Пиеси

МИТКО НОВКОВ АВТОР НА ПИЕСАТА-БАСНЯ „ЕДНОРОЗИ”

electr novkov portredt hubavmitko

Митко Новков

  1. Златното ви перо, с което се прочухте като критик с имидж, сега го топвате в абсурда, ще го изпоцапате, изпотрошите – Йонеско е това, Бекет е това, Мрожек е това, Крал Юбю е това… Изкусен и примрял от любознателност алхимик сте, написал на компютър театрална пиеса. Как ви сполетя тази беда?

– Бих казал – предизвикателно, сиреч беда желана, извикана и предизвикана! Хвърлената ръкавица беше обявеният от Благоевградския театър конкурс за абсурдистка пиеса „Носорог“, който беше преименуван впоследствие на „Наум Шопов“ (мир на праха му!), чиято кончина, за съжаление, ни сполетя точно по време на провеждането на състезанието. Грабна ме заглавието на конкурса – „Носорог“, заето от прочутата едноименна пиеса на Йонеско. И ме грабна не заради друго, а защото видях възможност да си поиграя с носорозите на Йонеско и с еднорозите на Марко Поло, който в един пасаж от своя „Милион“ разказва за носорозите (които той нарича еднорози), че били груби и злостни, въргаляли се в калта и изобщо, по язвителните думи на любопитния венецианец: „едва ли ще се подчинят на девственица“. И да, ха така, рекох си, ето шанс да се опитам да покажа как всички ние в своя крехък и уязвим живот непрекъснато търсим еднорози, а накрая все се нахакваме на носорози, които ни разказват играта. Ако не вярвате, огледайте се към днешните управленски висини – събрали са се там носорог до носорога, дебелокожи, тъпи, злобни и злостни; целите овъргаляни в кал и мръсотия, но пък с гордо навирени рога, сякаш са диадеми.

  1. Като критик и анализатор очаквахме всяка следваща ваша публикация, защото можете да защитавате тезите си класно. Защо ви е отсрещния бряг? Защо повдигате крачоли и преминавате вододела на литературните видове? Смятате ли, че сцената ни има нужда от вашата пиеса или се подадохте на творческата съблазън : „ няма добра съвременна пиеса – ще напиша такава”?

– Не, не бих казал, че няма добра съвременна българска пиеса, напротив: „Паякът“ на Йордан Славейков и Димитър Димитров е много стилен текст, „Извънземно“ на Иван Димитров също, да не говорим за Боян Папазов и Константин Илиев, които показват завидна творческа мощ. Съвсем наскоро, впрочем, гледах в Театъра на Българската армия пиесата „Да разлаеш кучетата“, постановка на Иван Урумов, автор на текста е Емил Атанасов (първото заглавие е „Ден за тричане“) – една пълна с хумор, със свеж поглед върху България в глобалния свят, с хем добродушно, но в същото време и дълбоко философско вглеждане в това какво ще рече да си българин в днешното време на размити планетарни граници. Да не говорим за драматургичните текстове на Георги Господинов, Пламен Дойнов, Елин Рахнев… Така че съвсем не това беше мотивът ми – няма пиеси, затова ти трябва да напишеш. Склони ме играта, склони ме възможността през едно противоречие уж малко да покажа други противоречия, вече големи. Ето защо не бих казал, че съм я писал чак за сцена, макар че ще ми бъде драго, ако някой режисьор я припознае за поставяне; че не съм имал и на ум (което изобщо не е достойнство, напротив!) сцената личи от забележката, която ми направиха за имената на героите – как щели да се изговарят, актьорите ще си изкълчат езика – нещо, върху което хич не се и бях замислял. Но пък се забавлявах, докато я пишех, правех си каламбури, всякакви шегички и сам си се радвах. И се надявам тази моя радост да личи в текста. А колкото до прекосяването на театралната река – о-хо-хо, вие нямате идея, а може и да имате, защото сте от същата кохорта, от която и аз, колко за мен театърът е онова изкуство, което ме привлича така, както светлината привлича пеперудите. И изобщо не се страхувам, че тази светлина може да ме изпепели – нека, само нека бъда изпепелен в театъра, другото е без значение, щастлив ще съм!

  1. Театърът ни, в смисъл режисьорите ни, не харесват много-много днешните български автори. Това подминаване се насажда като поведение още от НАТФИЗ, където почти всички учебни и изпитни  откъси са по преводни текстове – „нищо лошо” би казал непосветеният, така е донякъде, но лошото идва когато НАТФИЗ си остава в теб и като професионален режисьор, който вече с личния си репертоар се влива в националния. Ще се примирите ли, ако недай си боже пиесата ви, с нейните сияйни и гледащи звездите еднорози, бъде обгърната   с незабелязване, с мълчание?

– Честно казано, не зная дали това, за което говорите, е дело на НАТФИЗ, по-скоро е дълбока национална черта. Аз обичам да цитирам една сръбкиня, преводач от български, Ивана Стоичков, която на мой въпрос кое най-много ни различава от сърбите, отговори: „Вие не се обичате и не се харесвате! И понеже не се обичате и харесвате, неглижирате и изобщо не се интересувате от нещата, които правят вашите творци тук и сега, в този момент!“ Което е вярно не само за съвременната българска драматургия, вярно е и за съвременната българска литература (която, който ще да ми вярва, в момента е на такова високо ниво, че могат да ѝ дишат праха изявени литературни нации от световна величина като французите например), и за съвременното българско изобразително и въобще визуални изкуства, и за документалното ни кино, и за театъра ни (кому е известно, че в Пловдивския куклен театър цялата трупа заедно с режисьорката Веселка Кунчева, художничката Мариета Голомехова и композиторът Христо Намлиев правят уникални неща на световно равнище, спектакъла „Вграждане“, да речем?); важи и за музиката ни – един Георги Арнаудов например е композитор от световна величина, но това го знаят хора, които можеш да преброиш на пръстите на едната си ръка. Така че това е, според мен, причината – ние не харесваме себе си и понеже е трудно да си признаеш, че не се харесваш, че си кофти, мерзък, лош, неприятен, безстойностен, прехвърляш го върху другите и най-вече върху хората, които се опитват в едно наистина убого време за творчество въпреки всичко все пак да творят без да се предават и без да униват. В психоанализата това се нарича „проекция“. Проектираме недоволството от себе си, недоволствайки от българското изкуство. Но хората, които го правят, не могат да не го правят, защото иначе ще се взривят. Така че дори и нищо да не последва от пиесата ми в смисъл сценична реализация и т.н., няма да бъде чак толкова страшно и печално; страшното и печалното щеше да бъде, ако не я бях написал, защото щях да се пръсна. Слава Богу, сега съм цял и неразпръснат J, пиесата е написана, пък и тя все пак ще има свой самостоен живот – с младата режисьорка Тамара Янков и с един страхотен екип актьори ще я поставим в Радиотеатъра, пък после ще видим…

  1. Аз харесвам вашата пиеса-басня „Еднорози” и бих желала да бъда неин зрител на различни трактовки. Имате ли „видения” в кои театри, с кои режисьори, актьори, сценографи природата й би „живяла” най-добре?

– Е, не, това би било твърде нахално да посочвам – ти можеш, ти можеш, ти можеш, хайде какво чакаш! Тя е малко сложна, трябва или една много обиграна трупа, или пък изобщо необиграна, за да се впусне в това приключение с главата надолу. Ще видим, просто не е дошъл ред до там, но като му дойде, ще мислим и ще говорим. Във всеки случай това е проект, който не може да стъпи на платформата „независим театър“, за съжаление, ще трябва да се търси държавен театър. Казвам „за съжаление“ не защото подценявам държавните театри, а защото си давам сметка – твърде сложно ще бъде нейното поставяне, за да може след това с пътувания и т.н. да компенсира вложените енергия, средства, интелект, време…

  1. Добре дошли като автор на театрална драматургия на страниците на сп. „Театър”. При какви обстоятелства ще повторите?

– Аз вече повтарям, хареса ми. Но засега няма да казвам нищо. Изобщо – това в по-общ план, писането за сцена е сладко увлечение, това разглобяване на личността ти в различни герои, това разпадане на авторските Аз и цялост е нещо, което дълбоко ме привлича. Може би защото самият съм неспокойна душа, не мога да се занимавам само с едно нещо, трябва да тичам по различни писти, за да съм цял. С други думи, малко парадоксално звучни: колкото пò се разпадам на различни драматургични герои, толкова повече съм си Аз самият цял.

  1. Тревогите и надеждите ви за българския театър?

– Знаете ли, тук ще бъда малко по-провокативен: смятам, че ако сложим на кантар игралното кино и театъра, театърът е определено, поне според мен, по-българското изкуство. Дълго ще трябва да обяснявам това си мнение, може би ще го направя някога и някъде, но засега нека се задоволим само с твърдението. Затова оттук ако тръгнем, спокойно мога да заявя, че нямам тревоги за българския театър – той е различен и това е най-хубавото, което (му) се случва. Най-различни неща могат да се гледат, предназначени за най-различни вкусове и предпочитания и дори оплакванията, че, видите ли, залитал театърът ни по забавното и вулгарното чак, смятам за абсолютно безпочвени: каква е била старата атическа комедия, какво са били фарсовете и комедия дел арте, какво са представяли нашите предци-карагьозчии? Българският театър е жив, много жив и съм абсолютно сигурен, че той ще продължи да живее така плътно, защото, както казах, той много повече от всичко друго е българското изкуство, най-българското изкуство. Защото какво правят хъшовете в Букурещ? Театър. Какво са, ако щете, „Записките“ на Захари Стоянов и образа на Бенковски, който той описва там? Ами театър, а Бенковски е най-големият в известна степен български актьор. И неговата игра довежда свободата… И нека завърша със сентенция: театърът прави българите свободни.

                                                            Кева Апостолова

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s