Пиеси

„ЕДНОРОЗИ“ ПИЕСА-БАСНЯ ОТ МИТКО НОВКОВ

 

„Въдят се тук също диви слонове и еднорози, не по-малки от слоновете, кожата им е като на бивол, а нозете – като на слон, по средата на челото си имат дебел черен рог; хапят с езика си, на езика си имат дълги бодли и с тях хапят. Главата им е като на див глиган и винаги гледат в земята, живеят в калта и в блатата. На външен вид звяр безобразен. Не приличат по нищо на онова, което пишат за тях; едва ли ще се подчинят на девственица; изобщо не са това, което у нас разказват за тях.“

                                                                                   Марко Поло

 

EDNOROG 1

Действащи лица по реда на излизането им на сцената:

Хипопотамус (Hippopotamus amphibius)– млад мъж, пухкавичък романтик

Жирафас (Giraffa camelopardalis) – млад мъж, върлинест невротик

Носорого (Rhinoceros unicornis) – мъж на средна възраст, груб и безпардонен

Носорога (Diceros bicornis) – жена малко над средната възраст, подкупващо-учтива

Порос (Mustela erminea) – млада жена, красавица

Лупус (Canis lupus) – млад мъж, раздразнителен

Вулпия (Vulpes vulpes) – млада жена, фриволна

Елениум (Cervus elaphus) – мъж на средна възраст, фанфарон и подмазвач

Канис (Canis lupus domesticus) – само портрет, примерно посочения по-долу, но иначе един от най-важните герои в пиесата

В текста на пиесата-басня „Еднорози“ се цитират фрази на Йожен Йонеско от пиесата „Носорог“. Цитатите са в болдиран шрифт, за да се отличават от другите реплики. За целта е използвана книгата на Йожен Йонеско „Носорог, Плешивата певица и други пиеси“ в превод на Бояна Петрова, ИК „Колибри“, София 1999 г.


Пролог: Много преди пътя

Хипопотамус и Жирафас

Пред входа на административна сграда. Входът се намира в дъното на сцената. Хипопотамус и Жирафас са един срещу друг, публиката ги вижда в профил, държат се за раменете. Говорят си съкровено и някак съучастнически. Когато започнат да рапират хип-хоп  репликите си, подскачат в такт в полу-оборот. Важно е накрая двамата да заемат същото разположение в пространството, както в началото на разговора – в профил спрямо входа на сградата. Когато понечват да влязат, са невнимателни, ако и да изглеждат решителни, което е причина да забравят да се обърнат и на два пъти – тръгвайки уж към вратата на учреждението, се сблъскват един ò друг челно. Чак на третия път се сещат, че трябва да се полу-обърнат (с гръб към публиката), за да влязат.

Денят, в който се случва действието, е летен, може да се използва една светлина, каквато изобразява Джорджо де Кирико в своите метафизични картини – горещ ранен следобед, да кажем 14 часа (което време показват часовниците в повечето негови картини). Часовникът върху сградата също показва този час. Той стои все на 14 часа, стрелките му не се движат. Но цъка оглушително – часовникът не е спрял, времето е спряло. Върху сградата е изписан лозунг – фраза от пиесата на Йожен Йонеско „Носорог“, например „Най-много струва онзи, който изпълнява дълга си“. Над главите на двамата също са изписани нещо като лозунги, взети от пиесата на Йонеско. От време на време такъв лозунг се чува някъде отгоре, по радиоуредба или по високоговорител. Лозунгът е един и същ, да кажем: „Носорозите съществуват и толкова. И този факт няма друго значение“.

Хипопотамус: Влизаме ли?

Жирафас: Влизаме, нямаме друг избор. Въпросът е да бъдем или не.

Хипопотамус: Ами ако ни отрежат?

Жирафас: Пак ще дойдем. Докато им писне и разрешат.

Чува се високоговорителят, който произнася лозунга: „Носорозите съществуват и толкова. И този факт няма друго значение“. Двамата се заслушват, след което Хипопотамус сякаш прави логически извод:

Хипопотамус: Ама не чу ли? Носорозите съществуват и толкова. Те са носорози, дебелокожи са. И търпеливи. И този факт наистина няма друго значение.

Жирафас: Тогава ще бъдем повече носорози от тях – по- дебелокожи и по-търпеливи. И този факт вече ще има друго значение.

Хипопотамус: Да станем като тях?

Жирафас: Да станем като тях.

Хипопотамус: Ама нали тъкмо от тях бягаме? Точно това не искаме?

Жирафас: Временно ще се престорим. Винаги ще намерим време за малко преструвка. Няма друг начин. (преминава в хип-хоп ритъм)

За да постигнеш онова, което искаш,

се преструвай ти на каквото не искаш

Ако искаш да пребориш носорозите,

бъди по-голям носорог от носорозите.

Станеш ли по-голям от носорозите,

никога повече няма да си носорог.

И ще избягаш далеч от носорозите.

Хипопотамус: Май си прав.

Въодушевява се и запява също в хип-хоп ритъм:

Аз се превръщам сега

в най-големия носорог

много по-голям от

най-големия носорог,

а ти, Жирафас, се превърни

в по-голям носорог и от мен.

Вече говори нормално:

Хипопотамус: Напред, носороже Жирафас!

Жирафас: Напред, носороже Хипопотамус!

Двамата се сблъскват два пъти по описания по-горе начин, на третия път заедно в синхрон подскачат, обръщат се с гръб към публиката и влизат. В същото време се чува високоговорителят, който пак произнася лозунга: „Носорозите съществуват и толкова. И този факт няма друго значение“.

 

Действие 1-А: Преди пътя, Хипопотамус:

Носорого и Хипопотамус

Стаята, в която се развива действието, не се отличава с нищо, с изключение портрета на стената, на който е изобразен носорог (може да се използва рисунката на Албрехт Дюрер, приложена в началото на текста). На стената има лозунг или по-скоро изречение, което – ще стане ясно от разговора с Хипопотамус, Носорого използва сравнително често: „Това вече на нищо не прилича!“. Високоговорителят не се чува, обаче се чува цъкането на часовника, но не като постоянен фон, а на дълги интервали – знак за друго измерение на времето. Часовникът може да цъка, когато Хипопотамус незабележимо се примъква напред – „Цък!“ Заедно с часовника цъка и самият Хипопотамус; всяка своя крачка напред героят отбелязва с цъкане – камуфлаж, с който прикрива шума от стъпките си. В стаята има бюро, което се намира чак в единия край на сцената, докато Хипопотамус задължително трябва да влезе от другия край. Между него и бюрото има огромно разстояние – почти цялата сцена. Бюрото е огромно, столът, на който седи Носорого, е много висок, за да го поставя над посетителя му. Носорого е мъж на средна възраст, с груби черти и с резки, отсечени маниери. Говори все едно марширува – с натъртване на думите и със „строева стъпка“. Гледа надолу, докато разговаря със събеседника си, не го поглежда в очите. Освен портрета, бюрото и столът, на който седи Носорого, в стаята е разположен и огромен шкаф, съдържащ различни папки. Някои от папките са разхвърляни по пода. На бюрото също има папки, неподредени. В стаята цари неразбория. Трябва да личи, че бюрото е старо, очукано и доста поразклатено.

Чува се колебливо почукване на вратата от другия край на сцената.

Носорого: (говори гръмовито и отсечено) Да!

Хипопотамус: Добър ден! (произнася поздрава, който почти не се чува, след което плахо тръгва към бюрото, където е седнал Носорого. Когато стига до средата на сцената, изведнъж го спира сърдит заповеднически глас)

Носорого: Стойте на място! По-нататък е забранено! Говорете!

Хипопотамус: (говори от средата на сцената, но тихо, едва се чува) Аз вече казах. На колегата ви отвън. Той ме прати при вас.

Носорого: По-високо! Защо ми губите времето, като не ви чувам!

Хипопотамус: (малко по-високо, като същевременно се опитва незабележимо да пристъпи една-две крачки по-напред, цъкане) Аз вече казах. На колегата ви отвън. Той ме прати при вас.

Носорого: (ядосва се) Колега? Какъв колега? Аз съм началник, нямам колеги! Само подчинени. Всички са ми подчинени. Вие също! Как се казвате?

Хипопотамус: (отново плахо, може би защото е успял да спечели още малко място, примерно половин метър, цъкане) Хипопотамус, г-н началник!

Носорого: По-високо, говорете по-високо!

Хипопотамус: (малко по-високо, без да мърда от мястото си) Хипопотамус, г-н началник. Името ми е Хипопотамус.

Носорого: (леко озадачен, започва да рови из разхвърляните папки върху бюрото) Хипопотамус… Хипопотамус… Какъв е този Хипопотамус? Аз не съм дал съгласие да влиза Хипопотамус. Тук пише: „Посетител Хипупутамус“ (размахва нервно и ядно някаква хартийка). Не е записан никакъв Хипопотамус. Я помислете пак – Хипупутамус или Хипопотамус?

Хипопотамус: (връща плахия тон, но отново се придвижва със стъпка-две напред, цъкане) Хипопотамус, г-н началник, Хипопотамус. Хипупутамус не съществува, няма такъв. Тоест аз съм Хипупутамус, ама и не съм… Ох, обърках се (вади кърпа, бърше си челото притеснен, тъпче на място)… Искам да кажа, че във вашата канцелария са ми объркали името. Написали са Хипупутамус, а аз се казвам Хипопотамус…

Носорого: (отново се ядосва) Мо-о-о-ля?! Объркали ви името?! В моята канцелария?! Това вече на нищо не прилича! Хипупутамус, мерете си думите! Произволно си избирате име. Сякаш не знаете, че се казвате така, както аз реша. Хайде да видим дали сте ме разбрали: (пита язвително и иронично) Как се казвате, Хипупутамус?

Хипопотамус: (смирено мълви, но пак печели няколко крачки, сякаш напук на това, че е принуден да се съгласи, цъкане) Хипупутамус, г-н началник…

Носорого: (леко смекчава тона, видимо удовлетворен) Точно така, браво, Хипупутамус! Умно момче сте… Кажете сега, Хипупутамус!

Хипопотамус: (вече по-смело, смята, че е омилостивил Носорого, дори си позволява да се придвижи напред без да се крие, цъкане) Аз за еднорозите…

Носорого: Какво за еднорозите?

Хипопотамус: (приближава още една-две крачки, цъкане) Ами, ако може, разрешение за търсене.

Носорого: (с едва прикрит гняв) Разрешение за търсене на еднорози, така ли?

Хипопотамус: Да.

Носорого: (язвително, с леко понадигане от стола) А каква е целта на вашето търсене, Хипупутамус?

Хипопотамус: (успокоен) Благородна, г-н началник, благородна.

Носорого: (избухва и удря с папка по бюрото колкото се може по-силно – така, че да стресне дори публиката; всъщност от това се разбира защо папките върху бюрото на Носорого са в безпорядък) Ама това вече наистина на нищо не прилича! Ей, Хипупутамус, мерете си думите! Не сте вие, който ще каже коя цел е благородна! Вие какво си въобразявате?

 

Хипопотамус толкова се е стреснал от избухването на г-н началника, че набързо се връща там, където при влизането му го беше спрял Носорого. По време на това бягство не се чува цъкане. Продължително мълчание докато си поеме дъх от уплахата.

Хипопотамус: (от средата на сцената, плахо) Не, не, аз нищо не…

Носорого: (толкова се е вбесил, че скача върху бюрото и тропа с крак по него) Мълчете! Когато говорите с мен, ще мълчите! Какво нахалство! Каква наглост!! Какво безочие!!! Набийте си го в главата – каква е вашата цел мога да кажа единствено аз! (продължава да стои върху бюрото и да измерва Хипопотамус с презрителен поглед отвисоко, кракът му трепери нервно)

Хипопотамус: (свива се почти в ембрионална поза) Извинете, г-н началник!

Носорого: (продължава да стои върху бюрото) Добре, да повторим: Хипупутамус, с каква цел искате да търсите еднорозите?

Хипопотамус: (лекичко се поизправя) Ами… Ами… Ами… Лична е целта ми, г-н началник, с лична цел…

Носорого: (става му любопитно, слиза от бюрото и отново сяда на стола си) Лична цел? Че кой ви я възложи?

Хипопотамус: Аз сам, г-н началник.

Носорого: (отново се ядосва и се надига от стола) Как тъй сам? Не знаете ли, че в страната на носорозите, само аз поставям цели? Вие само изпълнявате…

Хипопотамус: (вижда, че този гневът на Носорого не е толкова яростен, може би защото е поизчерпал енергията си, затова отговаря по-смело и отново печели „терен“, цъкане) Зная, г-н началник, но аз я съгласувах.

Носорого: С кого?

Хипопотамус: С моя приятел Жирафас. И със съвестта си.

Носорого: С приятеля ви Жирафас значи… Хъм, вие, Хипупутамус, май сте не сте се научили, че приятелството не съществува. Не вярвам във вашето приятелство. И съвестта не съществува. Не вярвам във вашата съвест…

Хипопотамус: Съществуват, г-н началник, за вас може би не съществуват, но за мен съществуват… И приятелството, и съвестта.

Носорого: Хъм-хъм, приятелство… Съвест… Ами кажете тогава, Хипупутамус, като как така съвестта съществува?

Хипопотамус: (приближава се много близо до бюрото на Носорого, почти се опира в него, леко се поизпъчва предвид важността на думите си, цъкането е оглушително) Ами, как … Съвестта е… Съвестта е, г-н началник, когато едни неща може да направиш, а други не, защото съвестта те спира. Съвестта е светофар – за едни неща свети зелено, за други червено. Повечето пъти червено, между другото…

Носорого: (проумява, успокоява се, обляга се назад, поглежда Хипопотамус с началническо благоволение) А-а-а, светофар значи, червен светофар. Ха-ха! (смее се) Само че за един началник червени светофари не съществуват, Хипупутамус. За мен нищо не свети червено, на мен нищо не ми е забранено, на мен всичко ми е разрешено. За мен светофарите светят зелено. Винаги зелено. (пее) Светофарите светят зелено-о-о…

Хипопотамус: (учуден, леко се надвесва над бюрото на Носорого) Светофарите винаги зелени? Значи, г-н началник, вие нямате съвест?

Носорого: (изправя се и размахва поучително пръст, сякаш чете лекция) Ами да, Хипупутамус, нямам. Но подчинените ми имат. Всъщност, Хипупутамус, ако погледнем напълно логично, началниците са съвестта на своите подчинени. Техният червен светофар. Много повечесто червен и много по-малко зелен. (отново се сеща за обяснението на Хипопотамус и гръмко се разсмива) Светофар, светофар, ха-ха, светофар, разсмя ме ти, Хипупутамус, с твоя червен светофар и с твоята съществуващо-несъществуваща съвест. Искрено ме разсмя, затова ето ти разрешително – върви да търсиш своите еднорози, ето ти го и печатчето – удрям го, удрям го, внимателно го удрям и грижливо, хоп, ей-сега, един момент само (суети се, търси по бюрото бланка за разрешително, търси печата, разбутва папки на земята, докато открие необходимото)… Хайде, махай се по твоите еднорози!… Светофар, светофар, червен светофар… (пак пее) Светофарите светят зелено, за началници само зелено…

Хипопотамус: (объркано) Благодаря ви, г-н светофар!… Ох, извинете, началник!

Хипопотамус излиза много бързо, почти тичешком, докато Носорого продължава да пее.

 

Действие 1-Б: Преди пътя, Жирафас:

Носорога и Жирафас

Стаята е същата като първата, незабележителна с нищо. На стената виси същият портрет – носорогът на Дюрер. Лозунгът на стената обаче е различен, гласи: „Смятате се за мислител, а в разсъжденията ви няма никаква логика“ – изречение, любимо на обитателката на бюрократичното помещение, Носорога. В стаята виждаме едно по-малко, с нормални размери, но лъскаво бюро, и това е не, защото Носорога е по-голяма началничка от Носорого, а защото си пази мебелите. Бюрото е разположено така, че когато влиза Жирафас, почти се блъска в него – за разлика от това на Носорого, то е почти до вратата, има само мъничко пространство за посетителя. Пред бюрото, в оставеното миниатюрно свободно място, е разположен стол, на който Жирафас в началото на разговора ще седне. Столът, за разлика от бюрото, е изхабен и доста повреден.Клати се. Изхабеният стол и лъскавото бюро подчертават разликите в статуса между Носорога и нейния посетител. Жирафас седи на крайчеца на стола и при всеки удобен случай скача. Друга причина за честото му ставане е нервността му. Зад бюрото седи Носорога – жена малко над средната възраст, с не твърде женствени, но омекотени черти, с плавни маниери. Тонът на гласа ѝ е значително по-учтив от този на Носорого, говори провлечено и леко заваля думите. Носорога не гледа надолу и докато говори със събеседника си, го стрелка право в очите. Със студен, дори смразяващ поглед. Особено силно е подчертан този почти изцъклен поглед, когато тя и Жирафас танцуват лице в лице. Отново се вижда огромен шкаф с различни папки. За разлика от предишния обаче, тук папките са грижливо подредени, няма нито една върху пода. На бюрото също цари образцов ред. В стаята се чува високоговорител, но приглушено, тонът е „удържан“ от прозорците. Думите, които едва се чуват, са различни от предния лозунг: „Обстоятелствата са извънредни“.

Чува се чукане на вратата, по-решително от това на Хипопотамус.

Носорога: (говори провлечено, напевно и подчертано любезно през цялото време на срещата) Да-а-а!

Жирафас: (влиза и почти се блъска в бюрото, изненадан е и за да не се строполи върху Носорога, строполява се на стола) Ах, извинете! Добър ден!

Носорога: (поглежда го с любопитство) Слушам ви!

Жирафас: Аз за бележка…

Носорога: (казва го така учудено, сякаш някой идва при нея за първи път по такъв повод) Бележка!?

Жирафас: (става по-уверен и се изпъчва, още е седнал на стола) Бележка, да.

Носорога: Каква бележка?

Жирафас: Служебна, ако може.

Носорога: Служебна? Вие служител ли сте?

Жирафас: (става от стола и говори предизвикателно) Не, не съм служител.

Носорога: (поглежда го отдолу нагоре) О-хо-хо, я виж ти! Не сте служител, а искате служебна бележка…

Жирафас: (почти се надвесва на Носорога) Да.

В този миг се чува приглушеният високоговорител, но все пак достатъчно ясно: „Обстоятелствата са извънредни“.

Носорога: Да не би обстоятелствата да са извънредни, че да имате нужда от служебна бележка? За какво ви е тя, ако смея да попитам?

Жирафас: (пак е седнал на стола, стреснат от високоговорителя) За удостоверение.

Носорога: Удостоверение за какво?

Жирафас: (изправя се нервно) Удостоверение за съществуване.

Носорога: (отново го поглежда с интерес отдолу нагоре) Удостоверение за съществуване?

Жирафас: (категорично и решително) Да, удостоверение за съществуване.

Носорога: (сега и тя се изправя, леко се навежда и гледа Жирафас в очите, макар да ѝ е трудно – той е доста по-висок от нея) Че защо ви е удостоверение за съществуване? Щом сте тук, значи съществувате. Стоите пред мен, говорите. Ето, виждам ви, питам ви, вие отговаряте, (потупва го по рамото), потупвам ви (Жирафас рязко се отмества и бута стола). Ако искате ще ви ухапя (прави с главата си внезапно движение напред сякаш наистина ще го ухапе), за да се уверите…

Чува се приглушено: „Обстоятелствата са извънредни!“

Жирафас: (дърпа се силно назад, почти правейки мост) Не, няма нужда, благодаря… (след което се навежда и вдига падналия стол, сяда)

Носорога: (и тя сяда) Добре, но това не променя нещата. С всичките си сетива ви усещам. Усещам те, следователно съществуваш…

Жирафас: (слага ръце на бюрото, за да обясни по-добре) Да, да, и аз така си мислех. Всичко, което говорите, ми се струва ясно, но то не решава въпроса. Вие сякаш също съществувате. Виждам главата ви, носа, рога ви – мога дори да го пипна, ако позволите (посяга към Носорога)

Носорога: (оставя за малко провлечения тон и говори рязко, заповедно, леко дърпайки се назад) Не ме пипайте! Не разрешавам, да не сте посмели!…

Жирафас: (става и усилено ръкомаха, за да подкрепи думите си) Добре, няма, важното е, че ви виждам. Виждам езика ви, с който хапете. Въобще – виждам ви, следователно съществувате. За себе си мислех същото – виждам се, следователно съществувам. Всеки ден се поглеждах в огледалото и там бяха аз, макар и на обратно – очи, шарки, дълъг врат, мигли, кожа, ноздри и уста, с която ям три пъти на ден, зъби, с които дъвча храната си три пъти на ден, език, който ми помага да говоря много пъти на ден, небце, сливици, мъжец – всичко, всичко си беше на мястото (докато изрежда частите на тялото си, ги посочва или дърпа за по-голяма убедителност)… Всяка сутрин се бръснех, вземах си душ; любех се с жени, жени се любеха с мен, здрависвах се с мъже, мъже се здрависваха с мен, разговаряхме, смеехме се, пиехме, замезвахме (тук, обяснявайки, се обръща наляво, надясно, покланя се, усмихва се, прави жест за здрависване, за целувка, за удар, но всичко това без да мърда от мястото си, тъй като е почти притиснат от бюрото на Носорога и може да движи само горната част на тялото си), карахме се, спорехме, дори понякога се биехме… Съществувах като всички, нищо особено. Но веднъж, както си вървях по улицата, срещна ме един човек – погледна ме от едната страна, погледна ме от другата страна (накланя се наляво и надясно, напред и назад, за да онагледи как е бил огледан), мина отпред, мина отзад – идеше ми да го ритна, какво ме е заоглеждал, да не съм Давид на Донатело?… Стана ми чак топло… Горещо. Гледа ме той към десетина минути, зацъка след това с език и рече: „Е па такова животно нема!“ Рече и отсече. Така отсече, че вече се питам дали самият аз съществувам. И оттогава ме обзе една тревога, която не може да се определи. Изобщо не знам повече дали съм аз. Защото нали човекът е мярка за всички неща? За съществуващите, че съществуват и за несъществуващите, че не съществуват. Което значи, че щом човекът казва, че не съществувам, значи не съществувам. Логиката ми го доказва: мен ме няма, изчезнал съм, стопил съм се и съм изчезнал. И сега трябва да се намеря, съществуването си да намеря и да го удостоверя… С бележка.

Носорога: (барабани с пръсти по бюрото, замисля се) Разбирам. Неприятна ситуация. Комплицирана. Но за какво ви е бележка точно от нашия отдел?

Жирафас: Нали сте Отдел „Еднорози“?

Носорога: Да, и-и-и-и…

Жирафас: …И като получа от вас бележка, в която пише, че еднорозите съществуват, това ще означава, че и аз съществувам. Нали знаете, никой не вярва в еднорозите, дори служителите от вашия отдел. Никой никога не е виждал еднорози по нашите места. Пред очите ни само носорози и нито един еднорог. Но ако получа от вас, шефа на Отдел „Еднорози“, бележка, че еднорозите съществуват, това ще значи, че и аз съществувам. Има ме и мен, Жирафас. А след като има цял отдел, който се занимава с еднорозите и на който вие сте началник, значи, има и еднорози. И точно този отдел трябва да ми удостовери, че еднорозите съществуват със служебна бележка.

Носорога: (става, излиза из-зад бюрото си, хваща Жирафас в стойка за валс – лявата ръка на кръста, с дясната държи неговата лява ръка – съвсем съзнателно тя поема ролята на водещия, и започва да го върти по сцената на колкото се може по-широк периметър) Ах, г-н Жирафас, колко печално … Смятате се за мислител, а в разсъжденията ви няма никаква логика. За ваше съжаление, няма такава зависимост…

Жирафас: (опитва се да се изкопчи от хватката на Носорога, но неуспешно) Каква логика няма? Логиката няма граници. И кой говори за зависимост?

Носорога: (държи го здраво и двамата продължават да се въртят на сцената) Ами вие говорите за зависимост. А такава зависимост няма – щом съществува отдел за нещо, значи, че съществува и самото нещо…

Жирафас: Как така?

Танцът продължава. Чува се: „Обстоятелствата са извънредни!“

Носорога: Ами така, г-н Жирафас! Като има например Отдел „Граждани“, да не мислите, че има граждани? Няма граждани, всички сме селяни!

Жирафас: Значи няма и еднорози? И е безсмислено  да се занимаваме с животно, което не съществува?

Носорога: Е-е-е, не-е-е, съвсем не, пак бързате. Няма зависимост между отдела за нещо и самото нещо. Еднорозите може да съществуват, но може и да не съществуват, това не е наша работа, на нашия отдел! Ние само водим документацията, попълваме папки, пренасяме ги от стая в стая (за да демонстрира как ги пренасят, започва още по-силно да върти Жирафас)…

Жирафас: (успокоен и обнадежден, се отпуска в ръцете на Носорога) Значи тогава ще ми издадете бележка, че еднорози съществуват?

Носорога: (доволна е, че е спечелила доверието на Жирафас, леко се усмихва и започва по-силно да го върти) Не, за съжаление, няма да ви издам. Не мога.

Жирафас: (след думите на Носорога яростно да се дърпа, за да се отскубне от ръцете ѝ) Ама как така няма? Нали точно вие отговаряте за документацията? Значи вие трябва да ми издадете бележка! Кой друг?

Носорога: Не, безпокоя се, че отново грешите. Не трябва.

Жирафас: (отскубва се от Носорога и застава неподвижно) Защо?

Носорога: (обяснява бавно, както се обяснява на малко дете или на чужденец като същевременно се върти в танцова стъпка около неподвижния Жирафас) Защото вече ви казах: няма връзка между нашия отдел и еднорозите. Те може и да съществуват, може и да не съществуват.

Жирафас: (объркан, отпуска безсилно ръце) И какво да правя аз сега?

Чува се приглушено: „Обстоятелствата са извънредни!“

Носорога: (отново го хваща и започват да танцуват) Ако ми позволите, нека ви дам съвет: след като толкова ви трябват, открийте си ги вие самичък еднорозите! За това мога да ви дам разрешителна бележка…

Жирафас: Сам-самичък? Не, самичък не искам. Може ли да взема моя приятел Хипопотамус? За придружител. Да не съм самичък…

Носорога: Може. Но ще ви дам и спътник.

Жирафас: (изненадан е от предложението и спира да танцува) Спътник ли? Какъв спътник? Космически? Еднорозите да не би да се намират в Космоса?

Носорога: (опитва се да продължи с танца) Не, незнам къде се намират еднорозите. Вие трябва да ги откриете къде са. Ако изобщо се намират някъде. Искрено ви пожелавам да се намират… А спътникът, който ви давам, не е космически, а най-обикновен, носорожки. От нашия отдел.

Жирафас: Че за какво ми е? Нали отивам с моя приятел!?

Носорога: (отново валсира, повтаряйки думите на Носорого, но доста по-убедително) Приятелството не съществува, г-н Жирафас. Не вярвам във вашето приятелство. Вярвам във вашия спътник. Вашият спътник от нашия отдел. Той ще ви води. Приемете го като хипотеза: вие сте неопитен млад човек, за първи път тръгвате на такова пътешествие, значи трябва да има някой, който да ви пази. А пък ако откриете еднорози, спътникът ви ще ни каже…

Жирафас: Доносник значи?

Танцът продължава, от високоговорителя отново се чува „Обстоятелствата са извънредни“.

Носорога: Ама моля ви, г-н Жирафас, сам чухте, обстоятелствата са извънредни. Защо доносник, как ви дойде на езика тъй грозна дума? По-скоро преносник, вашият спътник ще ви пренесе до еднорозите…

Жирафас: И когато ви донесе, пардон, ме пренесе, че съм открил еднорозите, вие тогава ще ми дадете бележка, че еднорозите съществуват, така ли?

Носорога: О, не, и тогава няма да ви дам бележка, колкото и да ми се иска…

Жирафас: (отново спира да танцува, вече е възмутен) Защо пък сега?

Носорога: (продължава танца, говорейки все по-подкупващо) Ами има си правила, процедури, действия, които трябва да се предприемат. Не може ей-така да се действа прибързано. Най-малкото, трябва да се провери на място. Да се установи наличието на еднорози по тези места и по документи.

Жирафас: Но нали вашият човек ще ги е видял?

Носорога: (увлича Жирафас още по-силно в танца, личи си, че нещата, за които разказва, са ѝ много присърце) Да, нашият човек ще ги е видял, но ние трябва да проверим точно какво е видял, кога го е видял, къде го е видял. За тази цел ще бъде съставена специална комисия. Комисията ще отиде на място, ще провери, ще напише доклад. Този доклад аз ще го прочета, след което ще съставя друга комисия, която да провери истинността на първия доклад, дали не са допуснати неточности, грешки, дали не е пропуснато нещо… Или пък добавено. Втората комисия също ще напише доклад, който също ще трябва да се провери и така… Нашата работа никак не е лесна, нали разбирате, трябва да се изключи всяка възможност за грешка.

Докато Носорога обяснява, танцът продължава.

Жирафас: Че то така може да си проверявате до края на света?!

Носорога: Може. Но никой не е казал, че издаването на служебна бележка става лесно и бързо. Напротив, обикновено става трудно и бавно. Иска се търпение. Иска се постоянство. Иска се кураж.

Жирафас: (учуден е и поради това пак спира) Кураж? За една бележка?

Носорога: Да, кураж. Без кураж бележка не може да се получи. Без кураж нищо не може да се получи. Ако човек иска нещо да получи, трябва му кураж. Човек с кураж може и еднорози да намери.

Жирафас: А късмет? Не му ли трябва късмет?

Носорога: (танцувайки, приближава заедно с Жирафас до бюрото) Не, късмет не. Ако имате кураж, късметът сам ще си дойде.

Жирафас: Добре, щом казвате. Благодаря ви за куража! И за разрешителното!

Носорога: (посяга към бюрото, взема приготвена по-отрано бланка и я подава на Жирафас) Моля! Очаквам ви пак… Вярвам, че ще се видим отново…

Жирафас: (който в ритъма на танца е изтласкан от Носорога почти до изхода, на себе си) Едва ли, едва ли… (гръмко) Как се казва вашият човек?

Носорога: (пуска го и с леко побутване го насочва към вратата) Порос. Нашият човек се казва Порос…

Чува се за последен път: „Обстоятелствата са извънредни!“

 

Действие 2: В началото на пътя:

Жирафас и Хипопотамус

Двамата са отвън, пред сградата на административното учреждение, откъдето са взели разрешителните, но от другата страна на улицата. Отсреща се вижда фасадата на учреждението, върху нея е изписан лозунгът: „Такова нещо не се вижда всеки ден“. Сезонът вече е друг – не горещото пладне на Де Кирико, а есенната мъгла на Джоузеф Търнър или трептящото сфумато на Леонардо да Винчи. За да се подчертае мъглата, героите може да са зад мрежест параван. Седят на пейка един до друг, краката им са изпънати, а ръцете си са кръстосали на гърдите. Гледат втренчено в пустотата (към залата), трябва да си личи, че са изтощени от срещата с носорозите. Първоначално говорят с равен, безизразен и безучастен глас, сякаш са роботи. Няма други препинателни знаци – нито въпросителни, нито удивителни, нито многоточия, единствено точки. Все едно не разговарят помежду си, а изпращат „звукови“ телеграми в празното. Двамата се оживяват чак когато чуват първия призив на високоговорителя, откъдето прокънтява: „Носорози! Носорози!“. Призивът се произнася на равни интервали – от 3 до 5 минути. Когато идва Порос, двамата се оживяват още повече, започват да говорят подчертано ярко емоционално, преминавайки на моменти в дует. Порос, пристъпвайки на сцената, трябва да бутне паравана, зад който са двамата.

Жирафас: Взе. Ли.

Хипопотамус: Взех. Ти.

Жирафас: Взех. Условие. Порос.

Хипопотамус: Порос. Какъв.

Жирафас: Носорози. Доносник.

Хипопотамус: Шпионин.

Жирафас: Не. Доносник.

Хипопотамус: Защо. Знаят. Къде.

Жирафас: Не. Май. Не.

Чува се високоговорителят: „Носорози! Носорози!“ Това като че ли вдъхва сили у двамата и те започват да говорят нормално, дори припряно.

Хипопотамус: Как така не знаят? Нали те са Отдел „Еднорози“? Нали те издават бележки и разрешения?… Нали при тях трябваше да идем, за да тръгнем? Ако те не знаят, кой ще знае? Ние ли?

Жирафас: Не знам. Объркан съм. На мен поне така ми казаха – нямало причинно-следствена връзка между Отдел „Еднорози“ и съществуването на самите еднорози. Какво да се прави, чувствам се някак обезоръжен. Дали пък отделът не е създаден само заради такива като нас, които вярваме в еднорозите? Един вид да управлява нашата вяра. Да не ни изпускат от контрол. Да сме им под око… Не знам, не знам… Знанието за мен винаги е било нещо особено – мислиш си, че знаеш, а се оказва, че нищо не знаеш. Или обратното… Аз знам, че нищо не знам. Но и: аз не знам, че знам – учено незнание. Първото е на философите, второто на поетите.

Хипопотамус: А носорозите? Те от кои са – от философите или от поетите?

Жирафас: Нито от едните, нито от другите. Те са от третия вид, най-опасния – правят се, че знаят, а всъщност нищо не знаят. Но си мълчат, не си признават.

Хипопотамус: Как му е името на този трети вид?

Жирафас: Власт. Името му е власт. На власт винаги са някакви носорози, които те убеждават, че знаят, а всъщност нищо не знаят. Но ти им хващаш вяра и става една – отдолу едни, които вярват, но не знаят, отгоре други, които нито вярват, нито знаят, а по средата – празно, дупка, тъмница. И тази продупчена тъмница гълта нашата вяра както змей гълта девици. Вярата ни одъртява, спаружва се и изчезва. После идват други носорози, на които хващаме вяра…

Чува се високоговорителят: „Носорози! Носорози!“

Хипопотамус: (потреперва като не се разбира от какво – дали от думите на Жирафас, или от лозунга по високоговорителя) И докога така?

Жирафас: Докато не повярваме в себе си. Едва тогава дупката изчезва.

Хипопотамус: А ние с теб какви сме? Философи? Поети? Или носорози? Не вярваме в себе си. Но не вярваме и на носорозите…

Жирафас: Но вярваме в еднорозите, макар че не знаем къде да ги търсим. Еднорозите съществуват и толкова. И този факт няма друго значение. Затова ние сме си ние – други като нас няма. Вярващи незнайковци.

Хипопотамус: Значи сме загубени. Загубеняци. Тръгнали сме, а не знаем къде отиваме. Кой знае какво ни очаква там?! Тия еднорози може и да са агресивни? Никой никога не ги е виждал! Освен на картинка, в учебниците.

Жирафас: Не се бой, важното е, че имаме разрешение да тръгнем. Не можем да стоим тук, при носорозите. Тук сме още по-загубени. Пък и се надявам, че Порос знае къде отиваме. Нали ще ни води.

Хипопотамус: (с умиление) Този Порос, той сигурно е много мъдър. Мъдър и умен… И красив…

Жирафас: (ядно) Глупости! Глупости! Той е доносник, не забравяй! И като всеки доносник сигурно е нисък, прикрит, ехиден, с крив нос и пъпчива кожа. И си потрива ръцете, защото му се потят. Порос е гад! Гадна мръсна гад!

Влиза Порос – красива млада жена с чаровна усмивка. В същото време, през което тя бута паравана, зад който вече са се изправили седналите дотогава Хипопотамус и Жирафас, се чува високоговорителят: „Носорози! Носорози!“ Порос не му обръща внимание – свикнала е със звука, с грациозен жест сяда на пейката и кръстосва крака. Двамата застават от двете ѝ страни и я гледат втренчено, както се казва, с увиснала челюст.

Порос: (подчертано самоуверено) Здравейте, момчета! Май при вас ме изпратиха. Нали вие сте Хипупутамус и Жирафас?

Хипопотамус: (плахо, както при Носорого) Хипопотамус, не Хипупутамус. Аз съм Хипопотамус. Той е Жирафас.

Жирафас: (по-напето и с подозрение) Жирафас!

Порос: Хипопотамус, Хипупутамус – има ли значение? Каквото и да е името – то променя ли те? Ти си си ти… Симпатяга…

Хипопотамус: (обидено, но и с желание да направи впечатление) Ама как няма значение?! Как ще съм Хипупутамус с това наежено У и горе, и долу?! У като убиец, убийствена буква! Докато О – очарователна, обаятелна, омайна… Който ме нарича Хипупутамус, все едно ме нарича убиец и урод. Каквото името, такъв и човекът… Макар че аз и Хипопотамус не искам да съм, аз искам да съм водно конче. ВОднО кОнче (акцентира върху о-тата). Не речен кон – груб, дебел и късокрак, а водно конче, нежно и ефирно. Такъв, какъвто съм, не мога да свикна със себе си. Искам да се чувствам лек, лек, лек. Защото съм убеден, че съществуват множество реалности. И аз си избирам тази, която най-много ми допада. Нали затова съм тръгнал при еднорозите – да открия поне един, да погаля вълшебния му рог и да ми се изпълни желанието.

Порос: Ох, ох, страхотна компания сте вие двамата – единият не иска да бъде този, който е, а за другия ми казаха, че не знае дали изобщо е!

Хипопотамус и Жирафас: (учудени и в хор от двете страни на Порос, получавайки се по този начин нещо като стерео ефект) Че нали ние затова сме тръгнали да търсим еднорозите! Еднорозите изпълняват всякакви желания, трябва само да намерим девица, на чиито колене да склонят главата си и да погалим рога им. Щом погалиш рога им, еднорозите изпълнявали всяко твое желание. А ние сами знаем кое е най-добро за нас…

Жирафас: (изведнъж се сеща) Порос, ти девица ли си?

Порос: (троснато) Я не говори глупости!

Жирафас: Жалко! Значи трябва да намерим девица. Първо ще намерим еднорозите, после и девица. Надявам се с девицата да е по-лесно…

Порос: Ами да тръгваме тогава, че много ще трябва да търсим…

Хипопотамус и Жирафас: Води, Порос…

Порос става от пейката, хваща двамата под ръка и излизат. Но преди да излязат, отново се чува високоговорителят: „Носорози! Носорози!“

 

Действие 3: Някъде по пътя:

Порос и Хипопотамус

Действието се развива в съвсем различна от досегашната градска среда – някъде в гората, която е изпълнена със странни звуци – чуруликане на птички, шумолене на листа, пукот на съчки, ромолене на ручеи и малки рекички. Звуците обаче трябва да бъдат повече тайнствени, отколкото познати. Порос е седнала, облегнала се е на едно дърво, позата, която е заела, наподобява позата на Иван-Милевата „Селска Мадона“, с подвити под тялото крака, но – за разлика от нея, Порос няма толкова измъчено лице, по-скоро е загрижена и замислена. Наклонила е главата си наляво и все едно пее приспивна песен на легналия в скута ѝ Хипопотамус, който я гледа отдолу нагоре с неприкрито обожание. Тя държи с ръцете си главата му така, сякаш е новородено. Пролет е, като в хода на действието ще трябва да се сменят всичките четири годишни сезони. Двамата си говорят със симпатия, макар че Порос се въплъщава повече в ролята на учител, гуру, водач, докато Хипопотамус – на предан ученик и послушник.

Хипопотамус: Порос… Порос… Що за име?

Порос: Какво му е?

Хипопотамус: Подвежда. Не съответства…

Порос: Не съответства?!

Хипопотамус: Да.Като го чуеш, си представяш мъж. Приятелят ми чак те описа: хитър, дребен, с тясно лице и крив нос, потриващ ръчички и с бягащи очички… Неприятен, противен дори мъж. А ти си жена. И си толкова красива, толкова си красива! И как искам да те направя щастлива!

Порос: (гали го по косата с признателност и умиление) О, благодаря ти, Хипопотамус! Много мило! Но това описание само показва, че не бива за всичко да вярваш на приятеля си. Бъди по-уверен в себе си. Той е сбъркал, ти също, защото си наивен и за всичко му вярваш. И защото отдаваш твърде голямо значение на името.

Хипопотамус: Че как да не му отдавам? Каквото името, такъв и човекът! Едно е да си Хипопотамус, съвсем друго – Хипупутамус, нали се разбрахме!

Порос: Само ти си мислиш така, а всъщност няма никакво значение. Какво, ако се казвах Хермелина, щях ли да бъда по-красива? Или по-млада? (за да докаже твърдението си, започва да сменя най-различни маски върху лицето си, които вади зад гърба си – на стара жена, на млада жена, на мъж, на Арлекин, на крал, на шут, на Пулчинела, на носорог и т.н. Хипопотамус я гледа от скута ѝ с любопитство и възхищение) Ето – сега съм стара, но как ще ме назовеш? А сега съм носорог – носорог ли ще ми викаш? Под маската съм си все аз – млада и стройна, и, както сам каза, красива. Какво може да каже името за това дали съм влюбена или ревнива, дали съм разочарована или окрилена? (продължава да сменя маските) Какво може да каже приятелят ти Жирафас за мен, съдейки по името ми – добра ли съм, обичам ли поезията и музиката, или пък просто гледам тъпо в телевизора? Името няма значение, Хипопотамус, дори повече скрива, отколкото открива. Значение има единствено какъв си. А това не зависи от името. Името е само дума.

Хипопотамус: Но по името посрещат. Създават си представа за теб. Както Жирафас… И ако беше дошла като мъж, той щеше да ти повярва, че си мъж.

Порос: Това още веднъж показва, Хипопотамус, колко много лъже името. Можех да ви излъжа, но не го направих. Заради теб. Стори ми се гадно да те лъжа като те видях такъв романтичен и объркан. Все пак ти си прекалено чувствителен. А аз съм мила и жалостива, съчувствам ти, но каква представа ти създаде за мен Жирафас? Че съм подла и коварна. Излъга те той. Измами те. Нарочно ли? Не, просто много вярва на думите и на името. Не, мили мой Хипопотамус, не се доверявай на името, само на човека. Не съм ли с теб да търсим еднорозите? Не чуваш ли препускането им? (в далечината наистина се чува тропот на копита, дори леко процвилване). Думите са нищо, Хипопотамус, празна черупка, важни са делата. И аз съм по-добра от вас, защото съм тук не заради някакво вълшебно име, а заради вас, които сте истински. Е, малко и заради носорозите, но повече заради вас. Заради теб, Хипопотамусче, а не заради някакво измислено име (навежда се и го целува).

Хипопотамус: (уплашено я прегръща през шията) Ама няма ли еднорози?

Влиза Жирафас, силно разгневен, включително заради това, че двамата интимничат. Порос и Хипопотамус са смутени от ситуацията, в която ги е заварил, притеснени скачат почти едновременно – Хипопотамус почва да оправя дрехите си, Порос косата си. Жирафас се втурва към Хипопотамус, хваща го за ръката и го дърпа към себе си, за да го отдалечи от влиянието на Порос, което в течение на дългото пътуване става все по-силно.

Жирафас: Има, Хипопотамус, не я слушай! Разбира се, че има!

Порос: (обръща се към Жирафас, като все още оправя косата си) Не съм казала, че няма. Казвам само, че и двамата преследвате едно име, което сте си въобразили. Ала имената никога не са това, което са. Имената са винаги различни. Неочаквани. Други. И винаги по-малко от онова, което наричат. Няма име по-голямо от действителността… Чуваш Хипопотамус и си представяш някакъв грубиян, тромав и небрежен. А той е сладък (хваща Хипопотамус за ръката, дърпа го нежно към себе си и го целува).

Жирафас: (пуска Хипопотамус, когото все още държи, хваща Порос за раменете, обръща я към себе си и я разтърсва грубо) Как така различни? Или грешиш, или нарочно искаш да го заблудиш. Виж ме мен, Жирафас – аз съм си Жирафас и тук, когато говоря с теб, бях Жирафас и преди, когато говорех с Носорога, ще си бъда Жирафас и там, когато ще говоря с еднорозите.

Хипопотамус: (застава между двамата, за да предотврати евентуалната разпра) Да, Порос, наистина, той си е винаги Жирафас, нали заради това се чуди дали съществува…

Порос: (застава между двамата и говори почти опряна в лицето ту на единия, ту на другия) Не, Хипопотамус, той никога не е само Жирафас! Защото, ако беше само Жирафас, сега нямаше да гони еднорозите, щеше да си стои вкъщи. Човек никога не е само себе си, човек винаги е себе си плюс нещо друго. И някой друг. И му се налага да откликне на техния повик. Заради това ти, Жирафас, понеже си срещнал един друг, който е отказал да те признае за част от себе си, си тръгнал да доказваш, че те има. Защото те няма, когато си само ти без някого другиго. И знаеш ли още какво, Жирафас? Ти всъщност ме харесваш, ако и да се държиш дръпнато. И ме харесваш, защото те признавам за част от себе си. Както и Хипопотамус признавам за част от себе си. Него дори повече… Вие и двамата сега, в този момент сте част от мен. И ме правите да съществувам… Но и аз съм част от вас. И затова сега и вие съществувате.

Хипопотамус: (нежно я погалва по лицето) А когато нас ни няма, Порос? Кой те прави да съществуваш?

Порос: (обръща се към него) Как кой? Носорозите, естествено.

Хипопотамус: (разочаровано) Носорозите?

Порос: Да, носорозите. Ако ги нямаше носорозите, нямаше да има и Порос. Сега съм лека, несигурна, ефирна, защото съм с вас, които сте леки, несигурни и ефирни. Но когато съм с носорозите, съм стабилна, непоколебима и тежка, защото и те са стабилни, непоколебими и тежки, с наведени към земята глави, здраво стъпили на нея. Носорозите не сумтят, не се оплакват, сигурни са в себе си и в своята истина. В нищо не се съмняват, всичко им е ясно. Нямат раздвоения (поглежда към Хипопотамус), нямат колебания (поглежда към Жирафас), във всичко са категорични. Те са естествени. Може би ние сме противоестествените. Честно казано, понякога дори малко ми липсват…

Жирафас: Защото си станала като тях и си изгубила себе си. Ти никога не си само Порос, ти не можеш да бъдеш само Порос! Какво жалко съществувание…

Порос: Напротив! Точно като Порос плюс носорозите аз намирам себе си. Всякакви съмнения изчезват, не се питам коя съм, каква съм, каква искам да бъда. Всичко е пределно ясно – аз съм Порос, човек на носорозите. Точка.

Жирафас: Когато се сложи точка, животът свършва.

Порос: Когато се сложи точка, животът е безопасен.

В унисон с думите ѝ от гората се чуват призрачни шумове – скърцане на дървета, пукот на клони, шумолене на листа. И понеже гората е призрачна, чува се дори крясък на улулица – предвещаваща някакво нещастие… Тримата се скупчват, сгушват се един в друг с желание да се предпазят. Хипопотамус сякаш започва да разбира основанията на Порос, пита я:

Хипопотамус: (със съжаление в гласа) Затова ли им служиш, Порос?

Порос: Най-вече. Но и заради шанса да срещна човек като теб, Хипопотамус. Ала ти си бонус. Награда. А иначе, ако не служех на носорозите, щях да бъда като Жирафас – разколебана, несигурна, мятаща се като прашинка по вятъра, гонеща някаква химера, за която изобщо не съм убедена, че съществува. Погледни го сега колко е нервен, как непрекъснато трепери между нас двамата и се гърчи дали го има, или го няма. Човек трябва да служи, за да е стабилен. Служа, следователно съм. А Жирафас не служи. И не е…

Жирафас: (с презрение) Но си зависима! Несвободна!

Порос: Свобода ли? Свободата е несигурно удоволствие. Впрочем, тя дори не е и удоволствие, свободата е само несигурност. Несигурност и опасност.

За да покаже тази несигурност, Порос пуска Хипопотамус и Жирафас и заема позата на Свободата от известната картина Дьолакроа. Но вместо в порив напред, както е на платното, тя съзнателно и демонстративно изиграва клатушкане и люлеене, една показна нестабилност. Вследствие на което пада, но не може да се разбере дали отново нарочно или без да иска. Хипопотамус обаче се притеснява, втурва се и загрижено я вдига.

Хипопотамус: Удари ли се, Порос?

Порос: Не, добре съм, нищо ми няма, не се бой.

Хипопотамус: Слава Богу! Обаче аз се безпокоя и за друго: ако не си свободна, няма да си щастлива, Порос. А аз искам да те направя щастлива!

Порос: (категорична е) Че кой е казал, че свободата е щастие? Тъкмо обратното – свободата е нещастие. Най-голямото нещастие. Вижте – пусто е и празно, няма никой, само ние и някакви страшни звуци. Ако свободата беше щастие, тук щеше да гъмжи от хора, тръгнали да търсят еднорозите. Но няма никого. Всички са си у дома, при носорозите щастливи. А са щастливи, защото са сигурни. А вие не сте щастливи… Защото сте несигурни. А аз, Хипопотамус, искам ти да си щастлив! Двамата с теб да сме щастливи… Но ще бъдем щастливи едва когато се обвържем, аз и ти заедно завинаги. Едва тогава ще бъдем и сигурни… Сигурни и щастливи…

Жирафас: (уплашен е, че губи приятеля си и дърпа Хипопотамус към себе си, който се е сгушил доверчиво в Порос) Хипопотамус ще бъде щастлив, когато намерим еднорозите! Аз също!

Порос: И какъв е смисълът? Защо да търчи по някакви си там има ли ги-няма ли ги еднорози, за да е щастлив в бъдеще, когато може да е с мен и да е щастлив сега?! Твоите еднорози са плод единствено на твоето нещастно съзнание, което си въобразява, че хоп! – щом ги открие и веднага ще открие щастието. Пълна заблуда. Щастието е това, което имаш, не онова, което търсиш.

Жирафас: (със силно изразено несъгласие в гласа) Който търси, намира…

Порос: (със силно изразен скептицизъм) Но не винаги това, което търси…

Влизат Лупус и Вулпия. Действието в тази сцена вече се развива през лятото. Двамата са разтревожени, внасят суматоха, търчат по цялата сцена, крещят с пълно гърло: „Канис! Канис!“ Отначало не виждат Порос, Хипопотамус и Жирафас, но когато ги забелязват, отиват към тях устремно. Двете групи застават една срещу друга, леко наежени предвид мястото, на което се срещат – повече изпълнено с тревожни шумове, отколкото със спокойствие и безопасност. Като доказателство от гората отново идва крясък на улулица: „У-у-у!“ Той, по разбираеми вече причини, особено много стряска Хипопотамус, който – победен от уплахата си, първи не се стърпява и се обръща към новодошлите:

Хипопотамус: (уплашено) Ей! Вие пък кои сте?

Лупус: Аз съм Лупус.

Вулпия: Аз – Вулпия.

Порос: (като водач взема нещата в свои ръце) И какво търсите тук?

Лупус и Вулпия: (войнствено) Във всеки случай не вас.

Жирафас: (с надежда) Да не би еднорозите?

Лупус: (отново войнствено) Не, еднорозите не ни интересуват.

Жирафас: (възмутено) Как не ви интересуват?

Вулпия: Ами така. Можем да се забавляваме и без еднорози. Нямаме нужда от еднорози, за да ни е весело. Нито от носорози, нито от който и да е. От вас например. Освен от един – от нашия приятел Канис. Заради него сега не ни е весело, а тъжно – изгубихме го. Всъщност търсим Канис. Да сте го виждали?

Жирафас: (почти обидено) Не сме виждали никакъв Канис.

Лупус: (сърдито, почти готов да скочи на бой) Какво? Никаквец ли?

Жирафас: Не никаквец. Никакъв.

Лупус: Канис не е никакъв. Канис е Канис. Наш приятел. А щом ни е приятел, не може да е никакъв. А е най-някакъв (наежено) Ясен ли съм?

Порос: (умиротворително) Не сме го виждали. Къде го изгубихте?

Двете групи установяват, че не са страшни една за друга, приближават се и се скупчват. Лупус ще извади снимка на Канис, която показва, за да разбере дали все пак тримата не са го забелязали някъде по пътя. Времето по време на действието, е жарко и горещо – ясно се усеща жегата, която може да бъде изобразена с едно по-силно светеща лампа. Потят се всички. Често-често изтриват челата си я с кърпа, я направо с ръкава си…

Лупус: На около 100-ина метра по-нагоре. Бяхме тримата, ловувахме, забавлявахме се, смеехме се…

…изпреварва въпроса на Жирафас и Хипопотамус дали не са ловували еднорози…

Лупус: …Не, не еднорози, зайци (обръща се към Жирафас и Хипопотамус, за да им обясни) – зайците са двоухи и бързокраки, нямат рог, нито рога (сега отново обяснява на Порос), когато Канис изведнъж изчезна. Ето, това е Канис (показва снимката му) – верен приятел (всички се скупчват около фотоса, за да видят образа по-добре, начинът, по-който го правят, прилича много на скупчването на тълпата в картината на Йеронимус Бош „Носенето на Кръста“ – лицата са плътно едно до друго, почти се докосват, като, разбира се, тези на героите не са толкова уродливи). С Вулпия се тревожим, че ще се изгуби. Той не познава гората много добре. Без нас е като без очи. Винаги всичко сме правили тримата, почти никога не сме се делили. Досега…

Хипопотамус: Да не е тръгнал да търси еднорозите?

Жирафас: Да не би да знае къде са?

Порос: Да не е избягал нарочно?

В този момент се чува далечно, но бързо приближаващо се пръхтене на див звяр, тропот и продължителен рев. Четиримата – Жирафас, Хипопотамус, Вулпия и Канис се втурват към четирите краища на сцената като се редуват да проверяват щателно всяка от страните ѝ, докато не я обиколят цялата – всеки с надеждата, че ще намери каквото търси – Жирафас и Хипопотамус еднорозите, Вулпия и Лупус – приятеля си Канис. Тропотът обаче отминава и заглъхва някъде в далечината, четиримата разочаровани се връщат при Порос. Тя стои в центъра на сцената, докато останалите герои сядат около нея на предварително подготвени столове. Добре е столовете да са подредени в кръг, сякаш четиримата са участници в психотерапевтична тренинг група, а Порос е техният треньор. Тя държи снимката на Канис в ръката си, която Лупус е захвърлил в нетърпеливия си устрем. Докато четиримата се щурат по сцената, тя я е вдигнала от земята, където той небрежно я е изоставил и я е разгледала много внимателно и обстойно. Когато в кръга трябва да говори някой измежду Лупус или Вулпия, той/тя става от стола, придвижва се към центъра до Порос, взема снимката на Канис и изрича репликите си. Порос от своя страна през цялото време стои права.

Жирафас и Хипопотамус: (разочаровано) Не бяха еднорозите…

Вулпия и Лупус: (разочаровано) Не беше Канис…

Жирафас: При този страховит шум си помислих, че такъв може да вдигнат само еднорозите…

Хипопотамус: И аз.

Вулпия: Надявах се да е Канис. Че нарочно вдига силен шум, за да го чуем.

Лупус: И аз.

Порос: Много прах вдигнахте. Като че ли не знаете, че не всеки шум означава, че нещо има. Понякога се вдига много шум за нищо. За да се отвлече вниманието. Та в тази връзка: кажи ми, Вулпия, нарочно ли избяга Канис?

Вулпия: (става от стола, приближава се към центъра на кръга, където е Порос, взема снимката на Канис, гледа я продължително и чак тогава отговаря) Защо да бяга нарочно? Да търси като тия двамата еднорозите? За какво са му на Канис еднорози? Той никога не се е интересувал от тях. Ние му бяхме достатъчни. Приятели сме, откакто се помним. Направо семейство…

Порос: (права в центъра на кръга) Знам ли? Понякога на човек му идва да се махне от семейството колкото се може по-далеч. Никой не може да те нарани по-силно от някой близък. Слабите ти места са му открити като на длан. Ако се е уплашил, че може да го нараните, нищо чудно, че е решил да се махне… А може и да сте му омръзнали. Все едни и същи физиономии – това писва…

Лупус и Вулпия: (стават нервно от столовете си, приближават се към центъра на кръга, където е Порос, вземат снимката на Канис, гледат я, замислят се продължително) Ако е имало такова нещо, не ни го е показал. Напротив, през повечето време беше весел. Вярно, понякога изпадаше в странни настроения, тъжни. Понякога го обземаше една такава тревога, която не можеше да се определи. Но сега не. Нищо не усетихме. (отново сядат)

Порос: Че нали сте ловували? Не сте усещали него, а зайците. Те са ви били по-важни. Точно така, за да стигне до това състояние, по всяка вероятност преди това е имал криза, изпаднал е в лудост. А вие сте го забравили… И зарязали…

Лупус: (придвижва се към центъра) Вярно. В един момент напълно забравих за него. (остава там)

Вулпия: (и тя се придвижва към центъра) И аз. Дали не се е обидил? (също остава там)

Лупус: Възможно е. Знаеш го какъв е деликатен. Все пак е прекалено чувствителен. Все дърдореше, че не му обръщаме достатъчно внимание. Не можех да го понасям в тия моменти. Особено мен укоряваше. Просто ужас! Сякаш се срамуваше, че ми е приятел. А после се затваряше. Ама аз си мислех, че ще му мине както всеки път. Бяхме тримата, това ми стигаше…

Порос: (задава въпросите като истински професионален психолог) Тримата заедно или тримата всеки за себе си? Спомнете си, важно е! Ние тук също сме уж трима (посочва себе си, Жирафас и Хипопотамус), но аз съм си все сама.

Хипопотамус: (влюбено, скачайки от стола) Не си сама, Порос, аз съм с теб.

Жирафас: (не става, ядно към Хипопотамус) Ти може да си, но аз не съм!

Лупус: Ами като че ли той за себе си, а ние двамата заедно, Вулпия и аз. Канис все беше трети. Макар че сега като се замисля… Вулпия (обръща се към Вулпия трескаво, сякаш е направил внезапно откритие), той май беше влюбен в теб! А ти все го пренебрегваше. Никога не отговори на чувствата му! С кого ли не беше, само с него не!

Вулпия: (взема снимката на Канис и почти я навира в лицето на Лупус) Глупости! Глупости! Не е вярно. Гледай колко си бил сляп! Той обича теб, не мен!

Лупус: Мен?! (на Жирафас и Хипопотамус им става интересно и двамата се придвижват към другите трима в центъра на кръга; петимата са като в първоначалното положение, когато разглеждаха снимката на Канис)

Вулпия: Теб, ами! Изпиваше те с поглед. Непрестанно искаше да ти се хареса. Правеше се, че обича лова, защото ти го обичаш. А всъщност най-хубаво му беше вкъщи. Заедно тримата да се забавляваме. Да готвим, да правим вечери, да разговаряме. А колко щастлив беше, когато аз не можех да дойда и бяхте само двамата! Все ме питаше: „Ще дойдеш ли?“ И като кажех не, усещах радостта в неговото „Жалко!“ Ти защо мислиш, че скиташе по тия пущинаци? Заради теб. Той може би затова е избягал – да намери себе си… Далеч от теб.

Жирафас: (на себе си) Май и на него само еднорозите могат да помогнат…

Порос: О-о-о, я стига! Не ми стигат тия двамата с разклатената идентичност, че сега и трети… Пък и човек където и да избяга, не може да избяга от себе си.

Вулпия: Така е. Но може да избяга от този, в присъствието на който не е на себе си. Вероятно Канис това е направил. А жалко! Поне на мен можеше да каже. Макар че той си беше потаен, не споделяше много. Разбирам го, дошло му е до гуша това безразличие. Но въпреки това се притеснявам, страх ме е да не извърши нещо необмислено. Не би трябвало да го допуснем, Лупус.

Лупус: Как? Продължаваме да го търсим?

Вулпия: Разбира се! Но не съм сигурна дали когато го намерим, няма пак да избяга. Изглежда повече не може да издържа.

Лупус: (обръща се гневно към Вулпия) Ама всичко ли трябва да ти се обяснява? Като го намерим, ще го задържим насила! Ако искате, елате и вие тримата! (обръща се към Порос, Хипопотамус и Жирафас)

Порос, Жирафас и Хипопотамус енергично клатят глава и ръкомахат в знак на отрицание. Имат си по-важна работа от Канис – еднорозите…

Вулпия: (възмутена и настървена от предложението на Лупус) Насила? Ти само това знаеш – насила! Истинско безумие!

Лупус: Ако трябва и насила! Защото след това, което ми каза, се чувствам виновен, а не искам. Искам да съм си невинен.

Порос: (хваща четиримата един по един и ги разпределя по столовете на предишните им места, след което си възвръща професионалния психологически тон) Трябва да ви кажа, че никой не е невинен. Невинни няма, всички сме виновни.

Лупус: Заради какво?

Порос: Заради това, че съществуваме. Щом съществуваш, значи си виновен. Може би само Жирафас не е виновен, защото не знае дали съществува. Но намери ли еднорозите, и той ще стане виновен.

Жирафас: (нахакано) Няма! Дори и да ги намеря, ще си остана невинен.

Порос: Няма, ама има! Щом ги намериш, веднага ще те загризе вина. Никой никъде никога не може да избяга от вината си. Дори да бяга бързо като Канис.

Лупус и Вулпия: И какво да правим тогава?

Порос: Ами изправете се, намерете го и споделете вината! След като не сте били изцяло заедно в забавленията, поне бъдете изцяло заедно във вината. Пък и три вини са по-малко от една.

Докато Лупус и Вулпия стават от столовете си и излизат от кръга и сцената с викове „Канис!“, „Канис!“, Хипопотамус също става и отива при Порос заинтригуван. Хваща я за дланите и я гледа в очите. Предано и влюбено. През това време Жирафас седи на стола си демонстративно неподвижен, кръстосал е ръце и крака.

Хипопотамус: Порос, три вини по-малка от една? Как така?

Порос: Така. Споделената вина е половин вина, а когато се разпредели между трима – вече е само 1/3 вина. А когато всички са виновни, никой не е виновен. В това е хитростта да си невинен – всички да са виновни…

Хипопотамус: Значи, ако не намерим еднорозите, ще сме виновни тримата?

Порос: Не, ако не намерим еднорозите, ще сте виновни само ти и Жирафас.

Когато Жирафас чува името си, става – сякаш абсолютно безразличен към разговора между Порос и Хипопотамус, и тръгва да се движи по краищата на сцената. Надига се на пръсти – търси еднорозите, но единственото, което достига до него, са далечните викове на Лупус и Вулпия.

Хипопотамус: А ти?

Порос: Аз не. Аз съм с носорозите. Засега…

Хипопотамус: И който е с носорозите, той няма вина?

Порос: Да, който е с носорозите, той няма вина.

Хипопотамус: Но нали преди малко каза, че всички сме виновни?

Жирафас продължава да търси еднорозите, но заедно с това започва и да надава ухо за разговора между Порос и Хипопотамус…

Порос: Да, всички сме виновни. Всички сме виновни пред носорозите. Винаги пред някого сме виновни. И този някой са носорозите. Което значи, че който е с носорозите, е невинен. Виновни са само тези, които не са с носорозите.

Тук в разговора се включва Жирафас.

Жирафас: Значи ние с Хипопотамус сме страшно много виновни, след като бягаме от носорозите и търсим еднорозите?

Порос: Да, вие сте виновни най-много. Защото явно се смятате за центъра на света, мислите си, че всичко, което се случва, ви засяга лично, че е насочено срещу вас! Затова си въобразявате, че когато намерите еднорозите, ще се отървете от носорозите. Че носорозите повече няма да ви трябват. Че еднорозите ще ви спасят. Грешка. Защото това кой е виновен и кой е невинен го решават носорозите, никой друг. Винаги е било така… А щом нещо е така, значи не може да бъде другояче. (с лека покруса в гласа) И никой досега не е успял да промени това положение на нещата, колкото и да се е опитвал…

Жирафас: (тихо,за да не го чуе Порос) Плюя аз на твоите носорози. Само да открия еднорозите и ще… (изведнъж се оживява, започва да скача въодушевено) Еднорозите, еднорозите, ето ги еднорозите!…

Хипопотамус: (и той крещи) Намерихме ги, намерихме ги!…

Двамата се прегръщат и започват лудешки да танцуват. През това време на сцената се появява Елениум. С два рога, не с един, както е известно. Сяда достолепно на един от столовете, който за предпочитане трябва да бъде като луксозно кресло и наблюдава с интерес танца на Жирафас и Хипопотамус. Сезонът вече се е сменил – от лято сме преминали към есен. Личи по шарената премяна на дърветата и по пляскането на криле – птиците заминават на юг, в гората все повече шумовете затихват…

Елениум: (влиза важно) Хей, какво става тук? Каква е тази врява?

Жирафас и Хипопотамус: (не му обръщат внимание, опиянени от успеха си) Еднорозите, еднорозите, намерихме еднорозите!…

Елениум: Еднорози ли? Не съм забелязал. Никой никога не е виждал еднорози по нашите места. Къде са?

Жирафас: Ами тук, видяхме ги през дърветата. Ей там (сочи с ръка в посоката, от която идва Елениум).

Елениум: (обръща главата си в посоката, която сочи Жирафас) Там ли? Ами че аз от там идвам, нищо не видях.

Жирафас и Хипопотамус: (започват да осъзнават горчивата истина, застават пред Елениум като виновни ученици, свели глави и гледащи встрани, повтарят позата на ученика от картината на Фьодор Решетников „Отново двойка“, докато Елениум ги гледа с укор) : Оттам?

Елениум: (авторитетно) Да, оттам. И нямаше никакви еднорози.

Хипопотамус: (тревожно) Да не би да сме видели вас?

Елениум: Възможно е. Аз също имам рог. Дори два. Два рога, защото съм благороден. Рогата са моят отличителен белег. И благородството. Всеки трябва да има отличителен белег. Защото по отличителния белег може да бъде класифициран. Апропо, какъв е вашият отличителен белег?

Жирафас: Ами-и-и, върлинест съм.

Елениум: Само това? Малко е, не стига за класифициране…

Порос междувременно също се е приближила до креслото, където седи Елениум, но, за разлика от Хипопотамус и Жирафас, не се държи като виновен ученик, а е самоуверена и невъзмутима. Походката ѝ е кръшна, личи си, че иска да впечатли новодошлия и да му вземе акъла.

Порос: (язвително, тъй като все повече е ядна на Жирафас заради това, че се опитва да откъсне Хипопотамус от нея) Не му стига, естествено, иначе не би хукнал да дири еднорозите…

Елениум: (забелязва Порос, гласът му става прелъстителен) А вашият, госпожице? Какъв е вашият отличителен белег?

Порос: Красива съм. И съм с носорозите.

Елениум: (става от стола с подчертано куртоазни движения и грациозно целува ръка на Порос, дори започва да сервилничи с явното желание да ѝ се хареса) О-о-о, това е много сериозно! Много-много сериозно! Приятно ми е, Елениум. Целувам ви ръка! Защо не ми го казахте по-рано? Носорозите са добър отличителен белег. Бих казал дори най-добрият. Идеален за класификация. Вие, изглежда, не сте като днешната младеж. Целувам ви ръка… (отново става от креслото и подчертано куртоазно ѝ целува ръка)

Хипопотамус: (наивно) Всеки ли трябва да има отличителен белег?

Елениум: Разбира се, младежо, иначе как ще се класифицираме? А без класификация ще се размесим, всичко ще се обърка и дори няма да знаем с кого общуваме. Ще си мислите например, че говорите с благородник, а той всъщност простак. Ще настъпи хаос, редът ще изчезне.(ужасено) Пффф!

Хипопотамус: (със съжаление) Аз нямам рога. И никой няма да ми ги сложи. Но съм пухкавичък. И според Порос симпатичен (Порос кимва в съгласие)…

Елениум: Не е достатъчно, трябва да се постараете повече. Особено пред Порос. Въобще, гледам ви вас двамата, някак несериозно се отнасяте, не отдавате на отличителните белези необходимото значение. Смятате се за мислители, а в разсъжденията ви няма никаква логика. Затова изглеждате някак некласифицирани – нито знаете кои сте, нито знаете какви сте, нито знаете дали изобщо сте… А аз като бивш учител обичам точните неща, тези, които са доказани научно, аз съм човек методичен, прецизен.

Жирафас: Че ние нали затова сме тръгнали да търсим еднорозите?

Елениум: Еднорозите ли? Защо еднорозите? Защо трябва сега да се занимаваме с животно, което не съществува?

Хипопотамус: Защото благодарение на тях ще стана такъв, какъвто искам.

Жирафас: Защото благодарение на тях ще стана съществуващ.

Жирафас и Хипопотамус: Защото те са:

Тук Жирафас и Хипопотамус ги „избива“ на мантра, започват да танцуват в транс около стола на Елениум, галейки го по главата (рогата) докато Порос изважда бамбукова свирка, за да озвучи танца им.

Жирафас: Финокожи…

Хипопотамус: …а не като носорозите дебелокожи.

Жирафас: Далногледи…

Хипопотамус: …а не като носорозите късогледи.

Жирафас: Красиви…

Хипопотамус: …а не като носорозите грозни.

Жирафас: Бели…

Хипопотамус: …а не като носорозите черни.

Жирафас: Грациозни…

Хипопотамус: …а не като носорозите тромави.

Жирафас: Прекрасни…

Хипопотамус: …а не като носорозите безобразни.

Жирафас: Лъчезарни…

Хипопотамус: …а не като носорозите намръщени.

Жирафас: Сияйни…

Хипопотамус: …а не като носорозите помръкнали.

Жирафас: Великолепни…

Хипопотамус: …а не като носорозите невзрачни.

Жирафас: Гледащи звездите…

Хипопотамус: …а не като носорозите калта.

Жирафас: Чувствителни…

Хипопотамус: …а не като носорозите груби.

Жирафас: Искрени…

Хипопотамус: …а не като носорозите лъжливи.

Жирафас: Миролюбиви…

Хипопотамус: …а не като носорозите агресивни.

Жирафас: Учтиви…

Хипопотамус: …а не като носорозите невъзпитани.

Жирафас: Добри…

Хипопотамус: …а не като носорозите зли.

Жирафас: Милостиви…

Хипопотамус: …а не като носорозите жестоки.

Жирафас: Благовестни…

Хипопотамус: …а не като носорозите зловещи.

Жирафас: Вълшебни…

Хипопотамус: …а не като носорозите обикновени.

Порос: (прекъсва свиренето, тъй като забелязва, че двамата все повече се екзалтират) И мечта красива, а не като носорозите реалност (тихо) грозна.

Елениум: Да, момчета, слезте на земята, огледайте се около себе си и вижте красотата и благородството. Понякога те са само на една ръка разстояние, стига да имате очи да ги видите, уши да ги чуете и сетива да ги усетите…

Жирафас: Красота?

Хипопотамус: Благородство?

Елениум: (самодоволно се изправя) Да, до вас съм. Аз съм, Елениум. Свестен човек, който стои здраво на четирите си крака.

Жирафас и Хипопотамус си възвръщат предишния мантрообразен стил, но сега към тях се присъединява и Порос. Тримата танцуват около Елениум.

Жирафас: Но твоят рог вълшебен ли е?

Хипопотамус: И те девиците обичат ли?

Жирафас: И легендите те пеят ли?

Хипопотамус: И митовете те разказват ли?

Жирафас: И алхимиците боготворят ли?

Хипопотамус: И шутове пред теб немеят ли?

Жирафас: И светци на теб се кланят ли?

Хипопотамус: И пилигримите те търсят ли?

Порос се пуска от „хорото“, докато Жирафас и Хипопотамус застават вече много по-самоуверено, дори предизвикателно пред Елениум (който отново е седнал в креслото. Освен това негово „горделиво“ ставане, той става и когато целува на Порос ръката, през останалото време седи с важничене в креслото) и го сочат обвинително и презрително с пръст.

Жирафас и Хипопотамус: (с презрение) Не, не си ти този, Елениум, не си. Елен си ти обикновен, макар на думи благороден…

Елениум: (сърдито) Не съм, вярно е. Но съм стабилен, достолепен и здраво стъпвам на земята. Вдъхвам доверие, не случайно ми е поверен за класификация този район. Лично носорозите ми го повериха. А най-много струва онзи, който изпълнява дълга си. Дълга си на служещ например…

Порос: (малко неприятно изненадана) О, значи сме колеги?

Елениум: (отново куртоазничи прелъстително) Да, млада госпожице, много ми е приятно, че сме колеги с вас. Още от началото бяхме колеги с вас. Целувам ви ръка (става от креслото и галантно целува ръката на Порос).

Порос: (обяснява) Имам задача да придружавам тези двамата докато търсят еднорози. И като ги намерят, да докладвам. Трябва да им се признае, упорити са, не се отказват… Винаги намират време. Сантиментални чудаци…

Елениум: Е, тук упоритостта няма да им помогне. Както вече казах, тук не съм виждал еднорози. Никога не съм виждал подобно нещо! Може би по-нататък, в блатата наоколо. Според моята класификация тук сме само двурози, еднорози няма. Не се учудвам: сигурен съм, че еднорозите се срамуват да идват тук, защото се чувстват малоценни. Аз струвам не по-малко от тях. И дори, без излишна скромност, струвам малко повече. И те биха се чувствали неудобно сред класифицирани и благородни двурози като мен.

Жирафас: Благороден, неблагороден – не ми трябваш! Си ми безполезен!

Хипопотамус: И на мен!

Двамата демонстративно му обръщат гръб, докато Порос заявява:

Порос: Но на мен бяхте полезен. Радвам се, че ви срещнах такъв двурог, благороден и класифициран… (многозначително) Упътихте ме…

Елениум: И аз, млада госпожице. Целувам ви ръка. (става от креслото и ѝ целува ръка, но този път повече не сяда, а говори на Порос, същевременно опитвайки се да я прегърне) Срещата с вас ми беше много приятна. А с тия двамата не. Техен отличителен белег е хвърчането в облаците и гоненето на Михаля, а това не може да достави радост на земен, достолепен и благороден човек като мен. Дръжте ги изкъсо, защото точно такива като тях мъглоперковци вършат най-големите поразии. Работата е там, че всъщност никой от тях двамата няма нито един точен и обективен аргумент. Смятат, че всичко, което правят, е за добро, а накрая излиза хаос и безредие. А тук, в моя участък, държа специално да отбележа, аз поддържам образцов ред. Всичко е класифицирано и подредено – от корена на това дребно цветенце (навежда се и откъсва едно цветенце, което подарява на Порос) до върха на блестящия ми благороден ляв рог (пипа се с лявата си ръка по върха на своя рог). Първо реда и класификацията, после всичко останало… (излиза)

Жирафас: (апострофира го нервно) Първо еднорозите, а след тях ако ще и потоп, че да те завлече в ада с твоите класификации… Еднорозите са богове.

Тръгва трескаво да излиза, следват го прегърнати Хипопотамус и Порос.

 

Действие 4: В края на пътя

Порос, Хипопотамус и Жирафас

Действието се развива на поляна в гората. Стеле се призрачна мъгла… Вече е зима, има много сняг. Тишината е, както се казва, „оглушителна“ – никакъв шум от никъде. Тримата влизат един след друг – Порос държи Хипопотамус за ръка, той от своя страна държи Жирафас. Треперят от студ. Светлината е адски бяла. Когато стигат средата на сцената, тримата се пускат, Порос остава на място, а Жирафас и Хипопотамус тръгват да проучват местността. Движат се неуверено – нищо не им е познато, нищо тук не прилича на нещо, което да са срещали преди. Стъпват на пръсти, предпазливо правят малки крачки. Отново на два пъти се блъскат, както в началото, в желанието си да разберат къде са.

Хипопотамус: (след като за втори път се е сблъскал с Жирафас и е отскочил уплашено) Жирафас, това място е странно.

Жирафас: Да.

Хипопотамус: Усещам нещо магическо.

Жирафас: Да.

Хипопотамус: Жирафас, мислиш ли, че най-после стигнахме?

Жирафас: Мисля, че да.

Порос: (говори така, сякаш ѝ е известно нещо, което двамата не знаят и не подозират дори) Мисля, че може би.

Хипопотамус: (предпочита „ученото незнание“ на приятеля си) Жирафас?

Жирафас: Да. Стигнахме. Сега трябва само да чакаме.

Хипопотамус: Да чакаме еднорозите…

Жирафас: Нашите еднорози…

Хипопотамус: Които могат всичко…

Жирафас: Които правят всичко…

Хипопотамус: Които знаят всичко…

Жирафас:  Които са всичко… Те са богове…

Порос: (иска да ги предупреди) Хей, момчета, не се опиянявайте. Споделям вашите надежди, но все пак не се знае колко ще чакате. И кого ще дочакате…

Жирафас: (застава съвсем близо до Порос, почти диша в лицето ѝ) Но нали ти ни доведе тук?

Хипопотамус: (застава до Порос по същия начин, както Жирафас) Но нали ти ни доведе тук?

Порос: Да.

Жирафас: Нали заедно с теб вървяхме към еднорозите?

Хипопотамус: Нали заедно с теб вървяхме към еднорозите?

Порос: Да.

Жирафас: Нали ти ни каза, че най-вероятно са тук?

Хипопотамус: Нали ти ни каза, че най-вероятно са тук?

Порос: Да.

Жирафас: Тогава?

Хипопотамус: Тогава?

Порос: Тогава…

Тогава от призрачната мъгла се появяват носорозите от началото на пиесата, седят на същите бюра, на които седяха и тогава, само че без портретите, шкафовете с папки и другите канцеларски принадлежности и с още една разлика – облечени са в дълги до пода шлифери. Зад гърба им обаче е часовникът, който посочва същия час, 14, както в началото.

Носорого и Носорога: (заповедно, като в казарма) Жирафас и Хипупутамус!

Хипопотамус: (смело, пътят вече го е направил дързък) Хипопотамус съм.

Носорого и Носорога: Мълчете! Ще мълчите, когато говорите с нас! И ще отговаряте само когато ви питаме! Едносрично, с да или не. Вие ли сте?

Жирафас: Да, нали вече се…

Носорого и Носорога: Казахме да мълчите и да говорите едносрично!

Хипопотамус: Да.

Жирафас: Да.

Носорого и Носорога: Имате ли разрешителни да бъдете тук?

Хипопотамус: Ама нали вие ни ги…

Носорого и Носорога: Едносрично!

Жирафас: Да.

Хипопотамус: Да.

Носорого и Носорога: Донесете ги! По-бързо!

Жирафас и Хипопотамус се приближават почти на бегом до бюрата и показват разрешителните си. Носорого и Носорога внимателно ги разглеждат, обръщат ги, гледат печатите, написаното. През това време Хипопотамус и Жирафас пристъпват от крак на крак, неспокойни са. Порос от своя страна е избрала да се обърне с гръб, сякаш знае какво ще се случи.

Носорого: (обръща се към Носорога сякаш застаналите пред тях Жирафас и Хипопотамус не съществуват) Мисля, че всичко е наред.

Носорога: (по същия начин се обръща към Носорого) Да, нямат пропуски.

Носорого: Значи имат право?

Носорога: Да, документите им са в ред.

Носорого: Тоест изрядни са?

Носорога: Изрядни са.

Носорого и Носорога се изправят и свалят палтата си. Облечени са в лъщящи дрехи. Изпъчват се и изричат с тържествен тон, обръщайки се към Хипопотамус и Жирафас. Сега не грешат името на Хипопотамус.

Носорого и Носорога: Хипопотамус и Жирафас! Вие успяхте, поздравления! Намерихте еднорозите. Ето ни! Гледайте, такова нещо не се вижда всеки ден. Имате пълно право да ни се любувате!

Жирафас: Ама вие не сте еднорози!

Хипопотамус: Вие сте носорози, познавам ви!

Жирафас: Лъжци!

Хипопотамус: Самозванци!

Жирафас: Измамници!

Хипопотамус: Мошеници!

Порос: (жалостиво) Не, момчета, грешите. Това са еднорозите, други няма…

Хипопотамус и Жирафас: Отвратителни са!

Носорого: Ние сме еднорозите…

Носорога: И други еднорози няма.

Носорого: Ето доказателството, напълно логично (разгъва ритуално стар пожълтял пергамент и чете с тържествена патетика думите на Марко Поло – мото към пиесата): Въдят се тук също диви слонове и еднорози, не по-малки от слоновете, кожата им е като на бивол, а нозете – като на слон, по средата на челото си имат дебел черен рог; хапят с езика си, на езика си имат дълги бодли и с тях хапят…

Носорога: (също разгъва старинен пергамент и чете още по-патетично и тържествено) …Главата им е като на див глиган и винаги гледат в земята, живеят в калта и в блатата. На външен вид звяр безобразен. Не приличат по нищо на онова, което пишат за тях; едва ли ще се подчинят на девственица; изобщо не са това, което у нас разказват за тях.

Хипопотамус: Но това… Но това… Но това значи, че еднорози не съществуват!

Носорого и Носорога: Да, значи точно това. Еднорози не съществуват, съществуват само носорози.

Хипопотамус: (отчаяно) Носорози?! Носорози! Само носорози?! Боже мой, какъв ужас! (строполява се в безсъзнание)

Жирафас: (също така отчаяно) Носорози?! Носорози?! Само носорози?! Но това значи, че аз не съществувам! Че мен ме няма! (побягва по появилата се пътека, викайки) Няма ме… Няма ме… Няма ме… Няма ме… (излиза, из-зад кулисите се чува само отчаяните му и окаяни викове)

Порос: Няма го. Изчезна. Останаха само носорозите. Наистина ли нищо друго няма, освен носорозите? (разридава се и се хвърля върху Хипопотамус)

(първи) КРАЙ, песимистичен

 

Пиесата може да завърши и тук, но тъй като финалът е извънмерно песимистичен, предлагам също така и оптимистичен финал. Ето го:

Сцената потъмнява, светлината изчезва. Важно е да се създаде илюзията, че представлението е свършило. Може дори да се изчакат първите ръкопляскания на зрителите, когато изведнъж избликва ярка светлина – колкото се може по-жълта, слънчева, а на сцената с радостни и щастливи викове се втурват Лупус и Вулпия, носейки изображението на Канис. Изображението може да представлява нещо като японско самурайско знаме, каквито сме виждали във филма на Акира Куросова „Кагемуша, сянката на воина“ например. Носорого и Носорога са изчезнали, останали са само бюрата им, върху които Лупус и Вулпия скачат неистово и необуздано, след това ги преобръщат с каратистки ритници, свалят и „безвремевия“ часовник от стената и го стъпкват. През всичкото това време крещят с лудешка радост: „Намерихме го! Намерихме го! Намерихме Канис, нашия Канис! Нашият Канис! Намерихме го, намерихме го!“ Канис е изображението, което носят. От виковете им Порос се свестява, става, започва да вилнее с тях, взема изображението на Канис, размахва го като бунтовно знаме по сцената, рита бюрата, скача върху часовника. Цялата оргиастично-карнавална вакханалия Лупус, Вулпия и Канис (който – макар и изображение, активно участва) я продължават нататък в гората, докато Порос се втурва с радостни и възторжени викове към Хипопотамус.

 

Порос: Хипопотамус, ей, Хипопотамус, мили Хипопотамус, ставай! Ставай, чуваш ли! Ела да видиш, ела! Лупус и Вулпия намериха Канис, значи и ние ще намерим еднорозите! Ставай! Ставай, казвам ти, да намерим Жирафас и да търсим еднорозите!… Ще ги открием, все някъде ще ги открием, само стани!… Ставай, Хипопотамус, Хипопотамусче, мило мое водно конче, стани и тръгни!

Хипопотамус се свестява, става, с Порос се прегръщат и тръгват в посоката, в която преди малко е избягал полу-обезумелият Жирафас…

(втAAори) КРАЙ, оптимистичен

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s