2020 – МЕЛПОМЕНА В КОВИТ СИТУАЦИЯ. ПРИ НИКОЛАЙ ЙОРДАНОВ – ДИРЕКТОР НА МЕЖДУНАРОДНИЯ ТЕАТРАЛЕН ФЕСТИВАЛ „ВАРНЕНСКО ЛЯТО”

„Колкото и да повтаряме мантрата, че видеозаписът на театралния спектакъл не е самият спектакъл (това също е очевидно!), все пак не е ли добре да има такъв?”

1.      От 1993-та, когато фестивалът се ражда,  през 1995, когато става международен, до 2020, когато вместо билет, зрителят кликва и гледа заснети спектакли, а вместо аплодисменти – лайква! Кой се оказа по-силен – вирусът или театърът?

Нека да уточним: дигиталното издание на театралния фестивал „Варненско лято“, както и на платформата „Световен театър в София“ през тази година, не бе наш доброволен избор. Превключването от „на живо“ към интернет формати бе наложено принудително от ограниченията, свързани в Covid  и засягащи целия обществен живот. Това е ситуация, която прилича на природно бедствие или на военно положение. Осъзнаването на тази неумолима реалност, вместо съжаленията какво сме загубили преди тя да ни връхлети, е необходимо, за да можем адекватно да реагираме на нея и да продължим, доколкото е възможно, нашата работа. Нека да подчертая – доколко е възможно. Защото, ако границите са затворени или има наложена карантина, или пък забрана или ограничения за публични събирания, практически става невъзможно да се организират международни културни форуми от голям мащаб. В този смисъл дигиталните издания на фестивалите бяха единственото възможно решение. Така постъпиха и много други фестивали в Европа.

2.      Спасена е периодиката на фестивала. А спасява ли се, по този начин, природата на театъра? Не се ли подведе това хилядолетно изкуство, не влезе ли прибързано и доброволно в клопката на електрониката?

Така зададен, въпросът изхожда от презумпцията, че става въпрос за доброволен избор. Всъщност другият възможен ход беше просто да се обяви 2020 г. за нулева и пасивно да се изчака нормализирането на ситуация. А всъщност принудителното затваряне вкъщи може да се използва за натрупвания, за рефлексии, за ново познание. И забележете, големите театрални центрове по света, както музеите и галериите, предложиха на своите традиционни посетители виртуални посещения, отвориха своите дигитални архиви и ги предоставиха за безплатно ползване. Нека да кажем: това е уникална ситуация, в която човек може да се докосне до това, което наричаме „световно културно наследство“. Да не говорим, че чрез интернет произведенията на изкуството достигат и формират нови аудитории. Т.е. мисля, че е по-разумно, да се възползваме от тези възможности, отколкото да се вайкаме заради наложените ограничения, които вярвам, че са само временни. Впрочем прави ми впечатление, че в България много се акцентира върху това какво сме загубили и се чертаят апокалиптични картини за бъдещето на театралното изкуство, а ето, вижте например как постъпи руското списание „Театър”: то започна ежедневно да информира за дигитални излъчвания на театрални, оперни и балетни спектакли от цял свят. Така ние успяхме да видим значими постановки от по-близкото или по-далечното миналото, видяхме записи от спектакли на Брехт, на Петер Щайн, на Боб Уилсън, на кого ли не. Мисля, че въпреки, че видеозаписът на театрално представление, неизбежно го лишава от неговата енергетичност, от колективния акт на съпреживяването му, това бе от огромната полза за всички любители на театъра и най-вече за театралните професионалисти.

Именно подобни световни практики на дигитални излъчвания на спектакли ни даде увереност, че и ние можем да постъпим така. Нашата добавена стойност бе преводът и субтитрирането им на български език, допълнителната информация и критическа рефлексия, която предоставихме на нашите зрители. И ето, резултатите са налице: компютърната статистика ясно показва огромния интерес към спектаклите, които излъчихме, при това не само на зрители от Варна и София, до които можехме досега да достигнем, а от цялата страна, дори от чужбина (за спектаклите, чиито права на излъчване не бяха ограничени само за територията на България).

3.      Като продължение на втория въпрос – театърът вече позволява   в организма му да се настанява  какво ли не. Това гостоприемство не е ли прекалено, безотговорно и опасно?  Той вече не обича да говори, а предпочита да танцува, да спортува… Смесването на различни арт и техно-специфики няма ли да смени ДНК-ато на театъра?

Познат ми е и този страх. Проблемът произлиза от представата, че театърът и техниката се нещо противоположно. А всъщност от своето възникване театралното изкуство е било свързано с техниката. Как мислите: дали маските и котурните в античния театър не са били технически приспособления за по-добра видимост? А какво да кажем за deus ex machina – както знаем, този драматургичен принцип произлиза от самата сценична практика в античния театър. Дали си даваме сметка, че това, което наричаме днес традиционен театър, всъщност е видът на театралното представление след изобретяването на електричеството, което изиграва решаваща роля за технологиите на осветлението, на звука, на сценичната механизация? Имало е страхове дали киното, а след това и телевизията, няма да маргинализират театъра. Но това досега не се е случило, нали? Обратно, театърът е успял да интегрира в своя художествен език изразните им средства, когато това е било необходимо и когато е правено от креативни хора.

 Страхувам се, че все още не можем да осъзнаем докрай новите хибридни форми на театрална презентация, които съществуват по света. Все още ги оприличаваме на телевизионен театър, който познаваме, но проектът „Национален театър – Лондон на живо“ (на който бяхме партньори на Британски съвет от самото му стартиране в България) или програмата „Метрополитън опера на живо“ (който реализирахме съвместно с „Америка за България“ през последните 5 сезона) показаха съвършено ново качество на театралното преживяване, смесвайки живо представление, заснемането и излъчването му по сателитен път в реално време, и възприемането му от стотици хиляди зрители в киносалони по цял свят.

Сега идват предизвикателствата пред театъра от интернет комуникацията. Вече се създават нови хибридни формати чрез стрийминг платформи, а в други случаи интернет се използва за публичен показ и широко разпространение на традиционни сценични форми. В дебатите около дигиталните ни излъчвания, някой каза: „Страхувам се да не ни хареса!“ Нека да ни хареса! – убеден съм, че те няма да заменят живия театър, защото истинският любител на театралното изкуство винаги ще има нужда от него, а ще ни дадат нови познания за различни театрални тенденции и форми, които съществуват по света.

4.      Как виждате бъдещето на фестивала, чиито издания бяха едни от най-големите защитници на театралното изкуство и се различаваха от телевизионната драма? Ако ситуацията с вируса  продължи,   няма ли този форум да замени някогашния международен телевизионен фестивал „Златната ракла”, който се провеждаше в Пловдив?

Дай, боже, тази ненормална ситуация да отмине колкото е възможно по-скоро. И тогава, живот и здраве, пак ще се върнем към традиционната фестивална атмосфера, в която ще програмираме български и международни спектакли от последните 1-2 сезона, ще се случват уъркшопи, семинари и дискусии с физическо присъствие, ще усещаме трепета на публиката в залата или ще чуваме шума от напускащ салона зрител, недоволен, че това, което гледа „не е Шекспир, Чехов, Молиер…“ или че не е „традиционният театър“, дори „не е театър“. И това, разбира се, е истинското фестивално преживяване. Но успоредно с това, убеден съм, че трябва да показваме в дигитални формати на любопитните зрители големите имена от световната сцена, които винаги сме искали, но поради една или друга причина не сме могли да поканим „на живо“ или пък просто постановки, трасирали историята на театъра. Т.е. очакваме с нетърпение нормализирането на ситуацията за театрални срещи „на живо“, но ще създадем и нещо като дигитален портал, който ще има преди всичко образователна и информационна мисия. Опитът ни от тази година ни посочи необходимостта от подобна инициатива.

Добре е вместо да се оплакваме от ситуацията – това вечно оплакване от ситуацията! – да се замислим защо няма български спектакли в световния интернет обмен? Ами отговорът е очевиден – защото нямаме добър театрален видеоархив. Колкото и да повтаряме мантрата, че видеозаписът на театралния спектакъл не е самият спектакъл (това също е очевидно!), все пак не е ли добре да има такъв? И не само заради международния обмен, а заради следващите поколения. Не е ли непростимо, че в епохата на дигиталните записи, не сме запечатали като дигитална памет постиженията на българките актьори, режисьори, сценографи? Вижте като правят в Полша (филмираната версия на спектакъла по Шекспировия „Макбет“ на режисьора Г. Яжина, който показахме в рамките на фестивала), а и не само в Полша. Професионални екипи от филмовите, телевизионните и видео-средите създават съвместно с театралните творци качествени записи на техни емблематични спектакли, които остават за следващите поколения. А какво ще оставим ние? – констатацията, че записът не е живото представление. Освен, че не е особено прозрение, това ни обрича да останем и за в бъдеще без свидетелства за театралната ни история.

К. Апостолова