ЗА ЕДНО ТЕАТРАЛНО СЕМЕЙСТВО: ТЕАТРОВЕДЪТ ВАСИЛЕН ВАСЕВ И АКТРИСАТА МАРИНА ПРАШАНОВА

                                                          РАДОСТ-ЛИЛИЯ РАЧЕВА

„Критик, историк и теоретик на театъра, доктор на изкуствознанието, член на Академията на изкуствата – Париж“. С тези няколко думи се представя самият Василен Васев. Към тях нека добавим – търсещ човек и творец, талантлив театрал с висок интелект, страстен хронист на Русенския театър, но също и щастлив съпруг, баща, дядо и прадядо. Името му е добре известно в театралните среди, но по-малко на широката зрителска аудитория. Обикновено драматургът на театъра е далеч от полезрението на публиката. Василен Васев, който напусна този свят през 2015 г., беше човек, уверен в собствените си сили, който умееше да преодолява с достойнство изпречилите се по неговия житейски и професионален път препятствия; човек с вродени скромност и такт, който трудно се отваряше пред непознати и се притесняваше да говори за себе си, за работата си, за семейството.

Роден е във Варна на 6 февруари 1931 г. в старо заможно семейство с традиции. Корените на баща му идват от Търговище и тревненските зографи. По майчина линия водят към видния русенски род Малджиеви, които още по времето на Мидхат паша се занимават с печатарство, книжарство и журналистика. Тръгнали от печатницата на в. „Дунав“, отварят книжарница в Шумен и печатница във Варна. По-късно тази родова карма ще застигне и него. В театралните среди попада от детството. В пристройката на семейната им къща в центъра на града живеят актьорски семейства, гостуват режисьори и артисти. Натрупва впечатления както от сцената, така и в непосредственото общуване с театрали от различни поколения, работили и гастролирали във Варна като Николай Фол, Хрисан Цанков, певеца Петър Райчев, Христо Динев, Апостол Карамитев. Но, когато стига до следването, не получава разрешение да кандидатства. Причината: „произход „буржоазен, семейството заможно“. С постоянство и упоритост успява да се пребори за студентската скамейка.

Завършва Славянска филология в София. Но скоро поема по нов път. Учи Библиография в Историческия факултет на Университета. След това следва Театрознание във ВИТИЗ. Денем е на лекции, вечер – по театрални представления, а през нощта работи в печатницата на Профиздат. Добър е в печатарската професия. В кръвта му е. Специализирал се е в набиране на чужди езици. Така се изнизват студентските дни и нощи. Не достига до дипломна работа. Ръководството не одобрява предложените от него теми за Дюренмат и драматургията на Димитър Димов. След години ще защити направо докторска дисертация, посветена на театралното дело в град Русе. Иска да замине заедно с талантливи съвипускници в театъра в град Толбухин (дн. Добрич), но е разпределен в Габрово. „Бях закрепостен в провинцията“ – подчертава театралът.

В София се среща с директора на Габровския театър Христо Кръчмаров, който го запознава със списъка на актьорите, с които му предстои да работи. Още тогава му прави впечатление името на младата обещаваща актриса Марина Прашанова, като ударението на Марина пада на първата сричка, а първата вечер в Габрово се запознава с нея – красиво, чаровно момиче… Идилията продължава половин век…

Марина Прашанова е родена на 4 декември 1940 г. в с. Златна нива, само на 5 км от старопрестолната Плиска. По бащина и майчина линия родовете са преселници от Великотърновско. Баща й е артистична натура, читалищен деец. Прогимназия и гимназия тя завършва в гр. Шумен. Гласовитото момиче пее в училищните хорове. В гимназията поставят оперетата „Мамзел Нитуш“ от Ерве. Тя се представя успешно в главната роля. Баща й, който гледа спектакъла, повярва в нейния талант и е готов да продаде семейната къща, за да сбъдне мечтата й да стане актриса. Дори не може да предположи, че именно той ще се окаже пречката за приемането й в театралния институт. Два пъти кандидатства във ВИТИЗ (НАТФИЗ), представя се на приемните изпити добре, но по политическа линия не отговаря на критериите – баща й е трайчокостовист. Но съдбата й се усмихва в лицето на големия наш театрален режисьор Любен Гройс, който я е гледал на училищната сцена в Шумен и играта на изпълнителката го е впечатлила. Поканва я в Смолянския театър, където по това време работи. Тя спечелва прослушването и става стажант-актриса в театъра. Тук прави първата си роля на професионална сцена – Ана във „Всяка есенна вечер“ на Иван Пейчев.

Следват два сезона в Габровския театър, където е срещата й с драматурга Василен Васев и двамата млади творци свързват житейските си и професионални пътища.

Следващата спирка на младото семейство е Велико Търново. Тук са с малката си дъщеричка Деляна. Марина за първи път се среща с театралното майсторство на голямата Елена Стефанова. Актрисата обогатява репертоара си с нови героини: Ана от „Рози за д-р Шомов“ на Др. Асенов; Хаваджиева от „Танго“ на Г. Караславов; доня Елвира от „Дон Жуан“ на Молиер; Ана от „Амазонката“ на Богомил Райнов; Красимира от „Към пропаст“ на Ив. Вазов, постановка на Димитър Стоянов и други.

Следващият им пристан е Русе, където прекарват близо двадесет ползотворни и за двамата години. Това са и най-добрите години за театъра в крайдунавския град. Техни колеги са незабравимите Елена Стефанова и Васил Попилиев, Константин Димчев. Гостуват именити режисьори като Любен Гройс, Асен Шопов, Маргарита Младенова, Красимир Спасов, Стоян Камбарев, Аркадий Кац. Василен е драматург, завеждащ литературното бюро на този емблематичен български театър в онези години. Естествено искрена е неговата гордост, че успява да привлече в театралната трупа „озарената жрица на прекрасното“ Елена Стефанова, както и Константин Димчев – Диди, „неизтощима артистичност“, а директор е Васил Попилиев – „самобитен, обаятелен актьор“.  Тук Марина израства като актриса и се издига до примата на Русенския театър. Изиграва едни от най-забележителните си роли. Една от коронните й роли е тази на Порция във „Венецианският търговец“ на Шекспир, поставена на русенска сцена от Любен Гройс. С нея се дипломира във ВИТИЗ.

В Русе Василен Васев започва да се рови из архиви и вестници, издирва от частни лица документи и снимки, среща се с живи стари театрали, интервюира ги и записва техните спомени, събира данни за театъра и актьорите, проучва публикации. Натрупва огромен документален материал. Така с годините се превръща в страстен хронист на Русенския драматичен театър „Сава Огнянов“. Търсещ като човек и творец, той дейно сътрудничи на списанията „Театър“ и „Пламък“, на вестниците „Народна култура“ и „Литературен форум“. Публикува в чуждестранни издания. Дванадесет години е наблюдател на Съюза на артистите за театрите в Северна България. Участва в журито на Националния преглед на българската драма и театър в Плевен и в други театрални форуми.

Нижат се годините. Дъщерята е отраснала. На бял свят се появява и първото внуче, задава се и второ. Марина и Василен са пред избор. Искат да са близо до младото семейство, да помагат в отглеждането на внуците, но нямат софийско жителство. С помощта на приятели успяват да се устроят в близки до столицата театри. Василен става драматург на Пернишкия театър по време на директорите Георги Русев и Георги Гайтаников, а Марина е в Кюстендилския театър, където се пенсионира след пет сезона. По-интересните й роли на кюстендилска сцена са: Турусина от „И най-мъдрият си е малко прост“ на А. Н. Островски; баронеса Тереза от „Сдружени убийци“ на Робер Тома. Тук се среща с изявени творци режисьори и актьори като Надежда Сейкова, Никола Петков, Георги Г. Георгиев, Банко Банков, Леонтина Ардити, Иван Янчев. Тук отпразнува 50-тата си годишнина и 30 години изяви на сцената с „24 часа от живота на една жена“ по Стефан Цвайг под режисурата на Леонтина Ардити. Ролите й гонят цифрата 100. За цялостно творчество е отличена със Златна значка на Комитета за култура и ордена „Св. Св. Кирил и Методий“. Нейните сценични изяви най-точно оценява театроведката Севелина Гьорова: „Трудно може да се каже, че тя има строго амплоа… В най-хубавите си роли актрисата се домогва до извисяване на характера, до една метафора на женското превъплъщение… Тя сякаш не играе пред аудитория от зрители, а за всеки отделен зрител…Тя оставя видима следа във всички театри, където работи. А за мен винаги е била пример за рядкото съчетание на дарба с трудолюбие и дисциплина“.

Едва след промените от 1989 г. семейството се установява свободно в София. Стъкмяват малък уютен дом, където свещенодейства Марина, а Василен може спокойно да се труди над събраните материали за историята на русенското театралното дело в Русе. Първата му книга „Светлик на Дунава“ излиза през 2001 г. Обхваща периода 1878-1922 г. Това са „важни моменти от изграждането и съзряването на театъра от Освобождението до края на Първата световна война“. Този труд е докторската му дисертация, която защищава успешно, но и част от замислената трилогия за театъра в Русе.

През 2002 г. издава „Русенски обелиск“ (театрални години, хора, съдби). Тази книга е може би най-близо до широката публика, тъй като представя много съвременни творци, станали любимци от сцената, киното и телевизията не само на русенци, но и на почитателите на драматичното изкуство в цялата страна. Пестелив в оценките, не може да скрие възторга, пристрастието и преклонението си пред две светли, големи личности, оставили незаличими следи в българското театрално изкуство – режисьора Любен Гройс и актрисата Елена Стефанова. Той определя Гройс като „най-бляскавата театрална индивидуалност“, която е срещал, „с богата култура и умение да вижда дълбоката истина и да я пресъздава по впечатляващ начин“, „една необятност“ с „дълбини на мисленето“ и „висини на полета“. Възхитен е от Елена Стефанова – истинска „актьорска неповторимост и уникат“ и с почит и безгранично уважение се прекланя пред огромния й талант и принос за националната ни култура. Авторът изтъква, че съдбата го е ощастливила със срещата с човек и творец като нея.

Последната част от трилогията, която представя пред колеги, актьори, приятели и почитатели, носи заглавието „Градина на музите“. Застъпва възхода на Русенския театър и съдбите на театралите в годините 1922-1945. Двадесет години отдава Василен Васев на Русенския театър „Сава Огнянов“ и написва за него и хората, които го правят жив, пулсиращ механизъм, както и на всеотдайната русенска публика, която безрезервно го подкрепя в добри и лоши за него дни, гореспоменатите три интригуващи книги. Самият той е бил участник в „пиков период от развитието на този театър, който е прославен със стойностен репертоар, привлекателни постановки, гастроли в чужбина, обаятелни творци, раздаващи се всеотдайно, изпепелени и угаснали в жаравата на обичния театър“.

Напразно ще търсим творчески портрет на Марина сред колегите й, удостоени в книгата  „Русенски обелиск“. С присъщото си чувство за скромност и такт авторът само я споменава сред изброените имена на „артисти с многократно доказани качества“, с най-значими изяви в описания период. Но й сторва „дълбок поклон“ с думите „Посвещавам книгата си на актрисата Марина Прашанова, неотлъчно до мен в живота и изкуството“.

Може би бях последният журналист, пред когото той „се изповяда“ месеци преди да се пресели в един, да вярваме, по-добър свят. С болка и тъга, но и със стаената гордост на достойно почтена възраст Василен Васев откровено сподели: „Винаги преодолявах препятствия – забрани, откази, катаклизми… Справях се сам“.

А Марина Прашанова се изповядва: „Благодарна съм на живота който съм преживяла с истински театрали, с прекрасни актьори и актриси, прекрасни режисьори. Благодарна съм, че срещнах в живота си един рядко ерудиран човек като съпруга ми Василен Васев. Когато с роднини и приятели чествахме златната ни сватба на 1 май 2015 г. никой не предполагаше, че само след три месеца той няма да е сред нас. От пет години съм сама. Благодарна съм на дъщеря си, която винаги е до мен. Но животът продължава…“