Гилдиите

ПЕТЪР ТОДОРОВ

 

ПЕТЪР ТОДОРОВ

Режисьор

Electr Petar IAIZETOсн. Николина Костова-Богданова

  1. Кой е Петър Тодоров?

 Появил съм се на бял свят на рождената дата на Чарли Чаплин – 16 април, само че 76 години по-късно от него и мисля, че това съвсем не е случайно. Винаги съм чувствал Чаплин като свой най-близък приятел и съмишленик, защото неговото верую е и мое – с дълбоко и искрено човеколюбие да разсмиваш и разплакваш хората и да вярваш, че чрез изкуството ти можеш да повлияеш на света да стане по-добър. Абсолютен идеализъм навярно. Но не ми пука, нека си отида от този свят някой ден като безвъзвратен идеалист.

Селцето в Бургаско, където съм се родил, носи прекрасното име Житосвят, където навремето имаше безкрайни поля от жито и дини. Благодарен на съдбата, че корените ми са дълбоко в земята и толкова близко до обикновените хора. Татко ми беше агроном, мама – зоотехник. Татко си отиде рано и се наложи дори да вляза в сиропиталище като малък, защото след това мама едва свързваше двата края, за да ни отгледа с брат ми.

Израснах по кината в Бургас и в салоните на Бургаския театър. Изкуството ми даваше всичко това, което нямах и не ми остави друг избор като дете, освен да мечтая да стана актьор. По-късно като тийнейджър (по мое време жаргонът беше пубер), когато разбрах какво прави режисьорът в киното и театъра, проумях, че искам да стана такъв. Да създавам въображаеми светове, родени от мечтите и чувствата ми, които да помагат на хората да се справят с трудностите в животите си, да им дават вяра и надежда. Изобщо, идеализъм отвсякъде!

„Виновна“ да съм в тази професия е единствено Юлия Огнянова. Ако не беше тя, може би никой друг нямаше да се престраши да вземе едно момче от улицата, което с рогата напред беше решило да следва мечтите си, и да го направи режисьор. Нашите дори не знаеха каква е тази професия. Това се случи през 1988. Юлия ме прие в нейния последен клас по Режисура за куклен театър във ВИТИЗ, който по време на следването ми се превърна в НАТФИЗ. Попаднах в една прекрасна компания заедно с Иван Пантелеев, Гергана Тодева, Светлозар Гагов, Вяра Коларова. Куклените актьори от нашия випуск в класа на проф. Атанас Илков, с които работехме, бяха Мария Сапунджиева, Васил Василев-Зуека, Румен Гаванозов, Тана Манева, Стефан Рядков… При „драмата“ Младен Киселов водеше режисьорския клас, а актьорският беше страхотния първи випуск на Стефан Данаилов. По това време преживях и двете големи студентски стачки през 1989 и 1990, като на втората дори бях един от „шефовете“. Помня, че пратих факс на папата в Рим да благослови българските студенти, и той го направи в официално обръщение по телевизията. Луди, но велики времена на красиви младежки илюзии! Съдбата явно беше решила да ме целуне.

Electr Petar Photo portret Petar Todorov, Foto Desislava Mincheva

Петър Тодоров, сн. Десислава Минчева

  2. Какво е да си Петър Тодоров? Не се приемам особено насериозно. Имам доста краен и черен хумор, който понякога обърква хората. Не се отказвам никога. Голям инат съм. Темерут, от бургаския ми дядо съм го наследил (родът ми по майчина линия е от Благоевградско). Оставям интуицията да ме води във всичко, което правя и съм готов да си поема последствията. Често това ме сблъсква със стени и ме наранява, но не съжалявам за нищо в живота си. Силно вярвам в съзиданието, а не в разрушението. Съзнателно съм избрал светлината пред мрака и позитивното пред негативното. В спектаклите си съм се фокусирал върху това. Убеден съм, че имаме избор и че от нас зависи къде да насочим енергията си и чия страна да вземем в нашето „време разделно“ на агресивна бездуховност.

Театърът е велико изкуство. Ние сме благословени с професиите си. От сцената хвърляме послания на публиката и е изцяло в ръцете ни какви да са те. Голяма отговорност, но и невероятно щастие е да споделяме с хората нашите същности. Обичам театъра. Обичам публиката. И затова гледам да ги предпазвам от личните си демони

  1. Театър ли е пърформънсът?

Има разлика между едно театрално представление и един пърформънс. Обикновено пърформънсът е концептуален акт, в който артистът или артистите заявяват някаква своя крайна позиция, най-често знаково и илюстративно. Той не предполага безкрайни репетиции, както е в театъра, а разчита на импровизацията и на предварително заложени знакови предмети, звуци, осветление, чрез които прокламира своя еднозначна социална, политическа или чисто човешка позиция.

Според мен разликата е в това – докато в театърът има диалогичност и стремеж към отъждествяване между представление и публика, в пърформънсът има по-скоро заявяване на определена категорична позиция от страна на артиста, без да се търси особен диалог с публиката. Поне така го разбирам аз. Харесвам жанра пърформънс, защото е концептуален акт, който предполага повече спонтанност и безотговорност, отколкото в театъра. Има място за всичко под слънцето!

  1. Мобилният/фестивален театър тича по света, става известен, медиите произвеждат звезди, а големите сценични спектакли си стоят в театрите, или ако имат някакви гостувания, те са кратки. Това не изкривява ли оценките за театралните постижения ?

Въпрос на необходимост и нагласа. Мобилните, както и „фестивалните“ представления, са създадени с предварителния замисъл да общуват с международна публика. Големите „стационарни“ представления са обърнати повече към хората от „обкръжението“, където са създадени. Артистите, които искат да пътуват и да си общуват с най-разнообразна публика, са някак си по-отворени към света, по-адаптивни, готови на повече експерименти и повече компромиси в името на това да представят спектаклите си в различна среда. Докато другите са „по-тежки“, по-склонни да се установят в познати води и да не рискуват.

Аз лично принадлежа към първите. Имам нужда от „неизвестни“, от ситуиране на представленията ми в различна среда, защото това ги обогатява и изненадва и самия мен, и артистите. Освен това аз вярвам, че артистът е чергар. Спреш ли се на едно място, вдъхновението ти обикновено угасва.

Аз често имам нужда от промяна. Винаги започвам всеки нов проект, сякаш не знам нищо за театъра, сякаш сега „прохождам“ в него. Както и винаги се старая да има нещо ново – нов член на екипа, или просто нов жанр. Предпочитам идеята да ме води и сама да си намери формата, отколкото всичко да ми е сто процента ясно от самото начало. Това не означава, че оставям процеса на „самотек“. Винаги съм една крачка пред актьорите, не бих си позволил да отида неподготвен на репетиция. Но си оставям територия за изненади и не се страхувам да споделя това с останалите членове на екипа.

Мисля, че колкото повече един режисьор е открит с останалите, толкова по-добре. Но можеш да си позволиш да си открит само ако си много добре подготвен за конкретния проект, който създаваш. Иначе актьорите са жестоки, те няма да простят на един режисьор, който не знае какво иска от тях и как да го постигне. Общо взето, движиш се на ръба на бръснача. От една страна да си абсолютно открит, от друга – абсолютно железен. Малко звучи противоречащо си може би, но аз вярвам в това и задачата ми е да балансирам интуитивно между двете. Създаването на театър е като игра и винаги печели този, който не се страхува да рискува.  Вярваш ли в това което правиш и в посланието си към хората, екипът те следва и малко или много винаги излизаш „сух“ от водата накрая.

  1. Театърът, който правите, е ли театърът, който искате да правите? 

Абсолютно. Когато завърших НАТФИЗ през 1993, отидох в Лондон по една програма за млади режисьори. Попаднах на два спектакъла на Морис Бежар – „Жар-птица“ и „Пролетно тайнство“. Бях толкова зашеметен, че се уплаших дали не съм сбъркал професията си на театрален режисьор. Никой в България не ни учи каква огромна експресивна мощ има човешкото тяло. Тогава реших за започна да правя спектакли без думи, бях се усъмнил в словото. Изглеждаше ми фалшиво и преднамерено, за разлика от човешкото тяло, изказът на което трудно може да те излъже.

Основах в София първата си частна трупа Театър за нови форми „Щрих“. С нея направих няколко спектакъла – „Лица“, „АЛИСАточкаЛЮБОВТА“, „Болеро“, „Четири сезона, четири жени“. Играхме в „ЛаМаМа“ в Ню Йорк, в „Янг Вик“ в Лондон, пътувахме из Европа, Азия, Северна Африка. Наричах това, което правим, интуитивен визуален физически театър, защото не следвахме някаква театрална техника, а свободно се изразявахме с физическо действие и боравене с предмети. Старото куклено съсловие ни низвергна. В средата на 90-те на миналия век се чуваха гласове по наш повод, че на куклените артисти не трябва да се разрешава да правят нищо друго, освен „традиционен“ куклен театър, такива неща…Няма да споменавам имена, защото вече не са между живите. Това обаче ме направи по-силен. Сега отново харесвам кукленото съсловие. В него има интересни артисти и се случват вълнуващи неща.

След време реших, че съм готов да се върна към словото. Направих един „Крал Лир“ в Пазарджишкия драматичен театър, където реших, че Лир отрязва езика на Шута в бурята и двамата остават заедно в лудостта му, щастливи като волни птички божии. А иначе шутът в пиесата изчезва от бурята нататък. Даже за един сезон бях директор на драматичния театър в Сливен през 1998, спечелих си конкурс, но беше неприятно изживяване. Бях с вързани ръце като директор и всички обещания на Министерство на културата, че ще ми помага в опитите ми да се направи нещо смислено и необикновено според разбиранията ми, се оказаха несъстоятелни. А може би тогава и не бях все още готов да се сблъскам с държавната машина.

Electr Petar Az, Dushata, Tzentur za izkustva ''Za Rodopite'', Foto Petar Todorov

„Аз, Душата“, Център за изкуства „За Родопите”, сн. П. Тодоров

Така се озовахме със съпругата ми, невероятната актриса Десислава Минчева, в родопското село Бостина, където решихме да създадем свой свят, да работим необезпокоявани и „безотговорни“ и после да пътуваме по света с проектите си. Благодаря й, че ме търпи вече толкова години! Основахме заедно Център за изкуства „За Родопите“, където се родиха „Анатомия на крайното“, „Делта“, „Кокошка с брошка“, „Аз, Душата“, „Сливи за смет“, „Жълто“. Спектаклите ни имат щастлив път и са играни и високо оценени в повече от 25 страни по целия свят – Европа, Америка, Азия, Австралия. Само през 2017 имаме турнета в Русия, Израел, Китай, Швеция. Имаме и много награди в няколко държави, което не ни е било самоцел, но е приятно, когато хората оценяват труда ти. Ако някой ви каже, че не му пука за награди, не му вярвайте! Преди 5 години започнахме да правим и фестивала „Забранено за възрастни“, в рамките на който каним професионални театрални, танцови и улични представления за деца и младежи, които показваме в над 12 населени места в Смолян и целите Родопи.

Electr Petar Slivi za Smet, Tzentur za Izkustva ''Za Rodopite'', Foto Petar Todorov

„Сливи за смет”, Център за изкуства „За Родопите”, сн. П. Тодоров

Тук непременно трябва да отворя скоба (както казваше Юлия) и да разкажа по-подробно за един от проектите ни, създадени „на село“. В спектакъла „Анатомия на крайното“ поканих Златина Тодева, заедно с Деси и прекрасната Людмила Митева (сега Даскалова и на щат в Пазарджишкия театър). Това се оказа последната роля на Мамето.

Electr Petar Anatomiya na kraynoto 6, Tzentur za izkustva ''Za Rodopite'', Foto Petar Todorov

Златина Тодева в „Анатомия на крайното“ , Център за изкуства „За Родопите”, сн. П. Тодоров

Тя за пръв път се осмели да играе в спектакъл без нито една дума, полугола (всички помнят скандала със снимките й от изложбата на Юлиян Табаков, който беше сценограф на проекта) и да се изразява единствено чрез крехкото си мъничко тяло. По време на репетициите почти месец тя стоеше в ъгъла и само гледаше безмълвно какво правят по-младите й колежки. Един ден стана и направи сцена от раз. Беше зашеметяващо. Тя трябваше да изиграе смъртта си, как животът си отива от тялото й, какво се случва с него по време на смъртта, какво се случва с последният човешки дъх. Бяхме заедно почти две години. Пътувахме из Европа и спектакълът се приемаше изключително добре в Австрия, Словения, Словакия.

Electr Petar Anatomiya na Kraynoto, Tzentur za izkustva ''Za Rodopite'', Foto Petar Todorov

Златина Тодева в „Анатомия на крайното“ , Център за изкуства „За Родопите”, сн. П. Тодоров

В Норвегия Мамето дори игра в инвалидна количка, беше си счупила крак и лекарите й бяха казали, че е до тук. Тя стисна зъби и каза: „Не, може да се влача по сцената, но ще играя!“. Сложиха й пирон и две седмици след това тя вече беше с нас на турнето. Публиката не я пусна 10 минути от сцената. Златина Тодева беше най-силната личност, която съм познавал. Е добре, след Юлия. Последното представление на „Анатомия на крайното“, а и на Мамето (ако не броим бенефиса за 80-тата й годишнина), беше в културния център „Станица“ в Жилина, Словакия, където таванът на една гара е превърнат в театър. Беше ноември, мъгливо, студено, леко потискащо. В гримьорната имаше камина и всички стояхме там преди представлението, гледахме огъня и нещо се бяхме умълчали. Младите актриси измърмориха, че днес въобще не им се играе. А Мамето каза: „Милички, а на мен въобще вече не ми се живее“.

Electr Petar Anatomiya na kraynoto 5, Tzentur za izkustva ''Za Rodopite'', Foto Petar Todorov

„Анатомия на крайното“ , Център за изкуства „За Родопите”, сн. П. Тодоров

След което трите направиха може би най-великото представление в живота си. Беше истинско, разтърсващо, не беше театър, беше нещо повече, получи се някаква имагинерна реалност, където актрисите съществуваха на сто процента „тук и сега“, нямаше игра, нямаше фалш, беше самият живот – дълбок и искрен. Публиката го усети и накрая цялата зала плачеше и аплодираше неистово и ни се струваше, че това продължава безкрайно. Актриси и публика се бяха слели в едно и бяха постигнали нирвана. Какво невероятно щастие. Такива мигове се броят на пръсти в живота на всеки артист, но заради тях сме готови да преминем през какво ли не, през всякакви лишения и несгоди. Няколко месеца след това представление Мамето си отиде завинаги.

Electr Petar Delta, Tzentur za izkustva ''Za Rodopite'', Foto Petar Todorov

„Делта“, Център за изкуства „За Родопите”, сн. П. Тодоров

Несъмнено трябва да спомена и спектакъла „Делта“, където голямата Смолянска актриса Тони Пашова сътвори театрален и личен подвиг, отново заедно с Люси и Деси, а големите турнета в Америка (Ню Йорк, Филаделфия, Балтимор) и Европа (Прага, Виена, Краков, Любляна, Жилина) бяха незабравими и отбелязани с изключително добри рецензии. Антония Катранджиева (която отдавна живее в Ню Йорк) даже беше написала много положителен отзив и в списание „Театър“ за представлението, което тя гледа в „ЛаМаМа“ през 2007.

Electr Petar Chichovtzi 2014, RDT Smolyan, Foto Nikolina Kostova-Bogdanova

„Чичовци 2014“, РДТ – Смолян, сн. Николина Костова- Богданова

Друга важна скоба в професионалния ми живот са отношенията ми с Родопския Драматичен театър. Обичам тези хора. Постарах се да им дам най-доброто от себе си, а те ми отвърнаха със същото. С тях направих важни за мен спектакли като„Циганска история“ през 1999, а през последните 2-3 години „Чичовци 2014“, „Румеу и Жолиета от Дунюву“ на родопски диалект, „Рибарски свади“, „България ЕООД“. Наред с професионалните актьори, съзнателно включих местни непрофесионалисти като уникалната Веска Бабаджанкова, и това придаде на спектаклите  свежест, непревзетост и неповторим колорит. Представленията ми в Смолян се гледат от много публика, и това ме прави щастлив. Пожелавам на този театър с по-умна и по-гъвкава политика да преодолее затрудненията си и да пребъде!

Искам да благодаря на съдбата и за професионалните ми срещи с три изключителни жени, които безкрайно обичам – сценографките Ханна Шварц и Николина Костова-Богданова, и композиторката Петя Диманова. Без тях спектаклите ми нямаше да са това, което са!

В момента поставям интересен и вълнуващ за мен проект в Бургаския куклен театър – „Филифьонката, която вярваше в бедствия“. Премиерата е през м. септември 2017.

Electr Petar Malki istorii za lyubovta, Miniteater Ljubljana, Foto Miha Fras

„Малки истории за любовта”, Минитеатър – Любляна, сн. Miha Fras

Съдбата ми като режисьор е щастлива. Имал съм и продължавам да имам възможност да работя много и в чужбина. Измежду спектаклите ми навън искам да спомена „Сняг“ в Държавен немски театър в Алмати, „Малки истории за любовта“ в Минитеатър в Любляна, „Кълбо, част 2“ в Словакия, „Последната нощ на Сократ“ в Театър „Темпо“ в Анкара (където изключителната Йълдъз Ибрахимова се включи спонтанно и записа няколко вокални парчета). Правил съм уъркшопове къде ли не – в Америка, Австралия, из цяла Европа. Истината обаче е, че винаги съм искал да се завръщам в България. Мисля, че успехите ми навън се дължат на факта, че съм българин, че предавам на хората неща, което ние българите носим в сърцата си, но като че ли се страхуваме да го показваме напоследък – човечност, връзка със земята, духовност, хъс, въодушевление, постоянно учудване и воля за живот, топлота, разбиране, приемане на различията, без да осъждаш или да дамгосваш. Затова Радичков например е голям. Ако имам въобще някакви кумири, това са той и Кристо. И двамата ме поразяват с мащабите на мисленето си.

Electr Petar Poslednata nosht na Sokrat, Teatur ''Tempo'' Ankara, Foto Petar Todorov

„Последната нощ на Сократ”, Театър „Темпо”- Анкара, сн. П. Тодоров

Може да звучи претенциозно, но през последните 15-на години съзнателно разработвам свой собствен театрален метод. Той се състои в подход как артистът бързо и директно да стигне там, където Станиславски иска – да бъде искрен, дълбок, убедителен, удивителен, единствен, да води публиката „за носа“. Само че за разлика от него, аз открих, че мога да го постигам не чрез психологията на героите, а чрез физическото им поведение на сцената. Това е дълга и необятна за мен тема и няма да я захващам. Само ще спомена, че в българските си спектакли съм избягвал да говоря на артистите за това, поради ред причини. В чужбина обаче съзнателно работя върху този метод, и по-специално в работата ми в Швеция (Театър ‘Гилотина’ в Стокхолм), Италия (Лятното училище на „ЛаМаМа“ в Сполето), Холандия (Кралския театър в Хага) и САЩ (Драма лига в Ню Йорк). Ако е рекъл Господ, някой ден ще напише книга. Нарекъл съм този метод „Свещената стая“. В момента съм на финалната права на формулирането на метода. В това последно усилие сега ми помагат трима невероятни американски актьори, с които работим върху „Госпожица Юлия“ на Стриндберг. Срещахме се вече два пъти в Америка. Спектакълът се е „показал“ и се надявам през 2018 най-после да е готов и да види бял свят. Но навсякъде е трудно с финансирането на некомерсиални проекти, не само в България.

Уникалната Елън Стюарт (основателката на „ЛаМаМа“в Ню Йорк, с която ме свързваше едно необичайно приятелство и съмишленичество) ме научи на нещо. Творецът и генералната му цел в изкуството са по-важни от моментния резултат. Като млад режисьор през 1994 я причаквах веднъж по коридорите на „ЛаМаМа“, за да й дам видеокасета с мой спектакъл (тогава още нямаше двд-та, нито флашки) с надеждата да го покани в Ню Йорк. Почаках доста, но си заслужаваше. Пресрещнах я и й казах, че съм от България и че много искам тя да види запис на представлението ми. Тя се засмя и ми каза: „Момчето ми, няма нужда да гледам запис на представлението ти. Виждам, че имаш пламък в очите и съм сигурна, че ще дойдеш с най-доброто от себе си в Ню Йорк“. И ме покани без дори да вземе касетата! Тя се довери на мен, а не на продукта ми. Това беше удивително! Така пред 1995 , после и през 2007, две мои представления се оказаха в „ЛаМаМа“. Първото с 5, второто с 10 представления.

Друго нещо, което веднъж Елън ми каза и също никога няма да го забравя: „Ако искаш да бъдеш част от световния елит, просто се цели там и бъди безкомпромисен със себе си, никога не се отказвай!“ През 1995 тя се съгласи да дойде в България и да направи уъркшоп в НАТФИЗ и с моята трупа, както и да изнесе лекция в НБУ. Между другото тогава се срещнах за първи път и с неповторимата Марта Коание, която безкрайно обичаше България, и с Елена Жандова. Те двете ме мотивираха да възстановя заедно с Наташа Колевска фестивала „Театър в куфар“ между 1997 и 2007 в София, а аз реших да го изнеса и в Бургас. А пък „Театър в куфар“ после се трансформира в „Ерата на Водолея“, който продължава да се провежда в родния ми Бургас на всеки две години.

Само да вметна нещо любопитно, което не се знае за Елън Стюарт. Тя беше най-голямата фенка на филмите за Джеймс Бонд. Веднъж през 2006 я посетих в болница в Ню Йорк и два дни след това тя избяга тайно от там, за да гледа „Казино Роял“ –  първият филм на Даниел Крейг, когото тя смяташе за „бест Бонд евър“.

  1. В сравнение с това, което сте имали възможност да видите, къде е българската режисура?

В България има много силни режисьори. Като по-млад се възхищавах на Димитър Гочев, Иван Станев, Леон Даниел, Вили Цанков, на Стоян Камбарев (който по силата на обстоятелствата се оказа и мой кум), на Крикор Азарян, Красимир Спасов, после на Теди Москов, Сашо Морфов, Явор Гърдев. Интересни са ми Лилия Абаджиева, Петринел Гочев. Харесвам отдадеността на Катя Петрова, лудостта на Възкресия Вихърова. Маргарита Младенова и Иван Добчев са пример за невероятна последователност и сериозност в търсенията. Иво Димчев не се вписва в ничии представи и си създава своя пътека в изкуството. Напоследък ми е любопитна амбицията на Стилиян Петров, Стайко Мурджев, Диана Добрева, Веселка Кунчева, Боян Иванов, Марий Росен, Елена Панайотова, на Живко Желязков от Дерида Денс. Въобще не претендирам, че съм гледал всичко и познавам работата на всеки. Сто процента съм пропуснал някого и нещо интересно.

Electr Petar Rumeu i Zholieta ot Dunyuvu, RDT Smolyan, Foto Petar Todorov

„Румеу и Жолиета от Дунюву“, РДТ – Смолян, сн. П. Тодоров

Ние няма от какво да се срамуваме. Българският театър просто няма лоби в чужбина и затова трудно пробива. Езикът ни също е бариера. Начинът е българските театри да се отворят за чужди творци. Трябва да се канят за постановки повече чужди режисьори и сценографи, които да захранят българските си колеги с друга култура и да им дадат заряд за повече пътувания в чужбина, дори и с цел само да гледат театър. Министерство на културата трябва да организира и финансира програма за посещения на български творци на големите театрални фестивали с цел да се запознаят със световния театър, за да са в крак със съвременните търсения и да се почувстват част от голямата международна театрална общност.

Световният режисьор, който в момента ме респектира най-много, е Ромео Кастелучи. Гледал съм няколко негови неща, които са ме разтърсвали дълбоко. Харесвам много съвременния словенски театър, който според мен е един от водещите в Европа в момента.

А преди няколко години бях супер късметлия да гледам на живо едно от последните изпълнения на Пина Бауш в „Кафе Мюлер“, както и нейното „Пролетно тайнство“ с трупата й във Вупертал. Велики моменти, които те вдъхновяват за години напред.

  1. Тревогите и надеждите ви за българския театър?

Театърът никога няма да загине. Хората имат нужда от това съпреживяване, да присъстват „на живо“ на разказването на една история, на красотата на един танц. Да се идентифицират с героите от сцената и това да им помогне да разрешат собствени проблеми. Българският театър е залитнал в момента в една посока на евтин комерсиализъм, но за това не са виновни само политиците, на които обикновено културата пречи, защото ги критикува. Виновни сме и самите ние, театралите, защото трудно се обединяваме и надигаме глас, за да защитим истинските ценности, в които вярваме. Убеден съм обаче, че това време ще отмине и нещата ще си дойдат на мястото.

България е страна с много театри. Винаги съм се чудел защо на това трябва да се гледа като на недостатък и на тежест, а не на предимство. Нека да съхраним българските държавни театри, но и нека да създадем равнопоставеност между всички – държавни, общински и независими.  Нека държавата да създаде метод за равнопоставено кандидатстване на всички субекти за субсидия от държавния бюджет с програма на три или четири годишна база, както е в повечето европейски държави, вкл. и такива от „нашата черга“. Въпрос на политическа воля, но и въпрос на натиск от страна на театралното съсловие, а такъв май няма. Нека държавните и общинските трупи се отделят законово от държавните и общински театрални сгради, за да може всички да имаме еднакъв достъп до театралната инфраструктура и да предложим на българския зрител разнообразието, което той заслужава. Българските театрали трябва да са по-смели в търсене на правата си и в отстояване на ценностите си, а не да се вкопчват в мизерните си заплати и да се превръщат в роби на конюнктурата.

На младите театрали – актьори, режисьори, сценографи, композитори – пожелавам да се научат да не търсят бърза слава и бързи пари от театъра, а първо да му дадат всичко от себе си. Природният закон е обратния – първо даваш, после искаш. Иначе никога няма да достигнат нивото на театралните гиганти от предишните поколения. Да, театърът е труден и понякога неблагодарен занаят – той те изцежда, но той ти дава и най-голямото – любовта на публиката и невероятното удовлетворение, че животът ти не е отишъл напразно. От опит вече знам, че правилото е едно и то не търпи изключения – първо даваш, после получаваш! Млади колеги, проумейте го и ще бъдете щастливи! От големината на вашите мечти, цели и отдаденост зависи бъдещето на българския театър.

Electr Petar pref MHT

Петър Тодоров

Преди няколко месеца бях в Москва с мой спектакъл. На минаване край МХТ (Московския художествен театър „А.П.Чехов“, за по-младите, които може би не знаят – това е театърът, основан от Станиславски, Немирович-Данченко и Чехов, където се е родила професията режисьор) видях голям плакат със снимка на самите Станиславски и Немирович-Данченко. На плаката пишеше с големи букви една незнайно защо непопулярна у нас мисъл на Станиславски, който казва: „По-просто, по-леко, по-високо, по-весело. Ето първите думи, които трябва да стоят над всеки театър – храм на изкуството“ и после добавя „… ако театрите бяха такива“.

А дали въобще някога в България сме разбирали Станиславски?!

 

Кева Апостолова

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s