Фестивали

ИРИНИЯ ДЕЛИНА АВТОР, РЕЖИСЬОР

Electr IRINIA plakat 1

ИРИНИЯ ДЕЛИНА

АВТОР, РЕЖИСЬОР

«Изкуството е червеят в плода»

Electr Irinia DA

Ириния Делина в «Жустин или неволите на невинността»

Авиньон’2016  и една нова, непозната дори в България трупа “Voice and Void Theatre”, играе 24 дни (от 6 до 30 юли включително, с три почивни дни)  своята първа и единствена засега постановка “Жустин или неволите на невинността” ( текст И. Делина)   на специално предоставена сцена от фестивала. Това е мечта за много формации. Как дойде поканата?

Ние сме мечтатели-екстремисти. Изглеждаше невъзможно. Върховната съблазън е да превърнеш правенето на театър в по-театрално от самия театър и да стигнеш до там, като скъсаш с всичко, което си бил. За по-малко от година създадохме трупа, театрална формация, репетирахме, снимахме, работейки едновременно в Щатите и тук, кандидатствахме и учехме езици. Бяхме толкова ентусиазирани да излезем извън представата за “затворен” театър, че се наложи да си измислим публиката като инсценирана, специално създадена за нас, за която Сад не е табу, и която е готова на всичко, дори и да ни оплюе, ако не я скандализираме достатъчно. Публика, която ни е чакала поне 3 века. И какво по-подходящо място от Авиньон – толкова живо, и донякъде подвеждащо авангардно, за един безцеремонен във въодушевлението и екстатичността си театрален порив. Хвърлихме ръкъвицата на театър Нотър Дам – църква от 14 век приспособена за представления, с уникална атмосфера и акустика. Не малка роля изигра и това, че предишната година Изабел Юпер представи Жустин на Сад, на открито, в Папския дворец, просто изчитайки го, а Фани Ардан изигра Касандра, партнирайки си със симфоничен оркестър. И когато представихме новата Жустин, (“Жустин или неволите на невинността”), където двете цигулки, пианото, гласът и тоталната импровизация непрекъснатото вклиняваха музиката като реален персонаж, бяхме забелязани и поканени незабавно.

Electr Irinia 2

«Жустин или неволите на невинността»

На какъв език играхте?

На френски и английски, което се оказа сериозен проблем. Авиньон е френски театрален фестивал за френска публика. Не бяхме подготвили субтитри, а смесването на езиците, замислено като еротично смесване на гласовете, които ту губеха, ту получаваха телата си, беше възприето като провокация. Управата на театъра, с изключителната си лоялност към френската публика, обяви пиесата на английски, което подейства като анти-реклама. А се оказа, че на французите им трябва интавенозна реклама – генетичната им програма се е променила и не си спомнят кой е Маркиза, не свързват садизма с името на Сад.

С мобилни постановки се прекосяват граници, но какво усетихте, какво разбрахте – заради какво публиката ви ръкопляскаше?

Искахме да играем на всяка цена, без да сме сигурни дали правим театър или просто това е някакъв наш личен ексцес, пълен със съпротиви, хаос и многогласие. Беше безкрайна репетиция на нещо, което не можеше да се случи. Защото пратекста е изтрит, изгубен, и колкото повече играем, толкова повече раждаме нови текстове, които го прикриват. Текстът на пиесата никак не е лек, не е драматургичен. Като една картица изхвърляше от най-дълбокото и най-тъмното, и всеки се спъваше в купчинките пръст или вътрешностите на другия. Не напразно всеки искаше да бъде Жустин и на моменти всички бяха Жустин. Маркизът беше маргинализиран, скандален проповедник, психоаналитик и воайор, но в отвъдното. Первезията не е еротика, а е предизвикателството към бога, което отправя Сад. Но най-скандализирана беше публиката – ние не играехме, а се преследвахме, докато Маркизът, който ни дебне отвътре, не избликне отнякъде. Тук демоничното присъствие на Тимен спомогна много. Защото играта има склонност да се утаява, а актьора да заспива буден в автоматизма на това, което вече е правил, т.н. една лъжлива сериозност, която е не само демоде, но е квинтесенция на професионализма като нетеатралност. А това бяха цели 24 дни, в които всяка вечер играехме различно представление. Публиката ни беше изключително интелигентна – актьори, режисьори, познавачи на Сад. Бяхме определени като “най-лудата” постановка на фестивала. Една театрална трупа от Тел Авив пожела да дойде у нас и да направи документален филм за това как работим.

Electr Irinia 6

«Жустин или неволите на невинността»

Може ли фестивален Авиньон да е жив без туристическата си публика?

Фестивалът е един театрален пазар, с носталгия по големите театрални форми. И същевременно е царството на малките театрални форми – кюшета, ъгли, тавани, църкви, подземия, балкони, паркоместа, фонтани, кофите за боклук – всичко е сцена, която показва, обсъжда, клюкарства, спомня си и се самозадоволява. Усеща се една особена обреченост – бъдещето на театъра е неговото минало, а там вече всичко се е случило, затова трябва да се забавляваме с каквото и както можем, тук и сега. Бунтът и жаждата за удоволствие пораждат с еднаква сила пародията като квинтесенция и  стил. И едно ренесансово бълбукане и клокочене в целия му чар. А публиката беше селектирана по авиньонски – изключително съпричастна, поддържаше една улична театралност по-автентична и от самите представления. По-голямата част от нея бяха самите актьори. При 1500 представления дневно няма чак толкова много място за туристи. Като цяло, изключителността на фестивала вече е минало.

DSC00654 (2)

«Жустин или неволите на невинността»

Местната публика не е ли преуморена от театър без театрален декор, а само естествен, натурален, “авиньонски”?

Бяхме изненаващо “натурални”, без драматургия, но с изцяло нова трактовка на Сад. Ако Сад е персонаж от една фикция и всичко, което знаем за него са нашите собствени фантазми и фиксации, облечени в чудовищна биография? То тогава Жустин е създала Сад – тя е жертвата, която напада хищника. Но коя е Жустин – добродетелта, преследвана от произвола и провидението, или нейната ексхибионистична двойничка? Новата Жустин е смъртоносната схватка между две жени. Събуждането на Жустин. А Бог е садист или трябва да докаже, че не е. Монолози, кататонна възбуда, пародиен танц, вдъхновен от сексуалния акт, бесовете от гробището на Свети Медар, присъствието на трима Маркиза, две Жустин, отделно тялото й и Смъртта, две тоалетни и едно пиано, направи излишен всякакъв декор. И най-вече музиката, която не беше просто атмосфера или персонаж, а уплътняваше гласовете на Жустин и цигулката на Сад, и наслагваше като партитура архетипите на женствеността, от Хилдегард до Ксенакис. Спектакълът трябва да оставя следи направо върху кожата.

Вече сте влезли в “компютъра” на фестивала. Имате ли нова покана?

Имаме покана да играем отново в Авиньон, извън рамките на фестивала, както и в театъра в Монте Карло. Но участието ни в програмата на Авиньон оф, без външно продуциране, няма да се повтори.

DSC00645 (1)

«Жустин или неволите на невинността»

Всъщност кои сте вие, каква е историята на формацията ви, може да ви заподозрем в аматьорство, защото го няма НАТФИЗ в си-ви-тата на участниците или това е остарял белег на професионализъм, светът не държи толкова на НАТФИЗ?

Не сме възпитаници на НАТФИЗ, с едно изключение (Силвия Станоева). А всъщност с Тимен се занимаваме с театър от края на 80-те години, когато написахме проект за Експериментален театър, след Арто и Гротовски.  Не споменавам драматургията на Тимен – “Убийството на боговете”, и “Анти-Фауст”, която е класика и абсолютен прецедент за театрална България. Трима от трупата (Аврора Тимева, Константин Кучев и Станимира Тенева) са възпитаници на Николай Георгиев. Но всички сме музиканти и се обединихме около идеята, че театърът е музикална партитура.

DSC00652

«Жустин или неволите на невинността»

Не мисля, че професионалните CV-та правят театър. Страстта имитира всичко, но професионализмът не може да имитира страстта. Има и една вътрешна мотивационна река – защо искаш да играеш, готов ли си да посегнеш на себе си, да се репродуцираш, но не биологично, а фрактално (Бодрияр)? Понеже сме загубили автентичната си комуникация със света, трябва да се опитаме поне да я имитираме. Колкото сме по-отчуждени, пардоксално ставаме по-близки, епидермисите ни се трият, а ние не се виждаме. Всичко това е театрално и е зрелищно пар екселанс. Модерният човек е страдащо безчувствен. Някой трябва да придаде форма на неговата тревожност и само катарзисът ни напомя, че боговете са безкрайно далеч, а ние сме ги подменили с желания. И сме ги приближили като предмети. А гладът ни за театър е точно толкова синкретичен и цял, колкото и този на древните гърци.

Ще продължава ли да се развива формацията ви театрално или това беше “театър за един ден”, “бърз театър”, както има и “бърза литература”, например?

Нямаме илюзията за постоянство. Но имаме нужда от пауза и нов театрален формат. А с темата Жустин може да се експериментира безкрайно. Когато сме готови за нов краен вариант ще започнем отново. Това е само началото. Театралността е извън, под, над, отвъд и понякога вътре в театъра. Дори и камъните са направени от съсиреци и електричество, а ние сме декор на нечий скрит глас. Отказвам да вярвам, че изходът е отвъд думите, че смисълът е изкоренен, че сме хоризонтални същества. Но вярвам, че прозата е парализа, а театърът – занимание на мигриращи птици, които притежават съвършеното сетиво на скитници, които никога не могат да се загубят.

DSC00718 (2)

«Жустин или неволите на невинността»

 Имаше ли театрална постановка, която да кореспондира с вашата?

Най-голямият ми подарък – срещата ми с Паскал Киняр – най-френският от всички пишещи французи. И двамата бяхме едновременно автори, режисьори и играхме в собствените си пиеси – и двамата обсебени от тъмнината – той в детството, аз в жената. И двамата играхме в оскъдно осветени манастир и църква, той с една великолепна актриса, гарван и сова, а аз с двете Жустин, пиано и цигулка. Гарванът, или смъртта, кацаше на ръката му, когато започваше да пише, а совата пренасяше думите между тъмнината и светлината. Нещо като среща в отвъдното – без тела и без сетивност, без думи – нищо друго освен “божествената лекота на всички утрини на света”

Electr Irinia 3

«Жустин или неволите на невинността»

Какво е театърът за теб, при твоята биография – философ, поет, музикант, това временно увлечение ли е?

Театърът  е парадоксално изкуство – имаш час и половина, в който си абсолютно жив и след това всичко изчезва. Актьорът безсъзнателно развива същото усещане за време, както осъдения на смърт. Има те, после те няма, процеп, тишина. Той живее на кванти – поглъща и излъчва от фотоните на сътворението. И колкото повече е бил някой, толкова повече след това е никой. В ултра-микро света частиците се държат по същия начин – ако ги наблюдаваме, те просто извират от нищото, взаимодействат, създават светове, играят, оставят следи и като гениални актьори всяка частица може да получава и загубва всичко – маса, импулс, скорост, енергия. В момента, в който престанем да ги наблюдаваме, изчезват в небитието. Тази пулсация между нищото и нещото, която в макросвета е незабележима, е тъкънта на универсума и на изкуството. Ние сме екрана, върху който универсума прожектира сътворението, а цялата  ни култура е това, което ние прожектираме върху сътворението. Върховното напрежение, изпитанието да запълним бездната между битието и небитието със себе си, дали яростно или религиозно, дали смирено или като сомнанбули, дали като лунатици или просветлени, ние сме омагьосани пар екселанс, и независимо в какво вярваме, топим истините и илюзиите в собствената си кръв. Изкуството е червеят в плода. Той е там преди грехопадението. Тайничко гриземе рая и после с него наторяваме греховете си.

Electr Irinia 5

«Жустин или неволите на невинността»

Актьорството е съзнателен ексхибиционизъм, зад който се крие неизтребимата жажда от това да сме множествени и полифонични. Което е и природата на съзнанието. В обикновения живот ние сме мелодични, втвърдени ексистенциални мелодии. Актъорът е атрактор на многогласието, той прави видима за другите тяхната собствена полифоничност. Той е детето преди да проговори, преди да почувства себе си отделено от другите, когато всичко е споделено, като в сънищата и влюбването. Модерният актъор е аутистично дете. Свободата му реже корените, защото се е вкоренила в няколко основни митове – заемете тази поза, бъдете това, говорете така, покажете снимка на майка си, или как сте заченат, влезте в тялото си …  и всичко накрая завършва със смачкан семеен портрет. Единствено оцелява образът  на бащата над главите ни, който се люлее заплашително, готов всеки момент да ни пререже гърлото. А кой е бащата? – Фройд, разбира се. Все още театърът се върти в една безизходица между Едиповия и Електра комплекс и използва психоанализата за опорна точка. Правете каквото искате, халюционирайте, блудствайте, бъдете свръхреалисти, а в действителност само възпроизвеждате безизходици и блокажи, и всички изходи са запушени. No exit. Навсякъде ви причаква вината, срамът, възмездието, изкуплението или бягството от тях. Актьорът е на щат у тази пренаселеност – гъмжим от кодове, ерогенни зони, собствени имена, една огромна територия, в чиято периферия живеят варвари. И ако рамката на древния театър е била смъртта, на класическия – страхът от смъртта, то днес – това е просто страхът – без обект, изначален, възбуждащ, фантомен и неутолим. И затова на сцената трябва да се качи всичко, което ни плаши.

Electr Irinia 7 (1)

«Жустин или неволите на невинността»

Трябва да го посочим и назовем. Новата Жустин, моята Жустин, превръща Сад във фикция, в симптом, защото той е изобретение на собствената ни тъмнина. В това виждам  призванието на модерния театър – да персонифицира митовете, да ги разложи, да преработи основно всички входове и изходи на съзнанието, да изгради такава система на желанията, която да отвори всичките ни измерения, да ни върне към изначалния континуум и жертвоприношението. Да дишаме учестено, или да забравим да дишаме. Трябва да взривим конвенционалните връзки в името на тайнството. “Театралната пиеса трябва преди всичко да бъде поема”.  За Метерлинк театърът е поезия, за мен също.

Какво даде от себе си на този фестивал и какво получи в замяна?

Преди всичко разбрах, че правенето на театър е болест и изцеление едновременно. Поех всички възможни рискове и като автор, режисьор, продуцент, актьор, оператор. Екстремните обстоятелства са най-големият учител. Още съм там. Разбрах и в какво не съм успяла. За мен театралната трупа е семейство – и в буквалния, и в преносния смисъл. Всички са равноправни и свободни едновременно. Това изисква едно много високо ниво на осъзнатост.Театралният процес е една безкрайна репетиция, накъсана от паузите на представленията.

                                                                        Кева Апостолова

 

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s