Т. Марков
МАЙКА. ( поема ) от Тома Марков (1972)
Градината… Майка. Макаронов.
МАЙКА:
Ръцете ми целуваш. Ръцете! Страхуваш се да ме целунеш по бузите. Мия се, ако искаш да знаеш! Разлагането… Всички мислите, че се разлагам. Не е лъжа, разлагам се – но бавно, прекалено бавно… А, сине?
МАКАРОНОВ:
Не ти донесох цветя! Майко? Заобиколена си от тях.
МАЙКА:
Да. Като в гробищата.
МАКАРОНОВ:
Но нали обичаш цветя, а там, пред прозореца ти… Погледни! Имаш великолепни чаени рози.
МАЙКА:
И за какво са ми? Знаеш, че изгубих обонянието си. Гладиолите – виждат ми се грозни. А и хризантемите… Напомнят ми за смъртта.
МАКАРОНОВ:
Струва ми се, че те гледат добре тук…
МАЙКА:
Не е за учудване, като се има предвид колко им плащаш.
МАКАРОНОВ:
Имаш ли всичко необходимо?
МАЙКА:
Лекарства, храна, инжекции… Но душата, тези хора нямат душа.
МАКАРОНОВ:
Само шест-седем пациенти сте, лекуващият лекар ме увери, че персоналът е един от най-грижовните в цялата област.
МАЙКА:
Грижлив! Грижовен! Така. Като в затвора…
МАКАРОНОВ:
Разговаряш ли с другите?
Мълчание.
МАЙКА:
Времето е хубаво, ще вали, иде вятър. Другите… Не! Те са по-болни и от мен.
МАКАРОНОВ:
В стаята си имаш телефон и радио. Телевизорът е на десет метра от теб. В общия салон. Не, не на десет, на пет метра е… Сигурен съм, че управителката с удоволствие ти помага да стигнеш до него.
МАЙКА:
Но тя е почти сляпа!
МАКАРОНОВ:
Аз пък я намирам за любезна.
МАЙКА:
Защото така ти изнася… Захвърляш майка си на повече на сто километра от столицата… Сред болногледачи и умиращи. Не си задаваш въпроса дали съм съгласна!
МАКАРОНОВ:
Заповедите на лекарите не подлежат на обсъждане. Ти имаше двойна пневмония, помниш ли? Трябва да се възстановиш. Тук имаш спокойствие…
МАЙКА:
Да! Пустош…
Мълчание.
МАКАРОНОВ:
Питам се, защо не се опиташ да погледнеш истински нещата? Те имат и добра страна… Ти си тук. Просто тук ти си само на почивка. Виж полето. Как се е ширнало наоколо! Върбите са великолепни. И жълтеят едва-едва… Сеното е окосено! Само на три километра оттук, ти виждаш…
МАЙКА:
И ти смееш да ми кажеш това? Зрението ми отслабва!
Мълчание.
МАКАРОНОВ:
Прости ми!
Мълчание.
МАЙКА:
Моето момче, ти си моето Сърце.Да! И… Аз трябва да ти се извиня. Ама какво да говорим… Моето момче, Сърце мое, аз ти се извинявам! Аз… Станала съм една хленчеща дрипа. Извинявай… Но, чакай! Какво си ми донесъл пак?
МАКАРОНОВ:
Бонбони. Шоколадови. И… Ябълки.
МАЙКА:
Нищо! Нищо… Нямам си вече другиго на този свят, Сърце. Моят Герой! Какво ли бих правила без теб?
МАКАРОНОВ:
Хайде майко, не плачи. Или… Плачи, моля те!
МАЙКА:
Добре! Само не си мисли, че още мога да заповядвам. Вече не мога да да заповядвам. Дори на тялото си! То не ме слуша вече. Сърцето ми протестира и тропа. От вътре. Като чук. А нощем? Трябва да звъня, за да ме заведат до тоалетната… Налага се! Даваш ли си сметка? Не успявам да направя и половин крачка сама. Това, момчето ми, е унизително…
МАКАРОНОВ:
Само след две седмици ще си по-добре. Лекарите ме предупредиха. Възстановяването ти ще бъде бавно. Но – за сметка на това – бавно…
Мълчание.
МАЙКА:
Бонбоните вече не са вкусни, развалиха ги. Развалиха всичко. Всичко вече е развалено. С по-малко коняк отпреди. Животът вече не е от шоколад. Само миг отпреди, миг преди да те видя, скъпи, изядох едно парче. Уж шоколад, а всъщност, нуга! Какво ще кажеш?
МАКАРОНОВ:
Ти не си виновна… Нали знаеш?
МАЙКА:
Знам, знам само, че не съм виновна. И всички наоколо хитруват…
Пауза.
МАКАРОНОВ:
Искаш ли да излезеш на терасата? Заедно с мен? Да се разтъпчеш? До зеленчуковата градина да отидем? Заедно?
МАЙКА:
Облякла съм се само и единствено за теб!
МАКАРОНОВ:
Зная, затова дойдох. Малко движение ще ти се отрази добре. Ще видиш, майко. Хайде!
МАЙКА:
Просто да не повярваш! Всички ми желаят доброто. Лицемери…
МАКАРОНОВ:
Да ти подам бастуна ли?
МАЙКА:
Да. Моля те…
МАКАРОНОВ:
Ето го…
МАЙКА:
Много ти благодаря… Наистина!
МАКАРОНОВ:
Чуй ме, майко! Защо не се облегнеш на ръката ми.
МАЙКА:
Не. Предпочитам сама. По-сигурна съм така. Сама.
МАКАРОНОВ:
Сигурна ли си? Щом така си сигурна…
МАЙКА:
Треперя повече от обикновено! Така ли?
МАКАРОНОВ:
Не, майко. Не намирам. Всичко е наред.
МАЙКА:
Добре, моето момче… Какъв е този пакет?
МАКАРОНОВ:
Чак пък пакет… Нищо особено. Донесох ти един пуловер.
МАЙКА:
Дай да го видя!
МАКАРОНОВ:
Ето го. Не бързай, ето го. Погледни. Обикновен пуловер.
МАЙКА:
Камилска вълна! Ужас… Защо харчиш толкова пари? А?
МАКАРОНОВ:
Няма значение… Много се радвам, че ти харесва, майко.
Мълчание.
МАЙКА:
Не го искам!
МАКОРОНОВ:
Защо?
МАЙКА:
Сигурна съм, че жена ти го е избрала.
МАКАРОНОВ:
Да, тя е. Но – е, и?
МАЙКА:
Това чудовище!
МАКАРОНОВ:
Обеща ми да се въздържаш…
МАЙКА:
А болестта! А сърцето! Старостта! Нима, въпреки всичко, те се въздържат? Сине… През малкото време, през което ми остава да живея – искам да казвам истината. Истината! И – първо, и на теб.
МАКАРОНОВ:
Три! Внимавай… Тук има още 2 стъпала.
МАЙКА:
Зная ги… Оня ден се наложи да седна на тях. Ето – точно тук. Посред вятъра. И нямаше кой да ми помогне. Да ме изкачи! Все едно… Е, успя все пак, да отклониш разговора. Виж сега, сине… Малките подаръци няма да ни помогнат. Ти знаеш, това е всеизвестно – аз не обичам жена ти. Още повече – онова, което е направила от теб.
МАКАРОНОВ:
Майко…
МАЙКА:
Какво?
МАКАРОНОВ:
Ако беше малко по-голям психолог, ти щеше да знаеш, че моят собствен характер е също толкова непреклонен, както и твоят. Но…
МАЙКА:
Но?
МАКАРОНОВ:
Но! И! Сме! Еднакви! Никой не е в състояние да ни влияе… Майко! Просто аз съм такъв какъвто съм.
МАЙКА:
Силен си, Сърце! В приказките. Извинявай, сине… Колко плати за пуловера?
МАКАРОНОВ:
Не е важно… Ще го сложиш след малко.
Мълчание.
МАЙКА:
Всичко, което идва от теб – ми е скъпо. Моля те, моето момче, поспри за секунда! Само след трийсет крачки и спирам – и – немога повече, Сърце…
МАКАРОНОВ:
Трийсет крачки ли, майко!? Миналата седмица не правеше дори десет крачки! Сама… Тук мястото е отлично и точно за теб. Да, ще видиш. Да ти кажа – по добре си.
МАЙКА:
Така е. Нощта, по изключение, мина добре. Сънувах баща ти. Беше хубав, беше висок… Декламираше стихове. На брега на реката. Реката беше много широка. И много бурна. Мисля, че го убих. Убих го!
МАКАРОНОВ:
Майко! Забрави това. Хиляда пъти съм ти го казвал.
МАЙКА:
Моето страдание си е моя работа.
МАКАРАНОВ:
Така е… Но защо ти е да му прибавяш още?
Мълчание.
МАЙКА:
Не съм безчувствена като теб.
МАКАРОНОВ:
Господи! И аз не съм! Като никого… Само възприемам нещата по свой начин.
МАЙКА:
Така е, мое Сърце. Криеш! Криеш… Всичко.
МАКАРОНОВ:
Стига. Не показвам повече от необходимото.
МАЙКА:
О, добре. Добре, добре – кажи отново, че съм дива. Но вие, ти и жена ти, държите чувствата си под ключ…
МАКАРОНОВ:
Да седнем на пейката. Стигнахме. Вече има окопали листа…
Мълчание.
МАЙКА:
Не обичам управителката. Прави само сметки. Но мъжът й, виж, е много кротък. Той е македонец, виждаш ли ниската стена, там зад дърветата? Иска да уредим там работилница за гърнета. Показа ми гърнета, сам ги е правил. Той е артист, донесе ми грозде. Без жена му да знае, разбира се. Даде ми да прочета една книга за гърнета. От пръст. И аз някога работех… Ех, всичко свършва!
МАКАРОНОВ:
Майко, обещавам ти – отново ще работиш. Веднага щом силите ти го позволят.
МАЙКА:
Македония… Прекрасна страна! Той – мъжът на управителката – ме покани да прекарам идното лято у тях. Небето, слънцето… Тези неща ми липсват. Ще си купя билет. На четири часа път е. Или на един, ако летя…
МАКАРОНОВ:
Никога не си се качвала на самолет.
МАЙКА:
Винаги усложняваш нещата…
МАКАРОНОВ:
Няма да тръгнеш и да летиш на твоите години!
МАЙКА:
Защо?
МАКАРОНОВ:
Защото това е все едно да скочиш с парашут.
МАЙКА:
Я ме остави на мира, мое Сърце! Сърцето ми… Ще реша с него. С мъжът на управителката. Искам да отида в Македония!
Мълчание.
МАКАРОНОВ:
Никога не си доволна. Никъде!
МАЙКА:
Това тук е затвор.
МАКАРОНОВ:
Ще те преместя. Само се почувствай и стани по-добре.
МАЙКА:
Утре. В други ден. След десет, след двайсет години… Химери!
МАКАРОНОВ:
Но, майко, прояви разум! Ти едва се движиш. Чу доктора, той е категоричен!
МАЙКА:
Доктора? Не съм длъжна да му се подчинявам на този! Наговорили сте се –
ти, жена ти и той. Ето, под надзор съм, това е истината. В Македония има огромни ясенови дървета… Небе. Часовника ли си гледаш?
МАКАРОНОВ:
Не. Стой тук. Отивам да ти донеса шоколадовите бонбони.
МАЙКА:
Искам да отида в Македония.
МАКАРОНОВ:
Ако докторът разреши, добре.
МАЙКА:
Защото всичките вие си мислите, че не съм наред. Че главата не ме слуша. Така е! Нали?
МАКАРОНОВ:
Не.
МАЙКА:
Така е! Виждам какво става около мен. Нищо не ми убягва. Дори и тази машинация.
МАКАРОНОВ:
Не разбирам за какво говориш.
МАЙКА:
Разобличен си!
МАКАРОНОВ:
Ако нещо ти липсва… Само кажи!
МАЙКА:
Искам да ме върнеш при баща ти!
Мълчание.
МАЙКА:
Мълчиш…
МАКАРАНОВ:
Македония е красива страна. Цялата е осеяна с паметници. Там са родени един от най-големите поети – Джоре Факоф, Миодраг Маджар – познавам ги.
МАЙКА:
Какво ще кажеш, ако отида в столицата? Татко ти ме чака там. Както преди.
МАКАРОНОВ:
Много добре знаеш, че баща ми е мъртъв.
МАЙКА:
Не съм длъжна да ти вярвам.
МАКАРОНОВ:
Скоро, много и съвсем скоро ще има круши. От онези с вкус на лимон, ти ги обичаш.
МАЙКА:
Наистина ли си мислиш, че полудявам?
МАКАРОНОВ:
Не. От умората е.
МАЙКА:
Искам да се махна оттук.
МАКАРОНОВ:
Изглежда това да се махаш, ти е станало мания. Обсебена си! Вече отдавна не можеш да се задържиш на едно място. Просто незнам, майко! Два, най-много три месеца и вече искаш да бягаш. Напусна дома ми от чист каприз…
МАЙКА:
Каприз! А жена ти? Тая злоба? Не обелва и дума!
МАКАРОНОВ:
Тихо. Няма за какво да я обвиняваш.
МАЙКА:
За всичко! За всичко дето си мисли! Безгласно…
МАКАРОНОВ:
Последното е самата истина. Тя дума не ти е казала.
МАЙКА:
Така е! Но е по-честно, ако си го казваш. А не така – само погледи…
МАКАРОНОВ:
Никога няма да се съглася с теб и по този въпрос. Знаеш го.
МАЙКА:
Да, знам го. Ти си егоист, така те възпитах. Искаш да имаш мир в дома си. Ти, Сърце, си един страхливец. Страхливец! Въпреки, че както всеки мъж, се опитваш да изглеждаш самонадеян.
МАКАРОНОВ:
Хоп! Ето! Вече виждам, че си по-добре. Да не се разправяме повече, майко…
МАЙКА:
Ще се разправяме! Онова което имам да ти кажа – ще ти го кажа. И милиони пъти, ако поискам.
МАКАРОНОВ:
Разбира се! А после избяга от пансиона. От баните във Върховец. Без да предупредиш никого.
МАЙКА:
Комунисти! Караха ме да се храня в определени часове. Шест минути закъснение и оставах без супата си. Това беше един ГУЛАГ! Само се разпореждаха с нас, с мен…
МАКАРОНОВ:
А хотел РОСТОВ? В един прекрасен ден, ти и от там изчезна…
МАЙКА:
Имам право да отида на гроба на баща ти…
МАКАРОНОВ:
Ти никъде ли не можеш да бъдеш доволна?
Мълчание.
МАЙКА:
Мястото ми не е на този свят.
Мълчание.
МАКАРОНОВ:
Признай, не ти ли е добре тук? Толкова е спокойно…
МАЙКА:
Ти си мислиш, че самотата е спокойствие? А всичко онова, което ме гризе отвътре?
МАКАРОНОВ:
Докторът ти предписа успокоителните. Не аз! Не аз.
МАЙКА:
Но душата не може да се приспи. Така да знаете. Искате да ме превърнете в дрипа! В дрипа, която да тъпчете… Не, моето момче, аз няма да се дам! Баща ти е моят светец, той ще ме закриля. Светец!
МАКАРОНОВ:
Смяташ ли, че е задължително да се измъчваме?
МАЙКА:
Вината е твоя.
МАКАРОНОВ:
Може и така да е. Не съм добър психолог.
МАЙКА:
Така е. Вече нямам приятели.
МАКАРОНОВ:
Но аз те запознах с дами на твоята възраст, дори възстанових връзките ти с наши далечни братовчеди, дори с госпожица Рибарска, с която се знаете от деца…
МАЙКА:
Една бивша слугиня, една стара мома, която ми говори само за мъртъвци. Тази глупачка не ми подхожда. А и не ме интересува всичко онова, за което тя ми говори. Защо да се товаря с това? Всеки си има собствен ад. Всеки си има свой аз, всеки си има собствен аз – защо ми е да се товаря с два! Искам да видя баща ти…
МАКАРОНОВ:
Но майко! Погледни най-сетне истината в очите…
МАЙКА:
Миналото живее, надживява те, то е живо, ти не искаш да приемеш очевидното… Но може и вие да сте прави…. Смяташ ли, че губя разсъдъка си?
МАКАРОНОВ:
Не.
МАЙКА:
Благодаря ти. Казваш така, но си го мислиш. В мозъка ми… С всичките тези лекарства… Не мога да се оправям. Не успявам да се оправям съвсем добре, Сърце. Трябва да ме предупреждаваш.
МАКАРОНОВ:
Умората…
МАЙКА:
Почивката, зная – почивката! Само тази дума ви е в устата.
МАКАРОНОВ:
Аз само ти казвам нещата такива каквито са.
МАЙКА:
Така е… Всичко разбирам, Сърце. Момчето ми, всичко разбирам. А ти, скъпи, ме мамиш по-малко от всички други. Ангел Мой! И аз съм седнала да се отнасям с теб така! Но страдам повече, отколкото ти изобщо би страдал изобщо в живото си. Често имам мъчителното усещане, че цялата съм съединена от различни парчета, много късчета… И те не образуват едно цяло.
МАКАРОНОВ:
От кръвообращението е. От кръвното. То не е в ред. Кръвта ти често не достига до мозъка в необходимото количество. Но я имаш в излишък, успокой се, майко! Няма нищо страшно.
МАЙКА:
Казваш го, за да ме успокоиш. Лъжеш.
МАКАРОНОВ:
Не. Просто не изпадам в паника.
МАЙКА:
Колко си безсърдечен! Къде се научи да бъдеш толкова и така безсърдечен…
МАКАРОНОВ:
Не, майко. Защото, ако наистина бях безсърдечен, щях да приемам и обидите ти наред с всичко останало.
МАЙКА:
Добре, както искаш. Но само да ти кажа, Сърце, на мен може главата понякога да ми се изпразва, но ти, сине, губиш сърцето си. Върви си!
МАКАРОНОВ:
Пъдиш ме?
МАЙКА:
Когато не те виждам, поне мога да си въобразявам. Че си любимият ми син. Променил си се. Променили са те. И ти много добре знаеш кой го направи…
МАКАРОНОВ:
Искаш ли да отидем заедно до пътя?
МАЙКА:
Не, ще се прибирам. Искаш ли чаша кафе?
МАКАРОНОВ:
Да, ако настояваш. Ще дойдат да ме вземат след десетина минути.
МАЙКА:
Знаех си аз.
МАКАРОНОВ:
Какво знаеше?
МАЙКА:
Знаех си, че ми отделяш броени минути.
МАКАРОНОВ:
Чакай малко, майко…
МАЙКА:
Едва издържаш броени минути с мен… Песента ми е позната – хората които те докарват – бързат. Но по твое настояване. Идваш като министър, като посланик на посещение. Идваш колкото да ми донесеш някоя гадост като този пуловер, някаква дрипа, за да ме омилостивиш. И после отново изчезваш за цялата седмица. А после се обаждаш по телефона, за ми съобщиш, че ще минеш за малко, защото трябвало да отскочиш пак за малко до някъде, налагало се… Лъжи! Които да те оправдаят да идваш по-рядко и все по-рядко.
Мълчание.
МАКАРОНОВ:
Знаеш ли майко? Ако бях като теб, бих бил някак по-любезен.
МАЙКА:
Любезен? Любезна… Любезна може да бъде само жена ти. Змийски усмивки…
МАКАРОНОВ:
Сама виждаш! Прав съм…
МАЙКА:
Но, Ангел мой! Сърце, ти винаги си прав. Ще ми кажеш ли истината?
МАКАРОНОВ:
Истината за какво?
МАЙКА:
Татко ти наистина ли е умрял?
МАКАРОНОВ:
Ти го знаеш много добре. Преди три години. На двадесет и шести февруари.
Мълчание.
МАЙКА:
Ох, паметта ми! Но няма да успеете да ми отнемете миналото. Все ще го живея отново и отново. А и какво друго ми остава… Как е кафето?
МАКАРОНОВ:
Много е ароматично.
МАЙКА:
Какво има? Кажи ми какво те тревожи?
Мълчание.
МАКАРОНОВ:
Миналата седмица си стегнала багажа си… Управителката ми каза.
МАЙКА:
Трябваше да се върна у дома.
МАКАРОНОВ:
Ти нямаш друг дом освен този. Помолила си една от болногледачките да ти вземе билет до столицата.
МАЙКА:
В хотел РОСТОВ са любезни. И собственикът ме харесва. Въпреки петте му звезди, той винаги е мил.
МАКАРОНОВ:
Ти винаги си била и си силна жена, майко… Но колкото и да са ти силите, никога не би могла да се добереш сама дотам.
МАЙКА:
Мога!
МАКАРОНОВ:
Разбира се, че можеш… Но ако все пак се бе случило нещо? Ей, така – поради глупав майтап. Само като си го помисля и от притеснение вече живи жаби гълтам! Ами ако бе умряла, не дай Боже, на гарата…
МАЙКА:
Толстой също е умрял на гара. А е по-млад от мен. Всъщност, ако бях умряла, дори на гарата, щеше да е добре дошло за теб… Но какви угризения щеше да имаш!
МАКАРОНОВ:
Управителка на този дом няма законно право да те задържи…
МАЙКА:
Само такива неща ми говорите! Право… Нотариуси… Защо не и тъмничари…
МАКАРОНОВ:
Моля те… Моля те да ми обещаеш, че това няма да се повтори.
МАЙКА:
Няма. Щом не съм заминала…
МАКАРОНОВ:
Получила си сърдечен пристъп! В последния момент…
МАЙКА:
Нима! Така ли?
МАКАРОНОВ:
Все бягаш, бягаш… Никога ли няма да се успокоиш?
МАЙКА:
Да се преструвам ли? За да се успокоиш? О, как щеше да си спокоен… Ако бях щастлива като всичките стари глупачки тук. И нямаше да имаш никакви грижи. Никакви.
МАКАРОНОВ:
Като те слушам си мисля, че единствената ти радост е да ми създаваш грижи…
МАЙКА:
Върни си думите назад!
МАКАРОНОВ:
Добре. Още един бонбон?
Мълчание.
МАЙКА:
И все пак този президент на републиката е по-добър от предишния…
МАКАРОНОВ:
Грешиш. Той не е президент. Той е премиер-министър.
МАЙКА:
Не беше ли президент?
МАКАРОНОВ:
Не. Но е християн-демократ – да.. И ти не го харесваш…
МАЙКА:
Прекалено дълго е за мен. Но е елегантен. Това обаче не го прави по-искрен. Аз харесвам дебелите политици. По-добри са, ако решиш да им направиш портрет от глина, като гърнетата са. Липсва им характерност на чертите. Веднага ги свеждаш до карикатура. Това е, ако са безизразни. Като Чърчил. Защо нямаме някоя жена. Някоя дама. Та дори и да е зла и безсърдечна като госпожа Тачър? Или като онази, как и беше името, германката…
МАКАРОНОВ:
Госпожа Меркел.
МАЙКА:
Меркел не беше ли мъж? Мъж с очи на бонвиван?
МАКАРОНОВ:
Не. Не е мъж. Дама е.
МАЙКА:
И по-добре! Ако жените бяха по-умни от мъжете нямаше да се занимават с мъже… Но ти не ме насърчаваш, никак не те интересува това, че искам да отида в Македония и да разгледам грънците на мъжа на управителката…
МАКАРОНОВ:
Не е вярно, майко. Ще заминеш, когато укрепнеш. Сега докторът не иска и да чуе за каквото и да е излишно усилие от твоя страна.
МАЙКА:
Знаех си!… Глупав човек и доктор… А развлечението? А обикновеното удоволствие от това, че си годен и за друго? Освен от това да си стар и да досаждаш на сина си? И да ходиш в тоалетната, с придружители…
МАКАРОНОВ:
Щастлив съм, че не падаш духом.
МАЙКА:
Миналата седмица ми донесе Тургенев, писмата му до една актриса. Какъв благородник е той! Толкова е лек…
МАКАРОНОВ:
Права си. Липсва му дълбочина…
МАЙКА:
Всичко е еднакво… И в дълбочината… Изкривяваме всичко… И след това сами не можем да се оправим…
МАКАРОНОВ:
Да ти донеса нещо друго от Тургенев, ако искаш… Явно имаш желание да го препрочетеш?
МАЙКА:
Да. Защото с моята памет стоя със седмици на една и съща страничка. Не вниквам в изреченията. Но защо ли ти го казвам? Пак ще извадиш заключение, че полудявам. Това не е лъжа, но прекалено много те радва. Зная какво ще направиш, Сърце! Ще подкупиш доктора да подпише документ, че не съм със всичкия си и вече не мога да отговарям за действията си.
МАКАРОНОВ:
Майко! Ти… Какви си ги измисляш пак.
МАЙКА:
Не ме е страх от теб! Нито от жена ти!
МАКАРОНОВ:
Не намесвай жена ми! Нито нашите истории!
МАЙКА:
След няколко седмици само ще ме тикнеш в истински приют, знам си аз…
МАКАРОНОВ:
Ще ти намеря друго място. Край морето. С мимози и дюни.
МАЙКА:
Ти си ангел. Вече не знам…
МАКАРОНОВ:
Аз те изморявам…
Мълчание.
МАЙКА:
На твоя език на дипломацията това означава, че ти е дотегнало и си тръгваш. А колко внимателен беше баща ти! Носеше ми вестници и ми посочваше кои статии да чета, чудесни статии… За актьори. За премиер-министри…
МАКАРОНОВ:
За Стамболов?
МАЙКА:
Разбира се! Формата на черепа му ме привлече. И каква неклиновидна уста. И онази тънка вена, опасваща топчестата му глава, не можеш да си представиш колко интересно ми беше. Както и Меркел, с този патешки нос… Какво стана с бедният, клет Меркел?
МАКАРОНОВ:
Ти каза, че е мошеник…
МАЙКА:
Естествено, че е мошеник! Всичките до един са такива. А им правят бюстове, представяш ли си? Ваят ги… Ако можеха да се насочват към други обекти!…
МАКАРОНОВ:
Какви например?
МАЙКА:
Някой театрал, например. Но не актьор, те са толкова повърхностни. Ако бях скулпторка, щях да извайвам само режисьори – Гърдев, например. Тороманов… Или Камбарев, но той не е подходящ за бюст, най-малкото за глава, ще се изтълкува погрешно и като обида, едва ли разбираш за какво говоря… Кой ли от режисьорите, които наистина си струват, щях да се опитам и да го направя от глина, кой?
МАКАРОНОВ:
Наистина. Това е интересно. Защо не опиташ. Тук нали спомена, че разполагаш със силоз напълнен с глина…
МАЙКА:
Непременно ще опитам! Но – кой? – наистина… Не мислиш ли, че с годините, Иван Добчев би бил подходящ, че е станал чудесен и идеален за извайване? Подпухнал и зъл – великолепна муцуна! Какво ще кажеш?
МАКАРОНОВ:
Да ти донеса ли негови снимки?
МАЙКА:
Да ти донеса ли негови снимки! Защо трябва да питаш? Ако беше като баща си още утре щях да имам цял куп фотоси. Увеличени и едроформатни! Знам ли…
МАКАРОНОВ:
Но ти още не си започнала! Сега ти хрумна…
МАЙКА:
Нямам ли правото да мечтая! Ти нямаш никаква милост. Дори не ми оставяш капчица илюзия! Искаш никога да не успея да забравя какво съм – стара и изкривена жена която бавно умира и на която ти непрекъснато подчертаваш, че ще пукне без да е направила нищичко… Това сте вие поетите! И мъжете…
МАКАРОНОВ:
Но, майко.
МАЙКА:
Спри да ми говориш! Знаеш ли, ако баща ти можеше да те види, щеше да умре повторно.
МАКАРОНОВ:
Мери си думите.
МАЙКА:
Няма какво да си меря думите. През последните години твоят собствен баща се страхуваше от теб.
МАКАРОНОВ:
Не е вярно.
МАЙКА:
Разбира се, че е вярно. Той те обичаше, но сдържано. Прекалено свенлив беше. И нима не ми е позволено за се защитавам?
МАКАРОНОВ:
Ти си противоречиш.
МАЙКА:
А ти прекалено много се стараеш да не си противоречиш.
МАКАРОНОВ:
Никога няма да се разберем.
Мълчание.
МАЙКА:
И синът ти ме изостави.
МАКАРОНОВ:
Но той те посети заедно с мен преди две седмици, не си ли спомняш?
МАЙКА:
Не дойде. Обеща да дойде и това беше. Не дойде.
МАКАРОНОВ:
Напротив! Дойде. И аз бях с него. Забрави ли?
МАЙКА:
И това е част от заговора… Да твърдите, че внукът ми ме е посетил.
МАКАРОНОВ:
Да, посети те. Посети те веднага след като се върна от Люксембург.
МАЙКА:
С общи усилия искате да направите така, че да ме затворят в приют.
МАКАРОНОВ:
Ще ме накараш да пиша на твоят внук и да го помоля да ти пише и да те увери черно на бяло, че те е посетил!
Мълчание.
МАЙКА:
Пак си изгубих мисълта… Тук изглежда съм си добре. Времето е така приятно. Нали?
МАКАРОНОВ:
Отлично! Така е. А, да не забравя, ще ми разпишеш ли тримесечната вноска?
МАЙКА:
Не разписвам вече нищо. Вие ме крадете.
МАКАРОНОВ:
Без подписа ти не мога да получа парите. А като не ги получа, как ще платя на управителката? И ти вече няма да можеш да виждаш нейният мъж и неговите гърнета. И няма да можете да успеете да се уговорите да прекарате идното лято заедно. В Македония…
МАЙКА:
Наистина…
МАКАРОНОВ:
Да…
МАЙКА:
Дай ми писалката си! Тук ли да подпиша? Ето… Колко слага в джоба си жена ти от пенсията ми на вдовица?
МАКАРОНОВ:
Трябва ли да ти обяснявам отново?
МАЙКА:
Много си хитър.
МАКАРОНОВ:
Искаш ли да се посъветваш с адвокат?
МАЙКА:
И да се меси в работите ми ли? Никога!
МАКАРОНОВ:
Тогава имай доверие на мен, моля те…
МАЙКА:
То си е моя работа! Много пари ли ти струвам?
МАКАРОНОВ:
Тримесечната вноска покрива едва една трета.
МАЙКА:
Това е… Знаех си. Умирачката е скъпо нещо. И защо ми отговаряш точно? Не ми е притрябвало да зная, че се разоряваш заради мен!
МАКАРОНОВ:
Щом ме обвиняваш, аз трябва…
МАЙКА:
Не си длъжен да отговаряш. Баща ти щеше да бъде по-деликатен…
МАКАРОНОВ:
Баща ми дори не те е научил да се подписваш.
МАЙКА:
Той ме щадеше.
МАКАРОНОВ:
Виж, милион пъти сме водили този разговор…
МАЙКА:
Тогава – да не го водим пак. Ето, подписах. Но за последен път. Баща ти ми спестяваше подобни дребнавости.
МАКАРОНОВ:
И беше достатъчно умен да те държи настрана от работите си.
МАЙКА:
Това е върхът! Моето момче, да не вземеш сега и да започнеш пред мен да петниш паметта му!
МАКАРОНОВ:
Баща ми ми е скъп точно толкова, колкото и на теб. Разбираш ли?
МАЙКА:
Никога не си ни обръщал особено голямо внимание.
МАКАРОНОВ:
Беше Преход! И времената още не са особено не трудни.
МАЙКА:
И ни напусна, за да бъдеш самостоятелен…
МАКАРОНОВ:
Лесно е да се преиначава миналото.
Мълчание.
МАЙКА:
Мило момче… Идваш при мен, с подаръци… А аз не намирам нищо по-добро, освен това да ти тровя живота. Виждаш ли докъде съм стигнала. Сърцето ми отказва да работи. Неспособна съм да преценявам. Преливам от прекрасни чувства. И те се превръщат в отрова. Като млякото съм, във всеки един момент, мога да се пресека. Покривам се с плесен.
МАКАРОНОВ:
Спокойно, майко. Мога да разграничавам нещата.
Мълчание.
МАЙКА:
Не ти ли е дошло до гуша от майка ти?
МАКАРОНОВ:
Не ме разсмивай…
МАЙКА:
Да, момчето ми, смехът е здраве. С него можеш по-лесно да понесеш агонията на майка си. Въпрос на репетиция. На тренировка. Да, баща ти би умрял втори път, ако те видеше. И трети, и четвърти, и пети път. Ти просто го убиваш отново и отново.
МАКАРОНОВ:
Не се вдъхновявай от собствените си страхотии, майко…
МАЙКА:
Той беше светец!
МАКАРОНОВ:
Щом ти липсва – да, значи е бил светец.
МАЙКА:
Ти не успяваш да го заместиш. Не успя!
МАКАРОНОВ:
Старая се.
МАЙКА:
С крайчеца на устните си, с крайчеца на пръстите си, баща ти бе винаги в добро настроение.
МАКАРОНОВ:
Като изключим гневните му изблици… Забравяш.
МАЙКА:
Забравям каквото си искам!
МАКАРОНОВ:
Така е. Рецептата ти, както винаги, е практична. Подбираш спомените си. И когато някои от тях не ти харесат, ги забравяш, тоест – затулваш ги.
МАЙКА:
На майка не се говори така.
МАКАРОНОВ:
А може би на син, така като ти ми приказваш, не се говори.
МАЙКА:
Баща ти беше светец.
МАКАРОНОВ:
Повтаряш се, но нямам нищо против, щом това ти помага. Пък може когато отново си измисляш баща ми, да поправиш своето собствено съществуване.
МАЙКА:
Колко студено го каза!
МАКАРОНОВ:
Никога не съм вярвал, че повторението на илюзията лекува. И накрая хората наистина започват да вярват.
МАЙКА:
Приказките ти са богохулство.
МАКАРОНОВ:
Скъпа майко, логиката ти е безпогрешна. Браво!
МАЙКА:
Стига!
МАКАРОНОВ:
Добре. Но ето докъде те доведе въображението.
МАЙКА:
За разлика от теб – той ще живее вечно!
МАКАРОНОВ:
И тримата ще бъдем забравени. И той. И аз. И ти.
МАЙКА:
Това е покана за самоубийство!
МАКАРОНОВ:
Моля те, прости ми затова че си помислих, че мога да разговарям с теб.
МАЙКА:
Всичко е фарс, всеки разговор – ти никога не пропускаш да го подчертаеш…
МАКАРОНОВ:
Особено с една майка.
Мълчание.
МАЙКА:
Сигурен ли си, че добре стопанисваш парите ми?
МАКАРОНОВ:
Те са в банката. Винаги можеш да провериш.
МАЙКА:
Не съм като теб – не те шпионирам.
МАКАРОНОВ:
Обвиняваш ме, че те крада.
МАЙКА:
Ако ме крадеш, поне да бъде с мое съгласие.
МАКАРОНОВ:
Никога няма да посегна на дребните ти спестявания.
МАЙКА:
Баща ти се трепа цял живот, за да имам какво да ям. Ако разчитах на теб, сега щях да бъда на улицата.
МАКАРОНОВ:
И мислиш, че това което каза току що, е справедливо и любезно?
МАЙКА:
Може би мислиш, че като майка съм длъжна да се церемоня със собствения си син?
МАКАРОНОВ:
Колата пристига.
Мълчание.
МАКАРОНОВ:
Колата пристигна.
Мълчание.
МАЙКА:
А ние все още нищо не сме решили! Искаш ли… Искаш ли… Защо не изтеглиш част от парите ми и не отидеш някъде да си починеш?
МАКАРОНОВ:
Не е възможно без подписа ти.
МАЙКА:
Ако искаш, кради ме по-малко. Но така, че едва да го забелязвам. Впрочем, не е страшно да крадеш от майка си. Ще ти простя.
МАКАРОНОВ:
Не харесвам речника ти.
МАЙКА:
Хайде, хайде…
Мълчание.
МАКАРОНОВ:
На всяка цена и винаги си се стремяла да ме изкараш извън мене си. И непременно държиш да откриваш какво да ми прощаваш. Винаги желаеш благородната роля.
МАЙКА:
Толкова зле ме познаваш! Сърцето ми е широко като небето.
МАКАРОНОВ:
Буди подозрение, щом сама го казваш. И брадичката ти се разстрепери. И сега ще се разплачеш… Номерът няма да мине.
МАЙКА:
Нека Бог ти прости греховете! Проклетник.
МАКАРОНОВ:
Ти не си вярваща.
МАЙКА:
Понякога страдам поради това… Молитвата облекчава. Казвам си я понякога.
Случва се.
МАКАРОНОВ:
Да, така както се гълтат хапчета.
МАЙКА:
Знаех си, че ще го кажеш. Като баща си си – същият безбожник. А покрай новите времена и – безотечественик!
МАКАРОНОВ:
Все по нещо трябва да си приличаме…
МАЙКА:
Ти отричаш баща си. Очерняш го. А той бе като теб. Поет.
МАКАРОНОВ:
Почти поет. Както и всеки. Както и всички.
МАЙКА:
Баща ти! Във всеки случай, аз го разбирах.
МАКАРОНОВ:
А отказваш да разбереш мен. Вече четиридесет и три години, но това няма кой знае какво значение, не си длъжна.
МАЙКА:
Ти винаги нарочно си се държал така, че да не те разбирам.
МАКАРОНОВ:
Естествено. Винаги съм се държал така, че да бъда срещу теб – за да можем никога да не спираме да си говорим.
Мълчание.
МАЙКА:
Не знам как да го направя…
МАКАРОНОВ:
Кое?
МАЙКА:
О, много добре отгатна!
МАКАРОНОВ:
Не.
МАЙКА:
Смъртта. Трябва да знаеш как да я извикаш. А човек все – чакай, почакай…
МАКАРОНОВ:
Отново черни мисли…
МАЙКА:
Защо допускаш, че мислите могат да бъдат розови, или сини? Онази вечер взех две хапчета повече. Само повърнах.
МАКАРОНОВ:
Управителка ми каза, че си имала стомашни проблеми…
МАЙКА:
Да. Опит за самоубийство.
МАКАРОНОВ:
Но това са детинщини!
МАЙКА:
Несръчна съм във всичко! Във всичко… Дори не искаш от мен да ти се закълна, че няма да опитам пак!
МАКАРОНОВ:
Закълни ми се, майко, моля те.
МАЙКА:
Не ми се виждаш много развълнуван. Виждам те, как след пет минути вече се виждаш, как пътуваш с колата, как си си тръгнал. Със сто километра в час. Толкова по-зле за майка ти. Тя, да върви на майната си…
МАКАРОНОВ:
Ще дойда пак, най-късно след седмица.
МАЙКА:
Така се казва… Но както обикновено нещо в последния момент ще те възпрепятства. Тези посещения за теб са неприятно задължение. Изморен си повече от мен.
МАКАРОНОВ:
Бързо ще се оправиш, нали?
МАЙКА:
Съветваш ме да бъда разумна и да се прехласвам пред прекрасното си съществуване, което водя. Чакат те. Тръгвай. Ах, щях да забравя! Подай ми зеленият пакет. Да, същият. Не само ти ще правиш подаръци. Това е за теб. Табакера е. От кост на костенурка. За рожденият ти ден.
МАКАРОНОВ:
Великолепна е… Но рождения ми ден е през февруари, това е чак през зимата.
МАЙКА:
През зимата вече няма да съм на този свят. Затова ти правя подарък предварително.
МАКАРОНОВ:
Ще бъдеш здрава и силна. Само добрите умират млади.
МАЙКА:
И ще съм в състояние да танцувам, нали така? Табакерата харесва ли ти поне?
МАКАРОНОВ:
Прекрасна е. Трогнат съм.
МАЙКА:
Клаксон… Приятелите ти губят търпение. Тръгвай. Не ме целувай. Ще бъде от корист. Да, от корист…
МАКАРОНОВ:
Благодаря ти, майко.
МАЙКА:
И да кажеш на жена ти, че е чума. Обещаваш ли ми?
МАКАРОНОВ:
Обещавам, майко.
К Р А Й