Николина Делева
Пиесата на Питър Шафър след написването и през 1973 г е поставяна многократно в различни варианти по света. По нея има направени и филмови адаптации. В ролите са се превъплъщавали известни актьори като Ричард Бъртън, Антъни Хопкинс и други. Поставена е за първи път в България на сцената на Младежкия театър през 1981г от Гриша Островски, а в нея са играли младите тогава Аня Пенчева, Никола Стефанов, както и днешният патрон на театъра Николай Бинев.
Николай Бинев и Никола Стефанов в „Еквус” от П. Шафър, реж. Гриша Островски, 1980/81 г.
Стайко Мурджев се изправя не само пред предизвикателството на текста, но и пред неизбежното сравнение с предишната постановка на известният режисьор-класик.
Първото ударно впечатление от спектакъла е от сценографията на Елица Георгиева – лаконична, условна и решена в черно-бяло, както и костюмите на персонажите. Може би това графично визуално решение е някаква алюзия за черно-белите морални категории на обществото за добро и лошо, правилно и неправилно, с които механично и по навик се определя всеки факт.
Правоъгълният подиум на сцената е заобиколен от амфитеатрални трибуни, на които седят участниците в историята – те са свидетели, съдебни заседатели и едновременно с това могат да бъдат възприети като безличната маса на обществото-съдник. Арената на театралният двубой наподобява боксов ринг, в същото време кръглите прожектори над сцената създават впечатление за операционна зала. Сценичната среда е статична и остава непроменена от начало до край, но по време на действието тя представя различни топоси и пространства – конюшня, олтар за жертвоприношения в Древна Гърция, домът на Алан Странг, болнична стая в психиатрична клиника, „зала за изтезания„ – както нарича иронично своя кабинет психиатърът д-р Дайзърт, съдебна зала в която се явяват свидетелите по делото.
Сюжетът на пиесата е многопластов и започва постепенно да се разгръща пред публиката – в началото като разследване на криминално престъпление с необяснима жестокост: 17-годишният Алън Странг ослепява с шило 6 коня. Постепенно акцентът се измества от криминалната интрига към много по-големи и всеобхватни въпроси, превръщайки спектакъла в морална дилема за изборът между индивидуално и колективно, и в актьорски двубой за Малин Кръстев (д-р Дайзърт) и Александър Хаджиангелов (Алън Странг).
В провинциална английска болница д-р Дайзърт се опитва да разбере мотивите за престъплението на Алън Странг. По странен начин случаят на момчето кореспондира с живота на Дайзърт и между тях има много повече общи неща, отколкото изглежда на пръв поглед. И двамата са еднакво самотни и отдалечени от хората, които би трябвало да са най-близките им. Родителите на Алън са толкова отчуждени един от друг, колкото докторът и жена му. Майката на Алън е религиозна фанатичка, а бащата е циничен материалист, който се опитва да задоволява емоционалните празнини и сексуалната неудовлетвореност в себе си като тайно ходи да гледа порно филми в евтино квартално кино.
Страстта и вкусът на живота липсват на Дайзърт, който от 6 години не е целувал жена си и с нея живеят под един покрив като абсолютно непознати. В същото време Алън в своето болно съзнание се слива сексуално и емоционално със своя Бог, въплътен в конете. За него конете са едновременно сексуален фетиш и персонификация на Бога, яздейки той изпитва едновременно плътски и религиозен екстаз, духовно и физически-чувствено сливане с божественото.
„Еквус” от П. Шафър, реж. Стайко Мурджев
Парадоксално докторът завижда на своя пациент за истинската религиозна вяра и страст. Психоаналитичните сесии между лекар и пациент се превръщат във взаимно трансформиращ процес. Изпаднал в професионална и екзистенциална криза, детският психиатър вижда себе си не като лечител, а като осакатител на детските души, за което говори езикът на подсъзнанието му. В своите кошмари той е жрец на кървав древногръцки култ, който изкормва деца по време на жертвоприношение. Тези кошмари са отражение на съмненията му дали е лечител или палач на своя пациент, след като целта е да го направи „нормален“, но лишавайки го от въображението и крайностите, които осмислят живота му.
Резултатът от противоречивия избор между индивидуалното и колективното дефинира неврозата, която наричаме цивилизация. „Патологията“ е истинската същност на индивида, а колективната невроза на псевдоживеенето е част от цивилизацията и установеният ред и правила в света. Алън ли е социопатът, или тези, които го гледат отстрани и го съдят, без да могат да разберат и изпитат истинска страст, удоволствие от сливане с божественото и пълна реализация на вътрешните си пориви? Хубавото на пиесата и представлението е, че в тях няма елементарни отговори, съдене и сочене с пръст. До края зрителят не може да заеме еднозначно страната на единия от антагонистите.
Представлението тече динамично и от начало до край държи здраво вниманието и емоциите на публиката. Изиграно е сякаш на един дъх, ударно и без нито за момент да губи от ритъма и напрежението си. Всички актьори са равностойни в усилието си да дадат най-доброто от себе си, но между тях особено изпъкват Малин Кръстев (д-р Дайзърт), Станка Калчева (майката на Алън), Светослав Добрев (бащата на Алън). За силното впечатление от спектакъла допринася и чудесно направената от Станислав Генадиев хореография, в която има приложени различни движенчески техники, елегантни поддръжки и акробатичност, които придават чувственост и ритуалност на сцените с конете. Във визуалното и пластично решение на конете е избягната прекалената натурност, няма залитане в крайности и желание зрителя на всяка цена да бъде потресен с визуални ефекти. Цели се по-дълбоко проникване в психиката му и то се осъществява успешно от прецизната режисура на Стайко Мурджев, която превръща спектакъла в психодраматичен сеанс за публиката.
Списание "Театър" 