Актьорът Стефан Попов не е сред най-популярните български актьори, но е сред най-талантливите и интелигентни. По творческия си път той е споходен от най-голямата слава – „подземната“, за която би мечтал всеки актьор. Роден е през 1947 година в София. Произхожда от стар Сливенски род. Дядо му Йордан Попов е юрист, кмет е на град Сливен от 1936 до 1941 година и прави забележителни неща за града. Баща му Любомир Попов също е юрист, а майката Мария Дерменджиева-Попова е завършила немска филология. След 9 септември 1944 година бащата е лагерист в Куциян и Богданов дол.
Средното си образование Стефан Попов завършва в град Сливен. Става стажант актьор в театъра в Монтана. По тогавашния член 9 получава звание Актьор. Работи с класици в българския театър като Асен Миланов, Иван Кондов, Андрей Чапразов и други. Поради неблагонадеждната биография е приет във ВИТИЗ едва при петото кандидатстване от Боян Дановски.
След завършването си работи в театрите на Кърджали, Ямбол, Пазарджик. От 1982 година е в трупата на Драматичен театър „Н.О.Масалитинов“ – Пловдив.
В досегашната си театрална кариера създава над 140 роли, сред които: Рогожин от „Идиот“ на Достоевски, Фигаро от „Сватбата на Фигаро“ от Бомарше, Стамболов от „Олимпий или Реквием за приятели“ на Пелин Пелинов, Ричард от „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ на Едуард Олби, Професорът от „Човекът, който не искаше да умре“ от Дюренмат, Стамболов от „Възход и падение“ на Стефан Цанев, Хлестаков от „Ревизор“ на Гогол, Фьодор Карамазов от „Братя Карамазови“ на Достоевски, Пасторът от „Есенна соната“ на Ибсен, бащата на Евридика от „Евридика“ на Сара Рул и редица други.
Под режисурата на Любиша Георгиевски изгражда образите на Сганарел от „Дон Жуан“ на Молиер, както и в постановките му „Вишнева градина“ и „Краят на…“. С режисьора Николай Георгиев създават спектакли и ТВ филми „Софроний Врачански“, „По-добре да бъдеш недоволен човек…“, „Аз видях Рая“ от Робърт Лъдлъм и „Часът на моето убийство“ от Христо Даскалов.
През годините Стефан Попов е работил с режисьорите Леон Даниел, Николай Ламбрев, Крикор Азарян, Стайко Мурджев, Илия Костов, Асен Шопов, Иван Урумов, Илия Добрев, Пламен Панев, П.Карапетков, Николай Георгиев и други.
Стефан Попов успешно пресъздава образа на Стефан Стамболов в българския театър и кино. Ето какво споделя за Стамболов: „Викали са му Мъглата. Сякаш Бог запазва този човек., за да може да създаде България. На 18 години е апостол, а на 40 години е убит. Кратък живот с толкова трагедии и възвисявания, разочарования и мъдрост, жестокост, смърт и нежни стихове. И какво прозрение! Един от изследователите му смята, че трагедията на Ст.Стамболов не е в това, че са го съсякли като агне. Той е бил обречен – охтичав. Трагедията е другаде. В това, че е искал, че е вярвал, че България може да прескочи цял един век от развитието си.“
„Часът на моето убийство“ от Христо Даскалов, реж. Николай Георгиев, Театър-Лаборатория “Алма Алтер”
Това са част от личните прозрения, до които се е домогнал Стефан Попов. И цитира думите на Стамболов пред Паница: „Считайте ме за Аспарух Втори!“ Такова съзнание за предопределеност, за Мисия! Лично за мен няма по-проникновено изграден образ на най-големия ни държавник от . Стефан Попов. Очевидна е и външната прилика между двамата. От интервюта през годините, стане ли дума за Стамболов, актьорът доказва, че познава в детайли биографията на героя, домогнал се е до потайните кътчета в душевността му, до мотивите, които са движили делата му, в мислите му за въздигане и просперитет на България.
Показателно за несъмнения талант на Стефан Попов са и днешните му актьорски превъплъщения. В момента той играе в пиесата „Без задръжки“ на Жорди Галсеран в Сатиричен театър под режисурата на Антон Угринов. В Пазарджишкия театър участва в постановката „С любовта шега не бива“ на Алфред дьо Мюсе под режисурата на Петър Денчев. В Пловдивския театър Стефан Попов е в ролята на бащата на Евридика в „Евридика“ на Сара Рул под режисурата на Стайко Мурджев заедно с актрисата Луиза Григорова в ролята на Евридика. На която и сцена, в който и образ да се превъплъти, Стефан Попов веднага привлича вниманието и се превръща в една от звездите в представлението. Защото притежава и безспорна харизма. Същевременно е и мислещ актьор. При него съществена роля при изграждането на образа играе личната интерпретация.
Още с дебютните си роли Стефан Попов прави силно впечатление. Ще цитирам отзиви и оценки за неговата игра в различни постановки през годините. За ролята му на старши лейтенант Беров в „Краят на деня“ на Драгомир Асенов в Кърджалийския театър във вестник „Народна култура“ от 30 октомври 1976 година Дора Монова споделя: „Иска ми се да открия онази решаваща, най-важна черта на актьора Стефан Попов, която го е довела до чудесния резултат в образа на Беров. Сигурно това е преди всичко талантът, изявен още в студентските спектакли на „Мандрагора“ и „Допълнение към пътешествието на капитан Кук“. Усещаме въздействието на този талант от искреното и непосредствено присъствие на актьора, от неподправената интонация на речта, от свежестта на реакциите, от усета към детайла или чувството му за хумор. Съчетани с вече творческото самочувствие на актьора, тези качества му позволяват да потърси по-широки измерения. Да постигне по-плътни очертания на своя герой.“ Още тук е усетена неговата актьорска автентичност, способността и дарбата му да се превъплъщава оригинално, а не да преиграва.
По повод на спектакъла „Голям, колкото малка ябълка“ на Петър Анастасов Кева Апостолова пише: „Стефан Попов (Той) проследява индивидуалното своеобразие, душевното богатство на писателя, като подсилва темата за копнежа по човешка близост. Актьорът ни убеждава в умението си да разкрива драматични състояния. Той съпровожда менящото се настроение със забавна сценична свобода, изпълнена с въображение и вкус. С комедийните и самоиронични акценти Стефан Попов изцяло спечелва аудиторията. Впечатлява владеенето на актьорската техника – като психофизика, като поднасяне на текста. Уж елементарни изисквания, но те често не ни удовлетворяват от сцените. Защо да премълчаваме – професионалистът винаги ще привлича зрителя.“
За постановката в „Театър на маса“ през 1991 година на „Вечерно тайнство“ („Житие на Софроний Врачански“) под режисурата на Николай Георгиев Сергей Литвиненко пише: „Постановката впечатлява с великолепната българска реч, с красивите църковни песнопения на хора „Св.Йоан Златоуст“, с вдъхновената игра на Стефан Попов. Същият актьор е блестящ и всеотдаен и в политическото кабаре „По-добре да бъдеш недоволен човек, отколкото доволна свиня“ по Алеко Константинов (вечно актуален автор).“
По повод ролята на Стефан Попов като Иван Антонов в „Мамут“ Богдана Костуркова споделя: „Актьорът Стефан Попов в продължение на няколко сцени неусетно подготвя зрителите за счупването на типажа, за готовността му да си задава въпроси и да търси причините за правилата, които е възприел и които не са сред най-почтените. Не само защото на стената в гостната му се е появил мамут – предчувствие и предупреждение за нещо нередно, за проявено бездушие, за сторено зло.“
„Аз, Актьорът? Брат ми уби президента.” по пиесата „Трагикът“ от Родни Лий Роджърс, реж. Петър Карапетков, фотограф Благовест Попов, Драматичен театър – Пловдив
За моноспектакъла по пиесата „Трагикът“ на Родни Лий Роджърс Радосвета Бочукова изразява възхищението си от играта на Стефан Попов: „Моноспектакълът на Стефан Попов прилича на самотно и изящно изкачване към върха на душата. Самовглъбено и съкровено разголване, съпътствано с пропадания и извисявания. Въздействието на актьорското му превъплъщение върху публиката без преувеличение прилича на силен земетръс, който вади душата ти от крехката й обвивка и те кара да съпреживяваш и мислиш върху житейските превратности и човешката природа. Стефан Попов е разтърсващ, размазващ и искрен до сълзи… Моноспектакълът би бил истинско изпитание за всеки актьор – в чисто психологически план. В продължение на час и половина Стефан Попов разголва себе си и буквално живее на сцената, раздиран от противоречията на героя си…. С абсолютна отдаденост към съдбата на героя си актьорът просто живее пред очите на публиката си… Не съм имала съмнение, че актьор от такава величина като Стефан Попов ще се справи с която и да е роля… Това е истински празник за всеки любител на театъра. Подобно преживяване имах преди около 35 години, след като гледах великия Наум Шопов в „Животът е сън“ на Калдерон де ла Барка в Театъра на армията.“ С този моноспектакъл под режисурата на Петър Карапетков Стефан Попов гостува и в САЩ.
Костадин Буюклиев пише за Стефан Попов: „Той е търсен за изпълнение не само от наши режисьори-постановчици, а и от небезизвестния Николай Бурляев – Русия и Любиша Георгиевски – Македония.“ Цитатите с възхищение от играта на Стефан Попов могат да продължат на много страници.
Сред запомнящите се спектакли с участието на Стефан Попов от последните години няма как да не отбележим „Да се провреш под дъгата“ на Георги Марков под режисурата на Асен Шопов, Алфатарският цар в „Боряна“ на Йовков, „Есенна соната“ на Бергман с режисьор Иван Урумов, „Женитба“, „Ана в тропиците“ на носителя на „Пулицър“ Нило Круз под режисурата на Петър Карапетков в Пловдивския театър.
Стефан Попов е вече 35 години ръководител на „Театър без диплома“ при НЧ“Иван Вазов“ в Хисаря, където е осъществил десетки постановки. Ръководи от няколко години и самодеен театрален състав към ОНЧ “Будилник“ в град Ракитово.
Той притежава ярък рецитаторски талант, през годините изнася рецитали с любовна лирика от Валентина Радинска, Камелия Кондова, Евтим Евтимов и други.
Стефан Попов и Светлана Атанасова в „От другата страна на живота” на Светлана Атанасова, реж. Валентин Ганев, фотограф Благовест Попов, Драматичен Театър -Пловдив
За големия си талант Стефан Попов е удостояван два пъти с Наградата Пловдив, с Наградата на Съюза на артистите, за цялостно творчество от Министерството на културата, номиниран е за Наградите „Аскеер“ и „Икар“. През 2005 година на фестивала на античната драма в град Велес – Македония за участието си в постановката „Филоктет“ на Любиша Георгиевски и постановка на Борислав Чакринов за главната роля на Одисей Стефан Попов е удостоен с Гранд при и статуетка на Афродита. Под въздействието от участието в ролята на Стефан Стамболов в спектакъла по пиесата на Стефан Цанев големият скулптор Рангел Стоилов-Бачо сътвори глава на Стефан Попов.
Стефан Попов споделя: „Обичам зрителя. Ненавиждам простака“, която звучи като сентенция. Това е неговото кредо, веруюто му в актьорството.
С пълна сила за Стефан Попов приляга споделеното от Родни Лий Роджърс в „Аз актьорът“ от „Трагикът“: „Животът на актьора минава в безкрайно пътуване до затънтени градове, евтини хотели и лоша храна – всичко това за няколко часа щастие на сцената. Човек трябва да е роден скитник, за да издържи, без да се оплаква, трябва да усеща в себе си бездомника. Трябва да се чувства част от цялото безименно номадство на театъра и с тъпа упоритост да се събужда отново и отново.“
НИКОЛА ИВАНОВ
Списание "Театър" 