- В библиографията ви има поезия, литературна критика, разкази, публикации в авторитетни издания, книги – широко поле на литературни изяви, посрещани винаги с голям интерес и оценявани високо от личности, които трудно харесват. А сега сте написали пиеса. С какво диалогичната форма ви изкуси?
- Диалогичната форма дава възможност да се отървем от излишните описания и така се постига любимата ми лаконичност на творбата, писал съм мускулеста кратка проза, както минималистични стихове (първата ми стихосбирка се казва „Лакуни” – празни изтрити места в текст), считам че в такава посока се движи съвременната литература, към едно съществуване с по-малко думи, думи есенции, може би неразбираеми за масата, но истинското изкуство е изкуство за себе си… Освен това драмата като че ли е най-близо до живата говорима реч. Но и е винаги идеологически натоварена. Каква идеология трябва да има съвременния автор – според мен да не служи на властимеющите и богатството… макар че идеологията пронизва в сърцевината и театъра. А и природата на словото въобще… Наричат романите на Достоевски трагедии, защото именно в диалога се разкрива най-добре човешкият характер и се ражда, и израства, нещо ново пред очите ни, това е чудото (фантастиката) на театъра. Визирам преди всичко европейския театър през последните векове, който е повлиян от литературата… Иначе във всяка литературна творба има латентна диалогичност, дори в херметични на пръв поглед текстове, където по принцип се оперира върху едни по-глъбинни клавиатури на езика… Както казва един мислител: Човек е отговор на нещо. А иначе въпросите висят във въздуха и трябва смелост и честност да бъдат огласени. Театърът е колективно изживяване, в което всеки научава нещо за себе си… И актьорите, и н.в. режисьорът, и, разбира се, многострадалната публика…
- Като читател на пиесата се боях да не се срещна отново с текст, подражаващ на съвременната западна драматургия, каквито у нас масово се пишат, дори награждават. А попаднах в познати балкански териториални води и за миг се залюлях ударена или омаяна от познатия до ужас и смях реалистично-битов абсурд. Как се родиха героите, послушни ли бяха или те контролираха вас?
2. Всъщност в бита се съдържа и ужаса на трагичното, и смехът, и дори вкиснатият патос на всекидневното съществуване, макар то да ни изглежда пошло понякога, в недрата му се крие и красота. Самоиронията, разбира се, е задължителна. Няма нужда да измисляме абсурда, ние тук на Балканите си го живеем от хилядолетия… Иначе постмодерното смесване на високо и низко отдавна е в кръвта ни. Всичко е толкова объркано, че най-смешната поза би била да възпитаваш…
Героите ни контролират най-вече с изискването да бъдем реалистични в изображението, макар да са измислени… Героите всъщност за гласове в съзнанието на автора, качени на сцената – те трябва да дават свобода на интерпретация на актьора и режисьора… Затова пиеската, която написах е кратка, с периоди на концентрирано мълчание, където може да се влага съдържание взето от живота… Животът, може би единствен…, както казва Хр. Фотев.
3. У нас пътят на пиесата от българския съвременен автор до сцената е мъчителен, понякога унизително дълъг и труден, дори невъзможен. Репертоарите са задръстени от преводни заглавия, властва едва ли не правилото – каквото и да е, но чуждестранно да е. А пиесите се пишат, за да се поставят на сцената. Вие живеете в Бургас, известна интелектуална личност сте, непокорна, свързана активно с културата на този град. Там функционира един от най-старите професионални драматични театри в България – „Адриана Будевска”, който през последните десетилетия се ръководи от режисьор. Възможно ли е пиесата да проходи на бургаска сцена?
3.Преводните заглавия са хубаво нещо, нямам нищо против превода, който е еталонът, по който изграждаме вкуса си…. Стига тези пиеси да не са комерсиално подбрани, а след това следват и другите компромиси – да се харесаме на публиката, чийто вкус понякога е по-жесток и най-злият цензор. Смешноват ми изглежда един конформизъм, който иска да мине за радикалност… В българската културна среда радикализмът (на изказванията, от които въздухът трепери) винаги е печеливша позиция… Но по-добре е да млъкнем и да мълчим пет-шест века на площада, както е казал К. Павлов… Има една измислена дисциплина – народопсихология, която говори по принцип за неща, откраднати от литературата, където пък всичко е конкретно – жалим конкретния човек, а не човечеството, „народа” или какъвто и да е там политически конструкт… Колкото до бургаския театър, там са работили мои приятели поети – като портиери, сценични работници и пр. Та един от тези поети, преди години ми каза, че бургаския театър е пълен с трупове… Не разбрах какво точно има предвид.
К. Апостолова