tete-a-tete

АНА ВЪЛЧАНОВА Актриса

Electr Ani Valchanova portret

Ана Вълчанова

Кой е основният „виновник” за това да се насочите към актьорската професия? 

– Основния „виновник” е самият театър. Защото като дете баща ми ( актрисата е дъщеря на режисьора Рангел Вълчанов – б.р. ) ме водеше на представления в Младежкия театър. Там се влюбих в тази професия, която ми се струваше много магическа. Мислех си, че само да стъпиш на този черен под и ставаш друг…  И сега, когато гледам представление, което ми харесва, това усещане се е запазило. При положение, че „виновник” за професионалния ми избор е самият театър, най-вероятно това трябва да бъдат актьорите, които тогава съм гледала и чиито имена не мога да изредя, защото в детството ми те са били зайци, кучета, кукли, а не актьори. Вече в малко по-съзнателен период от живота ми имах спомен от „Животът е сън” и „Дванайсета нощ”, дело  на Военния театър. Така че причина за  професионалния ми избор могат да бъдат Иван Добчев и Леон Даниел, но би било твърде претенциозно от моя страна да им прехвърля отговор за неща, които те може би не желаят.

Ана Вълчанова във „Влияние на гама лъчите върху лунните невени” от Пол Зиндел, реж. Марий Росен, Алтернативни пространства

Кои са вашите учители в изкуството и какво те ви дадоха като творчески опит, като творческа позиция?

– В най-буквалния смисъл на думата учители са ми проф. Николай Люцканов и асистентите му Маргарита Младенова и Здравко Митков. Много съм благодарна на съдбата, че точно тези трима души ми бяха учители – макар и различни не само като хора, но и като представители на различни типове театър. В този смисъл както аз, така и състудентите ми, много бързо научихме, че театърът има много лица и след като виждаш 3, значи виждаш още 300 и ти ще избереш кой е твоя. Иначе мога да кажа, че съм получила от тях заряд, те ме научиха на морал към театъра и ми дадоха занаят в ръцете. А  по принцип човек се учи непрекъснато и в този смисъл  много учители са се появявали в живота ми, без да подозират, че са били такива.

Успяхте ли да се впишете в профила на  Сатиричния театър, в който работите от 2006 г.? Удовлетворена ли сте от атмосферата и от творческите задачи, които получихте през изтеклите години?

– Дали съм се вписала – едва ли аз съм човекът, който може да отговори на този въпрос. Що се отнася до атмосферата, аз харесвам голяма част от хората, които са тук. Смятам, че те заслужават повече от това, което са получили , и, за съжаление, не са имали възможността да покажат докрай своите способности. Едно от основните качества, които трябва да притежава днешния актьор, е търпението – търпението да дочакаш своя миг и да си готов този миг никога да не дойде…

Ана Вълчанова и Михаил Билалов в „Името” от Матийо Делапорт и Александър дьо ла Пателиер, реж. Здравко Митков, Сатиричен театър

в „Името“

Съгласни ли сте с твърдението, че добрата драматургия се ражда в преходни времена, когато се прави преоценка на духовните ценности?

– Мисля, че не съм подготвена да отговоря компетентно на подобен въпрос, но ми се струва, че добра драматургия е имало във всички времена. Мисля, че литературата въобще и драматургията като част от нея се нуждаят от сериозни традиции и натрупвания, каквито ние недотам имаме. Смятам, че се появяват интересни млади хора, които пишат за театър, но по принцип мисля, че като цяло българската драматургия е по-скоро литературна, а не театрална. Според мен в добрата драматургия  нещата не винаги трябва да се кажат открито, да не се демонстрират, да не се манифестират. Интересната драматургия е такава, защото крие нещо, до което ти се иска да стигнеш.

Кой е предпочитаният ви драматургически жанр? В постановки по кои пиеси от нашата и световната драматургия  сте се чувствали най-удовлетворена и сигурна като актриса?

– Няма да кажа нищо оригинално с това, че още от миналия век (а да не говорим за сегашния) чисти жанрове вече не съществуват. И като човек, живеещ сега, ми е трудно да кажа, че харесвам повече трагедия, комедия или драма. При всички обстоятелства мисля, а съм го и търсила като актриса ( може би и в живота изобщо ) дори и в най-черния жанр малко хумор. Но когато нещо е много добре написано, поставено и изиграно, жанрът за мен няма значение.

Кризата на духовните ценности у нас и душевната нищета на хората не подкопават ли в голяма степен професионализма на българския актьор, не го ли правят по-обезсърчен и черноглед?

– Професионализмът на българския актьор е  преди всичко  личностен проблем. Той е въпрос на възпитание, на хигиена и на издръжливост. И не би трябвало да има нищо общо с живота на улицата и дори с онова, което се случва в личния ни живот.  По принцип нивото на професионализъм е плод на затворен  личен избор и, за съжаление, тези, които го поддържат, не винаги са оценени, даже много често тяхната почтеност към професията дразни околните. Смятам, че трябва да има една задължителна норма за професионализъм и след това да се мери на кого талантът е по-голям.

Според вас от какво боледува българския театър?

– Не съм сигурна дали боледува въобще българският театър. Не мога да не отбележа, че не съм достатъчно компетентна да отговарям на такива сложни въпроси. Аз просто съм една актриса. Това, което обаче смятам е, че е особено опасно и  вредно за театъра ни е обръщането към парите. Вредно е мерилото за изкуство да бъдат само и единствено бройката продадени билети… Аз никога не забравям защо съм поискала да се занимавам с театър и няма да се съглася никога с превръщането му в магазин „втора употреба”.

Валентина Михайлова

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s