай! И какво може да прави туй страшно оръжие? Дъждовна вода ли събора?

Джудже: Не. Мята едно метално топче.

Джуджето със сериозна физиономия му показва метално топче.

Марко (смее се): Е, какво, ще ме повалиш ли с това метално топче?  Мен с боздуган не можеш да ме повалиш, та стова ли. Това да не ти е  някаква детска игра?

Джудже: С това топче мога да те убия от трийсет стъпки. Не ми трябва нито боздуган, нито меч, нито голяма снага като твоята.

Марко: Значи можеш да ме убиеш от трийсет стъпки? Ти мене? (Марко се смее.)

Джудже: Да, и нито ризницата, нито ръста ти ще ти помогне. Колкото по-голям си, по-лесно ще те убия.

Марко: Я дай да видим какво ще ми направи твоето вълшебно топче! Мятай го!

Марко издига ръка с отворена длан над главата си. Джуджетосъс сериозно изражение  опира металната тръба на четала, запалва с кремък и огниво една пръчка, прицелва се в ръката на Марко и пали. Чува се гръм. Марко подскача от болка. Гледа дланта си: там има дупка, от която тече кръв.

Джуджето си прибира спокойно пушката и четала и отминава, без да поглежда назад.

Марко (гледа ръката си): Милостиви Боже! Както ми взе юнашката сила, по-добре да ми вземеш и очите! Не искам да виждам този свят! Светът не е вече същия. Това не е вече място за юнаци. С този олук и с това метално топче всеки страхливец на ръст колкото дете може да надвие и най-големия юнак.

Марко  превързва ръката си и върви сам, тежко въоръжен, с тежка стъпка.

Марко: Господи! И аз, най-големия юнак на света, не съм достоен. Тръгнал съм да се бия за султана срещу християнски войвода. По-добре, Господи, дай на него, на влаха Мирча победата! А на мен дай да падна пръв в битката, нежели да лея християнска кръв.  По-добре още днес да загина!  Не искам да гледам този свят.

Продължава да върви сам.

Марко: Жаден съм. Ще спра да пийна вода от това езеро. И коня Шарколия да си напоя. Че мехът ни е празен и нямаме повече вино.

Марко пие вода и се гледа в синьото езеро. Учуден е от вида на лицето си, посърнало, с бяла коса. После като на екран пред очите му преминават различни негови героични образи от бъдещи векове.

Марко: Кой съм аз, Господи?  Остарях и не разбрах кой съм.

Както Марко се гледа в езерото, Вила Самовила се явява зад гърба му и опъва златен лък.

Вила ( сякаш на себе си): Мили Марко! Дойде твоя час. Каквото сам поиска от милостивия Господ –  така и ще стане. Днес ще загинеш, още преди битката с войводата Мирча. Ще се удавиш в Самодивско езеро. Ще потънеш в моя свят, в света на песните. И там ще останеш. Той е и твоят свят.

Вила пуска стрелата. Стрелата се забива в гърба на Марко, пронизва го, а той се усмихва както се гледа и пада в езерото.

Затъмнение.

Марко, Ангелина и Ефросима седят  неподвижни на дългата маса и гледат към публиката с разширени очи. Чува се глас на фона на народна песен за Крали Марко.

Глас: Щом потъна в Самодивското езеро, Крали Марко се озова в една пещера, приличаща на селска стая. Той пътува към тази пещера през един тъмен тунел цели 20 години. Когато пристигна, в стаята вече го чакаха майка му Ефросима, която почина от мъка веднага щом чу за смъртта на сина си, и жена му Ангелина. Ангелина беше останала вярна на Марко до края на живота си, въпреки че напусна Прилепското кралство. Прилеп вече си беше станал един обикновен град в империята на Султана. Ангелина замина за Унгария. Там тя се спомина 10 години по-късно от треска… Пет века живяха Марко, Ефросима и Ангелина в тази пещера преди Господ да ги прибере.

Когато му домъчнееше за Прилеп, Марко яхваше верния си кон Шарко, който също се удави с него в езерото. Нощем, докато хората спяха, той обикаляше прилепските улици. Децата чуваха в съня си тропот на копита и виждаха Крали Марко.

Крали Марко излизаше в горния свят, за да се бие в много битки – от битката за Белград през 1456 година до битките през Балканските войни от 1912 и 1913 година. Виждаха го и в сръбската, и в българската армия, и в македонските чети.  По целите Балкани се пееха песни за него.

А край Прилеп имаше екотлива планина,  същата от която Марко, като  говедарчето Найден, беше хвърлил голяма скала. Там ходеха прилепчани и викаха: „Марко, си жив?“ А планината отговаряше:“Марко си жив! Марко си жив!“ И прилепчани зарадвани си казваха: „Те, видите ли! Наш Марко си е жив!“

Песен (която звучи накрая):

         …Пусти турци Марко уловили,

уловили Кралевики Марко,

отвели го битка да им прави,

че не могли сами да надвият.

Зачуди се Марко Кралевики

как ще трепе свои мили братя.

Провикна се що му глас държеше:

„Леле Боже, какво сега стана?

Брат на брата кръвта да изпие!

Стори, Боже, азе пръв да падна,

а па после какво сакаш прави!“

Пуста дума на време паднала,

пушка пукна и он се преметна…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s