„ОТЕЛО“ НА ТБА

Марина Калайджиева

Сюжетната основа е запазена: мавър се издига до висш военоначалник в християнска Венеция и заради постигнатата от него победа над турците, които прогонва от Кипър, Венеция си затваря очите пред тайния му брак с дъщерята на венецианския сенатор Брабанцио – Дездемона.

Режисьорът Иван Урумов тръгва оттам, където собствените стойности на отделните малки светове на бойци без биография, или на феминизирани, осакатени държавници, определят една възможна победа през донякъде открито предлагане на награда – Дездемона (Г. Данданова). Това необявяване на Дездемона като военен трофей за Отело /Ив. Радоев/, т. е. като спечелена от самия него, рамкира и неокончателното обявяване на Отело  за победител. Така участниците трябва да влязат в интеракция, като търсят посока за сделка във вътрешно управление на пародиен и заместващ процес, в който Дожът на Венеция (М. Базова) се отказва от аргументи и цитира поговорки, лейтенанта Касио (В. Анчев) представя бавачка, бащата-сенатора Брабанцио (В. Ранков) зарязва дъщеря си Дездемона, тя на свой ред става боец.

Белите униформи за парадни появи на участниците контрастират с „троянските“ нагръдници от бойните им сцени. Сценографията и костюмите на Нина Пашова осъществяват надграждане, което се изплъзва от клишето за „ренесансова“ Венеция.

В една такава „троянска сцена“ се извършва и планираното от Яго / Г. Къркеланов/ узнаване от „слепия“ Отело за въображаемата изневяра на жена му Дездемона с лейтенанта Касио.

Белият цвят на парадните униформи прави своя вътрешна опозиция с белия цвят на пленничеството, който на свой ред ограничава кафявата броня на войнствеността. Пътят на свободата за Дездемона като воин се оказва обграден от бялото, невинното и ненужно женско. Парадните бели куртки на Отело и Яго, включени във военните действия на Венеция, загръщат неефективната и излязла от употреба троянска броня, предназначена за битки „навън“. Но контрастът между Дездемона-воин и Дездемона-жертва води на места до неустойчива конверзация на Дездемона-Отело и буквалното им нечуване спира процеса на завършеност на образа на Дездемона като „чиста и невинна жертва“. От друга страна в тази интерпретация тя наистина не е жертва, а осъзнаваща се като воин.

Сцена от спектакъла

В трагедията на Шекспир Отело казва „Ако имах в ролята си битка“. Това е посоката за една битка някъде-навън, мотивирана от случайното съвпадане на лични амбиции на временно свързани участници, които също търсят роли.

В „Отело“ на Иван Урумов, Яго не пародира надутата и трагична реторика на Отело, „пропускат“ се стихове, на места се вокализира, словесния образ се заглушава. Вместо психологическия мотив за ревност на зле разбиращия местните нрави и език, усвоен от военна Венеция чужденец Отело, интерпратацията ни представя един усвояващ жест на варварство и заличаване на разлики. Генезисът на този жест лежи в самозаличаващата се Венеция на Отело.

Театър „Българска армия“

 „Отело“ от Уилям Шекспир, режисьор Иван Урумов, сценография и костюми Нина Пашова, музика Добрин Векилов-Дони, сценичен бой Камен Иванов; участват актьорите Иван Радоев, Гергана Данданова, Георги Къркеланов, Веселин Ранков, Веселин Анчев, Мимоза Базова, Владислав Виолинов, Тигран Торосян, Анастасия Ингилизова, Десислава Касабова, Деян Георгиев, Калин Иванов, Йордан Алексиев