„ КОМИЧНАТА ИЛЮЗИЯ“ – ЗА МЕЧТАТЕЛИТЕ, РОДЕНИ С МЕЧ
Елица Матеева
Е. Матеева
Изминали са тридесетина години от последното ми лятно посещение на спектакъл във Римски терми. От миналата година тази забравена традиция във Варна се възстанови, защото все пак има хора, които осъзнават, че мястото е вълшебно за преживявания от всякакво естество, посветени на изкуства и музи.
Какво по-магическо пространство на открито би било подходящо за театрално представление, чиято драматургия се подкрепя от идеята за най-сладката илюзия, отдалечаваща ни и същевременно така категорично събираща ни с тленността на живота, представен като театрална приказна феерия – Римските терми благородно приемат в прегръдката си най-новото заглавие от репертоара на ТМПЦ-Варна „Комичната илюзия“ от Пиер Корней с режисьор Васил Дуев.
Сърпът на луната подсказва настъпването на онзи час, в който над главите ни освен писъка на гларуси, ще прелети магията на случването. Публиката се вълнува, покрай столовете и почти до авансцената актьорите сноват и изведнъж жена режисьор (по текст Алкандър, в изпълнение на Гергана Арнаудова) подрежда актьорите, вече е ясно: присъстваме на репетиция, ние сме в театъра, а театърът се разтваря в свой театър, сякаш е част от една кутия, появила се от по-голяма кутия, собственост на изкусен фокусник. Владетелят на фокусите в театъра се нарича Бог от машината, Съдба, Режисьор – синонимите са много, но за простосмъртния зрител е очевидно, че пред него ще се разиграе история с поука. И ние като стария баща Придаман (Пламен Димитров) търсим истината за своя блуден син Клендор (Ненчо Костов), защото сме самотни, изоставени в делника бродници, които искат да постигнат щастието, да намерят липсващите зрънца от изтичащия между пръстите Живот. Придаман е признал греха си за прокудения си син и точно в този момент е осъзнал, че общите корени, общата кръв трябва да са едно, да не се разполовяват. Ето защо той търси помощ от всесилната Алкандра. Тя телепортира с магия бащата и публиката в историята на сина, който от Париж е попаднал в Бордо, прислужвайки на самохвалкото Матамор (Константин Соколов). Последният е влюбен в изящната Изабел (Цветина Петрова), която е поробила сърцето на горделивия Адраст (Ивайло Иванов). Но Изабел отдавна е предпочела Клендор, а Клендор като приедприемчив търговец е разбрал, че възлюбената му е дарена с богатство и може прекрасно да съчетае ласки с охолен живот. Бащата на Изабел-Жеронт (Стоян Радев) критикува поведението на Изабел и предпочита кандидатурата на Адраст, последният се дуелира с Клендор и пада пронизан, а Клендор е затворен в тъмница. Всичко би имало своя трагичен край, ако слугинята на Жеронт и Изабел-Лиз (Сабина Коен) не бе се включила в любовните страсти-тя помага и Клендор е спасен. Младите избягват от стрелите на правосъдието, а машината на времето ги среща след години отново с Придаман. Влюбените са вече богати, с уреден бит, но Клендор постоянно изневерява на Изабел, а тя не може да приеме измамата. Един ревнив съпруг наказва Клендор и тъкмо блудният син да се окаже насаме със смъртта, а Придаман да посипе косите си с пепел, илюзията като в стоп кадър „съживява“ всички персонажи и цялата история се оказва театър. Клендор е актьор, бащата се радва, че синът е жив, но е разочарован от професионалния му избор.
Сцена от спектакъла
В пиесата на Пиер Корней (1606-1684), прологът е важен, защото чрез него персонажите попадат от света на пещерата в света на сенките (хората), за да проследят какви са превратностите на Съдбата. По текст освен Алкандър и Придаман участва и още един персонаж (Дорант), който в режисьорската интерпретация на Васил Дуев е спестен и зачеркнат-и наистина така е по-добре, защото класицистичната бъбривост на оригинала понякога оставя без дъх прагматичния съвременен зрител. Прологът е съкратен, но въпреки тази намеса се разбира, че един баща търси опрощаване и гасне от тъгите по сина си, с когото е разделен близо десет години. Актьорите пресъздават бурята на времето или пътуването отвъд времето чрез голямо платно, което е като вълните на историята, а по-късно всички попадат в света на военния самохвалко Матамор, който като действащо лице не е оригинално откритие на Корней (традицията идва още от комедиите на древния Рим). Слугите, които участват в тази илюзия също не са приумица на Корней- в античността, и особено при Шекспир хитрите слуги знаят как да подчинят на успеха своето битие. Матамор и Клендор на дуета Константин Соколов и Ненчо Костов често напомня и за комичната атмосфера в отношенията между Дон Кихот и Санчо Панса.
В историята на съвременния български театър едни от най-интересните опити върху тази драматургия са театралните спектакли на режисьорите Галин Стоев в драматичния театър на Сливен (сезон 1992-1993) и на проф. Красимир Спасов в ТБА (сезон 1999-2000). В научна разработка на театроведа д-р Аглика Стефанова-Олтеан „ДВА СЦЕНИЧНИ ПРОЧИТА НА “ИЛЮЗИЯТА” ОТ ПИЕР КОРНЕЙ В НАЧАЛОТО И В КРАЯ НА 90-ТЕ“ (публикация в списание „Театър“ от 12 май, 2017), авторката подробно е обосновала концепциите на спектаклите, подробно е изследвала замисъла им. Ако трябва да съпоставим постиженията на премиерното заглавие на талантливата актьорска трупа на ДТ „Стоян Бъчваров“ с тези режисьорски вдъхновения от началото и края на 90-те години на миналия век, то няма да сгрешим при анализа: режисьорът Васил Дуев ни подарява феерия, пронизана от духа на трагикомедията, с романтични нюанси в обрисуването на персонажите, които страдат или пък ни забавляват, отдадени на идеала, че театърът е мечта, постигната със силата на меча, пазител на духовността. За спектакъла на Галин Стоев, д-р Аглика Стефанова-Олтеан пише: „Освен художествени качества, “Илюзията” внушаваше и морален респект у своите зрители и анализатори, защото отбелязваше смяната на поколенията и времената, без да се самоналага агресивно и без да влиза в конфронтация (нито пък в диалог) със “заварения” театър. В програмата към спектакъла четем, че той е направен по “текстове на Корней, Кундера, Дарио Фо, Иван Пантелеев, Александър Смолянов и други приятели”. Спектакълът на проф.Красимир Спасов, който съм имала възможност да гледам, препускаше през многозначността на театралността и пъстротата на жанрове, средства на игра и стилистики, обединени от идеята за барока. В този шарен като костюмография и игра спектакъл, илюзията се получаваше от множеството препратки към различни изкуства и богатството на театралната историчност. Спектакълът на Васил Дуев като емоция и възвишения сякаш припознава своя образ в онова, което е описал самият Корней в посвещението си към една госпожица, чиито инициали остават загадка. Спектакълът е с изключителна театрална енергия, който в различните си действия ни превръща в страстни състрадалци на трагични обстоятелства, но пък в моментите на смях ни сближава ревностно с персонажите, които се опитват да надхитрят глупостта и коварността.
Обстоятелството, че варненската публика има възможност да се наслади на „Комичната илюзия“ в различни пространства (първо в Римски терми, а сега спектакълът ще се реализира на сцена „Филиал“) говори за намерението да се експериментира с единството на мястото. Спецификата на Римски терми предполага невероятен шанс: публиката присъства на спектакъл, чиито действия се разполагат в различни галерии. Трудно е да овладееш подобно място, но по време на спектакъла зрителят е така запленен, че не му остава време да си гледа часовника и да изчислява минутите до края на събитието. Магията е тотална, а неочакваната поява на фойерверки превръщат изживяването в зрелище.
Стоян Радев в сцена от спектакъла
Костюмите на Даниела Николчова не изневеряват на барока, в техния строен силует се разкрива богатство от детайли, привнасящи нюанси в характерите на персонажите. Например костюмът на Придаман е черен, бащата тъгува, докато костюмът на Матамор е толкова цветен, че почти се приближава до шутовската колоритност – Матамор е смешен фалшификатор на истини за военни подвизи, неговата фантазия понякога граничи с болестно състояние. Той е неосъществен Наполеон, неосъществен диктатор и страх сковава сърцето му. Невероятен е в тази роля Константин Соколов.
Във Варна дебютират Сабина Коен, Ненчо Костов и Ивайло Иванов, бащите се играят от актьори с изразена творческа зрялост, докато всички други са представители на млада актьорска смяна. Изабел на Цветина Петрова е крехка и пламенна в любовта, Лиз на Сабина Коен е страстна и готова на жертви в името на любовта, Клендор на Ненчо Костов е гъвкав и отдаден на импровизации, Жеронт на Стоян Радев е пресметлив старец с ум-бръснач, Придаман на Пламен Димитров е деликатен меланхолик, Адраст на Ивайло Иванов е честолюбив младеж, готов да умре заради любовта.
В „Комичната илюзия“ се кръстостват шпаги, но също така има и любовен танц – за изяществото на движението са положили грижа Филип Миланов и Валери Миленков.
Казахме, че спектакълът започва като репетиция и през цялото време зрителят знае, че присъства на репетиция, ние наблюдаваме репетицията на живеенето, докато Придаман живее в илюзия за нея – за него всичко е истина. Алкандра на Гергана Арнаудова постоянно ни напомня да не забравяме, че животът е сън, че той е съкровена илюзия, за която мечтаем. Илюзията става реалност, когато постигнем мечтите си, а затова са необходими меч и воля. Театърът помага да съберем волята си в юмрук, театърът както ни подсказва спектакълът на ДТ „Стоян Бъчваров“ е „илюзия на комичното с трайност на едно намигване, но с давност на нестихваща надежда.“ А надеждата е последна спирка за нашите мечти.
Фотограф: Тони Перец
Списание "Театър" 