Гилдиите

СТАЙКО МУРДЖЕВ Режисьор

Стайко Мурджев

  1. … за театъра ни като поколение…
  1. С риск да прозвучи патетично – по-скоро съзнавам колко е важен театърът за мен. Струва ми се нахално и неадекватно да разглеждам себе си или група, към която принадлежа (формално или неформално), като важни за театъра. Театърът може без всеки от нас, сигурен съм в това.

Стайко Мурджев

  1.  … лабораторното за професионален продукт …
  1. Никога не съм разбирал израза „готово представление” в контекста на истинския, живия театър. Как може представлението да бъде „готово”? Звучи като смърт, продукт на „мъртвия театър” (по Питър Брук). Не вярвам и никога няма да повярвам, че представление, което е част от автентичен и динамичен процес, би могло да има финална точка, таван. За мен всяко представление, както и всяка репетиция, са части от един безкраен процес, безкраен в своята многовариантност, парадоксалност, непредсказуемост. Театралното живеене е лабораторно живеене, лаборатория, в която изследваш енергийните процеси, водещи до безкрайния низ от взривове, високи точки на кипене и ексцесии, които, силно вярвам, са истинските обекти на живото изкуство. Винаги ми е била интересна тази кардиограма, диаграмата на взривовете, чертаеща истинното, невторично живеене. Театралното представление е жив организъм, жива плът, динамично меняща се спрямо средата, времето и културния контекст, в който съществува. Не робувам на респекта и страха към случването с гръмко име „премиера”, размишлявам за него като за една от поредните фази, през които минава колективното ни изследване, моето и на актьорите. Изследване на сблъсъци и парадокси и търсенето на адекватните им изразни средства, който да им дадат кръв и плът, лице, достойно за среща със зрителя. А колкото до аплодисментите – колкото повече, толкова повече…

„Коварство и любов” от Шилер, реж. Ст. Мурджев, Театър „София”

  1. … в бедна държава – откривателства…
  1. Не мисля, че регионалният фактор и неговите специфики са причина за съвременното усещане за липса на откривателство в изкуството. Времето, в което живеем, е време на консумиране на вече създаденото, вече откритото. Като че ли епохата ни е белязана с доволството на наследника – толкова голямо, толкова мощно творческо, интелектуално наследство се съдържа в колективните ни несъзнавано и подсъзнавано, че вътре в себе си носим усещането за граничност, за достигнат лимит, за тотален връх в творческото откривателство и духовно създаване. И мисля си, това усещане за предел ни кара не да надграждаме вече достигнатото, а удобно, и някак самодоволно да се осланяме на него, и дори – да преяждаме с него… Не мисля, че има по-извратена времева отсечка за изкуството от Постмодернизма и неговите третични конструкции. Тъгувам по Романтизма, докато се опитвам да стоя изправен в бясната фуния на торнадото, наречено Постмодренизъм.

     4. … театър, който искате да правите…

  1. Силно вярвам, че театърът не е само резултат от умело усвоена дедукция, на базата, на която се съгражда интригуващ или не толкова интригуващ разказ. Вярвам в енергийния заряд, който седи под или над разказа, във енергията и невидимата сила, които правят една история притегателна. Истинска магия е да долавяш онези безименни вибрации, неясни движения, които те карат да поглъщаш историята, сякаш тя е твоята лична, интимна история. Това е енергийната мощ, достигната през общуването с най-главния – актьора. Жаден за театър ме прави именно това – предизвикателството да отприщиш мощната актьорска енергия, съдържаща във себе си всички стихии, разрушителни и съграждащи, които вдъхват душа, дават невидимия дух на мъртвата материя и сухия тезис. Този е театърът, за който мечтая – доброволното срещане на разума с подпраговото, здрависването на съзнаваното с несъзнаваното и актьори, които мечтаят за това. А такива актьори има, аз лично съм ги срещал.

Стоян Алексиев/Крал Лир

  1. … виновен пред учителите…
  1. Не изпитвам чувство за вина пред нито един от учителите си по театър. Чувството за вина е опасна болест, може да те доведе до невроза. Чувството за вина е старозаветен базис, вина поради грях, а възгордяването, самочувствието е грях. В този ред на мисли – не се чувствам виновен пред учителите си по театър, защото нямам грях към тях, а именно – не съм се възгордял пред тях. А ако това някога се случи, надявам се, че ще е първи учителят ми, който ще ме “свали на земята”.

„Еквус” от П. Шафър, реж. Ст. Мурджев, Младежки театър

      6 … изкуството подхранва, изхранва…

  1. По-скоро бих казал, че изкуството подхранва, изхранва, захранва мен. В прекия и преносен смисъл. И да не забравяме, че едно от многото значения на думата “art” е и “хитрост” …
  1. … чуждата намеса на други изкуства няма ли да навреди на душата на театъра…
  1. Нищо не би могло да съществува без контекста си. Жизнено важно за театъра е той да се случва в сегашното и сегашното да се случва в него. Не вярвам в твърдението, че нещо би могло да бъде “чуждо” на театъра, той е алчно изкуство, ако поиска нещо – без проблем си го присвоява и то става част от него. Искрено вярвам, така както вярвам и в демократичната идея, че театърът е едно от най-демократичните и отворени изкуства, за да бъде жив той трябва да се храни с изразните средства на времето. А изразните средства на нашето време са безбройни и, слава на Бога, театърът би намерил в себе си място за всяко едно от тях, стига да ги поиска. Който твърди, че в театъра няма място за изразните средства на времето, в което живее, то той е по-скоро поклонник на някакъв мумифициран спомен за театър, лежащ в мавзолея на изгубеното време.

      8. … тревогите и надеждите ви за себе си, за българския театър….

  1. Тревожно ми е, че все още не съумявам да изградя в себе си вътрешни защити срещу цинизма и преднамеранта жестокост спрямо изкуството, в което вярвам. Тревожи ме липсата на толерантност, замаскирана с интелектуална псевдо-правда, отстояваща някакъв неясен, но “по-добър“ театър. Надявам се да съумея да изградя в себе си вътрешни защити срещу цинизма и преднамерената жестокост спрямо изкуството, в което вярвам. Надявам се никога да не ми се наложи да жертвам сегашния, реалния, мой театър в името на някакъв неясен, но “по-добър” театър. Да се тревожа означава да се съмнявам, а ми се струва най-малкото глупаво да се съмняваш в театъра. Тревожа се и се надявам за себе си в театъра, съмнявам се и мисля, че така трябва да бъде.

К.А.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s