Личности

ПРОФ. НАДЕЖДА СЕЙКОВА

       

проф. Сейкова в дома си, София, 2016 г.                                                       

„На живите се дава правото на болка”

Искра Николова

 

За проф. Сейкова театърът е навлизане в дълбините на човекознанието. Тя дава израз на своето фино женско светоусещане в много постановки в столични и провинциални театри, ВИТИЗ (НАТФИЗ) и други учебни заведения, посрещани с подчертан интерес от публиката. Къде се крие тайната на нейните успехи? Може би в това, че е привърженичка на реалистичния тип театър или в уважението към автора, формулирано от нея така „Режисьорът трябва да изхожда от гледната точка на драматурга, за да заяви своята”. А може би се дължи на афинитета й към българската и световната класика, която съумява да осъвремени много внимателно? На акцента върху психологическата обосновка на образите или на качествата й на педагог, което ú позволява да работи добре с актьорите? Може би на всичко това взето заедно. Привърженик на психологичния реализъм и на поетичния театър (по нейното собствено определение) в едно мое интервю (сп.”Театър”, бр.5-6, 1995) проф. Сейкова споделя: ”В своята работа аз се лутам между истинския психологически реализъм и поезията на чувствата с тяхната изчистеност и стилизираност. Затова когато правя Шекспир, търся предимно театралната условност, поезия на чувствата, атрактивността. Докато в българската класика държа на по-големия реализъм на човешките взаимоотношения. Аз не мога да разкривам на сцената естетиката на грозното, на жестокостта. Приемам всякакъв вид театър, ако е издържан, но не мога да го правя…Обичам и изповядвам емоционалния театър и се опитвам да правя такъв театър. Може би затова моите представления имат публика и увличат зрителите”

проф. Надежда Сейкова представя в Столична библиотека книгите с пиеси на писателката Ирина Дякова, 2007 г.

проф. Сейкова на премиерата в НАТФИЗ на книгата си „Сцената на спомените”, 2009 г.

През  2016 година за първи път Съюзът на артистите даде награда „Икар” за педагогическа дейност  и  за изключителен принос към българския театър именно  на проф. Н. Сейкова. Предполагам, че 63-годишната ú педагогическа дейност е прецедент не само за България. През 2009 г. когато публикува автобиографичната си книга „Сцена на спомените”, Сейкова посочва, че по нейни изчисления във ВИТИЗ/НАТФИЗ е преподавала на 14 випуска и на около 250 студенти. След пенсионирането й в НАТФИЗ през 2002 г. (където от 1981 до 1987 г. е ректор), тя води курсове по актьорско майсторство в Югозападния университет – Благоевград, Свободния университет – Варна, Пловдивския университет  и в театралния колеж „Любен Гройс” в който  още продължава да преподава. По нейна преценка през 2016/2017 г. броят на студентите на които е преподавала през годините  е над 360. „Почти няма театър в България в който да няма мои студенти. Даже чух, че те самите  наричат себе си”сейковчета”, радват се когато работят заедно и се смятат за едно голямо семейство”. Тя си дава сметка, че работата със студентите  я възражда.”Студентите не ми даваха възможност да остарея във възгледите си и усещанията си за света. Трябваше да влеза в тяхното мислене, в тяхната съвременна чувствителност и заедно с това да им предам моите познания за света на театъра, моята житейска философия, естетика и морал”. Сред учениците й са известните актьори: Антоний Генов, Стефан Воронов, Христо Мутафчиев, Красимир Ранков, Мария Каварджикова, Нели Монеджикова, Янина Кашева, Ирини Жамбонас, Владимир Карамазов, Захари Бахаров, Руслан Мъйнов, Веселин Мезеклиев, Светослав Добрев и др. Красимир Ранков разказва за тайната на творческото дълголетие, което им разкрила проф. Сейкова: „Раздавай се напълно, с цялата си душа, докрай на публиката. Тя ще ти върне стократно изгубените сили. Изпитвай удоволствието от работата си и не се щади!” В едно свое писмо Янина Кашева е дала прекрасна характеристика на своята професорка : „…Надежда Сейкова е най-добрият педагог и професионалист, когото познавам. Тя е този режисьор, който може да накара всеки актьор да даде всичко от себе си. Тя не само ме търпя до последно, но ме накара да си повярвам. Това, което знам, го дължа на нея . Благодаря Ви, проф. Сейкова… за силата, която вляхте у мен, за вярата, която ми предадохте и затова, че направихте от мен личност със собствено аз”.

Премиера на книгите на проф. Надежда Сейкова ”Сцената на спомените” и на проф. д-р Искра Николова ”Страници и сцени”(Искра Николова получава за тази книга наградата „Икар” за 2009 г. на секцията на театроведите). На трибуната говори проф проф. Божидар Манов.Аулата на НАТФИЗ, 2009 г.

Имам щастието да познавам тази забележителна жена. Добих  представа за творческия ú натюрел, за апостолската ú мисия като един от създателите на съвременния  български театър, за чисто  човешките й качества и стойностната й система. Вероятно поради скромност, тя малко говореше за  дъщерите си Искра и Цветомира с които имаше за какво да се гордее. Съдбата ú нанесе жесток удар-само за три години тя изгуби и двете. През есента на 2016 и началото на 2017 г. проведох няколко срещи с проф. Сейкова, за които ще разкажа в настоящата публикация.         

 

Намираме се в дома на проф. Надежда Сейкова. Артистичната и уютна обстановка се допълва от две красиви котки, които ни посрещат заедно със стопанката на дома. „И двете са спомен от дъщерите ми. И те страдат заедно с мен”- споменава проф. Сейкова. Тя е отслабнала доста от последната ни среща, но е все така е изправена като струна. Черпи ме с ароматно кафе и вкусен щрудел, приготвен от нея самата. На стените по целия апартамент има скици и рисунки на малката ú дъщеря Цветомира, а на масата е стихосбирка на голямата ú дъщеря Искра. Проф. Сейкова ми показва две стихотворения, посветени на нея. Потресаващ е стихът ”На живите се дава правото на болка”. Искра е написала това стихотворение едва 20-годишна, сякаш предчувствайки ранната си смърт.

На Н.

Най-важно е да не загубиш себе си

сред чуждите лица и мисли.  

Да можеш да останеш винаги

обикновена и единствена.

 

И да не се боиш от сълзите

щом те са светли и дълбоки.

Защото е така: на живите

се пада правото на болка.

                                           1974

         Изминали  са четири години от смъртта на Искра и една година от смъртта на Цвети. През последната година самата Сейкова е преживяла много премеждия-блъснала я кола в резултат на което претърпяла две операции на крака. Освен това се е наложило да ú направят и две онкологични операции. „Ракът преследва нашето семейство. От него починаха зет ми, бившия ми съпруг и двете ми дъщери. Особено бързо и неочаквано се разви при Цвети. След две тежки операции за няма и месец си отиде”-споделя проф. Сейкова.

Във въведението на автобиографичната си книга пишете:”Най-малко съм разказала за най-скъпите си хора-за тези, без които нямаше да съм това, което съм. За семейството си. За своите две дъщери, с които ни свързва не само обич, но и духовна връзка. Но всичко изживяно с тях ми е толкова съкровено, че искам да го запазя за себе си”. Ще ни открехнете ли малко по този въпрос. Разкажете за дъщерите си, които също са дали своя принос в изкуството и културата.

– Още не мога да осъзная в себе си загубата като майка, въпреки че съм сигурна, че те до края на живота ми ще бъдат с мен. Дори с въображението си представям, че дъщеря ми Цветомира е съседната стая и продължава да си рисува филмчета, да си чете. Така и за Искра си мисля, че е горе на втория етаж, където живееше, и че всичко е както преди. Добре, че Искра направи записи на откъси от произведения от американската, западноевропейската и руската литература, изпълнени от мен, от нея и от малката ми дъщеря. Тези записи тя пускаше на лекциите пред студентите от ВИТИЗ на които преподаваше история на западноевропейската и американската литература. Правеше го с цел да ги провокира да четат повече. Тя си създаде такава методология на преподаване – пускаше записи на български език за 10-на минути и след това продължаваше с лекцията. Това беше най-интересната и оригинална част на поднасянето на материала. Имам много от тези записи, които ми топлят душата. Като ги слушам, все едно, че Искра и Цвети са при мен. Искра преподаваше  и английски език  в Художествената академия (знаеше английски, немски и френски). Завърши немска гимназия и английска филология. Превеждаше от английски и немски на български и от български на английски и немски. И другата ми дъщеря Цветомира, която завърши английска гимназия, превеждаше от английски език. И двете много си обичаха и съответно и тях ги обичаха студентите.  Цветомира беше доц. д-р по анимация в Нов български университет, а Искра–проф.

д-р в НАТФИЗ.

Разкажете още нещо за дъщерите си. Какви бяха по характер?

– И двете бяха много скромни и взискателни към себе си .Много четяха, знаеха езици. Искра обичаше да чете много философски книги, а Цветето се интересуваше от археология и природознание-растения, животни, които рисуваше. Искра дълго време беше преводач за лекарства. След това проф. Надя Андреева я покани за асистентка. В последствие защити доцентура, професура, докторантура. Цвети завърши във ВИТИЗ първия курс по анимационна режисура на проф. Тодор Динов. Три години  работи като аниматор в Лондон в студиото на Ричард Уилямс. Тя заведе още трима българи. Канеха я да остане, но тя се завърна в България. Другите тръгнаха по света. Искра я каниха в много университети – в Англия, в Литва и др. Тя отказа, защото беше убедена, че и в България трябва да има добри специалисти. И двете обичаха България и искаха да живеят и работят тук.

Спомням си за големия успех на съвместната премиера в аулата на НАТФИЗ на Вашата автобиографична книга „Сцената на спомените” и тази на дъщеря Ви Искра Николова „Страници и сцени”. И двете книги бяха с автор на кориците и художествено оформление от малката Ви дъщеря Цветомира Николова. Кои други книги дъщерите Ви са издали приживе и кои техни книги Вие издавате?

1

проф. д-р Искра Николова в дома си

– Искра има три книги, издадени преживе. Планираше да подготви философска книга за Дантевия „Ад” и за ада изобщо, но не успя да осъществи това си намерение.  След смъртта ú, аз и сестра й подготвихме и издадохме стихосбирката ú „Накъде след сто безветрия”- с автор на корицата и илюстрациите – Цвети. С Цвети планирахме да издадем и детските ú стихове, а Цвети да ги илюстрира. За съжаление болестта и смъртта не ú позволиха това.

доц. д-р Цветомира Николова с наградата „Златен ритон” за анимационен филм на 18-ти фестивал за късометражно кино-Пловдив 2007 за филма „А+Е” . Тя получава и наградата за анимация на СБФД за 2007 г.

Цветомира издаде книгата „Странната долинаприживе. След смъртта й открих голям брой рисунки и скици, които издадох в два албума. Заедно с едно много сложно мислене, тя запази детското в себе си. Тя има редица детски анимационни филми. Преди да влезе за операция предаде филма за слоницата Артайда („Новият живот на Артайда”) в който  експериментира със съчетаването на анимация и документално кино. Разглежда взаимоотношенията между животните и хората. Последният й филм е номиниран на фестивала на анимационните филми във Варна. Друг неин проект е свързан с идеята ú да създаде анимационни филми, по приспивни песни от цял свят от сайта „мама Лиза”. Цвети направи десет сценария (един по българска народна песен, а останалите по песни от други страни). От тях пет са готови, а два са в процес на работа.  Продуцентите искат да се направят всички. Цвети е илюстрирала и две детски книжки на Леда Милева.

От къде идва дарбата на Цвети за рисуване ?

Дарбата на Цвети идва от баща ми. Аз се опитвах да правя портрети. Имах два много сполучлив портрети на моите състуденти Вили Цанков и Ребека Майлер. Мисля, че по-късно им ги подарих.

В  нейния албум с рисунки и скици  виждам тази на писателя Георги Марков. Не е ли била много малка за да има лични спомени от него?

Георги Марков

И аз се изненадах . През 1968 г. работихме с Георги Марков по пиесата му „Ние котараците”, която трябваше да се постави в „Сълза и смях”. Покрай работата се сприятелихме. По това време имах болни бъбреци и известно време работихме в къщи. Когато всичко беше готово и предстоеше да се изготви декора, пиесата беше спряна негласно. Скоро след това Г. Марков замина за Италия. Работния екземпляр на пиесата, заедно с целия си архив подарих на НАТФИЗ. Тъжно ми е като си спомня за Георги Марков. Но да се върнем на скицата. Цвети е била 7-8 годишна по това време и след това не го е виждала на живо и въпреки това е направила добра скица. Ето какво е написала на самата скица „Спомням си Г. Марков как седеше на едно кресло в стаята на баба ми. Тогава съм била много малка и ми е чудно как имам визуален спомен от него. Сега, след толкова години, седя в Дома на киното и гледам филм за убийството му…” Открих и интересни скици на артисти като тази на учениците ми Мариан Бачев и Светослав Добрев, на Мариус Куркински, Мария Русалиева  и др. Цвети до последно рисуваше. Последните скици са направени в болницата. Същата година когато Цвети почина (авг.2015) аз отпуснах за 1 година степендии в Нов български университет на нейно име за 1,2 и 3 курс.

Мариус Куркински

В автобиографичната си книга говорите и за дейността си с Цвети в село Дрен.

След пенсионирането ми през 2002 г. се обадих на директора на селището за изоставени деца в с. Дрен. Предложих му веднъж седмично безвъзмездно да водя театрален кръжок. Той беше приятно изненадан и веднага се съгласи.  Дъщеря ми Цветомира се присъедини към мен . Една година ходихме с тяхна кола, когато идваха за продукти в София. Аз водех театъра, а Цвети им преподаваше английски и рисуване. Доставяхме голяма радост на тези  изстрадали деца.  Те чувстваха Цвети като свой връстник и дори ú се „качваха на главата”, а аз ги респектирах. Посрещаха ни още на входа на селището с цветя и ни придружаваха до залата в която репетирахме с по-големите.При работата си с децата използвах предимно играта за да ги доближа до театъра. В книгата си „Пътища към сцената и екрана” съм се спряла на този въпрос. Започнахме с детски игри за внимание, наблюдение, въображение и постепенно преминахме на сценки за животни, етюди с кукли, басни, детски приказки.  Няколко пъти ги водих на представления в Кукления театър и в  НАТФИЗ. Студенти от  театралния институт също ходиха в Дрен и изнасяха представления . Децата ги обявиха за свои приятели и не ги пускаха. За една година децата се промениха положително и в поведението си и във взаимоотношенията си. И при раздялата си с тях директорът сподели и за впечатленията на приемните майки, че децата са се променили към по-добро.

Мария Русалиева

Св. Добрев

12

Мариан Бачев

В бележките си към стихосбирката на Искра, издателката Валя Бояджиева говори за тяхното приятелство, възникнало в процеса на издаване на текстове, свързани с британския, немския и шотландския театър. „И през цялото време не съм подозирала, че зад ерудираната, високообразована и знаеща толкова много Искра, се крие поетеса с изключителна чувствителност”. Откъде идва и как се разви тази ú поетична дарба и защо дори нейна приятелка не знаела, че пише стихове?

Поетичната дарба на Идсра идва от баща ú – Никола Петров. Той още от ученик пишеше стихове. Работеше дълги години в телевизията като редактор и заемаше ръководна длъжност в студия „Екран”. Като дете и като студентка Искра пишеше стихове, после премина към писане на книги. Тя  написа текстове за песните, които ми бяха нужни за представленията.Освен това превеждаше и пишеше пиеси. Три от четирите ú пиеси са поставени в различни театри. Смяташе, че четвъртата ú пиеса, която между другото аз много харесвах, се нуждае от преработка. Може би някой ден ще издам нейните пиеси.

Разбрах, че брат Ви е  журналист.

Да, брат ми Веселин Сейков, още от малък пишеше добре и се проявяваше като интересен събеседник, надарен с богато въображение и жажда за пътешествия. Като ученик списваше училищен вестник. Той също обичаше да рисува. Завърши журналистика и дълги години беше репортер, редактор и главен редактор в  „Пресфото” на БТА. Работи в Индия близо 7 години  като кореспондент на БТА за Южна Азия. Беше главен  редактор на  сп. „Наука и техника”, както и  отговорен  редактор на седмичния бюлетин на БТА „Наука и техника”. Публикува две книги за Индия и Афганистан .

проф. Сейкова

Проф. Сейкова, Вие отлично познавате  българския бит и обичаи. Възпитавате такава любов и в студентите си, с които сте правили доста фолкорни спектакли. Откъде идват тези Ви познания,  след като сте градско чедо?

През ранните си детски години аз гостувах на баба и дядо в с. Дъбен. Основният източник на познанията върху селския бит е -майката на баща ми -баба Цана. Беше почти неграмотна- завършила само първо отделение и после родителите ú я спрели от училище, за да работи на нивата. Тази невероятна жена беше „акушерката” и „докторката” и „ветиринарката” на село Дъбен. Тя ме захрани с любов към българското. Научи ме на всички видове селски труд-да копая, да жъна, да участвам в гроздобера и в приготвянето на виното, да меся, да тъча на стан, да бия масло. Разбираше от билки и познаваше различните видове гъби. Докато събирахме гъби, тя ме запознаваше с различни буболечки, гущерчета, цветя, билки, птици и дървета, т.е. даваше ми първите уроци по ботаника и зоология. Когато ме приспиваше, баба ми разказваше много интересно и артистично  български народни приказки. Това беше любимото ми занимание с нея.  Като „акушерка” на селото ме водеше  на кръщенета и на други селски тържества, които ставаха на мегдана. Там се научих да играя хоро. Най-ранният ми детски спомен отново е свързан с нея. Вероятно тогава съм била двегодишна. Баба ме носеше на гърба си в цедило, когато ходеше за вода на чешмата или носеше храна на дядо, който пасеше добитъка. И на мен беше изтъкала едно малко цедилце в което аз слагах на гръб една парцалена кукла. И така вървеше- с кобилицата на едното рамо, аз на гърба й, а на моя гръб моята парцалена кукла. Беше силна и смела жена. Казват, че в размирни времена, когато дядо ми бил кмет на селото, тя го пазела с пушка в ръка.  Напоследък много често си мисля за нея . Дори в дадени моменти си разсъждавам какво би направила  тя на мое място.

Предишното интерю за сп. „Театър” ми дадохте през 1995 г. Много неща се промениха оттогава.

– Това, което се промени е, че преди винаги мислех за бъдещето- моето, на дъщерите ми, на моите студенти. Рядко се връщах в миналото. Сега живея с миналото, сега ме крепят спомените ми. Правя си равносметка. Какво е било и какво е стойностното, на кое цената е голяма и какво ще остане. Така става по-ясен смисълът на живота ни и грешките, които сме допуснали в него, но вече не можем да поправим.  Това връщане в миналото ни учи колко трябва да премислим, преди да вземем важни решения, а не да действаме спонтанно.

Скици и рисунки на Цветомира Николова в дома на проф. Сейкова, 2016 г.

Какви грешки отчитате лично за себе си?

– Една от грешките ми, които сега отчитам, е разводът ми. Поисках развод след 16 години брак. Вярвах, че любовта трябва да бъде вечна. И когато тя си отиде, реших, че децата не трябва да растат в семейство без любов между родителите му. Това е грешка на младостта. Бракът може да се запази и когато има уважение и разбителство. Ние запазихме добри приятелски отношения и след развода.

Друга грешка са спонтанните конфликти. Такива между колеги са много неприятни, защото пречат не само на взаимоотношенията, но и на работата. Аз не съм допускала много остри конфликти. Сега сме свидетели на страшни конфликти между родители и деца. И във видимите конфликти в парламента слушаме красиви думи и груби нападки, зад които прозират партийни и лични интереси.

А в исторически план? Вие сте били свидетел на много събития.

– Наскоро по „Хистори” гледах Хитлер. Била съм 6-годишна когато за първи път го видях на преглед и още тогава ми изглеждаше като луд човек и се чудех защо хората му вярват и вървят след него. Спомням си за  малките деца „орлета”, които  учеха да поздравяват с „Хайл Хитлер”. Когато започна войната и бомбардировките, слагахме черни хартии на прозорците в  Берковица и стояхме в тъмните стаи. Чувахме страшния рев на самолетите-„крепости”, които прелитаха към София. В столицата и в някои други градове загинаха много хора и бяха разрушени ценни сгради и жилища.

Задавам си въпроса, кое подвежда като хипноза толкова хора да се убиват един друг и защо? След Хитлер, макар и доста по-късно, узнахме за злодействата на Сталин и неговия режим. И сега слушаме  всеки ден по новините за терористични актове, за нови войни и сражения, за бежанци и умиращи от глад деца. Как да спрем злото? Не можем да се разберем помежду си, а отиваме към Апокалипсис.

Каква е ролята на изкуството за облагородяване на човешките взаимоотношения?

– Изкуството ни учи как да намерим пътя към човещината и красотата. За съжаление то е изоставено в глуха улица. Не се оценява и подпомага достатъчно. Дава се път на шоуто и безкусицата с цел печалба.

Какви постановки сте правили напоследък?

Последната ми постановка в държавен театър беще „Дванайсета нощ” във Враца . След това поставих „Напразните усилия на любовта” в частния театър на Милена Червенкова. А сега направих пак Шекспир-„Сън в лятна нощ” за дипломния спектатъл на студентите от колежа „Любен Гройс”. В същия колеж през миналата учебна година поставих фолклорен спектакъл, който много се хареса. Трябва да отбележа, че в колежа „Любен Гройс”, моята бивша студентка и асистентка, създател и ръководител на колежа-проф. Елена Баева е събрала за преподаватели доста от педагозите на ВИТИЗ, както и изтъкнати артисти и специалисти.  Вчера (9 март 2017 г.) имаше много вълнуващо честване годишнина на Любен Гройс. Съпругата му-актрисата Гергана Кофарджиева и редица изтъкнати творци и негови приятели говориха за него. Студенти четоха негови стихове Особено ме впечатли един негов стих, който звучи като послание,  че човекът трябва бъде „тих, добър и мъдър”

В какво намирате смисъла на живота си?

– Успокоявам се, че животът ми не е минал напразно. Щастлива съм, че имам много ученици, сега артисти, режисьори, педагози. Предала съм им любовта към театъра, към зрителя и към хората изобщо. Непрекъснато ми се обаждат мои ученици и артисти с които съм работила в различни постановки. Това ме успокоява в тежките моменти.

Създадах и възпитах две умни и талантливи дъщери, които за съжаление си отидоха рано.  Вярвам че, те оставиха след себе си ярки следи.

                                                           АСЯ  ДЕРТЛИЕВА

(Скиците са на Цветомира Николова )

 

 

 

 

Advertisements

3 thoughts on “ПРОФ. НАДЕЖДА СЕЙКОВА

  1. Най-искрени и сърдечни поздравления за материала-разговор с проф. Сейкова. Имам щастието да я познавам лично и да съм работила с нея. Безкрайата ми обич и респект!
    Милена Червенкова – Директор на Арт театър

    Like

  2. Невероятен човек! Дълбок поклон пред нейния силен дух! Да е жива и здрава, защото е особено нужна на този безумен свят…

    Like

  3. Безкрайно уважение и възхищение към човека и твореца проф. Надежда Сейкова. Интервюто представя чудесно нейния богат и красив душевен свят. Л. Владева

    Like

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s