„Музиката е литературата на сърцето; тя започва там, където свършва речта.”
Алфонс дьо Ламартин
МЕГЛЕНА БОДЕНСКА
„Венчавката“ между класическата музика и драматургията е родила произведения като „Амадеус“[i] (интерпретация на темата Моцарт-Салиери) от Питър Шафър и „Соло дует“[ii] от Том Кемпински (вдъхновена от трагичната съдба на челистката Жаклин дю Пре, първа съпруга на Даниел Баренбойм), играни с успех на наши сцени още преди филмовите им версии да триумфират на големия екран[iii].
Настоящият сборник съдържа още две пиеси, плод на любовта към музиката, от известния шведски драматург Никлас Родстрьом. Родстрьом,роден през 1953 г., e eдин от най-утвърдените и плодовити съвременни творци на изящната словесност в родината си. Досега не е издаван в България, което не е чудно, тъй като у нас в последните десетилетия преобладава интересът предимно към шведските автори от криминалния жанр.
Друг прочут писател и член на Шведската академия, Пер Вестберг, казва за творчеството на Родстрьом следното:
Неговите книги са инструменти в един сложен оркестър: никоя не прилича на другите. Той се впуска да картографира нови територии споразяващо точни формулировки с екзистенциална валидност. Пламенен изследовател на душата и на обществото, следва желанието си да обиколи света във всички посоки на компаса. Служи си виртуозно с езика, от жаргона до високия стил на Библията. …
Навред звучи елегичен основен тон. Радостта е опасана от тъга и меланхолия. И от съпротива: разказвайки, творецът кара времето да спре. Преходността и любовта са големите мотиви на Родстрьом. Часовникът на смъртта кънти навред из неговите изкусни фантастични постройки. Но въпреки утешително прекрасните словесни обрати, той никога не става досадно патетичен. Човешката топлота в текстовете му е от най-чиста проба.
Никлас Родстрьом е син е на писателя Пер Родстрьом (1925 – 1963). Майка му, Ан Мари Родстрьом (1919 – 2014), е журналистка, чийто професионален път е тясно свързан с театъра: първо като прес-секретар на Шведския национален театър „Драматен“, а впоследствие като директор на „Парктеатерн“ в Стокхолм. Детството на Никлас Родстрьом е белязано от отсъствието на бащата – родителите му се развеждат, няколко години по-късно баща му умира внезапно на 38-ия си рожден ден.
Никлас Родстрьом дебютира през 1975 г. със стихосбирката Med tystnad närbesläktade dikter („Стихове, родствени с тишина“). Основна причина за това, че избира да започне професионалния си път като поет, е, че баща му не е писал стихове, както изтъква шеговито в скорошно интервю за ежедневника „Свенска Дагбладет“: „С поезията можех да отворя собствена фирма“.
Оттогава насетне Родстрьом експериментира в редица жанрове. Написал е множество романи, но също така пиеси и сценарии за филми, оперни либрета, текстове на песни и кантати. Навярно по-лесно би било да се отбележи какво не е излязло изпод перото му, а именно: афоризми.
През 1989 г. публикува първия си роман Månen vet inte („Луната не знае“), отличен с наградата „Аниара“ за книга на годината. Творбата е първата от автобиографична трилогия, която включва и Medan tiden tänker på annat („Докато времето си има друга работа“), която печели престижната награда „Огуст“ за най-добър шведски роман на 1992 г., утвърждавайки го като важно присъствие на литературната сцена. Последното заглавие от цикъла, Spårvagn på Vintergatan („Трамвай до Млечния път“), е публикувано през 1996 година.
В хумористичната миниатюра Gästen („Гостът“, 2006), Родстрьом описва злополучното гостуване на Х. К. Андерсен у Чарлз Дикенс през лятото на 1857 година. Визитата продължила пет седмици, „които се сториха на семейството цяла вечност“. В En handfull regn („Шепа дъжд“, 2007), Родстрьом разказва за самоубийството на най-добрия си приятел от детинство. В Månens anförvant („Сродник на Луната“, 2010), фамозният Лоренцо да Понте, либретист на Моцарт, либертин и приятел на Казанова разказва живота си в хронологично и географски обърнат ред – от Ню Йорк и Лондон обратно до Виена и родната Венеция. Да Понте завършва дългия си житейски път в Америка, където става първият професор по италиански език в Колумбийския университет и основава първия оперен театър в САЩ, днешната „Метрополитън Опера“.
През 2011 г. излиза биографичната книга Stig. („Стиг.“) за шведския писател Стиг Класон, а през 2013 г. – романът Boken („Книгата“), чиято литературна основа е Библията. Еn Marialegend („Легенда за Мария“, 2016) е триптих от истории за борбата срещу злото в света, в който живеем. През септември 2020 г. Родстрьом се завръща като лирик със стихосбирката Då, när jag var poet („Тогава, когато бях поет“), предстои и да бъде публикуван автобиографичният му роман Som har inget redan hänt („Сякаш нищо не е станало“).
Първата пиеса на Родстрьом, озаглавена Hitlers barndom („Детството на Хитлер“) е написана през 1984 г. за театралната компания „Унга Клара“ на известната режисьорка Сусан Остен. Основният въпрос, който поставя пиесата, е: какво кара хората да се превръщат в неонацисти, изпълнени с омраза към чужденците? Пиесата е преведена на няколко езика.
За Сусан Остен той пише и сценария на комедийния филм Bröderna Mozart („Братята Моцарт“, 1986). Лентата, отличена с шведската награда за най-добра режисура за 1987 г., разказва за оперен режисьор, който поставя „Дон Жуан“ от Моцарт като прибягва до възможно най-неконвенционални прийоми. Филмът е известен и с това, че шведският министър-председател Улоф Палме е застрелян вечерта, след като се прибира със съпругата си от негова прожекция. Родстрьом и Остен си сътрудничат и във филма Tala! Det är så mörkt („Говори! Тъмно е като в рог“, 1993).
Родстрьом е автор и на сценария на Maria Larssons eviga ögonblick (2008), прожектиран в България под заглавието „Запечатани мигове“. Филмът е режисиран от доайена на шведското кино Ян Труел (р. 1931 г.). Отличен е с награда за най-добър шведски филм на годината и е номиниран за „Златен глобус“ и „Оскар“.
Сред литературни награди, които е получавал Никлас Родстрьом, е „Доблауска присет“ за 2008 г., връчвана от Шведската академия. През 2019 г. е удостоен с „Йовралидсприсет“, учредена от шведския класик Вернер фон Хейденстам.
Член е на литературната академия De Nio („Деветимата“), създадена в началото на XX в. като алтернатива на Шведската академия от филантропката Лотен фон Кремер. Броят на членовете ѝ неслучайно е точно наполовина на този на академията, известни като „Осемнайсетимата“. Подобно на академията-първообраз, De Nio връчва редица престижни литературни награди, които са също така добре подплатени финансово.
От 2012 г. до 2017 г. Родстрьом е професор във Висшето училище за кино, радио, телевизия и драма в Стокхолм, а от 2019 г. е професор по творческо писане в Университета „Линей“ в южна Швеция.
През 2018 г., когато Шведската академия започва да работи по своето реформиране след разтърсилия я изоснови секс-скандал, Родстрьом е първият, на когото е предложено „кресло“. Нека припомним, че в шведския културен живот членовете на Шведската академия имат статут на почти богоизбрани. Писателят отклонява предложението като отказва да коментира своите мотиви. В интервю за „Свенска Дагбладет“ обаче казва: „ … Академията никога няма да си възвърне важността, която имаше в моята младост. По ред причини. Една от тях е, че ние вече нямаме културен живот, който може да поддържа такава институция. За добро или за лошо, липсва единна картина на културни преживявания, която всички да споделяме. … Освен това се намесват и нови, комерсиални интереси“.
Относно темите в творчеството на Родстрьом, колегата му Пер Вестберг обобщава: „Навред в творбите му звучат ту песента на живота, ту песента на смъртта. Той не се колебае да се занимава с големите, вселенски въпроси, при това успешно, защото дори в своята проза е поет и един от онези, които рискуват да се гмурнат в дълбините на битието.“
В житейски план, Родстрьом се изправя очи в очи със смъртта през 2017 г., когато е диагностициран с остра миелоидна левкемия. Преминава през четири химиотерапии, които водят до тежко отравяне на кръвта. През лятото на 2019 г. претърпява операция по присаждане на стволови клетки. Това е периодът, през който написва най-новата си пиеса, „Глухотата“, в която въздействащо се преплитат музиката и словото, комичното и трагичното, животът и смъртта.
„ГЛУХОТАТА“ И БЕТОВЕН
Идеята за пиесата се заражда още преди десетилетие, докато Родстрьом работи върху романа си за либретиста Лоренцо да Понте. Самата творба е написана и поставена за първи път през 2019 г. – годината, която музикантите определяха като „ауфтакт“ към големия 250-годишен юбилей от рождението на Лудвиг ван Бетовен (1770 – 1827), грандиозните планове за чието отбелязване бяха променени от пандемията Ковид-19. Може би има известна ирония на съдбата в това, че подобен развой на събитията е типичен и за целия жизнен път на този титан на музиката и човешкия дух. Своя роля изиграва и познанството на Родстрьом с актьора Юхан Рабеус. Той и колегата му Андреас Т. Улсон се обръщат към драматурга с молба да напише пиеса специално за тях.
Резултатът е една черна комедия или лирична трагедия със солидна биографична основа, която пресъздава последните три години от живота на Бетовен – периода, когато вече е сътворил своите грандиозни шедьоври „Девета симфония“ и „Миса солемнис“, и се обръща към по-интимните, камерни жанрове. В композицията на творбата са залегнали два от т. нар. късни квартета на Бетовен, създадени по същото време.
Премиерното представление е на 5 септември 2019 г. в Дротнингхолмския дворцов театър в Стокхолм – един от малкото запазени и все още функциониращи театри в Европа от XVIII в., с автентична дървена сценична машинерия. От ноември 2019 г. „Глухотата“ се играе на малката сцена на Кралския драматичен театър „Драматен“. Преместена е на голямата сцена през януари 2020 г., където се радва на голям зрителски успех до април, когато шведската национална сцена е затворена като част от противоепидемичните мерки.
Пиесата е до голяма степен документална, защото за написването ѝ Родстрьом използва запазени до днес писма на Бетовен и т. нар. „Разговорни тетрадки“. Това са бележници, с които вече напълно оглушалият композитор си служи за да общува с околните. Те съдържат въпросите, които неговите събеседници са му задавали. Не всички са достигнали до нас, защото голяма част са унищожени нарочно от неговия секретар и първи биограф Шиндлер, който се опасявал, че съдържанието им би могло да злепостави гения в очите на потомството.
Надмогнал неимоверни трудности и препятствия през детството и младостта си – сред които жестоките възпитателни методи и пиянството на баща си, ранната смърт на болната си от туберкулоза майка, след която едва шестнайсетгодишен е принуден да поеме грижата за по-малките си братя – Бетовен въпреки всичко триумфира като виртуозен изпълнител и композитор във Виена. Но около 1786 г., когато е осъществил най-съкровените си желания, слухът му започва да отслабва. Съществуват редица предположения за причините, сред които навикът му да полива разгорещената си глава със студена вода, а после да се разхожда из Виена и околностите, независимо от сезона. Сам Бетовен също така е изказвал предположението, че загубата на слуха му била причинена от разочарования и силен гняв, като посочва конкретен случай (цитиран от неговия биограф Мейнард Соломон), при който един много неприятен primo tenore (първи тенор) му създавал големи тревоги. Соломон изказва предположението, че навярно Бетовен припознава във въпросната личност един друг primo tenore, своя баща.
Постепенно в следващите няколко години Бетовен напълно губи слуха си, като глухотата му неминуемо става и публично достояние, често по унизителен за него начин. Както Пенчо Славейков оставя Бетовен да възкликне в стихотворението „Cis-moll“: „Слепец! За мен залязоха навеки / на слънцето лучите – с звуковете / на музиката… А едни, едни / те даваха живот на моя дух / и светлина на гордите ми чувства“.
Въпреки това Бетовен продължава да твори и затвърждава славата си на най-добрия композитор в столицата на музиката и достоен наследник на Моцарт.
Непрактичен като дете, постоянно сменящ квартирите си (за 36 години във Виена Бетовен е обитавал 30), той копнее да създаде собствено семейство. Но не се радва на особен успех сред жените може би поради факта, че неговите избраници винаги стоят над него на социалната стълбица. В един момент среща любима, която споделя чувствата му. Не е известна нейната самоличност, за нея знаем от няколко неизпратени писма от 1812 г., в които Бетовен я нарича „безсмъртната любима“. Съществуват множество спекулации коя е тя, но сред последните предположения се откроява това на Мейнард Соломон. Бетовеновият биограф защитава тезата, че става дума за аристократката Антоние Брентано, която е била готова да напусне съпруга си и да заживее с Бетовен. По всичко личи, че изправен пред осъществяването на женитбените планове, Бетовен може би е осъзнал колко илюзорни са те. Избира да остане всецяло отдаден на изкуството, обречен на самота от своя талант. Но през следващите години съдбата все пак му предоставя шанса да се сдобие със своего рода „семейство“.
„Глухотата“ от Никлас Родстрьом, Кралски драматичен театър в Стокхолм
През 1815 г. от туберкулоза умира неговият брат Каспар Карл, като оставя сирак деветгодишния си син Карл. Бетовен се е противопоставял на брака на брат си („женитбата на брат ми бе показателна както за неморалността, така и за глупостта му“, казва в свое писмо) и влязъл в битка със снаха си за попечителството върху своя племенник – единственото дете на тримата братя Бетовен. Възползвайки се от своите контакти сред висшестоящите, той окончателно спечелил съдебната битка през 1820 г. и така се сдобил със „свой“ син. През 1826 г., в опит да се измъкне от тираничния си чичо, Карл прави опит за самоубийство. Този тежък удар сломява Бетовен, който така и не успява повече да се съвземе. Умира през март 1827 г., след титанична битка със смъртта, продължила три месеца. (Музикантът Анселм Хютенбренер, единственият свидетел на неговата смърт, разказва, че Бетовен умрял сред гръмотевици и светкавици, които за миг осветили неговото измъчено лице и застрашително вдигната пестница, по думите на Боян Пенев.)
Повечето биографи, включително Боян Пенев в своята монография „Бетховен“, изказват мнението, че въпросният племенник е проявил неблагодарност към най-добронамерените усилия на своя чичо, който го обичал от все сърце и правел всичко за него. Но също така му забранявал да вижда майка си и често изливал върху него пословичния си гняв. Искал да го направи блестящ музикант и го поверил на Карл Черни (учителя на Ференц Лист), но момчето нямало заложби. Не притежавало и Прометеевския дух на своя чичо. Когато племенникът му пораства, Бетовен продължава да се опитва да направлява съдбата му. И се стига до вечния конфликт между сина, разбунтувал се срещу тиранията на бащата. Разривът в отношенията с бащата е белязал и житейския път наЮхан Рабеус, изпълнителят на ролята на Бетовен в първата постановка на пиесата. Той става актьор, въпреки забраната на своя родител, дипломат от старата школа, който считал сценичното поприще за недостойно. Отказът да се подчини на бащината воля довел до дългогодишен разрив в отношенията им.
Пиесата на Никлас Родстрьом ненатрапчиво представя гледните точки и на двете страни, без да изпада в излишно благоговение или осъдителност. Също така, текстът особено сполучливо предава изключителното чувство за хумор на Бетовен, което личи както в кореспонденцията, така и в музиката му. Ето какво пише Боян Пенев: „Сам той умее да бъде духовит и обича духовитостта на другите. Духовитостта е една от съществените страни на неговата мисъл и на неговия характер. В нея се оглежда едно необикновено живо въображение, способно да обхване и обобщи за миг най-сложни отношения, да открие комичната им страна и да ги представи в най-характерните им моменти. … В играта на хумора той е също така прозорлив, вдъхновен и дълбок, както и в екстазите на страданието. Неговият здрав хумор се проявява в най-разнообразни форми – от леката шега и безобиден смях той може да мине към иронично съзерцание и груб присмех“.
„КВАРТЕТ“ И ШОСТАКОВИЧ
Самият Родстрьом е любител музикант и за пръв път използва уникалната си драматургична структура, която слива музикалната и литературната форма, в камерната си пиеса „Квартет“ (1999). Тя е поставена на сцената на „Драматен“ през 2003 г. и получава положителни отзиви и от публиката, и от критиката.
В „Квартет“ музиката и словото са неразривно преплетени. Без да е строго биографична, пиесата е вдъхновена от сложната съдба на Дмитрий Шостакович (1906 – 1975), когото Панчо Владигеров нарича „Бетовен на XX век“. В основата на сюжета е залегнала темата за предателството – към себе си и към другите, в едно общество, където индивидът е лишен от свобода. По време на пиесата на живо се изпълняват теми от Струнен квартет № 8 в до мажор, оп. 110, от Дмитрий Шостакович. Произведението заема особено място в творчеството на композитора: то е създадено през 1960 г., когато, необяснимо за всички, след като е устоял през десетилетията на преследвания и превратности, той все пак приема да стане член на комунистическата партия.
Дмитрий Шостакович e роден в Петербург, в средите на интелигенцията. Подобно на Бетовен, той също губи родител, когато е на шестнайсет години. След смъртта на бащата, на младия Дмитрий се налага да стане „глава на семейството“ и да върши омразна за него работа – например като пианист, озвучаващ неми филми, – за да издържа майка си и сестра си. Но още със своята дипломна работа в Ленинградската консерватория или своята Първа симфония (1925), той се превръща в знаменитост. В рамките на няколко години, творбата се изпълнява от Ленинградската филхармония с диригент Николай Малко, във Филаделфия, под диригентството на Леополд Стоковски и в Ню Йорк, под палката на Артуро Тосканини.
Ала житейският и творчески път на талантливия младеж ще бъде трънлив. По думите на писателя Джулиан Барнс, той не притежава нито едно от необходимите политически умения: „Липсваше му желание да лиже гумени ботуши; не знаеше кога да заговорничи против невинните, кога да предава приятели“.
Болезнено раним, в началото на 30-те години на ХХ век Шостакович преживяна душевен прелом. След това в творчеството му настъпва стилистичен обрат, който намира отражение в операта „Лейди Макбет от Мценска околия“ или „Катарина Измайлова“, каквото е заглавието в новата ѝ редакция. Първоначално съветското ръководство е положително настроено към творбата, но през 1936 г. във вестник „Правда“ излиза разгромяваща статия, в която тя е обвинена във „формализъм“, „натурализъм“ и „какофония“. От репертоара биват свалени не само злополучната опера, но и всички произведения на Шостакович. По същото време започва и „Големият терор“ и композиторът живее в страх за себе си и за своите близки. Преследването на Шостакович се прекратява след повече от година.
По време на блокадата на Ленинград през Втората световна война Шостакович създава своята Седма (Ленинградска) симфония. Музиковедът Стефан Лазаров пише: „Казват, че на първото ѝ изпълнение, през 1942 г., над зданието на Филхармонията кръжели руски самолети, за да запазят Музиката и Хората. И пак тогава не всички слушатели напуснали залата. Имало умрели. От глад, студ, вълнение… А първите изпълнения на Седмата в Америка буквално стъписали света. Дирижирал Артуро Тосканини“.
След войната Шостакович става жертва на нова идеологическа кампания в СССР. Обвинен е, че „песимизмът“ на неговите Осма и Девета симфония e „чужд на съветския народ“. През 1948 г. на композитора е отнето правото да преподава в Московската и Ленинградската консерватория, за да не оказва вредно влияние върху младите си колеги. Наложена е забрана за изпълнението на негови произведения, която е отменена по лична заповед на Сталин след една година. Впрочем казват, че Йосиф Висарионович се отнасял с Шостакович както някогашните монарси със своите шутове. Композиторът бивал притесняван, унижаван и заплашван по всевъзможни начини. И – награждаван. След смъртта на Сталин през 1953 г. положението на Шостакович се подобрява. По това време той създава програмни произведения на революционна тематика и е награден с Ленинска премия. През този период композиторът придобива ореола на „жив класик“ в родината си и започва сближаването му с официалната власт – получава звания и високи длъжности в Съюза на композиторите. И през 1961 г. идва необяснимата за много негови приятели и колеги крачка да влезе в редовете на КПСС. Молбата за членство подава под давлението на силен натиск, защото Хрушчов желаел той да оглави Съюза на композиторите, а било немислимо безпартиен да заема такъв пост.
Максим, синът на Шостакович, разказва, че е виждал баща си да плаче само два пъти: когато умряла майка му и когато постъпил в партията…
Действието на пиесата „Квартет“ се развива в Западна Европа в началото на 90-те години на XX век. Исак, обичан преподавател по виолончело, внезапно умира по време на първото си пътуване извън СССР. Дъщеря му Ирина, съпругът ѝ Джак и преподавателката по цигулка Хелга са обещали да изсвирят квартета на Шостакович на погребението му. Сергей, едновремешният ученик на Исак и понастоящем световноизвестен виртуоз, ще изпълни партията на виолончелото. Ирина е напуснала СССР, след като сключва брак с Джак, а Сергей е избягал по време на турне през 70-те години. Четиримата музиканти се срещат, за да репетират. Миналото оживява. Взаимоотношенията се променят, има ли сред тях някой, който да не е извършил предателство?
Творбата е поставяна също в Дания, Ирландия и Унгария. Родстрьом споделя в интервю с американската преводачка Лаура Видебург, че постановката, която в най-голяма степен се е различавала от тази в Стокхолм, била в Унгария, където всички актьори са имали лични преживявания, свързани с централните за пиесата теми: политическата емиграция, отричането, доносничество. В деня, в който получава текста на ролята си, една от актрисите разбира, че най-добрата ѝ приятелка е доносничила срещу нея – разкритие, което оказва силно емоционално въздействие върху спектакъла. Въпреки първоначалните си резерви, че е писал на тема, за която му липсва личен опит, като живота в тоталитарна държава – рецепцията на постановката убеждава Родстрьом, че е съумял да превърне дистанцията в предимство.
„Квартет“ е включена в едноименен сборник с четири пиеси на Родстрьом, издаден в Швеция през 2002 година. Пиесата е преведена също така на френски, немски, и испански език.
Българските постановки на „Амадеус“ и „Соло дует“, с премиери през 80-те години на XX век, показват удивителна издръжливост и в новото столетие. През 2004 г. спектакълът „Амадеус“ се създава като копродукция между Младежкия театър и Националната опера и балет. На следващата година спектакълът има премиера и в Централния студентски дом на културата. Режисьор е Бойко Илиев. Пиесата се играе и днес на сцената на Нов театър – НДК, отново под режисурата на Бойко Илиев. Актрисата Мария Генчева, която е участвала в „Соло дует“ през 1988 г., възраждапостановката на Леон Даниел цели два пъти – през 2000 г. на сцената на Драматичен театър – Пловдив и през 2004 г. в камерната зала на Народния театър „Иван Вазов“.
Българският преводач е оптимист, че пиесите „Глухотата“ и „Квартет“ също ще оживеят на наши сцени, където да радват и българската публика.
„Говори! Тъмно е като в рог“ от Никлас Родстрьом, театър „Унга Клара“, Стокхолм
Използвам случая да изкажа своята благодарност на Фондация „Йордан Камджалов“ и на Къща за литература и превод – София за техните инициативи за популяризация на музиката и словото, които подпомогнаха работата по настоящия сборник.
Използвана литература:
- Wästberg, Per. Rådströms Gud är en författare som äcklas av sitt verk, статия, публикувана в Svenska Dagbladet, 07.07.2019 г.
- Niklas Rådström: Vetskap om döden ger livet färg, интервю на Карин Тунберг, публикувано на 23.05.2020 г.
- Wideburg, Laura. Interview with Niklas Rådström. The Free Library, University of Oklahoma, 2005.
- Парашкевов, Борис. Българска транскрипция на немски имена. София: Изток-Запад, 2015.
- Соломон, Мейнард. Бетховен. София: Държавно издателство „Музика“, 1987.
- Пенев, Боян. Бетховен. София: Изд. Т. Ч. Чипев, 1930 г.
- Beethoven. Impressions by his Contemporaries. Edited by O. G. Soneck. New York: Dover Publications Inc., 1967.
- Ролан, Ромен. Бетховен. Последните квартети. София: Наука и изкуство, 1964.
- Ролан, Ромен. Бетховен. Недовършените катедрали. Finita comoedia. София: Наука и изкуство, 1961.
- Музыкальный барометр XX века: все, что вы хотели узнать о жизни Шостаковича, https://www.classicalmusicnews.ru/articles/essential-shostakovich-2016/
- Барнс, Джулиан. Шумът на времето. София: Обсидиан, 2016.
- Лазаров, Стефан. Есета. София: Edition Elm, 2018.
- Гергицов, Крум. Летопис на Драматичен театър „Сава Огнянов“ Русе (септември 1907 – юни 2014). Русе: Издателска и рекламна къща „Парнас“, 2014.
- Мемоарите на един артист – Мария Генчева, 18 януари 2020 г., http://mediacafe.bg/novini/kino/Memoarite-na-edin-artist–Marija-Gencheva-16633
[i] Поставена за пръв път в България на сцената на Драматичен театър „Сава Огнянов“, гр. Русе, през март 1983 г. от режисьора Слави Шкаров, превод: Николай Бинев. Месец по-късно е премиерата на пиесата на сцената на Младежкия театър в София под режисурата на Гертруда Луканова. Преводът е отново на Николай Бинев, който изпълнява и ролята на Салиери. Всички бележки са на преводача, освен ако не е посочено друго.
2 Българска премиера в „Театър 199“, София, 1983 г., режисьор: Леон Даниел, превод: Ваня Томова.
3 Съответно Amadeus (1984) на режисьора Милош Форман и Duet for One (1986) на Андрей Кончаловски.
____
(Благодарим на ИК Гутенберг за съгласието да публикуваме Предговора, написан от преводачката М. Боденска, към сборника с двете пиеси на Н. Родстрьом) („Т“)
„ГЛУХОТАТА – КВАРТЕТ. Пиеси.” От Никлас Родстрьом, превод от шведски-Меглена Боденска, Издателска къща Гутенберг (https://gutenberg-bg.com/), 2020