„Защото на мама така й харесва“
След 20 години в професионалния театър, където изгради впечатляващата си кариера с Шекспир, Стриндберг, Гогол, Молиер, Яворов, Юго, Достоевски Гьоте, Бекет, Пирандело… и наложи свои ярки идеи в сценичните си прочити не само у нас, а и у чужди театрални култури, режисьорката Лилия Абаджиева прояви интерес към съвременна комедия на жив драматург – унгареца Жолт Пожгай, и постави в Театър „Възраждане” „Защото на мама така й харесва”. Авторът, който е режисьор и артистичен директор в будапещенски театър, е познат на българската публика – негови текстове са поставяни в Монтана, Враца, Търговище, Пловдив, Сатиричния театър, а лично той често посещава България. Пиесата е от тези текстове за сцена „ала Дарио Фо”, които при по-небрежен естетически подход могат да се превърнат в сценична врява, от която никак не сме пощадени в часовете за театър. Но не и при Абаджиева. Нейната постановка е прецизна до педантичност – защото на Лилия Абаджиева така й харесва! Постигнат е актьорски ансамблов ефект: Георги Златарев, Донка Аврамова, Свежен Младенов, Анатолии Лазаров, Лиляна Шомова, Боян Младенов, Христо Станчев, Йордан Ръсин. В нова светлина виждаме една от звездите на този театър – Мариана Жикич, която пресъздава образа на майката с много вкус при подбора на изразните си средства
Стилната изисканост на спектакъла има своя „материален” еквивалент в сценографията на Васил Абаджиев. Тя моделира елегантно камерното пространство на театъра и органично вплита в себе си цялото сценично действие.
Защо написах този блиц-отзив? Защото на мен така ми харесва.
К. А.
„Защото на мама така й харесва” от Жолт Пожгай, превод Нели Димова, режисьор Лилия Абаджиева, сценография и костюми Васил Абаджиев, Театър „Възраждане”
Фотограф: Иван Абаджиев
след като се изгаври с куп класици, Лилия Абаджиева се залови с един добър съвременен автор. Вече стана досадно! Нашият театър е в тежка, дълбока криза – липса на средства, делегирани бюджети, еднолично управление на директорите, липса на добри режисьори и лансирането на недоразумения като Теди Москов , Абаджиева, Шпатова. Това ли е лицето на добрия доскоро български театър? Жалко! И много точно написа по повод спектакъл на Теди Москов една критичка в списанието, „Макбет на Теди Москов, вчерашен недопечен хамбургер!“, Тази вярна оценка се отнася за много спектакли днес. Затова и нямат успех и дълъг сценичен живот. Тук има цензура и това лично мнение ще бъде изтрито!
ХаресвамХаресвам
На Лилия Абаджиева много неща й харесват. Харесва и да се изживява като последна инстанция, да тормози службите, актьорите, директорите и публиката, да се счита за гениална..и да прави едно и също. Някога, много отдавна, беше интересна – но отдавна вече не е! Гледайте последователно два нейни спектакъла и все едно, че сте гледали един и същи два пъти! И да..както сподели и преждеизказалия се тук – цензурата не спи и това мнение тоже ще бъде изтрито. Но все тая – публиката не е глупава, тя знае и избира истински ценните неща. И вместо да лансирате Лиленце-пиленце безспирно, спрете и погледнете истината в очите – ще я откриете лесно, ако просто попитате драгия зрител на излизане от салона следното – хареса ли ви?
ХаресвамХаресвам
ДА, така е! Българският театър днес преживява тежка криза. От една страна – бедността, от друга – немарата в МК – нагласените директорски конкурси, липсата на художествени съвети, на сериозна оперативна критика – резултатът долнопробен репертоар или изкривявания на високата класика. Допускането на „мечките“ из страната, които отнемат публиката на театрите и възпитават в лош вкус. Изобщо отчайващо положение. И снобски претенции на някои режисьори и трупи без покритие и успех сред зрителите. Изобщо няма нормален театър, който трябва преди всичко да възпитава, да образова, особено младите във вече опростачващата се България с „културни“ министри като турчина Вежди Рашидов и сие.
ХаресвамХаресвам
Господа, пишете и правите обобщения за постановка, която не сте гледали и с лекота отричате театрални личности – наши съвременници, които оформят лицето на българския театър: без тях остава сивотата по сцените ни. Що за арогантност и лекомислие?!
ХаресвамХаресвам
ЗАЩОТО СМЕ ГЛЕДАЛИ ДОСТАТЪЧНО ГЛУПАВИ И ПРЕТЕНЦИОЗНИ СПЕКТАКЛИ НА ПРЕХВАЛЕНАТА ПОСТ ВАНГАРДИСТКА ЛИЛИЯ АБАДЖИЕВА, ЗА ДА СИ ГУБИМ ВРЕМЕТО ДА ГЛЕДАМЕ И ДРУГИ
ХаресвамХаресвам
ОГЛЕДАЛО НА ВРЕМЕТО ИЛИ…
С тъга за българския театър
Огнян СТАМБОЛИЕВ
Казват, че театърът бил огледало на времето. Бегъл поглед в историята му ще ни убеди в това. Затова казваме: Театъра от времето на кралица Елизабета и Шекспир / Елизабетинския театър/, Театър на древна Гърция, Театъра на Станиславски, на Брехт, на Майерхолд…Театъра на Българското възраждане, Театър на авангарда, Театъра на соц-а… А нашия театър сега? Бих го нарекъл „театър на псевдо постмодернизма и на чалгата”. Нормалните представления са вече рядкост. Да, две са линиите в него, при това уж, противоположни, но еднакво отблъскващи нормалния зрител, за когото театърът би трябвало да е преди всичко “Зрелище и възпитание”, както каза великият Вазов. А неговата възпитателна мисия може би трябвало да бъде “огледало” /естетически коректив/ на действителното ни поведение. И заедно с това да утвърждава определени обществени идеали. Такъв е бил още при появата си у нас, в средата на 19 век. Но дали тъкмо днес е така? Дали театърът наистина е „огледало на времето”? Да, може би днес нямаме нужда от това огледало. Пък и то има преди всичко морална стойност, а ние трябва да се превърнем в прагматици, каквито не бяхме досега. Защото “Как ще ги стигнем…”? И разполагаме с толкова други средства за овладяване и коригиране на морала, не на последно място и със закони и репресивни институции, така че театърът може би не е чак толкова необходим. Но доскоро той беше отдушник за мнозина. Храм на духа, какъвто би трябвало да бъде всеки нормален, истински театър. Това са ни го завещали още древните елини. В близкото минало, когато държавата се грижеше за театъра, но и го наблюдаваше отблизо, езоповският език на нашите автори минаваше през иглените уши на цензурата. Пиесите на Станислав Стратиев, Мирон Иванов, Йордан Радичков, Иван Радоев, Стефан Цанев, Константин Илиев неведнъж взривяваха залите. Това наистина са големи драматурзи. Жалко, че вече почти не се поставят. А сега? Да, наистина, времето на условно- метафоричния театър отмина. Театърът на улицата, на стадиона и особено този на Парламента са по- интересни. А и повечето от медиите / особено някои от тях за които културата е нещо чуждо като БТВ и Нова ТВ/ се интересуват повече от любовните истории на фолкзвездите и телевизионните водещи, или от престрелките между мафиотските групировки, отколкото от успеха на Станислав Стратиев и Христо Бойчев в Лондон или на Радичков в Рим…
За съжаление, нашата държава, по- точно неуките ни, алчни за власт и бързо забогатяване държавници, отдавна обърнаха гръб на културата и духовността, в т. ч. и на българския театър. Измислиха една нечувана в цивилизована Европа нелепост – т.н. „делегирани бюджети”, една псевдо реформа, чрез която положиха началото на неговия край. Така българският драматичен театър, един от добрите в света бе поставен на колене пред властта. Да се самоиздържа чрез приходите от продадените билети. Та това го няма никъде по света. Навсякъде културата се поддържа от държавата, както това се прави и за образованието. Защото културата е и образование, тя не е лукс, не е нещо излишно. Както каза едно недоразумение, един „културен” министър, сега, представете си в Комисията за култура в НС?! Та той заяви буквално следното, че: „българските театри са…киста в тялото на българския данъкоплатец!” / Да, прочели сте правилно, макар да е шокиращо, при това от устата на човек, претендиращ, че работел за културата на България!/ И същият този човек се бе заканил да съкрати: Националната оперета, Старозагорската опера, Великотърновския музикално- драматичен театър, Танцовия театър „Арабеск”! Ѝ макар всеки от тях да е уникален културен институт, той не изпълнявал, представете си!„делегираните бюджети”! Представете си: Веждьо Рашидов да решава съдбата им ?!
Да, тази „политика” на ГЕРБ вече даде своите горчиви плодове. Немалко добри репертоарни областни театри, единствените храмове на културата в своите региони, се превърнаха в открити сцени, тоест, бяха практически унищожени, други, оставени на произвола на съдбата, трети, като най- старият у нас и много популярен сред публиката – „Сълза и смях” направо закрити! / Затова пък останаха на държавна издръжка самодейните трупи за кючеци и маанета в Разград и Кърджали, нужни за предизборните агитки на незаконното ДПС./ Но тъй като в природата празно място няма. Появиха се сборните частни трупи на т.н. „мечки”, на артисти, станали известни главно от телевизията и рекламите, повечето от тях вече доста втръснали на зрителите. С булевардни пиеси- еднодневки – главно от американски и френски, та и руски автори – те нахлуха в градовете, вече без театри, а също и в големите културни центрове и така за кратко време наложиха един определено нисък критерий с пиеси, чиито заглавия говорят сами за себе си:„Помощ, жена ми е луда!”, „Четирима в леглото”, „Многоженецът”, „Когато котката я няма”, „Редки тъпанари” и други подобни шедьоври. Появиха се „звезди от първа величина”, повечето от пошлите шоута на Нова ТВ и отвратителното Биг брадър, от шоуто на Слави, а също и от някои големи театри. А големите театри, притиснати от тази нелоялна конкуренция, бих я нарекъл по- скоро агресия на комерсиалните „мечки” с техните откровени халтури, се принудиха да правят непростими репертоарни и естетически компромиси. Така Бургаският театър, един от най- добрите у нас, наскоро постави „Веселите уиндзорки” та Шекспир като използва за „патерица” участието на една поппевица с прегракнал глас. За да върже плана, русенският, ръководен твърде зле и користно от протежето на ГЕРБ Орлин Дяков, взе да кани непрекъснато вече един втръснал ни шут от „Комиците” на БТВ. Примерите са безброй. Очаквам скоро някой театър да постави „Хамлет” с Азис, Криско и Софи Маринова. Компромисите с истинското изкуство са направо непростими. Резултатът е вече налице. Публика с определено принизени изисквания, с все по- ниска култура. Тя се видя и в шоуто „Стани богат”, където млади, образовани хора, са с доста бедна обща култура. А тези хора, които правят театъра у нас, особено директорите и режисьорите сякаш не могат да проумеят една проста, азбучна истина. Казал я е много точно великият Чехов: „В театъра, господа, не Гогол трябва да слиза до народа, а народът да се издига до Гогол!”. Но как, като в Народния театър трябва да съблечеш съвсем гол артиста, играещ Хамлет по време на прочутия му монолог, или в Младежкия да представяш вместо образователни спектакли за децата и младежите/ те са вече в света на поп-а чалгата!/ нещо като пийпшоу / „Страхотните момчета”/, да събличаш без нужда актриси, че и актьори на сцената, да се гавриш с „Идиот” на Достоевски като режисьорката Деси Шпатова / през 2010 направиш един бездарен пастиш по 4 преведени от мен пиеси на Йонеско така че просто не можах да ги позная!/, с Шекспировия „Макбет” като Теди Москов / доста сполучливо определен от една млада театроведка като: „Макбет” на Москов – вчерашен, недопечен хамбургер”/, като пародиите на Лилия Абаджиева върху цялата световна класика….За тези изгубени три десетилетия видяхме какво ли не? От поставангардистките претенции на Маргарита Младенова и Иван Добчев в полупразните зали на „Сфумато” и некрофилските изцепки на Иван Станев до пошлостите на алчните „мечки”.
А театралните награди „Икар” и „Аскеер” съвсем се компрометираха. Преди време за мъжка роля беше отличен…Мариус Куркински, обявен от някои критици едва ли не за „българския Лорънс Оливие”
Тук бих искал да спомена, че вината за кризата, за упадъка на нашия театър не е само в държавата. Че държавата пръска пари за излишни проекти с пари от ЕС, които управляващи и чиновници крадат, вече го знаят и децата. Че доведе театрите до просешка тояга е същинско безобразие. Културното министерство не може да осигури малко средства дори за единственото ни театрално списание. Това е истината. Но вина за този упадък имат и самите театрали. Те твърде лесно се примириха със ситуацията, престанаха да се борят и да отстояват правата си. Освен това техният синдикат, Съюзът на артистите в България, воден от приятеля на Бойко, Христо Мутафчиев / прочул се с ролята си в „Дунавмост”/, съвсем не ги защити, напротив, огъна се пред властта. Културното министерство изостави театрите, отдавна забрави и за своите методически и контролни функции. Започна да следи само изпълнението на абсурдните делегирани бюджети, а директорските конкурси в повечето случаи се провеждат с протекции и манипулации, лансират се кандидати главно по партийна линия. Днес, повечето директори са същински феодали, управляват еднолично, без художествени съвети, някои от тях използват постовете си за личната си кариера, без да работят истински за театрите. Мнозина от тях работят главно за себе си. Липсата на оперативна театрална критика, затриването на културната периодика, също се отразява зле върху нивото на българския театър. Няма периодични прегледи и оценка на продукцията на отделните театри, а и наградите „Икар” и „Аскер” често се раздават несправедливо и столицата е винаги преди страната…У нас има дори един абсурден, непознат извън България, термин „извънстоличните театри”?!
Тъжно, нали? И дали някой ден нашият театър ще възвърне предишния си, нормален вид, ще се превърне в храм, в „зрелище и възпитание”? Дано управниците и театралите да се вразумят.
ХаресвамХаресвам