Личности

АЛ  ПАЧИНО на Бродуей в класическата възстановка на Дейвид Мамет „Гленгари Глен Рос”

 

Al Pachino GLEN

Ал Пачино в „Гленгари Глен Рос”

Залозите в агенцията за недвижими имоти в Чикаго са абсурдно примамливи: 1-ва награда – нов „Кадилак”, 2-ра награда – набор от кухненски ножове, а 3-та награда – вашето уволнение! Пиесата на Мамет „Гленгари Рос”, отличена с наградите „Тони” и „Пулитцър” още преди тридисет години, разкрива американската мечта и аморалността, която практикуват финансовите посредници, за да се задържат на върха на пирамидата в ерата на „Рейгъномиката”. След като театърът „Шонфелд” на Бродуей „отвори вратите си за „Гленгари”, цената от 377 долара за билет се оказа може би най-фрапиращото нещо в постановка на лауреата на наградата „Тони” Даниел Съливън. Заглавието идва от два имота със съмнителна стойност, които брокерите се опитват да пробутат на свои невежи клиенти „ Гленгари  Хайландс” и „Глен Рос Фарс”. „Гленгари” проследява драмата на новоизпечен шеф на фирма, който подлива вода на по-възрастните брокери, за да облагодетелства младите. Самият Мамет работи в агенция за недвижимо имущество в Чикаго през 1969 г. и е свидетел на безмилостната конкурентна борба, която цари там. Той създава убийствен диалог като профанира жаргона на „финансовите акули”.

All pdchino 2

Ал Пачино в „Гленгари Глен Рос”

Звездният ореол на „Гленгари” подведе предколедно настроените зрители. Продажбите удариха космческия таван от $6 милиона. Но продукцията постави отново въпроса за качеството на Бродуейския репертоар. Най-новата пиеса на Мамет  „Анархист,” също играна на Бордуей и режисирана от самият него, закрива сезона си на 16 декември, само след 40 вяли представления. Ако тази пиеса идваше от неизвестен драматург нямаше да бъде допусната дори и до камерен театър в авангардните крила на Ийст Вилидж. С нахлуването на интердисциплинарните жанрове на пост- физическия пърформънс и пост-драматичния театър сякаш се наложиха нови естетически тенденции за „мета театър.” В момента се изгражда нов естетически вкус за синтетично, концептуално, силно-визуално, на места инсталационно изкуство, което постепенно ще измести натуралистичния реализъм в театъра и ще го замени с хипер-сугестивни продукции.

„Хипер-медийните експерименти завладяват световните сцени и създават ново търсене на провокативен и асоциативен театър”. Това е единственият отговор, който Пачино дава на вътрешен кръг журналисти, относно визията му за новия театър. Актьорът отказва да коментира повече. Причините са ясни. Отказва и интервю по повод възстановката „Гленгари” с известно смущение и вътрешно неудовлетвореност.

Вече четири десетилетия титанът на американското кино, продукт на Актьорското студио на Лий Страсбърг в Ню Йорк, е създал своята неповторима актьорска търговска марка – колоритна амалгама от силен драматизъм, небрежност и „неконтролирана овладяност”.

Интервю, в което актьорът дискутира въпроси за живота и изкуството с филмовата режисьорка  Джулиан Шнабел на чашка кафе:

ПАЧИНО: Прясно ли е кафето?

ШНАБЕЛ: Не знам колко е прясно, но е много горчиво…

ПАЧИНО: Ето ти захарницата, изсипи малко от кафето и ще видиш. Това е сицилианската рецепта за сладост…

ШНАБЕЛ: От къде си родом?

ПАЧИНО: Роден съм в Манхатън, израснах в Харлем и после се преместихме в южната част на Бронкс…

young-al-pacino-2

Ал Пачино като млад

ШНАБЕЛ: С какво се занимаваше баща ти?

ПАЧИНО: Бил е военен през Втората световна война. Получава образованието си във Военната академия. След войната става застрахователен агент. Не го познавам много добре. Разделили са се с майка ми. Отгледан съм от нея и родителите й. Трудно ми е да говоря за това. Предпочитам да го изиграя на екрана.

ШНАБЕЛ: Какво те подтикна да играеш? Защо го правиш?

ПАЧИНО: Правя го по необходимост, вътрешна потребност. Силно бях впечатлен от експерименталната дейност на „Ливинг Тиатър” през 60-те и после от „Оупън Тиатър”. Обожавах ерата на кафе-театъра, когато за една чаша кафе и парче кекс можеше да видиш истински театър от актьори, които събираха дарения в шапка, за да си купят обяд. Станах част от тези пътуващи трупи, играехме от сърце, печелехме трохи. Ходехме на прослушвания, само за да ни гледа някой, пред когото да играем, дори и журито беше публика за нас. Разбира се, никога не се надявах на роля. Актьорите никога не бива да се надяват на роли, защото разочарованието е потискащо. Трябва да си мислиш, че всяко нещо е някаква възможност, а прослушванията са възможност да бъдеш чут, дори и за три минутки. Понякога получавах незначителни роли, но ме увличаха, пасваха ми. Сега без прослушване получавам роли, които не винаги ми се играят. Но се заигравам пак. Няма как да видиш дали ролята ще стане само от едно четене.

ШНАБЕЛ: Да, сигурно трябва да минеш през своите грешки, но нека да поговорим за миговете, когато ролята просто се получава. Например, твоята роля като Тони Монтана в „Скарфейс”. Когато актьорът е готов да излезе от кожата си, за да го завладее ролята не е ли изтощително?

ПАЧИНО: Да, когато играеш подобна роля трябва да намериш нещо в живота, на което да се опреш. Бях много влюбен тогава, това ме спаси. Не знам дали щях да оцелея без тази любов тогава. Дали беше случайност? Не знам. Просто беше животоспасяващо… Странно нали?

ШНАБЕЛ: Нека да минем от силната любов към насилието и омразата, от които произлязоха толкова много гангстерски филми  ( „Добри момчета”, „Състояние на милост”, „Ню Йоркският Крал”, „Кръстникът” и т.н.).

ПАЧИНО: Мисля че винаги е имало гангстерски филми. Бертолд Брехт е бил вдъхновяван от ранни гангстерски филми. Оригинално „Скарфейс” е възстановка на гангстерски филм от 30-те. Гледах филма, хареса ми и се залових за ролята на Тони Монтана. Има нещо легендарно в тази роля. Тя е като гангстерска басня. Тони е като Икар, който лети към слънцето и знае, че в стремежа си да го достигне, ще изгори. Но продължава…Това ме привлече в този герой, начинът по който флиртуваше със слънцето. Всеки се интересува от подземния, забранения свят, всеки иска да проникне в психологията на тези  нарушители на закона, на морала. Сега вече има преместване на фокуса…Правят се филми за хора, които се движат по матрицата на закона. Скучно, доста нерелефно, бих казал…

MCDSCAR EC035

Ал Пачино, 1983

ШНАБЕЛ: Защо избра киното?

ПАЧИНО: Бях много малък. Майка ми често ме водеше на кино след работа. Постоянно разигравах ролите пред дядо и баба и двете ми глухи лели, с които живях около година. Мисля че разиграването на героите беше най-прекия начин на комуникация с тях. Тогава посях първите семена, но едва когато пораснах осъзнах, че искам на бъда актьор.

ШНАБЕЛ: Дали защото се превъплъщаваш в много други?

ПАЧИНО: Да, донякъде всеки трябва да може да излиза от реалността си, тя е илюзорна, по-илюзорна от филмите. Когато ми попада силен текст в ръцете и имам възможност да интерпретирам автора, тогава се потапям в друга реалност, която е много по-осезаема и действителна от тази, в която сме се заблудили. После се влюбвам в текста и вече нищо повече не ме интересува, аз не съм аз, и същевременно пак съм аз.

ШНАБЕЛ: Това изкуство на превъплъщаването от заниманията ти с театър ли идва?

ПАЧИНО: Донякъде, в момента улавям тънкостите на киното, така както съм разгадал тънкостите на театъра. За мен театърът бе и бягство, и начин на живот. В театъра чувствам убежище, една равнина на общуване, чрез която се свързвам с всичко наоколо. Това усещане трудно се получава в киното. Там магията не е в мига, а в повторението, докато не се превърне в мантра, която те изкарва от тялото. Театърът ме заземява, чрез киното отлитам нанякъде, без да знам накъде.

al_pacino_2964451

Ал Пачино в живота

ШНАБЕЛ: На какво се дължи твоят успех на екрана?

ПАЧИНО: На това, че майка ми винаги ме насърчаваше, дори и когато правех бели, намираше начин да ме поучи насърчително, без да създава гузна съвест у мен. Това ме крепи и до ден днешен, създава ми чувство на вярност към мен самия.

ШНАБЕЛ: След отличаването ти с престижната награда за цялостно творчество стана ли по уверен в себе си.

ПАЧИНО: Винаги вярвам в себе си, когато имам професионална мотивация. Но за да си актьор ти трябва известна доза несигурност, неувереност. Държи те в температура на кипене. Не мисля да се пенсионирам, не разбирам как актьорите могат да се пенсионират. Бях чул, че Пол Нюман се пенсионира на 82 годишна възраст. Трябваше да му дам кислородна бутилка, какво би правил без този въздух? Всъщност, нямам право да съдя. Това е въпрос на личен избор, много личен…

 

ШНАБЕЛ: Не знаех нищо за личният ти живот. Ти си много скрит в това отношение, пазиш се от публични пространства.

ПАЧИНО: Превъплъщаването в даден герой е привидна илюзия. Мисля си, че когато научиш прекалено много от интимния живот на този герой илюзията се изпарява и внушението се загубва. Тогава навикът замества магията на превъплъщението, започва повторението на същата сцена всеки ден и текста се износва, само защото вече е станал толкова интимен, че се е превърнал в условен рефлекс. Тогава трябва отново да се върнем към източника, към първопричината, която ни е поставила в определена ситуация или момент. В същото време обичам да съм в компанията на хора. Но в кинопродукциите се налага понякога на отсъствам осем – девет  месеца. След това се завръщаш и динамиката на отношенията е вече друга. Хората вече не са заедно. Градът е вече друг, много по-автоматизиран, няма ги старите кафененца, в които се вдъхновявах за ролите си, когато бях в студиото на Страсбърг. Имаше атмосфера…

ШНАБЕЛ: На какво те научи Лий?

ПАЧИНО: На най-важното – на живот! И как да оцелявам и отстоявам идентичността си без да се нагаждам. Спомням си една вечер бях на откриването на „Вечер на 100-те звезди” с Лий. Беше пълно със знаменитости…от калибъра на Орсън Уелс…Лий ми прошепна: „Скъпи, накъдето и да се обърна виждам хора, които са устояли на инерцията, всички тук са оцелели, защото не са посегнали на най-съкровеното – своята реалност, своята идентичност.

ШНАБЕЛ: Това отнася ли се до героите ти също?

ПАЧИНО: Не, това се отнасяше за хората, които са запазили духа си. Да видиш толкова много оцелели и непроменени от матрицата, е обнадеждаваща картина…

alll pachino

Ал Пачино на улицата и почитател

ШНАБЕЛ: Отново играеш на Бродуей в „Гленгари Рос” на Мамет. Обнадеждаваща ли е картината там? Критиците са наточили перата си.

ПАЧИНО: Критиците винаги хулят или се подмазват, в зависимост от интересите си, а най-вече превръщат пиесите в картограма на егото си. За Бродуей, не знам…Само знам, че е място за срещи, за обмен, за човешко общуване. Дали е отживелица или поле на нови предизвикателства зависи от нас – публиката и актьорите, и вкусът който възпитаваме един в друг.

ШНАБЕЛ: Като вкусът на кафето?

ПАЧИНО: С една щипка захар, разбира се…

Джулиан Шнабел

Превод д-р Антония Катранджиева

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s