tete-a-tete

СИМОНА ХАЛАЧЕВА

Electr portret simona

Симона Халачева

 БОГДАНА КОСТУРКОВА РАЗГОВАРЯ С АКТРИСАТА СИМОНА ХАЛАЧЕВА

Тя е родена на 4 септември 1989 г. в  София. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” през  2012 г., специaлност Актьорско майсторство за драматичен театър, в класа на проф. Стефан Данаилов. Получава наградата НАЙ-НАЙ-НАЙ – АКТРИСА за драматичен театър в НАТФИЗ „Кр.Сарафов“. Веднага постъпва в трупата на Театър „София“, където участва в постановките „Женитба“ от Гогол,“Малката морска сирена“ от Катрин Ан,“Анна Каренина“ по Толстой, „Апетит за череши“ от А. Ошецка и М. Малецки,“Роня, дъщерята на разбойника“ по А. Линдгрен, „Нощта на  16- ти януари“ от Айн Ранд,“Олд Сейбрук“ от Уди Алън, „Питър Пан“ от Пиърс Чатър Робинсън, „Скачай!“ от Здрава Каменова и Мартин Каров,„Парижката  Света Богородица“ по В. Юго, Г-жа Министершата“ от Бранислав Нушич

Богдана Костуркова:  Каква потребност  имаше да се явиш на кандидатстудентския изпит в НАТФИЗ? Или беше въпрос на случайност?

Симона Халачева: Не вярвам, че е било случайност, съвсем целенасочено беше…Но не можех да определя с какво искам да се занимавам,  знаех само, че искам да е нещо, свързано със сцена. Преди да  кандидатствам в НАТФИЗ, много дълго време се занимавах с танци. Всъщност аз съм се качвала на сцена покрай танците. Това усещане да съм на сцена и някой да ме гледа, да бъда артист, много ме е зареждало и съм се чувствала  добре и адреналинът, който съм изпитвала, много ми е харесвал. И трябваше да  продължа по този път. Имах колебания дали да е точно актьорско майсторство, дали  пък да не се занимавам с някакъв вид танцов театър или да се насоча към кино режисура. Всъщност аз се бях насочила към кино режисура основно и като резервен вариант бях решила да кандидатствам и актьорско майсторство, обаче така се развиха нещата, че аз забравих за всичко останало и ми стана цел номер едно да вляза  и уча актьорско майсторство в НАТФИЗ.

electr simona esmeralda 3

Калин Врачански (Квазимодо) и Симона Халачева (Есмералда) в „Парижката света Богородица”, реж. Лилия Абаджиева

Б. К.: И сега след 5 сезона – горе-долу колкото си учила- вече имаш  опит, работиш доста усилено и успешно – смяташ ли, че това е верния път?

С. Х.: Имах колебания дълго време,  всеки ден си задавах въпроса това ли е или не е това, обаче успях да намеря мястото си в тази професия, успях да намеря хора, с които да се чувствам добре. Много ми е важно да има любов около мен, да има приятна атмосфера за работа. Успях да създам приятелства в театъра, които много ми помагат да се чувствам добре в професията. И успях да натрупам самочувствие от опита, който имам. Колкото повече играя, толкова по-уверена се чувствам във всичко и започват да избледняват съмненията.

Б. К.: Стана ми много интересно едно твое изказване, че имаш около две седмици стрес от ролята и отдръпване от нея. Интересно е какъв е пътят на приобщаване ? Този първоначален стрес и  отдръпване са нормални, но при всеки артист пътят към ролята, приобщаването и приемането е различен. Как става при теб приемането на твоята героиня?

С. Х.: Не знам как се случва, но във всяко едно разпределение никога не играя това, което аз искам да играя и във всеки един репетиционен процес имам своята криза. Тя се появява в различни етапи от репетициите, понякога съвсем в началото, още първите дни, понякога в по-късен етап. Но винаги преминавам през рев, през драма от това, че не знам какво да правя, изгубена съм. Така се случва, че аз трябва да харесам ролята си, а винаги досега, когато съм прочитала пиесата, съм харесвала друг персонаж, не този, който на мен ми е даден да изиграя и ми трябва време да преодолея собственото си усещане и да започна да търся някакви неща, които да са ми интересни в другия образ, който  ми  е даден да направя.

Б. К.: А каква е ролята на режисьора?  Доверяваш ли се, съпротивляваш ли се? Имаш нужда от водач или от спътник?

С. Х.:  Имам нужда от общ език и да се вдъхновяваме взаимно. Със сигурност имам нужда от това режисьорът да ме харесва и да иска да работи с мен, да усещам творческа любов, която да ме зарежда, защото иначе никакво вдъхновение не ми идва и някак си имам чувството, че няма смисъл да се случва театър, когато няма взаимна работа, общ живот.

electr simona pitar pan

Симона Халачева в „Питър Пан”, реж. Бисерка Колевска

Б. К.: Имаш не малко роли, те са различни от централни до епизодични? Къде се чувстваш по-добре?

С. Х.: Важен ми е не обема на ролята, а какво можеш да направиш в нея. Има роли, които са малки, и не позволяват да твориш, има роли, които са малки, почти нищо не е написано и ти можеш да направиш изключителни неща в изграждането на образа. Има и големи роли, които са много обслужващи…За това ми е важен не обема, а пъстротата на ролята.

Б. К.: А кои роли са ти по-близки – тези, в които откриваш свои черти и  житейски възгледи или когато попадаш  на съвсем чужда територия?

С. Х.: Да попадна на съвсем чужда територия. Със сигурност ми е много по-интересно нещо, което е много различно, за да търся  начина, по който това същество се движи, диша, говори, то е като решаване на някакъв ребус, като загадка. Иначе са ми много скучни неща, които аз ги разбирам и се припознавам от пръв поглед в тях.

Б. К.: Имаш интерес към литературата, самата ти понякога пишеш.  Това дава ли отражение в отношение ти към героя? Изкушаваш ли се да дадеш свои думи на героинята си?

С. Х.: В пиесата „Ние сме вечни!“ имах голям проблем с това да произнасям нецензурни думи на сцената, много ме беше срам. И това го превъзмогнах, но не харесвам по такъв начин да се говори. Много ми се иска театърът да е място, където с красиви думи да се казват истини. Независимо дали нещо хубаво, нещо лошо, но някак си естетически да е издържано. Както много ме дразни в момента  по телевизията, когато някой водещ има много силен диалект, говори небрежно – все пак трябва да има някакво място, където да се чува истинска, хубава, красива, правилна българска реч.

Б. К.: И смяташ, че това е сцената?

 С. Х.: Много ми се иска да е така. Не ми харесва това, че напоследък има тенденция да се замърля езика, че е модерно  да говориш като на улицата, докато играеш. Не ми харесва това да не играеш изобщо, защото сега е модерно да играеш по-обрано. Това не ми харесва и не искам да ми се случва.

Б. К.: Вече показа, че си активна в намирането на пиеси, които да се реализират на сцена. Продължаваш ли да търсиш нови?

С. Х.: Много ми се иска да направя нещо като моноспектакъл по биографията на Коко Шанел. Може би звучи много повърхностна темата, но това е един моден революционер за своето време, който има изключително интересен личен живот, много драматичен, в същото време необикновен. Но ми трябва още време, защото се опитвам да намеря достатъчно материали.

Б. К.: Не те ли е страх от моноспектакъл? По мои наблюдения ти си артист, който се влияе от партньорството.

С. Х.: Със сигурност аз не мога да кажа, че е дошло времето, но е нещо, което мисля като бъдеща цел.

Б. К.: Да разкажеш за това, което репетираш в момента?

С. Х.: Всичко е в много начален етап. Репетираме „Франкенщайн“ от Ник Диър. Стайко Мурджев е изключително подготвен за това, което ни предстои да ни се случи заедно. Интересно ми е. Пак не играя това, което искам да играя и сега пак съм в периода на драма. Като се отърся – ме попитай пак… А сега ти казвам, че вярвам, че ще се получи много добро представление. Със сигурност много ще помогне Марина Райчинова, която е измислила невероятна сценография и костюми. Очаква ни много хубаво театрално събитие.

electr simona ministershata 6)

Симона Халачева в „Госпожа министершата”, реж. Недялко Делчев

Б. К.: Ако трябва да си пожелаеш нещо – каква да бъде следващата ти роля?

С. Х.: Имам  натрупана умора и дори не мога да измисля какво ми се иска да изиграя. Не мечтая за роля, по-скоро има режисьори, с които мечтая да работя. Вече ме вълнуват повече срещите, а не толкова поводът за срещата. Много искам да работя със Сашо Морфов. Според мен той прави театър, както аз винаги съм си представяла, че театърът трябва да изглежда. Работи ми се и с Явор Гърдев, той пък е съвсем различен като визия, подход и усещане. Имам дълъг списък с режисьори. С Диана Добрева също много искам да работя. Много бих се радвала, ако пак се срещна с Петринел Гочев, имах изключителна театрална среща с него.

Б.К.: Кой от видовете театър ти е по-интересен?

С. Х.: Театърът на отчуждението определено. Чела съм противоречиви мнения  от световни актьори. Някои казват, че театърът трябва да се живее, други казват, че театърът е игра и трябва да се забавляваш и да изпитваш удоволствие от това да се преправяш. Аз съм по-скоро привърженик на вторите. Много харесвам това да можеш да бъдеш някой друг. Имам чувството, че психологическия театър някак си те обрича да играеш едно и също винаги. Винаги да си много близо до себе си със своите си дълбочини. Не можеш да изграждаш крайни образи. Докато при театъра на отчуждението това е най-интересното да търсиш различните си лица.

 Б. К.: Кое обичаш повече пътя, докато раждаш героинята си, или срещите с публиката?

С. Х.: Срещите с публиката. Аз съм нетърпелива, ако може всичко да се случва много бързо. За мен това да се репетира три месеца дадена пиеса не ми се струва, че е правилния начин. Ако трябва аз да изградя съвършен репетиционен период, то ще е в рамките на един месец, да си отдаден изцяло в нещо, да си от сутрин от вечер активен и целенасочен в едно  и то започва да зрее вече, когато идва публиката. Не е театър просто, когато няма публика.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s