Гилдиите

ВАЛЕРИЙ ПЪРЛИКОВ Режисьор

Валерий Пърликов

1. Тогава, когато пристигнахте, как заварихте театъра ни?
– Болен. Провиждаха се първите ефекти на отчуждаване на актьорите от репертоара на театрите. Задъханото ловуване на театрални събития в „ядрените централи” на Бургас, Пловдив и Русе вече беше уморена носталгия. В средата на следването си се сгуших в родния си град, за да работим с четирима актьори от трупата на Ловешкия театър върху поетично-сакраментален текст, в който имаха влюбване (Метерлинк). Но по времето, когато зрители трудно се намамваха в салона, поетичното нямаше как да узрее на сцената… която и да е сцена, с който и да е директор, затова чоплехме думички в тишината на холната интимност. Тогава нямаше „независими проекти”, трябваше да се направи „нещо” за да продължим да сме живи. Бях във възторг, че мога да избягам от погнусяващите уговорки с актьорските класове да се вмъкна някъде, с някой, за два часа и с администрацията на ВИТИЗ да ми пуснат един, моля, само един, прожектор. Получавах първия си значим житейски подарък – „среща” с хора-неваляшки, дишащи само чрез Театъра и изобщо несмислящи дали им е професия. Помните ли, имаше такава, специална порода човеци – „театърничеви”? Сега си мисля, че за приятелите ми това беше по-скоро повод да се излезе от необходимостта на всяка цена да бъдеш харесвано-успешен – самоспасителен жест, с който заменяш бравурната себичност с любов. Жест, с който предизвикваш творческата си природа да наруши стереотипите на функциониране на „театралното”, пренасяйки акцента от социалното в метафизичното, където няма утъпкани пътища и всичко се налага да преживееш лично, първооткривайки. С края на репетициите магистралата стана по-рефлективната, интензивната сцена, хората и събитията бяха под парцали сняг, исполинести и безформени – 1997-ма. В една нощ пребуледувах нищожността и обществената декласираност на професията си. Събудих се свободно несвързан, самост, редом с други самости. Театърът „храни” душата, но не я спасява.

01

Анета Янкова-Пърликова и Николай Чилов в „Ричард” по „Исторически драми“ от Уилям Шекспир, среда и костюми Валерий Пърликов /Драматичен театър и Етнографски музей – Ловеч, 1997

  1. Искате да промените театъра. Личната ви идея – манифести, фундаментални статии, лабораторни практики… ?
    – От дълго време наричам заниманията си само условно „театър”, маскирам ги, защото изкуството им дава легитимност. По същество приемам работата си като изследване на параметрите на човешкото (вече не-дух и още не-прах), а от няколко години единственото, което правя, е да превръщам житейската си програма в общуване. Последователно се примирих, че няма да открия структообразуващите човека матрици, че ще свидетелствам само ефектните фойерверки, с които себичността се защищава, че няма да запълня бездните на унаследена отчаяност, тресавищно дишащи в сълзите на двайсетина годишни деца, нито ще превърна в универсален целителен инструмент биографията си. И че няма да оставя нищо след себе си.

    02

    Анета Янкова-Пърликова в „Севда“ по „Славей пее“ народна песен, фрагменти „Православни чинове за изповед“,“Човекът е от гъба“ автентичен разказ, сценограф Георги Мирчев /Драматичен театър – Ловеч, 1999


  2. Режисурата е практикуваща активност, а театрознанието е кабинетна зона. Кабинетното не умъртвява ли с тежестта на познанието спонтанната активност, жѝвото, чара на художественото несъвършенство – често пъти така близко до безупречното качество?

    – Всичко, което правя съзнателно, е да регистрирам удивлението си. Записвам и класифицирам съзерцанието на преживелищните механизми, при това го правя с въодушевлението на „аристократичен пътешественик”. Гост временен с нищо несвързан. „Човешкото” е джунгла неизбродна и възторжено бодвайки пръст в някоя житейска рана именувам, картографирам и забравям, за да отворя място за следващата в сънищата си. Резултатът на работата ми е не фикция, деформираща света, а субективирана истина, изговаряна авторски, нарушавайки комфорта на легитимната реч. Изписвам се „режисьор” само в проектите на Ателието, не вярвам в лидерстваната структура на трупата. Гледам на позицията си през еквивалента на „полагащ”, създавам условията живот да потече по определен закон. Функцията ми в групата е не да създам нормотворени форми, а да ги уловя в наличното и да ги хигиенизирам до сценичен език, в режим на криза на естетичното. Дълбоко уязвено от виталния живот.

    Петър Пондев в акция „Червяк”, сценограф Цвета Богданова /Ателие VIA NEGATIVA, 2010

  3. Вашите вдъхновители? Подозирам европейските авангардни класици Гротовски, Кантор, Брук, Арто … и не само те, вероятно има и отвъд океана… Защо ви е това днес? Нима след божествените катастрофални постижения, примерно на актьорите на Гротовски, има още за намиране?
    – „Вдъхновители” е хубава дума, но такива, отнасяйки ги към себе си, бих нарекъл исихастите-безмълвници. И все пак няма дума за оттатъкменталното родство. Успокояващо е явленията да попадат в културната си класификация, но какво да правиш, когато те „вдъхновява” твоят живот, животът на близките ти, а той още далеч не е описан, неокултурен е. Припознаването изглежда допустимо за чужденците, които за пръв път се сблъскват с работата ми, на тях им е нужна формална семейственост, за да потънат в интелектуално доволство, но на Вас съм Ви в „къщата”. Приемете, че в градината Ви има саморасляк!
    Най-очевидна е връзката ми през ритуалното с театралните антрополози и все пак… Гротовски е дисциплинирал хоризонталната партитура на Действата си. Не мога да се впечатля от това, не го искам за себе си. Ако видите нещата, правени от екипа на Ателието през последните години, може да се „подведете”, че са предварително разчетени завършености, а всъщност са манифестиращ се пред очите ви живот. Няма нищо по-уникално и вдъхновяващо от перманентно творящото се в свобода мироздание. То риторства собствената си смъртност.

    Васил Грънчаров и Петър Пондев акция „Червяк”, сценограф Цвета Богданова /Ателие VIA NEGATIVA, 2010


  4. Разказвач ли е театърът? Прелюбодеец ли? Учител ли?

    – Учителства процесът на създаване на сценичния акт. Учи те на смирение, на важности извън себето. На всеки от етапите си актът съдържа собствената си история. Всичко налично в игралното пространство е проточило събитийния си шлейф до първото бленуване, обичливата длан към екипа, жаждането на съкровеност, засрещнато в очите на Другия-гостенин. Театърът разказва съдържащите се извън неговото насъщно „тяло” изключителности, изкушавайки се да се скрие, умален и засрамен в безплодието да пръкне действителност.
  5. Самотен ли сте? Кога се чувствате изгубен в театъра?
    – Имам любими хора до себе си, хора, който са предложили себе си да бъдат обичани. Работата ми за дълго ще е тест за лоялност – сам съм срещу това изкушение.

    Петър Пондев в акция „Червяк”, сценограф Цвета Богданова /Ателие VIA NEGATIVA, 2010

  6. Личният ви предрепетиционен период? Как става изборът ви на текст, който да „пренаредите” на сцената?
    – Водя се от етапа, на който е методологията ми за работа. При всеки процес се появяват «тъмни» петна, зона, където все още не съм бил. Стартова «зона» беше от статичността и втишинеността на особените състояния да се извлече психо-телесен материал, който да обслужва сетивната същност на театъра. Появиха се личностови екстрати на преидентифициране – «персони». После стана възможно да се уеднакви манифестацията на психичния механизъм в групата, за да има характеристиките на сценичен език точно за тази (и за никоя друга) сценична акция. Следващият етап беше да се постигне четим в културата ни код, за да имаме канал за комуникация със свидетелстващ, но непрактикуващ (зрител). Взаймодействията между персоните, сценичната среда и зрителят доведоха до новирано разбиране за драматургичната конструкция. На този етап експериментираме с различните форми на въздействия, заложени във формата на зрелището: традиционен и интерактивен театър, кино, реалити, психодраматична среща, ролева игра…
    Характеристиките на изходния текст са специфичен «капан» за пропадане в тъмните зони и имат прогностичен характер – интуиция какво дебне в сенките. В този смисъл не правя театър, в който авторът на текста е законотворец и никой не може да предвиди, разлиствайки го, какво ще задвижва говоренето в игровото пространство. Текстът е логистичната мрежа, в която се улавят психичните енергии на актьора. Те са освободени да се подключват произволно към смисъла и затова интерпретацията е винаги актуалната за личностовата програма. Уникална за всяко споделяне.
    Когато проследявам работата си назад, отчетливо изплува и социалната, и, реализирана в конфликтната тема на макрообщността, прогностика. Във феномените на тренинга (подобно «лабораторията» на Юнг) с предварение експлоадират ядрата на социалните кризи. «Сценичните събития» неизменно синхронизират на виталните.

    Петър Пондев в акция „Червяк”, сценограф Цвета Богданова /Ателие VIA NEGATIVA, 2010


  7. Имате ли свое правило кой в кого трябва да се впрегне – образът в актьора или актьорът в героя?

    – Дистанцията или съответствието на житейската същност на актьора и фантазмът на образа е теоретичен проблем още от формулиране на идеологията на «превъплащението». Затова се пораждат определени инерции, с които се опитвам да се справя. Доколкото работя с «персони», считам че актьорът не е в «образ». Аскетичният наглед отхвърля всяка идея, че ще се ползват блуждаенията от възглавницата, фантасмагоричните бърборения на съзнанието, за да се фабрикува псевдореалност, очевидност. Имаме да подражаваме не на хоризонтирала, с подобен на собствения ни унищожаем личностен статус индивидуалност (доколкото след Аристотел театърът е чрез специфични средства изобразено в подражание действие), а да разгръщаме личността си до уникалните й параметри. Станалото традиционно за културата ни разбиране за лицедействането е сакраментално несъстоятелно, защото не отчита баласта на «първообраза». Доколкото правя опити в територията на автентичния театър, никога не търся встрани от актьорската личност – в тренинга разполагаме с достатъчен арсенал от психосоматични механизми, за да преакцентираме «Аз»-а, да извлечем пълнокръвно новирана същност. Театралният език извършва останалото, преидентифицирайки актьора за свидетелстващия. «Образът» като разбиране за функционирането на играта, е резултат на определена театрална конвенция, ние сменяме конвенцията («театър-метаезик»). Но в новоположената конвенция актьорът «става образ», имидж. Образът-актьор попада в медиен организъм, а той няма отношение към съдържанието. Медията е гилотина на смисъла, технология от модели за въздействие. Така се отваря комуникационна ниша, в която, парадоксално, имиджът може да е защитена от достоверност истина. И истинноста да е допустима жестокост (по Арто).

    Анета Янкова-Пърликова и Николай Чилов в акция „И, моя любов”, среда Валерий Пърликов /Ателие VIA NEGATIVA, 2012

  8. Какво е сцената – място за завръщания на Шекспир, Чехов.., адреси на стари и нови идеи…? Не я ли пренатоварваме с атрибутите и реквизита на другите изкуства, като екранните, например?
    – Нищо не бих могъл да направя, ако изстръгна сценичното действо от кореновата му система. Но не я търся в театралната археология или в напукисткото визионерство. Действащата структура на театъра е разположена върху пълнокръвната биография на случващите го. Театърът има за задача да я мащабира, да я окрупни и да я превърне във всеобщ житейски модел, помествайки я в легитимната за специфичната култура мегабиография на Първочовека. Без да я сломи, унижавайки я до нищощвуване! Прегръдка на свърхконкретното с философо-поетичното. Така функционира „театралното” според мен. Нито един от театралните инструменти няма основанието си в сценичното последование, ако не допринася за преживяване на новираният демиургичен смисъл на съществуването. И всеки един би следвало да отпадне, ако не функционира в микрообщността, гравитираща около конкретното зрелище/тайнство.

    Анета Янкова-Пърликова в акция „И, моя любов”, среда Валерий Пърликов /Ателие VIA NEGATIVA, 2012

  9. Какво се търси в „Ателие VIA NEGATIVA”? За кого? Продава ли се? Купува ли се намереното?
    – „Ателие VIA NEGATIVA” възникна като необходимост едва когато вече имаше актьори, способни да претърпят да са „оглеждани”, без да губят постигнатият в изместено състояние на съзнанието преживелищен статус. Няколко години преди това правех само тренинги, включващи единствено преките си участници. Първоначално показите бяха „пасивни” – като демонстрация на техническо умение, което не предполага друго, освен респектиращо наличие1. Непостижимо за зрителя фантасмагорично можене на психика и тяло. Това, че си способен да въведеш в езика на зрелището нещо подобно на ритуалния статус на лицедееца изглеждаше самодостатъчно, но такива примери вече има и не може да е основание за функционална „среща” в параметрите на секуларната ни общност. Започнахме пълноценно да „разговаряме” с гостите си, когато положихме като „общо място” плацдарма на историческите кризи в наследството на които съ-съществуваме. Холокоста2, Възродителният процес3, Социалистическата революция4 станаха доверителната хоризонтала на споделяне на екзистенциалните находки от тренинга. Свободата на преидентификация и актуалното балансиране на конфликтите през плаващата идентичност на актьорската идентификация, понастоящем демонстрират психичен механизъм на отработване на „криза” и са достъпен за съпреживяване житейски модел.
    Сложните и отблъскващи низове думички тук означават, че пред зрителя се разгръща живот в неговата феноменалност, освободен, в пълноценната му множественост. Извън коловоза на интегрираната „ежедневна” личност. Следим за „индуцирането” на житейска креативност у свидетелстващия/зрител посредством потока на актьорския акт. „Разговаряме” чрез поведения, маркирани от мирогледи.
    Съществуването на ФОНДАЦИЯ КЕРИГМА е празнувана самодостатъчност. Гледам на видимостите в дейността и като на възможност да тествам до каква степен „мечтаното” от нас е статистическа грешка в йерархията на обществените важности. Да си маргинален е единствената креативна ситуация, ако ценностната ти система е различна от масововалидната. Тя не предполага назидание и не воюва с нищо, не е нужно да си формално последователен в изборите си. Съ-съществувание, без претенция за изключителност. При последната ми премиера в държавен театър актьор от трупата ми каза, че за да имам възможността да експериментирам, те „трябва” да стават всяка сутрин в четири и да играят по три детски представления на десетки километри от града. Някой е заставен да ми слугува!? Непростимо е, не съм го знаел! Тогава не съм! Знам, че не можем да се прехранваме от труда си, но пък ние по правило работим, защото няма друг смисъл да ставаме от леглото. За мен театърът не е „изкуство” – витално, вдъхновено и без саморефлексия – той е обществен механизъм за производство на мирогледи. Ако общността няма нужда от твоя, нямаш задължение да го сменяш – правиш микрокултура, около теб се струпват съмишленици – отново и отново, като върху кораловокървави плаващи острови (по Барба). Ръкотворенето на измечтан Театър не е по „стечение на обстоятелствата”, ирационализирано влюбване или финансова изгода. Смислообразуващо е. Показването на сцена би бил похотлив, взрян в самолюбието акт, ако не е духовен патос – в духа няма състезание, дарът му е надсоциален, оттатъшноживотен.
    Проектите на Ателието се финансират по нормираната писта – чрез кандидатстване пред програми на Министерство на културата и Столична община.
    Местата за акциите ни са ограничени и обикновено се ангажират с предварителна заявка, гледам на „гостите ни” като на изначално съпричастни, подарени ни.

    Анета Янкова-Пърликова и Николай Чилов в акция „И, моя любов”, среда Валерий Пърликов /Ателие VIA NEGATIVA, 2012


  10. Интересува ви метаезикът, но театърът е физически…

    – „Метаезик” е термин на Барт и по същество означава феноменът на „открадване” на означаващи от един език и ползването им наготово за образуване на знаци в друг. Допускането е, че езиците са в мрежова, нейерархична конструкция, пронизана от декодер (навикообразен интерпретант, по Еко) и обемат изцяло преживелищното пространство. На всяко езиково/преживелищно множество съответства новиран интерпретант, който го предвижва до неприспособимостта си. Нищо не съществува извън езика. Но на езика в парадоксален смисъл му липсва автентичност, защото характеристиките му се унаследяват. Съзнанието ни е „езиково”, граматично обусловено и служи да отвоюва себичността, Аз-ът. Така, съзнанието „метафрастира” (по Милчев К.) реалии в конкретната материалност. Подава вече случили се съвършености, завършености, предхождащи нас, поведения, манифистиращи воля на Друг. Когато пишех дисертацията си („Театърът като метаезик”) отделих специално внимание на важността да се отграничи понятието метаезик от конотациите с театралната метафизика в изследванията на „театъра на изворите”. Метаезикът „десакрализира”, посоката на пътуване е обратна на театралните антрополози от края на ХХ век и придърпва менталността в телесност. Тялото е книга на вътрешните ни съдържания и в работата ни е предложено за оглозване. То съществува в сценичната реалност само във функцията си на знак и е постоянен обект на интерпретационни мистификации.

    Николай Чилов в акция „И, моя любов”, среда Валерий Пърликов /Ателие VIA NEGATIVA, 2012

  11. Защо наричате представлението акция – само бягство от износени и овехтели думи ли?
    – «Акция» не е нова за театъра дума, наследена е от Гротовски, но си я присвоих временно, докато напипам своята. Имам предвид, че сценичното действо е конкретно отиване в неизвестното, отрязано от потока на ежедневието времево и пространствено, което се състои по уникален, неповтарящ се никога начин. Липсата на обичайната за нашата театрална култура сигурност чрез натрениране на сценичната и емоционалната партитури, свободата, с която актьорите въвеждат в сценичната акция преакцентиране на смислите, провокирани от психичният си поток, конкретният партньорски акт и промяна в средата, обозначавам с термина «симулморт» (вж. в сайта на фондацията). «Симулморт» е мой термин и не може да бъде разбран без идеята за перманентно повтарящата се псевдодействителност, лишена от първооснования, обозначена от Бодрияр като симулакрум. Според съвременната философия е естествена, както носталгията по сакраменталност, така и глада по обективно съсъществуваща на субектността реалност. Обречени и двете на несъстояване. «Действото симулморт» е бунтовна манифестация на тази естественост. Идеята е, че докато настояваме да изговаряме действителност, тя ще «работи» с енергията на речта. Творящо мироздание слово.

    Анета Янкова-Пърликова и Николай Чилов в акция „И, моя любов”, среда Валерий Пърликов /Ателие VIA NEGATIVA, 2012

  12. Имат ли театралните ви акции дом, постоянен адрес, на който да каните гостите си? Голяма сила е нужна в днешно време за успешно поведение.
    – Животът ми е низ от «подаръци». Приемам ги като неповторимост, само за мен и не бих напътствал никого да ги въвежда механично в своя. Заради съответстващата на дара отговорност. Подаръци бяха директорите на театри и трупите, прегръщали проектите ми, ръководствата на университетите, където преподавам. Такива са хората, с които работя, хората, които ни гостуват и тези, благодарение на които имаме своя територия и средства за проектите си (знам, че се разпознават, благодаря им!).
    Без постоянно пространство, където да сме намираеми и свободни да експериментираме, работата ни нямаше да е това, в което ни заварвате. От няколко години, след няколко гари, «Ателие VIA NEGATIVA» е в мазето на Народно читалище „Академик Андрей Стоянов – 2003”, гр. София, ул. Искър 62.

    Анета Янкова-Пърликова в акция „ДЖАН”, среда Валерий Пърликов, фотограф Христо Янков /Ателие VIA NEGATIVA, 2014

  13. Театърът е и споделяне, а когато е неразбран заслужава ли камъни?
    – Да взривим философогемата. В хоризонтиран разрез изглежда като че публичното поведение е ситуационно игрово и обезопасено проверяване елстичността на границите на поведенческата допустимост. Маркиране ареалът на поносимост на хуманността, отвъд която общността ще реагира спазматично, обозначавайки ни налични и с това – приобщени в множество от холограмни не-реалности, статистика. Индикират се не-единствените, синхронните с вече-билите поведения. Мегакултурата историзира модели и не знае нищо за уникалността.
    Ако допуснем, че човек е това, което е, преди «публикуването си», самост по необходимостта на житейските си язви и индивидуалността му, пропиваща всяко социалнорелевантно поведение, е начин да претърпи живота, ако се освободим от ефимерността на «творческата виталност», ще се отърсим от безличната холограмност, ще емпатираме. Имаме несподелима нужда от житейските си походки, те не са спонтанен полет и, отмахвайки уникалната идентичност, всъщност нащърбяваме способността на човека да обживява материалността, лишаваме го от основание да е жив. В името на какво? Не ни ли научи 1989-та, че „културността” е пришит към екзистенцията стереотип на правилност, не-същност? Животосъхранението, индивидиумът, а не идеологемата и себеоблажаването е основна цивилизационна ценност, стои най-високо в йерархията на обществените важности. В конкуренция с човешкото достойнство. Но те могат да бъдат и отказвана «привилегия», а в глобалният свят на метастазирала свързаност всяко индивидуално поведение повлича неизброимо множество животи. Имаме да сме отговорни в едновременност за собствените си сенки и за тези на човека до нас. В едновременост, защото са еднакво черни. Душите ни са патриархат на отчаянието (по Киркегор). Разберете, «споделяме», съ-делим, не просто въздух и време, а смисъл на съществуванието.

    Анета Янкова-Пърликова и Явор Костов в акция „ДЖАН”, среда Валерий Пърликов, фотограф Христо Янков/Ателие VIA NEGATIVA, 2014

  14. Как, аз – добронамереният, отвореният зрител, срещал из театралните магистрали и джунгли какви ли не допотопни театрални животни и театрални НЛО-та, да гледам на вас – като на театрален гностик ли, театрален еретик ли, театрален интелигентен нахалник ли, вманиячен и себичен театрал ли …?
    – Откъде дойде всичко това? Не разпознавам себе си в нито едно… та аз просто пропътувам кръстопътищата на живота си, обичливо обгрижван от любими хора във влажно софийско мазе.

    Явор Костов в акция „СБОГОМ, МЪНИК!”, среда Валерий Пърликов, фотограф Христо Янков /Ателие VIA NEGATIVA, 2015

    20
    Много дълго вече ми се налага да премислям приспособимостта си, пригодността на природата си, към «театралната система» и на този етап стигнах до извода, че имам възможност да оцелея в достойнство, като интегрирана личност и да се самопонасям, само ако успявам да поддържам любопитството си към другия човек, този, с когото се срещам и в тази среща му осигуря свободата да ме изненадва. Изпитвам дълбок респект към функционирането на човешката личност в метафизичната й среда и съм разтърсващо омерзяван от собствената си баналност и неизтребима интелектуалщина. Откакто поддържам напрежението на самоуличаването си, последователно се отказах от функционирането на режисьора като диктатор, носител на еднозначна истина, производител на завършености и започнах да се интересувам от «течението на живота» – единствено то ме смирява, удивявайки. Сигурен съм, знаете и от личен опит, че по същество в театъра пазаруването на самолюбива индивидуалност и «придобиването на авторитет» е водеща мотивационна доминанта, мъгла, която се просмуква в дробовете и изглежда неотчуждимо твоя – затова побягнах, свирукайки през скърцащи зъби … и се скрих в Мазето. Преди две години открих при тренингите, че това, което правя, е някаква терапевтична форма, в която назовавам като «театър» нещо, което би могло да бъде витален живот, среща, изпълваща със смисъл крехката черупка на ежедневието. Не е канонично последование, няма никаква легитимност, от него не може да се черпи авторитет и да се предпоставя превръщането му някой ден в многолюдно празнувана школа – прекалено лично е, авторизирано от биографията ми. Но има подобни неща в разслоената културност: ролевата драма, психодраматичните «срещи», архаичните ритуали на съпричастието, християнското тайнство на покаянието. Прескачайки от работата с «актьора» към «госта», зрителят, механизмът на удивлението вече може да е интуитивен, автентичен или интерактивен театър. Назовано така, действото успокоява с влизането в секуларния свят, може да се «сдобри» с науката и да изглежда емпирика (повторяемо). Всичко отгоре дава отговор на един, единственият въпрос: «Как да намеря връзка между духовните въжделения, финият ментален, нематериален статус на битие между земята и петите ми и «ежедневието»? Как да сдобря шейсетината си преживни години с вечното?»
    Аскетиката свои името за подобно съществувание – «странничество» – то е едновременно обозначаващо за пребиваването на човека в социума и на Духа в личността му. Бих предпочел да гледате на мен така.

    Анета Янкова-Пърликова в акция „ДЖАН”, среда Валерий Пърликов, фотограф Христо Янков/Ателие VIA NEGATIVA, 2014


  15. Бездарие ли е яростта на тялото срещу напътствията/режисирането?

    – Не, некоректно разбиране на «режисирането». Имаме да промислим от една страна «режисьорът» като демиург на свят в съпричастие с чужди съзнания, а от друга страна житейска креативност, освободена от правила. «Педагогиката» на класическия репетиционен процес е в постепенното пренасяне на режисьорската визионерщина върху актьорите, като при това се ползват или пригодяват вулгарни психични инструменти. Най-често – подавяне на актьорската индивидуалност, за да се подмени с авторизиращата. Или манипулация на психичните трансфери, за да се постигне несъзнавана доверителност у актьора. Последва индикирана като валидна сублимация, в която резултатът му изглежда лично пожелан. Механиката на процеса включва постоянно сравнение на резултата с «идеалния образ» и заличаване на различията. Позицията на свръхзависимост от дресираността на актьорите, перманентно тласка режисьора към самолюбивата му компенсираща, за да потуши паниката от отговорността за представлението. Дисбалансирането на предварително разчетената актьорска диаграма означава и промяна на посланието, ако приемем, че театърът не е само «естетика» – в нашата култура е и етика, идеологемотворящ. А «демиургът» няма ресурс да претърпи отчуждаване на смисъла, това би било етична лудост. И предходното бърборене е само дилетантска спекулация, игра с пренебрижими детинщини. Кошмароподобното е, че процесът е капан за патология на духа: себелюбие, гордост, тщестлавие – с «топла връзка» към печал и униние.
    В методологията си на работа не ползвам дидактични инструменти, а моментни снимки на психофизичния статус. Това е моят избор, не го промислям единственовъзможен, а обезопасен. Въвеждането в особено състояние и отработването на «намеренията» в него стават само по психотелесен път, без да се ползва външно внушение. Резултатът е «диагностика» на личностните съдържаеми, включително редукция на културните матрици. Работи се изключително и само импровизационно, без маркиране на желана форма, до попадане на психотелесният статус на лицедееца в актуален преживелищен ареал. Този преживелищен коридор се споделя несъзнавано, той е «тема» на групата. Следва намаляване интензитета на особеното състояние и вторична естетизация. При това се запазват характеристиките на виталност и се въвеждат естетически ходове, единствено подпомагащи предполагаемите нагласи на четене от зрителя. Те са винаги в легитимната макрокултура и могат да бъдат целево конструирани. Понастоящем, за да освободим актьора от необходимостта да «внимава» за тях, ползваме мултимедийни елементи в сценичния език, включително монтаж в реално време. Задача на «режисьора» е хигиенизирането на процеса, поддържане чистотата на канала за комуникация между реципиент и лицедеец. Така актуалната тема, доминираща трупата, «извлича» сценичния акт. Методологията представлява разбиране за театъра като «съпричастие» и балансира равномерно отговорността за сценичната акция.

    Анета Янкова-Пърликова и Явор Костов в акция „ДЖАН”, среда Валерий Пърликов,  фотограф Христо Янков /Ателие VIA NEGATIVA, 2014

  16. Регионален ли сте? Срамно ли е българското регионално?
    – Цялата феминология на работата ми е псевдоиндикирана биографичност. Аз съм не просто регионалан, а одомашнен, приютен в детскостта на любимите си хора. Тя е това, което жизненият им материал ми предлага за изумяване. Искрено се надявам посредством експериментите си да манифистираме универсални механизми, но те по същество са лична свързаност. Интимен разговор. Всичко, което бих допуснал да узнаете за работата ми може да провидите в съпругата ми Анета.

    Анета Янкова-Пърликова в акция „ДЖАН”, среда Валерий Пърликов,  фотограф Христо Янков/Ателие VIA NEGATIVA, 2014

    Явор Костов в акция /симулморт/ „ЛИЦАТА ЧОВЕШКИ”, среда Валерий Пърликов /Ателие VIA NEGATIVA, 2016

  17. Тревогите и надеждите ви за българския театър?
    – С българския театър се разбрахме преди години да не се тревожим един за друг…

К. Апостолова

__________________

Уточнения:

  • синтетичната театрална акция „Червяк” (по текстовете на Акутагава Рюноске „Зъбчатите колела” и „Разговор в мрака”);
  • пърформативно-мултимедийната акция „И, моя любов” (по „Библия” /издание на Светия синод/; „Хирошима, моя любов” /1959 г./ сценарий Маргарит Дюрас, режисьор Ален Рене; „Виридиана” /1961 г./  сценарий Луис Бунюел и Хулио Алехандро, режисура и сюжет Луис Бунюел);
  • синтетичната театрална акция „Ъгъл от Рая” (по: сценария на Ги Хибърт „На пет минути от рая”; Кана Рачева „България Следите на терора Възродителният процес”; студията „ВЪЗРОДИТЕЛНИЯТ ПРОЦЕС“ на Михаил Груев и Алексей Кальонски (интирнет публикации); Мехмед Амид Хамид – сборник „Насилие, политика, памет. Комунистическият режим в Пиринска Македония – рефлексии на съвременника и изследователя”, съставители Михаил Груев, Веселин Тепавичаров, Петя Василева–Груева, Виолета Коцева–Попова, Мария Костадинова, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”,2011),
  • синтетична театрална  акция „ДЖАН” (по текстовете “Река Потудань” и “Джан” от Андрей Платонов)
  • сценична акция „СБОГОМ, МЪНИК!” по мотиви на „Freedomland” от Richard Price.
  • сценична акция /симулморт/ „ЛИЦАТА ЧОВЕШКИ” по Жан-Клод Кариер „Обичайният способ” (превод В. Пърликов), Христо Христов „Секретното дело за лагерите”, Йордан Русков „Цветя на злото.“.
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s