ТРАЙЧЕ КАЦАРОВ Македонски драматург и поет

Трайче Кацаров

*винаги съм казвал, че българският театър е най-добрият на Балканите

* българите и македонците се правят на англичани и не могат да се разберат

Трайче Кацаров е роден в град Щип през 1959 година – тогава в пределите на Югославия, сега на Македония. Той има много приятели в България – завършил е ВИТИЗ „Кр. Сарафов”. Сп. „Театър” му публикува пиесата „Нощта, в която светулката не трябва да загасне” /бр. 8,9/1998 г. Обмяната на театрална информация беше активна, сега е по-спорадична.

Какво става с македонския театър? Проявява ли интерес към своите автори или предпочита преводната драматургия? През нашите държавни и общински сцени преминава цялата западна булевардна драматургия.
При нас е същото. Театрите предпочитат да пресъздават импортни сценични конфликти. Поставят много чужди автори, а където няма национална драматургия – няма и национален театър. Ядат хляба на бабите и дядовците, а се правят на англичани, германци… Тази ситуация е близка до фарса.
Българските режисьори, когато се връщат от свои постановки в Македония, много се хвалят, доволни са от атмосферата в екипите, от хонорарите, казват, че там няма такива големи финансови проблеми в театрите, както при нас. Как го правите? Внимавайте – ще вземем да емигрираме там.
Сега в театарите е много зле. Ще става още по-зле. Спектаклите се инцидентни. Зрителите също така. Никой никого не пита от къде е и какво има в биографията си, голям ли е, какво е. Недейте да идвате, за да не си развалите хубавата картината, която някога сте си създали.
Защо не се играем взаимно? Почти никакви македонски авторски имена в игралните български афиши, почти никакъв македонски интерес и към българската драматургия.
Защото и българите, и македонците се правят на англичани и не могат да се разберат.
Като възпитаник на ВИТИЗ/НАТФИЗ за кои професори си спомняте с благодарност? На какво ви научиха, което прилагате и до ден днешен успешно в работата си като театрал?
Научиха ме да вярвам в себе си и в собствените си умения. Театърът е любов.
В личен творчески план наскоро имахте премиера на пиесата си „ С вкус на плодов сладолед” в Театър „ Добрица Милутинович”, Сремска Митровица-Сърби . Във фейсбук гледахме хубави поклони, много ръкопляскания…
Пиесата, която поставиха в Сремска Митровица-Сърбия, а също и в Белград, вече беше поставена в Киев, в България – в Пазарджишкия театър от режисьора Владлен Александров. В Македония я поставиха самодейци. И това е доста фарсово. Но, какво да се прави.
Сцена от „С вкус на плодов сладолед „от Т. Кацаров, Театър „ Добрица Милутинович”, Сремска Митровица-Сърби
От много години работите в Драматичния театър на родния Щип. Продължава ли интересът на местната публика към репертоара, добра ли е трупата, прави ли се високо изкуство?
Сериозно казано Народният театър в град Щип се изгуби и в пространството, и във времето. Който го открие, ще се окаже добър археолог.
Росица Александрова и Димитър Терзиев в „С вкус на плодов сладолед „от Т. Кацаров, реж . Владлен Александров, ДТ – Пазарджиш
В България са поставени пиесите ви „Идиотите никога не умират” , „Дългото очакване на петлите” , „ С вкус на плодов сладолед” ,”Гард” , „ Нощта в която светулката не трябва да загасне”, „Фалша на змията”. Какви са впечатленията ви от българския театър?
Винаги съм казвал, че българският театър е най-добрият на Балканите. Който не вярва нека направи усилие и нека присъства на някои спектакли. Аз съм се учил от българския театър и мисля че ще се уча и нататък. Харесват ми актьорите, майсторството на режисьорите и всичко онова, което носят в себе си като опит.
Поет сте, автор на книги… Какви са темите и идеите, които напоследък изследвате в поезията си?
По едно време реших, че поезията вече се е изморила и трябва да я оставя намира. Сега, когато виждам какво става в страната ми и надалеч от нея, мисля, че поезията отново трябва да крачи по главните пътища на литературата. Хората имат нужда от хубави думи, такива, които ще раждат вяра, надежда и любов.
Къде е мястото на македонската съвременна поезия в света? Какво все ни пречи да сме водещи арт-нации – само малките езици ли?
Преди време бащата на Орхан Памук бил много разочарован от турските автори, че не могат да бъдат на европейско равнище. Но Орхан, с нобеловата награда, доказа обратното. Не мога да кажа каде е сега македонската поезия…
Как смятате – ще имаме ли и ние някога литературни нобелисти?
Това е въпрос за Могерини от Европейския съюз.
Сп. „Театър“