Петър Петров
Актьор, рецитатор, педагог, творец
Радост Рачева
На 20 септември т.г., той щеше да навърши 80 години, но ни напусна преди 7 лета, на 12 август 2012 г. Проф. Д-р Петър Петров не беше щедър на слова, когато трябваше да говори за себе си, макар че на словото беше посветил дарбата си. Бях сред малцината журналисти, на които се довери. Вече беше сам. Съпругата му Михаила Стоянова отдавна беше починала, а синът му Васил беше свил гнездо далеч зад океана. Вече имаше и своите болежки. Крепяха го срещите с малкия внук Петър-Елиът, както и обичта на близки, приятели и на учениците му. Всичко това не попречи да бъде сладкодумен и мъдър събеседник. “Благодарен съм на много хора, които са се намесвали в живота ми, за да бъда този, който съм днес!” Така изненадващо с тези думи започна нашият разговор.
Имал щастливо детство в семейството на учителка и юрист, заобиколен и от грижите на седем лели учителки. Още от детските му години те създават у него вкус към поезията и художественото слово. След завършване на ВИТИЗ (НАТФИЗ) по разпределение изкарва три години в Бургаския театър в силния му период, последвани от 35 години на сцената на Младежкия театър. “Самата ми физика ме определяше като изпълнител на остро характерни и комедийни роли. Играех както в отдела за възрастни, така и в детския отдел.” – споделя той.
Васил Бъчваров, Петър Петров (в средата) и Николай Иванов във „Време за любов” от К. Георгиев, реж. Александър Попов, 1975/76 г.
В този период му се случва да има по три представления на ден, участва в телевизията, радиото и във филми: чете дикторски текстове и озвучава филми. Изиграва в театъра и големи, и малки роли. Не е възможно да разказва за всички. Спира се само на няколко, които са легнали на сърцето му и са му много, скъпи: Малкия Кашу от френската пиеса “Години на матури”; евреина Сади от “Дундо Марое”. Прибавя и героите, изиграни в “Спасителят в ръжта”, “Престъпление и наказание”, “Алхимикът”, какти и моноспектакъла “Разговор с Гоя”. “А чрез рецитаторската си дейност успях да осъществя на сцената текстове, които в близък план на театралната сцена не се получават.” – допълва той.
Реализира се и на друго поприще, на което отделя много сили и енергия – преподавателската дейност. Началото е в далечната 1981г. Благодарен е на голямата наша актриса Катя Зехирева, която го насочва към нея. През 1997г. защитава докторат на тема “Кръжецът “Живо слово” в духовния живот на България – 1926-1943г.” По-късно докторската му дисертация е издадена като книга под заглавието “Жреци на живото слово”. Доцентурата и професурата му са свързани с неговата педагогическа дейност по сценическа реч. “С чиста съвест мога да се похваля, че най-добрите гласове днес са мои студенти, утвърдени имена в театъра и дублажа. Сред тях са Васил Бинев, Даниел Цочев, Силвия Лулчева, Силвия Русинова и др.” – с гордост разказва той.
Друга сфера в професионалната изява на театрала е режисурата. Режисира постановки, където словото е водещо начало. С негови студенти от куклените класове създават литературни спектакли. Поставя “Последната и първа жена” в изпълнение на актрисата Виолета Донева, както и “Отсрещният бряг на щастието” – за Радой Ралин, без да е чисто биографична. “За мен е важен словесният театър, докато в наши дни господства режисьорският театър. Нашите класици могат да звучат и днес, без да бъдат текстово деформирани. Истинската класика, световната и българската, звучи винаги съвременно. Темите са вечни – човекът и неговата съдба. Моята теза и дълбоко убеждение – вечните теми, които се третират в световната и българска класика са свързани с голяма езикова култура и богатство. Съвремието някак ги обеднява. Какво значи постановка ПО даден класик?! Класиката трябва да се представя в максимално чист вид, а не побългарена. Да си припомним завета на Пенчо Славейков: “Театърът е храм, в който трябва да се богослужи на български език!“ – категоричен бе проф. Петър Петров.
Житейската съдба го свързва с Михаила Стайнова – османист и културолог, поетеса, която е дъщеря на писателката Анна Каменова и юриста, общественик акад. Петко Стайнов. В семейството със стари културни традиции театърът е на почит и всяка премиера е семеен празник. “В тази среда се засили отношението ми към литературата. Общуването с тези високоинтелигентни хора ме обогати и подпомогна израстването ми като личност и творец.” – с почит и уважение говори той.
На него се пада и честта, което определя като нещо много задължаващо, да се занимае с преиздаване и издаване на трудовете и спомените на големите достойни българи: Михаил Маджаров – исторически произведения; акад. Петко Стайнов и на писателката Анна Каменова; на Михаил Войников и стиховете на Михаила Стайнова, които излизат под заглавие “Зелено стакато”. Подрежда и недовършените мемоари на Анна Каменова, които издава – “Напиши за този род!” – кн. I и “Откъснати страници” – кн. II. Представя на читателската публика и неговата книга “Срещи на сцената и извън нея” – портрети, скици по спомени и документи на учители, колеги, режисьори, композитори.
В неспокойните години, последвали промените от края на 1989г., когато неговото поколение изпадна в криза и повечето му колеги разчитат само на актьорски изяви, той съхрани духа си с работа. Педагогическата дейност му помага да удължи активния си творчески живот. Работата с младите хора го обогатява и подкрепя. Твърдо е против тоталното отричане на младото поколение, сред които има и наистина сериозни представители. С режисьора Съни Сънински работят над нов проект за Сателитния канал под надслов “Български вълшебни приказки”, за да се върне на екрана българската народна приказка.
“Не трябва да забравяме, че всяко поколение е свързани със своето време, а днешното е на техниката, интернета и компютрите. Нещата се променят. Това е естествена криза при генерални промени. Можем да сравним с варенето на сладко. С пяната не трябва да се изхвърлят плодовете. Майсторството е да се отстрани само пяната. В този момент възможностите да се съхрани достойнството и да се защитят позициите са малко. Работата поддържа духа. Само в сферата на театъра бих бил загубен, защото се боя, че моите театрални естетика и морал трудно биха се вписали в днешната действителност. Може би нещата ще се променят… Оптимист съм!” – завърши проф. Петър Петров.