Непоносимо въздействаща съвременна пиеса, която може да бъде написана единствено от руснак, а принципно знаем, че руснаците са само двама – Достоевски и Толстой, в случая те за малко се казват Иван Вирипаев (1974, Иркутск), а драмата е пияна от любов, страдание, бог, много днес и нова искреност. Текстът е поръчков – поръчан е на автора от немски театър, но със своя небрежно-нахален и смайващ талант, измива и отстранява негативните натрупванията около тази дума.
Срещата на пиесата „Пияните” от Иван Вирипаев с режисьора Явор Гърдев (1972, София) засега е най-доброто, което може да й се случи в България, защото Гърдев е вътре в модерното, а Вирипаев е тартор на наглата театрална откровеност, която идва отвътре и опарва. Наглед безсрамните вибрации на изричаните откровения, а всъщност свещени човешки чувствания, са ефектно и силно театрално стоварени на сцената от режисьора. С новата си премиера в МГТ „Зад канала” Явор Гърдев отново ни кара да мислим за него като за най-добрия в бранша.
Нека го кажем в прав текст (трудно се изрича за наш съвременник, колега, приятел нещо извънредно хубаво, защото се боим да не прекалим), но нека наистина този път да изречем на глас : Владимир Пенев в „Пияните” е гениален. Героят му нито е Хамлет, нито е Крал Лир, нито е някой Ричард, Идиот, Тартюф , където обикновено се случват актьорските върхове, а е маргинален човешки индивид, епизод, един от нас, но какъв „един от нас”. Интерпретацията и превъплъщението на Владимир Пенев под режисурата на Явор Гърдев са висока актьорска класа, нов НАТФИЗ.
Както можем да се досетим – всички от екипа на Явор Гърдев са с професионална височина и превръщат постановката в онази хипер реалност, заради която ходим на театър.
К. А.
МГТ „Зад канала”
„Пияните” от Иван Вирипаев, Режисьор: Явор Гърдев, Сценография: Никола Тороманов-Фичо, Музика: Калин Николов, Костюми: Свила Величкова, Превод: Здравка Петрова, Хореограф: , Виолета Витанова и Станислав Генадиев, Фотограф: Симон Варсано, Павел Червенков
Участват: Весела Бабинова, Иван Бърнев, Луиза Григорова – Макариев, Анастасия Лютова, Пенко Господинов, Владимир Пенев, Светлана Янчева, Герасим Георгиев – Геро, Василена Атанасова, Петър Калчев, Бойко Кръстанов, Христо Пъдев, Никола Мутафов, Христина Караиванова, глас: Деница Серафимова
Ууу, много оптимистично начало на деня, зареждащо и обещаващо! Благодаря!
//И си пожелавам да е истина, че има(ме) нужда.
ХаресвамХаресвам
Pingback: Явор Гърдев режисира Владо Пенев – нов НАТФИЗ - Площад Славейков
ИЗГЛЕЖДА ПРОТИВНО, ПРЕТЕНЦИОЗНО, ГРОЗНО, ТОВА ВЕЧЕ НЕ Е ТЕАТЪР, А ЯВОР ГЪРДЕВ Е ЕДНА ГОЛА ПРЕТЕНЦИЯ, КАТО ТЕДИ МОСКОВ, АБАДЖИЕВА, ДЕСИ ШПАТОВА, МАРИУС КУРКИНСКИ, ИВАН СТАНЕВ И ОСТАНАЛИТЕ ЗАКЪСНЕЛИ ПОСТМОДЕРНИСТИ С ПРЕТЕНЦИИ БЕЗ ПОКРИТИЕ- БЪЛГАРСКИЯТ ТЕАТЪР ВЕЧЕ ЗАГИНА ОТ ДЕЛЕГИРАНИТЕ БЮДЖЕТИ И СНОБИЗМА НА ТЕЗИ ПСЕВДОРЕЖИСЬОРИ- МАНИАЦИ. ЗАТОВА И ПУБЛИКАТА ВЕЧЕ НЕ ХОДИ НА ТЕАТЪР. ГРОЗНО ВРЕМЕ И ГРОЗЕН ТЕАТЪР!
ХаресвамХаресвам
Ха-ха… Явно живееш в някаква друга вселена, защото публиката определено ходи на театър и то активно. Малко като спам ти стои мнението тук, но няма значение. Дано си излял достатъчно от негативната си енергия онлайн, за да не тормозиш хората в живия живот.
ХаресвамХаресвам
Не съм професионалист в тази област, по-скоро съм пълен дилетант и като добавка не съм и страстен театрал, но тази постановка така ме „зареди”, че не мога да не опиша впечатленията си.
Драматургичния материал, поне в частта която беше в основата на постановката, е немислимо оскъден. Достиженията и откровенията до които автора е достигнал са няколко стари, библейски истини, които са известни от хиляди години и ако има някаква оригиналност, тя е в начина на поднасяне.
Тези истини и откровения са в две групи – духовните, че всеки от нас е част от Бога и Божиите проявления, независимо как изглеждаме в очите на околните, че всеки от нас понякога чува в себе си „шепота на Бога”, разбирай, че Божиите послания стигат до сърцата ни, че любовта към всички и всичко е Божия повеля, както и житейските открития, че всички ние лъжем ( кой повече и по на едро, кой по-малко и по житейска необходимост) са неща, в които липсата на оригиналност не би била причина, ако са ни поднесени и пречупени през някакви драматични, комични или дори просто разказвателни истории от съдбите на героите.
В случая автора е решил, да покрие липсата на оригиналност, като ни ги поднася с думите изговорени от добре напили се хора, в продължение на 6-7 епизода, в някои от които пътищата и съдбите на героите се пресичат, а в някои си остават изолирани. Странното е, че въпросните послания на автора, които могат да се съберат в 5-6 изречения, са ни поднасяни в течение на повече от час и половина, като част от тях подбрани от автора или режисьора са определени за основни и задължителни за набиване ( думата е точна, а не пресилена) в главите на публиката и за целта се повтарят по 20-30 и повече („шепота на Бог в сърцата ни” например) пъти, при това с повишаване на силата на репликите до яростно крещене. Това се отнася и до репликите, които са съвсем банален пълнеж на разговора между отделните „пияни”, като например древното „ин вино веритас” в постановката звучащо като „Бог говори през устата на пияния” – оригинално решение, не ще и дума, но в добавка повтаряно до втръсване (набиване), като се стига до кресчендо.
Понеже този принос на оригиналност се е сторил недостатъчен на автора и/или режисьора ( нещо с което съм напълно съгласен), постановката е допълнена с внасяне на специфичност на изразните средства, чрез широко, многократно, всъщност непрестанно използване на не медицинските наименования на човешките полови органи ( има сексистки елемент, мъжките се използват много по-често) и фекалии, защо урината е пренебрегната не мога да кажа. Друга освежаваща специфика е широкото използване на псувни, където също има някаква слабост, защото автора и/или режисьора са пренебрегнали пъстрата балканска и славянска палитра от такива, а напротив, вижда се сериозно трансатлантическо влияние, но ние си знаем, че американците са виновни за всичко.
Освен въпросните послания и откровения, автора не е пропуснал да вмъкне и модната напоследък тема, за лошия подбор на европейските ценности, за смешните мераци за свобода и човешки права, нищо че живее в Германия и се издържа за сметка на европейските/немските абдали, а режисьора е преценил. този акцент не трябва да бъде пропуснат.
Какво да кажем за музикалните завеси между отделните епизоди. Звуците, които изпълват залата, като че ли са по вкуса на оглушал и доста затъпял, но останал и до момента страстен любител на хеви метъл и траш музиката, като децибелите са такива, че първата и втората завеса можеха да докарат и някой друг инфаркт в публиката – следващите не бяха по-различни, но вече бяхме подготвени. Дали това трябваше да илюстрира какво става в главата на човек под въздействието на делириум тременс или нещо друго, оставям на специалистите да обяснят.
Всъщност, стана ми жал за актьорите, които очевидно по причина за допълване на доходите си, а и да не обидят тези които са ги поканили ( че зер, ако покажеш, че подбираш участията, може да започнат да те пропускат от следващия път), се стараеха горките, клатиха се час и половина ( нали са пияни) и предполагам че се е налагало след всяко представление да взимат мерки за оправяне на гласните струни. Имаше хубав елемент, че сцената беше обурадвана като тепих, защото при това юнашко падане и търкаляне – безспорно много силни и станали напоследък много модерни изразни средства, прилагани широко в почти всички постановки.
Защо трябваше всички и непрекъснато да се събличат не разбрах, още повече че на част от актьорите голите тела не бяха най-приятната за окото гледка, а тясна връзка с душевните преживявания, поне според мен липсваше.
Но на война като, на война и след като са приели и участват в тази постановка, една сериозна група ( нещо като футболен отбор, барабар с резервите), при това доказали се в много други постановки като добри изпълнители, актьорите „даваха всичко от себе си”, но въпреки това, останах с впечатление, че при финалните излизания за приемане на аплодисментите на публиката ( доста скромни и като че ли с елемент на съчувствие), гледаха леко уплашено и по-скоро въпросително към залата, а не с обичайното изражение за добре свършена работа.
И накрая, макар и може би не съвсем по темата, не мога да не засегна въпроса за малките средства отпускани от държавата за поддържане и развитие на театралното изкуство и културата въобще. Признавам, че личното ми мнение е доста консервативно и дясно и смятам, че намесата на държавата трябва да е минимално, примерно да не иска данък сгради или да плаща за електроенергията, разходите за заплати на чистачките и гардеробиерките, но след такива постановки, стигам до крайности от типа че и стотинка да се дава, ми се струва престъпно, предвид многото други необходими разходи, като за образование например.
И нека да имат свободата да поставят каквито си искат текстове, да ги интерпретират както им се иска, но да го правят за свой страх и риск. Ако сполучат – печелят, ако загубят, загубата да си е тяхна и разбира се и на такива като мен, които са се излъгали да си купят билет.
Другото просто не е честно, държавата, разбирай всички ние, да спонсорираме игрите на въображението на някакви хора, които пишат, поставят и ни занимават с неща, които поне според мен, ни най-малко не ни възпитават в добър вкус към културата въобще и театралното изкуство в частност, а всъщност залагат такива „стандарти” в човешките взаимоотношения, които впоследствие ни карат да се чудим, как може да случват разните ужасии в ежедневието.
ХаресвамХаресвам
Наистина ли не сте страстен театрал – при толкова подробен отзив, удивително.
Ако е така идете да погледате малко (да кажем три представления) физически театър, дано разберете постановката.
Голотата беше наложителна точно както беше поднесена, много добре.
Тепихът и според мен е чудесно решение.
Текстът наистина е оскъден, за комедийния диапазон става, при добрата актьорска игра (неравномерна, както другаде бяха писали), в поучително-монологичния регистър плоскее и реве за съкращения, но рамката на пиянството го спасява в случая и стои и свежо, и вярно. То и ако се оперират монолозите няма нищо да остане, та затова не върви. Иначе ситуационно имаше някои много весели попадения – препратката към класиката в мигновеното разпознаване на влюбените, и все погрешно, затова пък при неочаквана взаимност си е Сън в лятна нощ; това как мъжете се правят на умни, а жените им се хвърлят, но обратното май много не върви, това че изобщо не е важно кой какво плямпа, важен е контактът и храната за егото; също и драматургичният заряд на пиянската агресивност, която движи действие и сюжет; имаше и други приятни моменти, искаше ми се още по-плътна работа, но и това, което беше, стигна.
За европейците и на мен ми се натрапи като комплексарска кръпка, най-вече с пост-соц прескока от лайната към европеизма, който все пак не е като от лайната към Бог, нали – но руснак кво да го правиш, завижда. 🙂
За лайната и ебането съм на Вашето мнение – авторско безсилие, поне в това обилие, в което са ни поднесени, но явно Вие за разлика от мен не сте успели да ги схванете чисто музикално, така минават без проблем, както и многото други повторения, например това на Бог, които не са Ви подразнили точно по същия начин. Значи Бог може, а лайна не, в устата на пияния.
Вижте и другия Вирипаев в София сега, за да направите разликата и като текст, и като тема, и като модус. Но там също, и тук също съм съгласна с Вас, има много добри актьорски изпълнения и цялостни решения.
Странно самонаблюдение – на излизане от постановката се чувствах пияна, ама буквално залитах. Може да е от задуха в залата към края, а и човекът на мястото до моето беше ял лук и преглъщал тематично с алкохол, та току виж от изпаренията му да е. На него представлението май не му допадна, доколкото схванах бегло.
ХаресвамХаресвам
Още една сполука – като с маски играят актьорите, като в класически театър, което пък превръща тепиха в едни котурни общи за всички. Специално Макариев си беше менада съща, което изпълнено в стойки тип каталога на Зара лично ме накефи.
Има и още, но толкова на прима виста. (Някой спомена и Идиотите на Триер, може.)
ХаресвамХаресвам
Абсолютно съм съгласна. Само да кажа, че според мен, музиката между сцените беше толкова силна и рязка, за да събуди изпозаспалата публика. На всяко такова прекъсване ми идеше да се стрелна към вратата, но стоях от уважение към актьорите, които се стараеха, няма спор. После се появяваше някой на сцената за поредното крещене на “ Чувам шепота на Бог в сърцето си“, „Всички сме тялото господне“ и подобни… и аз си мислех „По дяволите, това няма ли да свърши!?“ 2 часа и половина от живота ми, които не мога да върна.
ХаресвамХаресвам
Невероятно тъпо и противно представление, тръгнах си преди края с облекпение. Извън него имам добри впечатления от режисьора и актьорите
ХаресвамХаресвам