tete-a-tete

РУМЕН  УГРИНСКИ Акьор

Румен Угрински

 

Роден е на 25 януари 1969 г. в Благоевград. Завършва НАТФИЗ специалност актьорско майсторство за куклен театър при проф. Николина Георгиева. От 1994 г. е в трупата на Столичен куклен театър (СКТ).

– Какво е днес да си куклен актьор?

Чувствам се творец. Тъй като не умея да танцувам професионално, да рисувам професионално, да свиря професионално, така се изявявам творчески. Това е нещо, което винаги съм желал да правя и го правя с удоволствие. Професията ми ме зарежда и ме променя за добро, тя ми дава повече, отколкото ми взима. Аз се зареждам от публиката, надявам се и тя да се зарежда от моето изпълнение. Този двустранен процес не бих заменил с нищо друго. Да си куклен актьор днес е призвание, означава и да си добър педагог. Кукленият актьор трябва да умее повече, отколкото актьора в драматичния театър. И той умее повече. Нашата професионална подготовка още от НАТФИЗ ни учеше да оживяваме предмета. Това е нещото, с което искаме да заразим децата. То е по-сложно и по-отговорно. Едно е детето да гледа видео, друго е да дойде да види същата история на живо, да се потопи в този свят, да го създаде заедно с нас. Така кукленият актьор провокира въображението на детето.

Р. Угрински в „Едно приказно градче” по Маргарит Минков

– Как успявате да съчетавате в професионалната си кариера сатиричната телевизионна миниатюра, имам предвид участието ви в „Пълна лудница“, телевизионното шоу „Господари на ефира“ и кукления театър ?

Аз си харесвам професията и затова не ми е трудно. Мислех, че няма да ми остава време, че физически няма да издържа, пък дори и психически, това са различни жанрове, но телевизионните ми участия ме обогатяват като актьор. Благодарен съм на директора на нашия театър, че проявява разбиране, защото тук съм на щат.

Досега не съм имал някакви големи проблеми, съчетавал съм нещата. Ако се случат паралелно и двете – и „Господари на ефира“, и „Пълна лудница“, и репетиции – ми идва вповече. Но пак казвам – г-н Аргиропулос проявява изцяло разбиране  и не само той, и колегите ми и съм благодарен на всички за това разбиране. Така имам шанс да се изявявам и на други места.

И в тази връзка какво е за вас популярността, какво ви привлича повече – телевизията или театъра ? Или въпросът не стои така

 – Не, не стои така. Театърът си е театър. Той те зарежда. Телевизията наистина дава популярност, но като форма не те зарежда, няма го живият контакт с публиката, дори обратното. Телевизията те изтисква и изконсумира. Аз имам шанса да се зареждам наново в театъра и да оставам във форма.

– Има тенденция живият актьор да измества куклата, какво е нейното бъдеще ?

Отдавна кукленият театър не е това, което бяхме  свикнали да гледаме – класическия, актьорите да  не се виждат, а само кукли на параван, или някаква друга форма… Ето  в нашия театър отново се прави театър на сенките – „Картини от една изложба“ по музика на Мусоргски. Но имаме представления като „Приказка за скитника- крал“ по приказки на Карел Чапек, където актьорите се виждаме и играем с кукли от дърво, много ювелирно направени.

Р. Угрински (на преден план) в „Приказка за скитника – крал” по Карел Чапек

Бъдещето на куклата е многозначно, винаги ще я има, но съвсем не е задължително само тя да е на сцената. Ако някога е била единствена, то сега актьорът е равнопоставен неин партньор.

 – Какво ви дават учителите в живота ?

 – Те ми дадоха професията и хляба в ръцете. Те ме научиха на нещата, които винаги съм желал, чудел съм се дали мога да ги правя, те ме убедиха и доразвиха у мен тези качества. Човек, ако носи талант и има добри учители, няма какво повече да желае.

Аз имах късмета да попадна в много добър клас, при проф. Николина Георгиева. Научих се на много неща, „откраднах“ каквото мога. Моите преподаватели не само ме научиха, те от всичко правеха театър. Не бяха само предмети, а цели спектакли. Учителите ми дадоха самочувствието, че мога да правя театър, запалиха в мен желанието и развиха в мен умения и качества, дадоха ми един друг свят. Този, в който живеем е ясен, реален, те ми дадоха моята приказка. Там намирам моето спасение.

Вие сте в трупата на Столичен куклен театър от 1994 г. …

Това, че ме приеха веднага щом завърших НАТФИЗ, беше голяма чест за мене. Веднага започнах с главна роля – „Храбрият шивач“, едно представление на Яна Цанкова. Тук, в тази трупа, аз намерих съмишленици и приятели, получих сигурност. В този театър намерих потвърждение, че съм учил нещо в НАТФИЗ. Намерих професионалната си изява. Да правим това, което можем  най-добре -да разказваме приказки, да привлечем децата освен като зрители, но и  да участват в представлението и да творят заедно с нас. Това е много ценно, защото ще отдалечи децата от компютрите и телевизията. Все повече деца губят въображението си. Получават нещо сдъвкано наготово, остава само да го глътнат. За съжаление, дете без въображение, е половин дете. Малчуганите трябва да растат с фантазията си, с мечтите се, с въображението си.

Лилия Динова

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s