КРУМ ГЕРГИЦОВ
Така бих определил метафорично един Летопис на професионален театър. Вземаш тази голяма книга, разгръщаш я и изредените факти те повеждат из преминалите мигове на театъра: на спектаклите му, на събитията му, на форумите му. А ако си бил и съвременник на включените постановки, мигом възкръсват епизоди от тях – лицата и вълненията на героите, пресъздадени от артистите. В този смисъл летописът не е само механичен сбор от факти, той е възкресяване на духа и творческата атмосфера в един театър.
Издаден 1971
Театралният летопис се явява и своеобразен Пантеон за историята и паметта на един театър. За разлика от историческото научно изследване, където се отбелязват процесите на развитие, анализират се върховите му постижения и се споменават най-изявените му актьори с техните знаменити роли, летописът събира в едно цялата палитра на творческите личности и събития: и големите спектакли, и по-„редовите“ ; и големите творци, и по-скромните; и бляскавите мигове, и по-бързопреходните. В тази книга всички творци съществуват равностойно в едно общо цяло – всеки творец е отбелязан и намира безпристрастно своето място в този Пантеон. За по-скромните театрални личности това е своеобразна утеха, успокоение, че и те са „отбелязани“, че и те са били участници в голямата История на един театър.
ПРЕДИСТОРИЯ НА ЖАНРА
В миналото създаване на такъв род изследвания е имало, но те са повече с инцидентен характер и плод на ентусиазма на определени личности в даден град/театър. По-често това е някакъв хибриден жанр – между краткото историческо изследване и описване на репертоара за даден период от време. Такива юбилейни алманаси са издавани най-често по повод юбилейни годишнини на театри. Например, аз си спомням личността на завеждащия кабинет „История и библиотека на българския театър“ към НАТФИЗ“ Кр. Сарафов“ Васил Мавродиев/1914-1996/, който полагаше големи усилия да създаде картотека не само на спектаклите на НАТФИЗ, но и на редица театри. Той през 60-те години на миналия век е направил картотека-архив за спектаклите на Русенския театър за периода 1907-1960 г. Доколкото знам такива картотеки е изработвал и на други театри, както и за библиотеката на САБ. През 1971 г. излиза „Летопис на Народния театър „Иван Вазов“-1904-1970“ с автори Снежанка Гълъбова и Иван Гърчев. Това е първото официално издание на стабилен, пълен театрален Летопис. Той е продължен с „Дневник на представленията на Народен театър“ Иван Вазов“ -1970-1994 г.“. Знам, че библиотеката на Съюза на артистите разполага също с голям архив на различни постановки на театри в София и страната.
Издаден 2004
ВЪЗРАЖДАНЕ И УТВЪРЖДАВАНЕ НА ЖАНРА
През последните двайсетина години се забелязва осезаем интерес към тази форма на раздипляне историята на театъра, засилено внимание към съхранение паметта за нашето театрално изкуство. Началото се поставя, когато през 2004 г., в чест на 100-годишнината на Народния театър „Иван Вазов“, екип от театроведи, начело с неговия ръководител театроведа и критика Никола Вандов, изработва „Летопис на Народен театър „Иван Вазов“- януари 1904-юли 2004“. Така Никола Вандов става вдъхновителят за отприщване написването на летописи на много театри. За самия него това се превърна в особено увлечение, в творческо начинание, което той и досега изпълнява с вдъхновение, страст и професионализъм. Ръководител е и на екипите, създали летописи на няколко софийски театри /Младежкия, театъра на Армията, Сатиричния ,театър 199, театрална работилница „Сфумато/, водещата личност е и на екипите на летописите на театри в Пловдив, Варна, Враца, Сливен, на фестивала „Нова българска драма“-Шумен, на Летописа на Столичен куклен театър и на Пловдивския куклен театър.
Наистина забележително творческо дело на Никола Вандов в областта на театралната ни история! Той оформя кръг от запалени единомишленици, които увлича в изработването на един летопис. Така първият си летопис / за Народния театър/ той осъществява съвместно с Антония Каракостова, Асен Константинов, Иван Гърчев, Снежанка Гълъбова. Един от най-дейните му помощници в няколко летописа е неговата сестра – театроведката Мария Вандова. Веселина Гюлева и Катерина Георгиева също на два пъти се включват като сътрудници. И други театроведи се увличат в това начинание: Богдана Костуркова е съставителят на Летописа на театър „София“/2016/, Веселина Гюлева /театър „Малък градски театър“ Зад канала“- 1990-2021/, Крум Гергицов /Русенския драматичен театър – 1907-2014/, Елена Илиева / Благоевградския драматичен театър/1919-2019/.
Списание „Театър“ също се включи в това творческо начинание и през 2007 г. екип на списанието, с ръководител неговият главен редактор Кева Апостолова, издаде в чест на 60-годишнината на списанието „Летопис 60-години списание „Театър „- 1946-2006.“ . Той бе продължен през 2016 г. с издаването на „Летопис 2006-2016“, както и с крайно интересната „Визуална история на българския театър из фотоархива на сп.“Театър“ – 1946 – 20011“, излязла през 2011 г., а също и издадената в чест на 70-тата годишнина на списанието „Визуален летопис на българския театър“/2016/.
Тази квартет – летопис на списание „Театър“ дава изключително интересна и полезна информация, която събира на „длан“, чрез подредените критически материали и снимки, цялата история на сп. „Театър” от бр. 1/1946 г. до наши дни. Той е панорама на критическата линия на отразяване на художествените спектакли на българския театър, както и визуална картина на миналите постановки.
Личностите, които създават Летописа на един театър, най-често са театроведи-драматурзи на дадения театър. И мисля, че това е едно от призванието, професионалното задължение на един драматург на театъра. Той е човекът, който е задължен да съхранява, да подрежда и най-вече да препредава паметта за историята на даден театър. Казвам това и си мисля, че напоследък ролята на драматурга в театрите е съвсем занижена, а в доста театри тя вече въобще не съществува. В много театри програми към спектаклите не се правят: драматургът е повече рекламен пиар или мениджър. А летописите трябва да имат продължение в бъдещето. И те се основават на документа – програми, афиши, снимки, листовки. И трябва грижа за запазване на тези документи, съхранението е базата за продължаване на писането на летописа от следващите поколения.
Но в създаването на летописа на театъра ни има и едно изключение от това обичайно правило театровед да е неговият автор. Историята на Драматично-музикален театър „К. Кисимов“ бе направен от … актьора Иван Митев. Той създаде обемист летопис на театъра си в цели 4 тома с интригуващи заглавия „Театърът, наречен „Надежда“/2017/, „Хроника на едно театрално столетие -1870-2017“/2017/, „Театърът, наречен Кисимов“/2020/ и „Театрални мигове от вечността 1870 – 2022/2022/. В тези твърде обемисти книги Иван Митев обширно представи едва ли не историята на театъра на Велико Търново ден по ден, написа подробни творчески справки за всички актьори и творци, преминали през театъра, насити изложението си с много снимки и разказани случки от миналото ежедневие на театъра. Едно уникално дело на актьора, отнело му, по негови думи, цели 12 години. От страниците лъха неподправен възрожденски патос, струи голяма любов и преданост към изкуството на театъра.
Макар и в по-друга стилистика искам да отбележа и книгата на Румяна Еманоилиду „Театърът АБ – 1957-1960“, която е малък летопис на един забележителен период от историята на Бургаския театър – периодът на творчество на славната четворка режисьори – Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов. Това е книга, подобно на тези на Иван Митев, която съчетава подредбата на фактите с описание на емоционалната творческа атмосфера, съпровождала създаването на отделните постановки.
Спомням си с каква страст се впуснах да пиша Летописа на Русенския театър за периода 1907-2014“. Като консултант привлякох опитния Никола Вандов. Годините на това изследване 2012–2014 са едни от незабравимите в битността ми на дългогодишен драматург на този театър. Две години бях сред атмосферата на историята на забележителни творци – актьори, режисьори, драматурзи, сценографи и пъстротата на техните взаимоотношения. Ето защо смятам това си дело като достоен завършек на моята творческа кариера като драматург на един театър.
Имам усещането, че днешните млади театроведи нямат много влечение към това да се съставя летопис. Смятат го за непрестижна дейност, едва ли не за скучна и самотна. Те се стремят към голямата и шумна критическа изява, към бляскавата научна кариера. Но театърът е не само днешният ден: той е минало, памет, незабрава…
Написах тези размисли, воден от желанието да разкрия сладостта и вълнението от написването и създаването на Летопис – памет за един театър. В това отношение завинаги съм запомнил думите на моята преподавателка по история на българския театър професор Надежда Тихова: „Пазете и съхранявайте всяка бележка, всяка хартийка от театъра, където отидете като драматурзи! Така вие пазите и съхранявате паметта за театъра !“.
Затова казвам – възроденият интерес към Летописа на един театър трябва да се запази и продължи в бъдещето. Тази книга – история на длан – е връзката на миналото с настоящето и бъдещето на българския театър.
Списание "Театър" 