De Facto

ПАМЕТ ЗА ИСМАИЛ БЕКИР АГЛАГЮЛ

ИСМАИЛ БЕКИР АГЛАГЮЛ

1932, Русе – 2017, Анкара

electr Aglagiul edna ot poslednite sn Hiusein 2014 g ;_n

Исмаил Бекир Аглагюл (една от последните му снимки), фотограф – Хюсеин Мевсим

Проф. д-р Хюсеин Мевсим*

Това е безпристрастната фактология в години и градове, която бележи началото и края на един труден, но достойно извървян, всеотдаен и себеотдаден житейски път. На 28 март в турската столица, след продължително и мъчително боледуване, завърши земните си дни Исмаил Бекиров, Беки или Исмаил Бекир Аглагюл, човекът, орисан да има две историко-географски родини, но една-единствена духовна – тази на театъра, и именно в нея се чувстваше най-комфортно.

Роден е на 19 април 1932 г. в Русе, като първо дете в средно заможно семейство: баща му е дърводелец, а майка му – трудолюбива и любознателна домакиня. Тъй като се ражда в навечерието на Курбан байрям, е кръстен Исмаил. «Това чувство, че съм принесен в жертва, не ме напусна никога през живота», споделя той години по-късно в едно списание1.

През есента на 1939 г. постъпва в Частното турско училище «Саид паша»2 в родния си град, което заедно с открития през 1945 г. Турски дом се явява културното и духовно средище на русенските турци. От неумолимата дистанция на годините Исмаил Бекир си спомняше за тържествените актове в края на всяка учебна година, чакани с нетърпение от обществеността, в които той винаги бил избиран да рецитира стихове. Така за първи път излиза на сцена, застава пред любопитните очи на хората. На тези тържества той рецитирал не само стихове, но и «играел» различни народни приказки3.

Междувременно през 1945 г. в града се открива спортен клуб «Гюнеш» («Слънце»), който впоследствие се обединява с Турския дом. Сред културните прояви, които провежда Домът, се вписва и поставянето на пиесата «Горкото дете» от турския поет и драматург от XIX век Намък Кемал. Ролята на детето е поверена на Исмаил и това е първата му изява на театралната сцена. В края на учебната година се поставя и «Училището на надеждите» от турския класик Решад Нури. «Тогава за първи път усетих неописуемо вълнение и удоволствие от това да застана пред хора, да ме гледат толкова очи», си спомняше той в личните ни разговори. Така магията на театъра го завладява веднъж завинаги, а когато преминава в последния клас, училището е одържавено и учебните предмети се преподават на български.

Electr Aglagiul sn ga

Исмаил Б. Аглагюл

Той с умиление си спомняше за учителката си по математика, Бочева, която питаела голяма любов към поезията и дори в часовете молела ученика си да рецитира «Две хубави очи» на П. К. Яворов. Отново под нейното вещо ръководство4 започва да се репетира пиесата «Иван Готован» на Георги Дръндаров, чиято постановка в «Църковния салон», в присъствието на родители и учители, се превръща в истинско събитие.

Като завършил училището, бащата пожелал първородният му син да наследи дърводелския му занаят, но Исмаил постъпва в Техническото училище, тъй като бил много добър по математика. След успешно издържания приемен изпит той започва петгодишното техническо обучение, но твърде скоро разбира, че точните науки никак не са му присърце. Въпреки това завършва с висок успех, но вече открива и своята духовна опора в живота – театъра.

През 1949 г. местният вестник обявява, че се търсят аматьори за театралната трупа към Читалище «Максим Горки», която предстояло да се създаде. Тук за втори път се среща с Божидар Манев, среща, която се оказва съдбовна; по-нататък те остават духовно неразделни за цял живот. Аматьорската трупа с ръководител Димитър Димитров и художествен ръководител Аргиров, пенсионирал се от «Сава Огнянов», първо поставя «В поле широко» на Марий Ягодов5. В тази пиеса на Беки, както го наричат вече, се поверява ролята на Третия селянин, но впоследствие той поема и репликите на първите двама. Той си спомняше за организираните турнета в русенските села, след което аматьорската трупа безславно се разпада.

Следващото поприще на Исмаил и Божидар е Синдикалният театър в града, чийто ръководител Стефан Гъдуларов е режисьор и актьор в «Сава Огнянов», поради което се репетира само вечерно време, често до ранни зори6.

Electr aglagul Bay Ganio _n copy

„Бай Ганьо” от Алеко Константинов, превод Исмаил Бекир Аглагюл

Завършил Техническото училище (1951), той е повикан в Окръжния комитет на БКП, където в Турския отдел му се предлага да замине да следва инженерство по цветна металургия в Съветския съюз, по-точно в Магнитогорск, но той е решен да кандидатства актьорско майсторство и режисура във Висшето театрално училище. Остава сред резервите, но по този повод се запознава с Реджеб Садъков, последен курс в режисьорско майсторство, и Хулюси (Хиндо) Касимов, първокурсник в актьорско майсторство, които впоследствие му помагат да се ориентира. Той винаги изказваше признателността си към тях, особено към Садъков. Помня колко тежко понесе вестта за болестта и кончината му.

През юни 1951 г. постъпва като трудовак в Строителни войски. След новобранството в Грудово е изпратен в щаба на поделението в Стара Загора, в Школата за младши-сержанти, където изнася рецитали по стихове на Хр. Смирненски и Н. Вапцаров, «Комунистическа поема» на Димитър Методиев, сценки от хумористични разкази на Ел. Пелин и Чудомир, поставя и играе главната роля в «Армията на мира» на Виктор Апушкин. За впечатляващите си изяви той получава няколко награди на Първия театрален преглед на Трудови войски, чийто председател на жури е Енчо Багаров, тогава главен художествен ръководител на Сатиричния театър към Главно управление на Трудова повинност (ГУТП). Известният театрал му предлага да изнася рецитали и моноспектакли на турски и български пред трудоваците турци.

Дейният трудовак Бекиров сътрудничи с материали и репортажи на в. «Трудово дело», чиято четвърта страница тогава излиза на турски, както и на в. «Язовир «Георги Димитров» и «Септември», дори се назначава за специален кореспондент на «Трудово дело». Малко по-късно е привлечен в София, за да редактира турската страница на въпросния вестник7. Отново в името на съкровената си любов театъра, отказва да остане като офицер в Трудови войски, отклонява и предложението да следва тюркология на държавни разноски в Унгария, отправено му от ЦК на ДКМС.

Electr Aglagul Pateki haitov prevod bekir

Пътеки” от Николай Хайтов, превод Исмаил Бекир Аглагюл

Подготвя се сериозно да кандидатства повторно във Висшето театрално училище и през 1955 г., когато то става ВИТИЗ «Кръстьо Сарафов», успешно издържа изпита и записва актьорско майсторство. Приет е и Божидар, с когото се настаняват в едно общежитие и заедно завършват през 1960 г. – той в класа на проф. Боян Дановски, а приятелят му – в класа на Сърчаджиев. По време на следването си Исмаил работи като шпикер в Радио София, предавания за българските турци, подготвя също така драматизации на разкази, пише сатира и епиграми.

След дипломирането си е разпределен в Силистренския театър, където три години работи като актьор и режисьор, играе в много роли, като поставя и «Глупакът» на Назъм Хикмет в Читалище «Доростол».

Получава лична покана от тогавашния председател на ОС на ОФ в Кърджали Зия Харунов да ръководи турския Музикално-драматичен състав в града край Арда, на мястото на Мустафа Алиев, който е нежелан, тъй като не знаел… турски8. Исмаил Бекир се залавя за създаването на подходящ репертоар от силни пиеси, поканен е поетът Хасан Карахюсеинов, с когото почти пренаписват и приспособяват за местните условия пиесата му «Камъчетата на Арда»9, която се играе при голям успех; съставът често излиза на турне из окръга. В репертоара се включва и «Легенда за любовта» на Назъм Хикмет, но на една от първите репетиции идват «отговорни фактори», след което набеденият режисьор е привикан в ОК на БКП за това, че в пиесата се възхвалявала красотата на турския език. Исмаил Бекир отказва да промени или да смекчи репликата «Ти винаги си красива, както езика, на който говориш», поради което е снет от длъжността художествен ръководител и остава да работи като актьор. Актьорският му талант проличава в ролята на Боян в «Прокурорът» на Г. Джагаров, същевременно оглавява театралната трупа към Читалище «Юмер Лютфи».

Поканен отново в Радио София, през април 1965 г., огорчен от кърджалийския си опит, той се завръща в столицата, за да оглави радиотеатъра на турски10, в който озвучава и детски пиеси. В същото време води рубрики за театрална критика в различни вестници и списания, които излизат на турски. Така например във в. «Йени ъшък» срещаме името му под рубриката «Под светлината на прожектора», а в сп. «Йени хаят», по-точно в литературната му притурка «Съвременник» представя български драматурзи и актьори. Непременно следва да се отбележи, че той поема съставителството на сборниците «Комедии» (1966), «Драми» (1967), «Пиеси» (1967), «Комедии» (1967) и «Драми» (1967), издавани на турски в Държавно издателство «Народна просвета»11, а след злополучната 1968 г. задълго остава без работа12. Това го принуждава през 1971 г. да потърси по-добра житейска съдба и професионална реализация в Република Турция, където си избира фамилното име Аглагюл13. И вместо да пренася едно пиано и два мотора ИЖ, каквато била обичайната практика през онези години, и с които можело да се закупи цяло жилище, той препълва двата вагона за багаж с книги и литература.

Няколко години прекарва в Истанбул, където поставя три пиеси в частен театър в азиатската част на града, а през другото време се заема да превежда българска литература. Така в негов превод излиза безсмъртната Алекова творба «Бай Ганьо»14. Разказвал ми е, че когато се разчуло за това, брат му в Русе бил привикан на разпит: защо дискредитирал българина в чужбина, нямало ли аджеба какво друго да се преведе?! Защо не се заемал например със «Семейството на тъкачите» на Камен Калчев?

В интерес на истината той превежда и «Крадецът на праскови» от Емилиян Станев (1974), но става някаква издателска далавера и преводът излиза с чуждо име15; превежда, но не успява да издаде «Една одисея из Делиормана» на Иван Вазов. Приемането му за щатен режисьор в Държавните театри (1973) налага преместването му в столицата Анкара, където през годините поставя няколко десетки пиеси, някои от които се радват на заслужен успех16. През 1987 – 1992 г. е поканен да преподава и ръководи театралното ателие в Университета «Фърат» в Елязъг. През годините поддържа приятелски и колегиални връзки с Халдун Танер, Азиз Несин, Неджати Джумалъ и др. турски драматурзи и интелектуалци, с които се запознава още в България, като не крие и голямото си разочарование от клеймото на прекалената идеологизация върху културния живот в новата си родина17.

Electr aglagul Slujbogonzi _

„Службогонци” от Иван Вазов, превод Исмаил Бекир Аглагюл

В определен план той пренася постиженията на българския и респективно съветския театрален опит и школа в Турция, а чрез сп. «Театър», за който Божидар Манев го абонира всяка година, не престава да следи новостите в българския сценичен живот, а когато връзката става проблематична, броевете му се изпращат чрез тираджийски шофьори.

Исмаил Бекир бе в стихията си след разпадането на Стената и отварянето на границите, когато заедно с млечния си брат Божидар Манев и Фондацията му «БалканАРТ» спомогна да се установят живи контакти между българския и турския театър, довели до зачестена размяна на режисьори и постановки, участия във фестивали, организиране на турнета и др., един крайно плодотворен и полезен процес, получил безрезервната институционална подкрепа на тогавашния генерален директор на Държавните театри доц. д-р Леми Билгин, на директора на Национален център за театър Красимира Филипова, на издателката на сп. «Театър» Кева Апостолова, на театралния критик Крум Гергицов и др.

Междувременно не престава да превежда драматургия от и на двата езика18; той самият се смяташе за първия турски театрален режисьор, поставил на българска сцена («Псевдоним «Розова пъпка» на Октай Арайъджъ в Разград, 1999). А литературните писма, които пише със завидна последователност през целия си живот, са доказателство за една будна и неподкупна човешка съвест, в която се оглеждат всички болки и надежди на сложното време.

Когато през есента на 2001 г. неведомите пътища на съдбата ме отведоха в степна Анкара и се запознах с него, той беше вече пенсионер. Но какво говоря? Точно тази дума никак не можеше да се съотнесе към Исмаил Бекир. С несекваща енергия той продължаваше на доброволни начала да поддържа и развива турско-българските театрални взаимоотношения, посрещаше детски мандолинен или тамбурашки оркестър от Русе, на няколко десетки километра, на входа на Анкара, независимо по кое време на денонощието, поздравяваше със сърдечното «Добре дошли!» театрални трупи от Казанлък и Русе, от Перник и Враца…, които с неговото съдействие се канеха за участие в Анкарския международен театрален фестивал, организираше присъствието на заинтересована публика, с небивал ентусиазъм развеждаше българските гости из турската столица, осигуряваше им автобус и шофьор от театъра, непременно ги водеше в Мавлозея на Ататюрк и в Музея на анадолските цивилизации, спомагаше да се преодолеят предразсъдъци и психологически бариери, и всичко това – без никакви скрупули и очаквания, безукоризнено.

Исмаил Бекир ще остане в паметта на всички, които го познаваха, с изключителната си прямота, с граничещата с педантичност точност, стриктност и почтеност в отношенията си, с чувството за упорита дисциплина в работата. (Ето защо, с общия ни приятел, режисьора Владлен Александров, на шега го наричахме «Железния»).

По-лесно беше камила да мине през иглени уши, отколкото той да закъснее за среща, да не си изпълни думата или обещанието. Знаех, че почти цялата му пенсия отива за телефонни разговори, обаждаше се на всички свои приятели, копнееше за общуване и споделеност, тревожеше се за все повече прекъсващите се човешки връзки.

Срещите ни с Исмаил бей ставаха във фоайетата на театрите или в кабинета ми, където винаги идваше с неизменните шоколадови бонбони с бадемови ядки, специалитет на сладкарския магазин «Али Узун». Макар да не принадлежахме на една генерация, а и да притежавахме различни характери, той споделяше и ми доверяваше много неща от личната и творческата си биография, ала никога не намирахме онова «широко и безбрежно време», за което аз копнеех, а Исмаил бей отдавна бе прозрял, че такова просто няма. Затова дългите теми, които той подхващаше и разказваше артистично, се разпокъсваха от лекции и междучасия, от служебни ангажименти и банални делнични грижи.

По едно време мимоходом беше започнал да намеква, че се връща от лекарски преглед, но аз не го подпитвах, за да не вгорча турското кафе без захар, което сърбахме на бавни глътки в кабинета ми, докато веднъж, когато излязох да го изпратя, той направи страшно признание: «Хюсеин бей, цял живот съм събирал и трупал материали и точно сега, когато се заех да подредя всичко преживяно19, настигна ме тази проклетия!» – И вдигна ръцете си, които все по-силно и неудържимо трепереха. – «Не мога да пиша, пръстите заболяват на втория ред. Хапчетата, които ми се предписват, успокояват пръстите, но сякаш втвърдяват езика, затруднявам се при произнасянето.» А той беше човек, който заради едното неблагозвучно произношение, заради неточното ударение прекъсваше събеседника си, без значение кой и какъв е, за да го поправи.

За това какво е събирал и трупал, щях да разбера след някое друго време, когато веднъж, видимо развълнуван, ми се обади дали бих се съгласил да приема някои стари вестници, списания и книги, които бе архивирал през годините. Причината бе повече от тривиална: семейството се преместваше от вилата дублекс в обикновен апартамент. Бил се обърнал към разни библиотеки и институции, но кому и за какво са нужни пожълтели вече български издания и списания, и то от «червения» период? Евентуалният ми отказ щеше още повече да го съкруши и макар самият аз да бях в пъти по-натясно от него, се съгласих. Но какво беше изумлението ми, когато видях не няколко кашона с книги, а претъпкани чували с турски всекидневници, в които е зачертавал с червен химикал всички новини и съобщения, отнасящи се за България, за съдбата на българските турци; цели годишнини на «Септември» и «Пламък», книги и литература с най-различна тематика, с непременно отбелязани дати и места на закупуване, които чертаеха цялата българска география.

18554604_1346406338783493_771773990_n

Сцена от „Службогонци“, реж. Владлен Александров, превод Исмаил Бекир Аглагюл, Анкарски държавен театър

С времето коварният Паркинсон, измъчил го до последния му дъх, още повече го скова, стесни житейското му пространство. «Тежко е човек да прекарва старините си далеч от приятели от детството и ученичеството», ми се оплака веднъж той, а иначе не знаеше какво е хленч. И беше прав. Не че в Анкара нямаше приятели и познати, но всички те бяха по служебна и официална линия, на Вие.

«Идвайте по-често!», ми каза той с една омекотена фамилиарност след поредното ми посещение, за което ясно предчувствах, че ще се окаже последно. Той тръгна да ме изпрати първо до асансьора, после слезе до входа, излезе на двора и почти преполови пътя до близката станция на метрото. Когато след настоятелните ми подкани да се върне, се разделихме и закрачихме всеки по посоките си, по някое време се обърнах, видях леко поприведената му и съсухрена вече фигура да стъпва нерешително под декоративните акации на тротоара. За себе си бях убеден, че пред очите ми невъзвратимо клони към залез един свят със свой морал и ценности, със свое разбиране и обяснение за живота.

Последните 5-6 месеца прекара в безсъзнание в интензивното отделение на една анкарска болница. Когато на 27 март, ден преди да издъхне, жена му Фехамед ханъм е допусната в отделението, за да му честити Деня на театъра и да му предаде колко много хора се обадили да го поздравят, как всички вярвали в скорошното му оздравяване, той мъчително поел и изпуснал дъх. Последният жест в театъра, наречен Живот.

Без Исмаил бей Анкара е много по-сива за онези, които го познаваха, а турската и българската култура губят един свой ревностен служител, посветил се на взаимното им опознаване.

____________

БЕЛЕЖКИ                 

* Авторът е проф. д-р по български език и литература в Анкарския университет.

1 “Yılların Ötesinden Bugüne”, Tuna Boyu, Sayı 42, s. 1-32, Mart – Nisan 2007, Ankara. Обширното импровизирано интервю е проведено във връзка със 75-ата му годишнина от неговия съгражданин, издателя и собственика на въпросното изселническо списание, Исмаил Туналъ.

2 Отново според неговите спомени, в първия етаж на тази сграда, построена през 1914 г., се помещавало началното (до IV отделение), а на втория – основното (до III клас), училище. Всяка събота се заплащало седмичната такса за обучението. През учебната 1943/44 г. не се провеждат занятия, тъй като в училището се настаняват германски войници. През времето името на въпросното училище се променя на «Назъм Хикмет», впоследствие става «Мара Манева», а сега в сградата се помещава Средното общообразователно духовно училище.  

3 За мен бе повече от удивително, че дори след 70 г. той помнеше всички тези рецитирани стихотворения и изиграни приказки.  

4 На учителката с «теменужените очи» възторженият ученик посвещава следното стихотворение: «Теменужки – сам-саминки – две, / ей ги там, едва синеят. / Морни са, навели те глави, / едри сълзи леят.» Веднъж след репетиция той се престрашил да й го покаже. Учителката изпратила стихотворението в «Септемврийче», където било отпечатано. 

5 В пиесата, съвършено в духа и атмосферата на приповдигнатото време, се възхвалява кооперативното движение и се осъжда кулачеството.

6 В този театър се поставя «Макар Дубрава» на Алесандър Корнейчук, като на Исмаил се поверява ролята на Гаврила, за която впоследствие получава две награди – едната в Русе (1952), а другата – на Националния преглед на синдикалните театри (1953) в София. Следващата постановка на театъра е «Споделена любов» на Иля Рубинщайн, в която той играе ролята на Лип Липич.  

7 Интересно е да се отбележи, че във въпросната редакция отбиват военната си повинност като трудоваци още Сюлейман Хафъзов, Ибрахим Татарлъ, Ръза Моллов, Мехмед Бекир, Салих Бакладжиев, Сабахаттин Байрам, Реджеб Кюпчю, Осман Салих и др. известни изследователи, творци, интелектуалци от турски произход през онези години.

8 «Персоналът на театъра наброяваше 52 души, 80% от който не знаеше и дума на турски», отбелязва той. (“Yılların Ötesinden Bugüne”, Tuna Boyu, Sayı 42, s. 25, Mart – Nisan 2007, Ankara).

9 Смята се, че това е втората оригинална пиеса на турски в България, написана от турчин; автор на първата е Юсуф Керимов. Впоследствие въпросната пиеса на Хасан Карахюсеинов е преведена на български от Исмаил Бекир, «за да я разбирали и помаците по време на турнетата».

10 Приема се, че Исмаил Бекир е автор на първата радиопиеса («Тъга по загубеното») на турски език в България, както и на други къси пиеси («Тиквата», «Закъде сме без тях», «Прогнилият зъб», «Машината», «Прасенцето»). 

11 Нека да отбележа интересния факт, че през онези години в «Народна просвета» са издадени 74 оригинални и преводни книги с поезия и проза, както и антологии на турски език. Исмаил Бекир притежаваше цялата колекция от всички тези издания.

12 Исмаил Бекир е склонен да свърже уволнението си с факта, че отказал да подпише някаква декларация, с която се осъждала Пражката пролет. (“Yılların Ötesinden Bugüne”, Tuna Boyu, Sayı 42, s. 20, Mart – Nisan 2007, Ankara).

13 Фамилното му име е съставено от повелителните наклонения на глаголите ‘плача’ и ‘смея се’. «Нима това не са глаголите, които най-добре символизират същността на театъра?», се питаше той. Разказвал ми е анекдотичния случай, когато пограничният служител го запитал защо си избира такава фамилия, на което той шеговито отговорил, че досега е плакал, а отсега нататък иска да се смее. «Гледай тук да не плачеш още повече», бил лаконичен служителят.

14 Книгата излиза през декември 1972 г. в Издателство «Миллиет» (към едноименния влиятелен всекидневник), като четвърта книга в поредицата «Хумор», която се ръководи от известния писател Тарък Дурсун К.; коричното оформление е дело на големия художник Бедри Кораман. На задната корица Алековата творба е представена като «шедьовър на балканския хумор; героят, когото всички познаваме и който носи частица от всеки един от нас». (Нека да отбележа, че Исмаил Бекир беше буквояд в най-добрия смисъл на тази дума. «За една изпусната запетая ми вади душата», ми се «оплакваше» често съименикът му, издателят Исмаил Туналъ. По ирония на съдбата, по технически причини фамилията на писателя е изписана като Костантинов, без първото ‘н’.) На 14 февруари 2015 г., когато го посетих в дома му, Исмаил Бекир сподели, че идеята за превода му дал световноизвестният сатирик Азиз Несин, с когото се запознал още в София, по време на честите гостувания на турския писател в България. Веднъж Азиз Несин го запитал дали в българската литература има герой, който да прилича на неговия Ефруз бей. След като разбрал за «Бай Ганьо», помолил книгата да му бъде изпратена, но чрез Министерството на външните работи, за да я дадял за превод на един човек в Истанбул, който знаел руски. Исмаил Бекир му изпратил екземпляр от книгата, който така и не стигнал до Несин. След изселването си той сам се заема с превода. Нека да изтъкна, че Исмаил Бекир пазеше в архива си цялата си богата кореспонденция с Азиз Несин, чието изследване ще допринесе много за вникване в духа на онова време.

15 «Минавах веднъж по Джагалоглу и мимоходом се вглеждах във витрините на книжарниците. Изведнъж ми се мярна корицата на «Крадецът на праскови», върху която се мъдреше името на друг преводач», ми е разказвал той. На една от срещите ни във факултета той ми донесе копието (на индиго) на въпросния превод с негови корекции на ръка и дълго обяснение на самата литературна кражба. За голямо мое съжаление, след време въпросното копие мистериозно изчезна от кабинета ми. 

16 Сред тях е «Лисицата или гроздето» на бразилския драматург Гилермо Фигейредо (Анкара, 1975; Трабзон, 1991), текст, над който е работил още в България.

17 В случая става дума за това как конкретната действителност тотално разрушава въжделената представа за «единна» Турция, с която всеки изселник тръгва към историческата си родина. Изселникът чувства върху себе си двоякото отношение на интелектуалците в новата си родина – за левите кръгове той е нелицеприятен, защото е напуснал страна и обществена система, към която те се стремят, а у десните среди поражда съмнение, тъй като идва от комунистическа държава. Исмаил Бекир най-добре изразява тези мисли в преамбюла към пиесата «Да създадеш човек» на Неджиб Фазъл Късакюрек, поставена в Анкара през 1992 година.

18 Превежда и издава «Лодка в гората» (Николай Хайтов, 2002, Издателство на Министерството на културата), «Службогонци» (Иван Вазов, 2003, Издателство на Министерството на културата), също така превежда «Последната нощ на Сократ» (Стефан Цанев), поставена с успех в Държавните театри в Измир и в Истанбул, «Вчерашни целувки» (Юрий Дачев), «До следващия живот» (Недялко Йорданов), «Приказка за калпаците» (Панчо Панчев), «Златното момиче» (Кева Апостолова), а на български – «Задният двор» (Билгесу Еренус), поставена в Пазарджик от Искендер Алтън, «Затворените» (Мелих Джевдед Андай), «Лудият Думрул» (Гюнгьор Дилмен), «Чичу» (Азиз Несин), «Матрьошка» (Тунджер Джюдженоглу), «Кой съм аз?» (Реджеб Билгинер), «Псевдоним «Розова пъпка» (Октай Арайъджъ). Много пъти пред мен е изразявал недоумението си, когато поканен в Турция български режисьор поставяше пиеса от чужд драматург, както и обратното. «Каква чудесна възможност за популяризиране на турската и българската национална драматургия се изпуска по такъв начин!», не криеше той възмущението си в личните ни разговори. 

19 Неслучайно в разговор с Кева Апостолова той споделя: «В чисто личен план работя над едно мое произведение – това е и автобиография, и малко спомени, и есета, и философски размисли.» (сп. «Театър», с. 20, бр. 3-4, 2003, София).

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s