ЩУРЦИТЕ СПОРЕД ЕЗОП, АРИСТОТЕЛ И БРАТЯ РАЙКОВИ Детски куклен театър „Щурче”, създаден през 1959

Братя Райкови

РУСЛАН В. ВАСИЛЕВ

Щурците, според Езоп и Аристотел, се хранят само с роса. Платон пък в диалога „Федър” пише, че някога те били хора, които били дотолкова опиянени от песните на Музите, че забравили за храна и вода и неусетно загинали в сладостта на изкуството. От тях тръгва, според платоновия диалог, родът на щурците. Така щурецът е символ на възраждането, на метаморфозите на душата. Той е певец на лятото, любовта, безгрижието и лекомислието, възвестява разцъфването на природата в нейното изобилие, възпява летния дом на слънцето и движението на сезоните. Неслучайно в „Дела и дни” на Хезиод, най-плодородната и изобилна част от годината е огласена от неговата песен. Той притежава изтънчени сетива, живее в настоящия момент и наднича в други реалности. Способен е внезапно да направи скок в други пространства, в света на въображението и илюзията. Такъв скок към света на приказката и безграничната, неподправена свобода на детската фантазия прави куклен театър „Щурче”.

През далечната 1959 г. в град Варна братята Райко и Данаил Райкови създават детската куклена трупа „Щурче”. Райко Райков е режисьор, а сценографията сътворява Данаил Райков, който завършва илюстрация и графика в НХА при великия Илия Бешков. „Това, което научих в академията е само занаят, в театър „Щурче” разбрах какво изкуство трябва да правя” заявява живописецът в едно от малкото телевизионни интервюта с двамата творци. Активните години на трупата започват в самия край на 60-те години на миналия век и продължават до началото на 90-те. През всичките тези години, освен на сцената, построена в Дома на културата на транспортните работници в морската столица, трупата се изявява на множество фестивали и турнета по света (САЩ, Унгария, Германия, Полша, Чехия, Куба, Естония, Хърватия, Гърция и други). Печели награди на Републиканските фестивали за художествена самодейност – признание за високите си заслуги и постижения в областта на детския куклен театър в България. Есперименталният театър на братя Райкови изгражда авторитет на независимо творческо пространство – със собствен стил, със собствен подход към куклите, към децата и към зрителите.

Братята-близнаци създават и детско театрално студио към Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров”, където поставят пиеси по текстове на Елин Пелин, Валери Петров, Стефан Цанев, Рада Москова, Борис Априлов, Васил Цонев, Панчо Панчев и други.

Данаил Райков вижда скрития творчески потенциал на „лудостта, която е присъща на детето: то може да си говори само, безпричинно да ръкомаха, да се плези на огледалния си образ, на нас, възрастните, може да крещи като ненормално; обидено да се затваря в себе си и да изфантазира невероятно възмездие, може да си вярва на измислиците, като никой от нас. Струва ми се, че „Щурче” намери изразна форма на тази „лудост”, присъща на децата, но с дълбоки корени у нас, възрастните”.[1]

Мравунякът (или кошерът) на обществото постепенно въвлича човека в една колективна илюзия, в която песента на щурчето има все по-малко значение, но на детето е присъща вярата в чудото, вярата в това, че светът е негово собствено творение. Играта, шегата, фантазията изразяват неговата способност да преобразява света, да пробужда талантите и интереса към познание.

Според Райко Райков „законът на театър „Щурче” е да пази и съхранява поетичния свят на детето, което всеки човек, независимо от възрастта, носи в себе си”.[2]

Образът на щурчето може да се асоциира с Дионис, като бог на театралните превъплъщения и творческото безумие, а също и с гръцкия Хермес, като бог-вестител и покровител на стихията на въздуха. Щурецът слави Музите и красотата на изкуството, като организира своето битие посредством въображението си, чрез движенията на финото тяло на душата, а не според законите и условията на материята, социума и земния разум. Подобно Орфей, чрез музиката той преобразява света, прави го съзвучен с универсалния лад на космическата хармония. Според древногръцкия географ Страбон пеещите насекоми са посветени на Аполон. В книга VI от „География” е приведен митът за локрийския китарист Евном, който в едно състезание скъсал струна, но насекомото кацнало на китарата и изпълнило липсващия тон. Интересна е историята около появата на името „Щурче”. Една лятна вечер около лагерния огън братя Райкови и учениците им, след като дълго обмислят как да кръстят трупата, дочуват песента на едно щурче.

Голям приятел на театъра е непокорният Константин Павлов, поетът който отказа да приеме идеологическите изисквания, наложени върху изкуството в годините на господство на социалистическия реализъм, отказа да превръща поезията в документация. Една от най-известните постановки на „Щурче” е адаптация по поемата му „Петима старци”, в която взима участие и знаменитият актьор Ицхак Финци. По идеи на Константин Павлов и Райко Райков пантомимният театър създава и поставя етюдите „Дядо и ряпа”, „Котка и мишка”, „Спомен”, „Игра”, „Въртележка”, „Машината”, „Ноти”, „Акробати”, „Часовник” и други. В тези миниатюри, създадени според принципа на трансформацията, се долавя нещо от времето на сътворението на космоса и човека, на зараждането на живота, когато материята търси и изменя своята форма съгласно волята и въображението на творческия дух.

Етюдите пораждат усещане за едно леко, субтилно пространство на сънищата и мечтите, променливо като отраженията върху водата. Представленията използват ултравиолетова светлина, като създават един друг свят, управляван от играта на цветове, форми, сетива. Синхронните движения на куклите и техните съставни части наподобяват движението на звездите, на подвижните творчески елементи на космоса, които осветяват изначалния мрак. Ритъмът, музиката, пластиката и пантомимата създават един жив, вълшебен свят, в който всичко се движи и изменя. Братя Райкови поставят с учениците си спектаклите „Приказка без думи“ по Ханс Кристиан Андерсен, „Пинокио” по Карло Колоди, „Старецът и морето” по Ърнест Хемингуей и още много други. Трупата е работила с основоположниците на кукления театър в България Атанас Илков и Николина Георгиева.

К. Павлов кани на представление на „Щурче” големия български поет Валери Петров. Впечатленията от постановката „Дядо и ряпа” събуждат интереса му към детската литература. В. Петров пише „Бяла приказка” специално за театър „Щурче”, през 1977 г. я публикува, а Данаил Райков рисува илюстрациите за книгата. „Покрай щурчетата разгънах своята линия за деца. Тя нямаше да се развие без контакта с тях” заявява един от най-големите ни детски писатели. Неговите приказки „Копче за сън”, „Палечко”, „Пук!”, „В лунната стая” се поставят за пръв път на сцената на кукления театър на братя Райкови.

 

Паметта за театър „Щурче” живее и до днес, благодарение на любовта на своите въспитаници. През школата „Щурче” са минали такива именити артисти като Мариус Куркински, Мария Сапунджиева, Петър Антонов, Невена Бозукова, Даниела Викторова, Христо Колев, Мила Коларова, Вежен Велчовски, Лилия Маравиля, режисьорът Иван Станев, музикантът Димо Стоянов и други.

Актьорът Христо Колев, с помощта на дългогодишния работник в театъра Симеон Стонов, и с подкрепата на колеги и съмишленици, успява да съхрани куклите и да построи сцена за театъра в един изгорял трафопост на ул. „Ангел Кънчев” 20 във Варна. Възстановени са оригиналните „Етюди” и пиесата „Петима старци”. Миналата година, по случай 60-годишнината от създаването на театъра, там се проведе „Театрална среща Варна 2019”, в която взеха участие спектакли на Георги Спасов, Малка театрална компания, Нона Йотова и Петър Антонов, Мила Коларова и Румен Гаванозов, Даниела Викторова, Димо Стоянов и група П.И.Ф, и, разбира се, Христо Колев и детската трупа „Щурче“. Благодарение на тях щурчето продължава своята песен и разкрива нови идеи, нови светове на красотата и хармонията.

Братя Райкови

/1/ Бърдарска, Росица. Приказка без край…: за братята Данаил и Райко Райкови и театър „Щурче”, който се роди, стана легенда, отиде си кротко…и възкръсна отново. В: „Знаци”, 2006, №2-3, стр.118-130.

/2/ Локмаджиева, Нина. Законът на „Щурче”- то. В: „Народно дело” (Варна), LI,№93, 23 април, 1994,с.3

(Снимките са от  „Петима старци“ по Константин Павлов и  „Етюд „Спомен“  )