De Facto

ЯВОР ГЪРДЕВ ЗА „ЧАЙКА”ОТ ЧЕХОВ Театър „Азарян” – НДК

 

  

Electr dancho_radio_alma_mater1

Йордан Георгиев

Electr Yavor portret

Явор Гърдев

Йордан Георгиев: Спектакълът „Чайка“ е първата Ви професионална експедиция в художествения свят на Чехов. Вие винаги подхождате много отговорно, с изключителен респект, особено към вечните сюжети в световната драматургия. Споделяли, че цели 14 години сте се готвили за срещата си с „Хамлет“ в Народния театър. Колко време назряваше идеята за интерпретацията на „Чайка“ и откриването на театър „Азарян“ ли се оказа най-сериозният подтик да пристъпите към сценичната й реализация точно в този момент от професионалния Ви път?

   Явор Гърдев: Да, това е дълга история. Аз имах намерения спрямо „Чайка“ още през 90-те години, от когато всъщност е и превода на поетесата Мария Вирхов. Той беше направен тогава специално за мой проект, който исках да реализирам в „Сфумато“, докато „Сфумато“ се помещаваше все още в сградата на „Цар освободител“. И днес Маша Вирхов, която вече не е сред нас,  получи този вид компенсация – ако мога така да се изразя, нейният превод да бъде изигран най-после. Аз съм много щастлив, че в края на краищата този проект се реализира, че се реализира сега и по този именно повод. Защото „Чайка“ е пиеса, която винаги е много скъпа особено на хората от театъра, на писателите, на хората на изкуството изобщо. Това е пиеса, която разказва за живота на човека, който е свързан с изкуството, независимо дали е актьор, литератор, музикант, или пък е зрител, слушател или читател. Става дума за онази привързаност към изкуството, която се превръща в съдбовна привързаност. И в този контекст се случва всичко в „Чайка“. Там всъщност става дума за едно провалено представление, от което нататък се отключват всички възможни сюжети и всички сюжети, които са от личния живот на персонажите се случват на терена на това пропаднало представление. И това е пиеса, която по един гениален начин показва как хората, изкушени от естетическото, не могат да го избегнат в нито един аспект на своя живот, бил той етически, метафизически или какъвто и да било друг. Просто тези хора са по някакъв начин съдбовно свързани с изкуството и със своята причастност и страст към красивото. В този смисъл Чехов успява да разгърне цяла палитра от персонажи, които представят един малък свят, но този малък свят се върти около един основен спор и едно основно пристрастие – пристрастието към изкуството. И това не са просто едни банални сюжети за любов а са сюжети, организирани така, че винаги техният път преминава през страстта към изкуството. И разбира се това дава достатъчно основания да се открие нов театър с такава пиеса. Освен това, самият професор Азарян в последните години от живота си направи своите интерпретации на чеховите пиеси в няколко софийски театъра и една от тях беше интерпретацията на „Чайка“ в театър Българска армия. Така че ние продължихме една традиция, което ми се струва много важно, особено когато патронът на театъра относително наскоро е интерпретирал тази пиеса.

   Йордан Георгиев: Мнозина изследователи определят „Чайка“ като една от пиесите, с които се ражда модерния театър. Донякъде самият Чехов им дава повод за това, тъй като в едно от писмата си до драматурга и издател на списание „Новое время“ Алексей Суворин споделя по отношение на „Чайка“: „Написах нова пиеса, започвам я forte и я завършвам pianissimo, против всички правила на драматическото изкуство“. Може би именно поради тази причина, а и заради цялата полифоничност на теми и сюжети, които включва в себе си, тя е сред пиесите, около които през годините се е напластявало огромно количество интерпретации и теории, един сериозен масив от метатекстове и спектакли, които я обговарят и претворяват. В този смисъл, какъв беше концептуалния Ви замисъл, около който изграждате Вашият прочит на „Чайка“, стремейки се да кажете нещо ново, да откриете нова театрална идея, която да имплантирате в това представление?

Electr chaika super 2

„Чайка“

   Явор Гърдев: Аз също съм сред не малкото хора, които мислят, че „Чайка” е пиесата, с която се поставя началото на модерния театър. Нещо повече, в нея може да се открие много жива връзка с една друга пиеса, в която има театър в театъра. И това е пиесата „Хамлет“. В „Чайка“ има доста цитати от „Хамлет“. Чехов е повторил този шекспиров ход – представление в представлението, за да може да бъде отворена нова драматургическа епоха. Така както Шекспир отваря нова драматургическа епоха с „Хамлет“, Чехов прави на свой ред същото с „Чайка“. Връзката между тези две пиеси е много плътна, дори на ниво на цитиране, ако мога така да кажа. Освен това „Чайка“ има много интересна съдба. Тези дни аз проверих някои исторически факти и се оказа, че, без да искаме, ние попадаме в епицентъра на доста завихряния, които са се случили около тази пиеса. Първо, пет дни преди нашата премиера, се навършиха точно 120 години от деня, в който Чехов е написал първите редове на „Чайка“. Това, че тя е жива 120 години и шества по всички световни сцени е много показателно, че пиесата няма нито локален характер, нито пък остава в своето време, а е универсално валидна за съвременния човек. И такъв тип виталност доказва, че авторът й е абсолютно гениален и е надскочил времето си. Действително, един от аспектите, които аз исках да постигна е съвременно звучене на тази пиеса, да няма нищо, което да ни отпраща в епоха, неангажираща ни с каквото и да било, а по-скоро на базата на вярата си, че тази пиеса е абсолютно съвременна, ми се стори, че с актьорите трябва да интерпретираме текста именно така, че тя да звучи съвременно. Това беше един от най-важните моменти. На следващо място, първите постановки на „Чайка“ се срещат с противоречив, даже контрастно противоположен прием. Първата й премиера – през 1896 г. в Александринския театър в Петербург е свършила с шумен провал. Две години по-късно, в московския художествен театър се случва точно обратното – тя е понесена на ръце и краят й е съпроводен с един много дълъг тур на овации. Тази коренна противоположност сигнализира за нещо много важно, че има преломни моменти в изкуството, когато изведнъж всички започват да играят по един нов начин. И тези моменти се бележат само от гении. Такъв момент в Русия е премиерата на „Чайка“ и раждането на московския художествен театър. Между другото, оказа се, че нашата премиера, която беше на 26 октомври е в същия ден, в който е открит Мхат – отново съвпадение, което не е било преследвано, но е интересно, когато започваш да откриваш едни такива странни съвпадения. По-късно, през 50-те и 60-те години на ХХ век, отново чрез метода на Станиславски, такъв поврат се случва и в Сащ. В един момент много силно се налага нов стил на игра, основан на този метод, чийто флагман е Марлон Брандо и неговите няколко изпълнения, които преобръщат представата за това как трябва да се играе в театъра и в киното. Знаете, че в първата заснета версия на „Трамвай желание“ сякаш има едно недоразумение – като че ли Марлон Брандо играе по-различно от останалите актьори и мнозина забелязват това. Тогава останалите актьори са наградени по един или друг начин, само Брандо не е, а всъщност той трасира новия начин на игра, който след това ще бъде широко приет и ще се превърне в основната школа на американския вариант на метода на Станиславски. Така че, когато се подготвят такива революции в театъра, това обикновено е свързано с усилията на цяло поколение, което има друго разбиране за това как се играе. Това е и причината, поради която в началото „Чайка“ е имала толкова контрастна съдба, съдба на крайности, която обаче не просто я изстрелва в полето на класическите пиеси на модерността, но я превръща в пиесата-флагман на новото време.

   Йордан Георгиев: Споменахте, че между „Хамлет“ и „Чайка“ могат да се открият редица сходства. Самият Вие в разстояние на няколко години реализирахте на сцена и двете пиеси. Доколко опитът от „Хамлет“ Ви помогна сега при поставянето на „Чайка“ и споделяте ли твърдението на големия грузински режисьор Роберт Стуруа, че „Чайка“ е копие на „Хамлет“, но започва с „Мишеловката“?

   Явор Гърдев: Да, това е абсолютно очевидно. Дори самата пиеса за „световната душа“ на Константин Треплев вътре в голямата пиеса е предизвестена от един разговор между Аркадина и Треплев, които си говорят с директни цитати от „Хамлет“. И наистина и при Шекспир, и при Чехов този феномен – театър в театъра е нещото, което преобръща театралните естетики. Така че Роберт Стуруа, когото много уважавам и за щастие познавам лично, а в някаква степен и съм се учил от него – по време на една режисьорска школа в Лийдс, Англия, през 1996 г., има пълното основание да твърди това и аз нямам абсолютно никакви съмнения в този факт.

   Йордан Георгиев: Със сигурност това, което прави „Чайка“ особено близка до Вас, както вече стана дума, е фактът, че обект на нейния сюжет е самия театър. Голяма част от действащите лица са хора на изкуството – актьори и писатели. На различни нива – на места по-задълбочено, другаде по-фейлетонно, пиесата проблематизира темата за мястото на театъра в съвременния свят. Убеден съм, че всеки във Вашия екип би се подписал под репликата на Сорин „Без театър не може“. А и самият Вие в програмата към представлението сте написали един много красив текст – истинско обяснение в любов към театъра, определяйки всяко свое пътуване към него като завръщане у дома. Каква част от театралните Ви възгледи, от личното Ви кредо за правене на театър, са съзвучни с възгледите, които героите в „Чайка“ излагат по отношение на театралното изкуство?

Electr CHAIKA snejina

Явор Гърдев: Ето тук идва един много важен за мен момент и той е възлов за посягането ми към пиесата именно сега. Преди време, през 90-те години, когато исках да правя „Чайка“, бях много силно пристрастен към една от линиите в пиесата – да я наречем линията на младите, линията Треплев-Заречная. Тогава бях силно пристрастен по отношение каузата на Треплев срещу тази на Тригорин. И ми се струва, че ако бях направил пиесата тогава, щях да я интерпретирам доста едностранчиво в това отношение. Докато сега съм се опитал максимално да разбера и двете страни. Не за друго, а просто защото притежавам опита и на двете – и на Треплев, и на Тригорин, а на всичко отгоре предвкусвам и опита на третия персонаж по тази линия – Сорин, най-възрастният между тях. Това са много важни екзистенциални опити. В този смисъл смятам, че направих пиесата в по-правилното време, защото сега имам по-голяма възможност да се отнеса към всички персонажи с известна справедливост и да разбера каузите на всички в еднаква степен – нещо, на което в никакъв случай нямаше да бъда способен през 90-те години. Аз вече не взимам ничия страна в тази пиеса – била тя на Треплев, Тригорин, Сорин или Дорн. Нещо повече, съвсем добре разбирам основанията и на самата Аркадина. В този смисъл няма и персонаж, към когото да храня каквито и да било негативни чувства. Опитвам се да разбера дори Шамраев. Знам, че такива хора съществуват и че трябва внимателно да се отнасяме към тях, да не ги подценяваме, да не ги карикатуризираме, да не ги правим по-малки, отколкото те всъщност са, тъй като големият гений на Чехов е в това негово усещане, че всяко човешко същество е пълноценно и пълнокръвно, поради което към него трябва да се отнасяме винаги сериозно и с най-голямата степен на задълбоченост, независимо колко малка роля има то в роман, пиеса или повест. В този смисъл за „Чайка“ е важен дори персонажът на слугата Яков. Той е един от съмишлениците на Треплев и всъщност играе дявола в неговата пиеса. Защото една малка общност се образува най-малко от трима. И според мен е много важно в представлението на Костя Треплев да участват поне трима души – той самият, Нина Заречная и Яков, така че те да образуват една малка трупа. Усещането за едно такова съмишленичество е много важно не само генерационно, но и чисто драматургически.

Йордан Георгиев: Кое Ви беше най-трудно в опита да адаптирате този сюжет към съвременния български контекст? В спектакъла виждаме едни персонажи, подобни на хората, които почти всеки ден срещаме по улиците, част от това невротизирано общество, в което живеем – вечно бързащи, в един задъхан, истеричен ритъм, вслушани единствено в себе си, с често менящи се настроения и с онова усещане, така типично за героите на Чехов, че никога не са на точното място и в правилното време.

   Явор Гърдев: В това отношение, аз мисля, че ние малко надценяваме собствената си епоха и степента на стрес, който съществува в нея. Малко съм скептичен към идеята за тотален прогрес във всичко. Сравнявайки литературни образци от античната епоха, а и от други периоди с нашето съвремие, си мисля, че обществата носят свои присъщи белези, които в никакъв случай не правят по-новите и по-близките до нас общества, стъпили на по-висока степен на развитие, особено в някои отношения. Не мисля, че нашата епоха интелектуално превъзхожда епохата на Чехов или епохата на зрялата класика в древна Атина. По-скоро имаме свидетелство за обратното – че специално в хуманитарната област нашата епоха търпи известен упадък. Най-необразованата част от зрителите по времето на Шекспир е разбирала доста повече от театър и литература, отколкото разбираме ние днес. Твърди се, че тези пиеси, които Шекспир е написал, са били изговаряни, изслушвани и разбирани много по-бързо, отколкото ние самите можем да ги изговорим, изслушаме и разберем. Така че прогресът в интелекта е нещо много специфично. Той разбира се съществува, но не е нещо, което е универсално валидно. Не бих могъл да кажа, че ние сме по-интелигентни от Чехов или че имаме по-задълбочени хуманни аспекти от него и можем да го разберем от гледна точка на превъзходството си. По-скоро е нужно едно усилие за разбиране, което ни разкрива, че човешкото положение и екзистенциалната проблематика са съществували винаги с много задълбочена степен на сериозност, независимо от това как те са отразени в литературата. В този смисъл, не ми е било нужно да правя адаптация на „Чайка“ към съвременното българско общество. Тя е, така да се каже, самоадаптируема. Единственото нещо, което се опитах да направя беше текстът да бъде така разчетен и езикът в нея да звучи по такъв начин, че персонажите да бъдат близко разпознаваеми, а да не бъдат разпознавани през пелената на историческата дистанция. Единственото, което съм отнел от текста, е маниеризма на кодовете на общуване.  Специфичното за руското говорене „имя и отчество“ – име и презиме, както и учтивата форма на обръщение – „Вие“, са избегнати в голяма част от взаимоотношенията, което прави персонажите по-близки по речева характеристика до нашата епоха. Нищо друго в текста не е пипано. Не съм правил съкращения, пиесата е в пълния си обем. Затова и спектакълът ни е с продължителност 3 часа и ние имаме смелостта да посрещнем този факт, без да се притесняваме от каквито и да било изисквания на маркетинговата ситуация.

   Йордан Георгиев: По-близки ли ни изглеждат в днешното време на отчуждение и апатия героите на Чехов, които макар и заобиколени от роднини и приятели, си остават едни вечни самотници, провалящи се винаги в опита да установят диалог с другите?

   Явор Гърдев: Да, аз мисля, че са много, много близки. Поне на мен ми е много близка тази фина настройка на Чехов да разбира много добре основанията на тези герои да действат така, както действат. Дори си мисля, че това е една много действена пиеса, въпреки че съществува една бележка, писана от Чехов в Мелихово точно преди 120 години, в един от първите дни, когато сяда да пише „Чайка“ и тази бележка гласи приблизително следното: „Пиша една пиеса, в която ще има много малко действие, много разговори за литература и изкуство и пет пуда любов“. В този смисъл, той чертае една схема на пиесата, която от днешна гледна точка не изглежда никак комерсиална, но като гениален автор я написва по такъв начин, че тя имам много плътно и постоянно вътрешно действие. Той е гений в това да пише действие на персонажи и в ситуации, в които привидно се бездейства. И мисля, че това е най-висшият пилотаж, който може да бъде постигнат в драматургията.

   Йордан Георгиев: говорите за това, което Немирович-Данченко нарича „подводно течение“ в драматургията на Чехов, вътрешното действие.

   Явор Гърдев: Именно.

   Йордан Георгиев: Много хора определят чайката като символ на красотата, на свободното реене в простора, на полета на мечтите, въпреки че и във Вашия спектакъл, както и в спектакъла на Крикор Азарян, нейният крясък на моменти звучи доста зловещо. Кой е най-точният код, според Вас, за разгадаване на този ключов за пиесата образ?

 Electr chaika suoer 1

   Явор Гърдев: Според мен първото и най-важно нещо е човек да се отърси от символизма на този образ, защото историческите епохи са насложили много голяма символика около него. Само по себе си, чистото отношение към чайката винаги е двуяко – особено, когато минеш през личния си опит. Поне за мен е така. От една страна тя е красива, когато се рее в небето, от друга страна – застреляна, превърната в мърша {както е в пиесата}, тя се оказва символ на тленното и отблъскващото. Аз съм се опитал да запазя тази двуякост на символа при Чехов, без да изисквам някаква свръхсемантизация от актьорите. Защото когато обръщаш прекалено голямо внимание на един символ, започваш така да го преподчертаваш с червения молив, че той да трябва по един дидактически и назидателен начин да каже нещо на публиката. Тогава ние изпадаме в дидактична ситуация, която не е добра нито за зрителите, нито за нас самите. Въобще, аз не мисля, че важните, класическите реплики в пиесите – тези, които прескачат от век във век и се знаят от всички {има много такива и в „Хамлет“, и в „Чайка“}, трябва да бъдат по някакъв начин допълнително подчертавани. Напротив, те трябва да бъдат много силно контекстуализирани в речта на самите герои, да минават като нещо не специално забележимо и така да получават собственото си осветляване в контекста на говоренето, а не да бъдат вадени като някакви цитати, които ние специално трябва да произнесем по особен начин – например да пристъпиш и да произнесеш „Да бъдеш или не?“ или тригориновата реплика „тук лежи Тригорин, добър писател беше, но пишеше по-слабо от Тургенев“. Просто тези реплики трябва да бъдат много силно завързани за персонажите и да не бъдат дидактично извеждани.

   Йордан Георгиев: И „Чайка“, както и „Вишнева градина“ авторът определя като комедия. Дори Станиславски разказва, че до самата си смърт, Чехов не е успял да се примири с това, че тези негови творби се възприемат по-скоро като тежки драми за руския живот. Защо вече повече от 100 години най-великите негови пиеси продължават да се изплъзват при опита да бъдат квалифицирани, посредством традиционната жанрова система на европейския театър?

   Явор Гърдев: Това е много интересен въпрос и много интересно предизвикателство. Всъщност най-голямото предизвикателство е Чехов да бъде поставен като комедия и то не се състои в това, че е трудно да се постигне жанра на комедията сама по себе си. По-голямата трудност е друга – че Чехов достига до комедията, след като минава през „високите жанрове“ вътре в самата пиеса. Тоест, актьорите в нея не могат да постигат директно комедия. Те първо трябва да се доберат до драмата, след това да се доберат до трагедията, да достигнат до пречистващия ефект на трагедията (т.нар. Катарзис в теорията на Аристотел) и там някъде идва една фаза, в която от трагедията се стига до абсурда на живота – където ние разбираме абсурдността му и при все това оставаме причастни към него. И едва тук идва фазата на комическото преобръщане. Но то преминава през абсурда. С други думи през трагическата фаза и абсурдната фаза се стига до комедията у Чехов. И тя изглежда е постижима единствено по този начин. Много по-трудно постижима е ако тръгнеш по прекия път, директно към комедията. Тогава се оплоскостява самата пиеса. Така че за да постигнеш жанра на чеховата комедия, се изисква висш пилотаж в самата интерпретация. А Чехов е заложил такова нещо и неговата пиеса е действително много смешна.

 Electr chsaika super 4jpg

   Йордан Георгиев: А защо героите на Чехов така и не успяват да изживеят истинската любов? Непрекъснато се усеща нейния полъх, тя изглежда толкова близко и въпреки това остава непостижима за тях, сякаш е изначално обречена?

Явор Гърдев: Аз не мисля, че те не успяват да я изживеят. Напротив, те всички я изживяват. Но в нашите представи любовта винаги е свързана с концепцията за щастие и с идеята, че любовта може да бъде консервирана, за да бъде гарант на щастието. В този смисъл ние имаме много силна романтическа или, ако щете, леко мелодраматическа традиция в самите си общества и в самото си разбиране за това какво е щастието. Обикновено ние мислим, че щастието се основава на любовта и не без основание мислим така. Въпросът е, че всяко човешко същество, изпитало любовта и разтърсено от нея, понеже никога и по никаква причина не е изпитвало емоция по-насищаща и по-всеобемаща от тази на любовта, започва да се опитва да консервира тази емоция не просто занапред, до края на собствения си живот, а занапред във вечността. Тоест, любовта предизвиква такива чувства и емоции, че кара изпитващите ги да се опитват да я трансцедират – да я прехвърлят в отвъдното, за да си я имат завинаги, за цялата вечност. И понеже Чехов ясно разбира този стремеж, той може много добре да играе и със страданието от това, че цялата тази работа не се получава. Нейната летливост никога не може да бъде консервирана, освен чрез едно нещо – изкуството. Всъщност летливостта на любовта е гарантирана, освен ако любовта не бъде по някакъв начин въплътена в изкуството. Само тогава тя може да добие някаква форма, която да надскочи времето или да остане много трайно в съзнанието.

   Йордан Георгиев: Любопитно е, че преди малко повече от 25 години, именно в НДК и именно с „Чайка“ Вашите учители Маргарита Младенова и Иван Добчев поставят началото на театър „Сфумато“. Вие пазите ли някакви спомени като зрител от този спектакъл? Кои са най-емблематичните постановки (не само български) на „Чайка“, които са оставили най-сериозен отпечатък в емоционалната Ви памет и от които може би сте черпили вдъхновение за този Ваш първи опит в света на Чехов?

   Явор Гърдев: За Съжаление, аз тогава не успях да гледам „Чайка“ на моите учители. Но затова пък съм общувал с много актьори, участвали във въпросния спектакъл, така че се чувствам свързан по един косвен начин с леко митологичния спомен, който се носи за него. Иначе съм гледал голямо количество „чайки“. Най-силният ми спомен от последните години е свързан с една интерпретация на унгарския режисьор Арпад Шилинг, която имах възможност да гледам, когато бяхме на съвместно турне с неговия театър „Кретакьор“ в Ротердам. Там гостувахме с „Марат/Сад“ на един голям фестивал, който се наричаше „Раят – преоткрит“. И в камерната зала на градския театър в Ротердам успях да гледам „Чайка“ на Шилинг. Споменът ми от нея е много силен, тъй като за мен „Кретакьор“ е едно от най-важните събития за последните 20 години в европейския театър. Това е театър, който за съжаление вече не съществува. Преди три години гледах една „Чайка“ в Александринския театър в Петербург. Този спектакъл беше на голяма сцена. Но нашият опит върху „Чайка“ е свързан с нещо, което за мен е много важно – опита за прескок от психологически към епически театър. Нашата „Чайка“ се случва на един много несигурен ръб на интерпретацията между театъра на психологическия анализ – театъра по Станиславски, но изведен на епическо ниво. Защото пространството, което обиграваме – тази зала 2 на НДК, е един амфитеатър, който не допуска възможност за психологическа игра. Там няма как да се играе в рамката на сцената, тъй като разстоянията между актьорите са много големи. А те трябва да бъдат големи, за да може актьорите да бъдат видени и чути от публиката. Това беше най-голямото предизвикателство пред нас – как лирическото съдържание да бъде изтеглено на атлетическа, така да се каже, дистанция и как персонажите да могат да се свързват през много големи разстояния. Ние имаме сценография на два етажа, направена специално за представлението от Никола Тороманов. Имаме костюми, които са на един много деликатен ръб между класическата елегантност и съвремието, създадени от Свила Величкова. Имаме и музиката на Калин Николов, която ни задържа между класическите образци и съвременното звучене. Тоест, през цялото време сме били в една междинна зона. Не сме предприели ход за радикално осъвременяване чрез някаква външна визия, а сме се опитали да задържим разбирането на границата на условността – там, където влизат във владение законите на Епическия театър, които повече работят за това пространство. Защото театър Азарян е един закрит античен театър, театър-арена, който предполага такъв тип взаимодействие между публика и актьори.

Electr chaika super 3

   Йордан Георгиев: Всъщност, от гледна точка на актьорите, с какво това амфитеатрално пространство е по-различно като усещане, като атмосфера за игра, в сравнение с другите сцени, на които сте поставяли?

   Явор Гърдев: Много по-различно е. Единственият театър, на който това пространство ми напомня и в който ми се е налагало да правя нещо в последните години, е Античния театър в Пловдив. Там трябваше да направим адаптация на „Хамлет“ и законите на това пространство повлияха много благоприятно. Въобще, законите на пространството на античния театър влияят много добре на трагедиите, а в Чехов има заложена трагедия, така както я има и в „Хамлет“. Те се извеждат през епическото и няма как да останат на нивото на психологическото, тъй като там биха се ударили в тавана на мелодрамата. Ние се опитахме да пробием този таван – това винаги е било наша цел и да играем на едно епическо ниво, което според мен е напълно възможно в чеховия вариант и трябваше да го докажем с тази продукция.

   Йордан Георгиев: Накрая ми се иска да кажем няколко думи за съвместния Ви творчески процес с актьорите. С почти всички от тях вече сте работили през годините. Дори споделихте, че екипът, който събрахте в „Чайка“,  до голяма степен е мечтаният от Вас екип. Доколко актьорите бяха Ваши съавтори и съучастници при раждането на спектакъла?

   Явор Гърдев: Изцяло. Ние през цялото време бяхме в ситуация на взаимно доверие, заради изминатия път. Това е по-особен тип доверие, разчитащо на това, че общата биография в определени моменти от живота ни е нещо, което ни дава възможността да се разбираме на един език. Естествено това е едно много смело очакване. Оказа се, че всеки нов проект е старт от нула. Големият парадокс на това изкуство е, че винаги трябва да откриеш театъра отново и започваш всеки следващ проект, сякаш никога не си бил в театъра. С всеки от тези актьори вече бях работил, с изключение на Николай Урумов и младия Стоян Габровски. Всъщност, ние се събрахме, за да опитаме да породим едно ново взаимодействие, което е родено и отгледано като възможност през годините. Но провокацията се състоеше в това, че точно в такъв състав никога до този момент не се бяхме събирали и всеки носеше опита от наши по-отдавнашни или по-скорошни проекти. И сега пред нас се изправя една такава огромна задача. И аз мисля, че тук задачата по откриването на нов театър се съвмести със задачата поинтерпретацията на Чехов. Защото ние всички действително се чувствахме като хора, които построяват своя дом. Човек има в живота си един такъв момент на удовлетворение, когато е построил свой дом – в буквален и метафоричен смисъл. Ние като изпълнители по-скоро на метафоричния смисъл (доколкото усещаме всеки театър по света като свой дом, защото театърът, въобще, е наш дом), се усещахме в това пространство и по това време като една трупа, която трябва да открие новия дом на театъра. И това усещане придаваше един допълнителен привкус на проекта, който беше много съпътстващ за пиесата „Чайка“ и много важен за разбирането й. В този смисъл, такива шансове се откриват много рядко в живота и неслучайно изборът именно на тази пиеса беше нещо като изискване към мен самия в този случай.

 Electr chaika super 6

   Йордан Георгиев: Подтиквахте ли актьорите да търсят материал за ролите си, изхождайки от собствения си биографичен опит, доколкото са попадали в ситуации, аналогични на тези на героите?

   Явор Гърдев: Категорично. Така или иначе, този тип епически театър работи на границата между „Аз самият в предложените обстоятелства“ и „Персонажът в предложените обстоятелства“. Това е възможност, а и дързост на актьорите – да умеят да работят със собствен биографичен материал, с нещо, което се съдържа в тяхната конституция като личности, което те самите имат като опит и което могат да претворят на сцената, да погледнат на него като на лично съдържание. Отварянето, разкриването на лично съдържание е много висока фаза в степента на откровение спрямо материала. На мен ми се струваше, че това нещо трябваше да бъде използвано и не само го насърчавах, а до голяма степен се опитвах и да го изисквам. Въпросът е, че то не може да бъде изискано без готовността да бъде споделено от този, от когото го изискваме. Това все пак е дискретна сфера и ние не можем, така да се каже, да се навираме един-друг в личния си живот и да използваме безнаказано материал от него. Въпросът беше до каква степен всеки един от актьорите е способен на такъв тип жест и по какъв начин го преобразува. Защото директното споделяне на съдържание, все пак още не е изкуство. Става въпрос за нещо друго – за употреба на персонални разбирания и на личен опит в материя, която е деликатна човешка материя, но все пак е споделена. Екзистенциалните въпроси са сходни. Човек може да разпознае себе си в персонажите на литературата и в персонажите на големите пиеси. Такъв тип разпознаване трябваше да се осъществи тук и в каквато степен сме били способни на това, ние пристъпихме към такъв тип откровение.

2015 г.

„Чайка“ от А. П. Чехов , превод – Мария Вирхов, сценична редакция и постановка – Явор Гърдев, сценография – Никола Тороманов, костюми – Свила Величкова, музика – Калин Николов, фотограф – Яна Лозева , графичен дизайн – Теодора Симова, с участието на: Ирина Николаевна Аркадина – Снежина Петрова, Константин Гаврилович Треплев – Ованес Торосян, Пьотр Николаевич Сорин – Михаил Мутафов, Нинa Михайловна Заречная – Елена Телбис, Иля Афанасиевич Шамраев – Николай Урумов, Полина Андреевна – Светлана Янчева, Маша – Лилия Гелева, Борис Алексеевич Тригорин – Захари Бахаров, Евгений Сергеевич Дорн – Владимир ПеневСемьон Семьонович Медведенко – Христо Петков, Яков – Стоян Габровски

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s