ЛЕТОПИС (1919-2019) НА ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР „НИКОЛА ВАПЦАРОВ“ – БЛАГОЕВГРАД

• 

ЕЛЕНА ИЛИЕВА

(Елена Илиева завършва „Театрознание и театрална критика” във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” през 1978 година. Работила е в Плевенския театър, специализирала е в Унгария, а от 1982 година е драматург на ДТ „Никола Вапцаров” – Благоевград.)

През есента на 1919 г. актьорът Петър Д. Тодоров създава с група ентусиасти театрална трупа, обявена като Горноджумайски окръжен театър. Да, твърде амбициозно е това име за малкото околийско градче с население около 7 хиляди жители, преживяло четири войни и до 1943 г. съществуващо като тютюнопроизводителен район в периферията на Софийска област. През същата 1919 година започва да излиза и „Македонска сълза“ – първият вестник в Горна Джумая, отразяващ на страниците си съдбите на бежанците, които се стичат в града след подписването на Ньойския договор. До 1929 година градът не е електрифициран. По улиците, в домовете, в кафенетата и хотелите вечер светят газени фенери. С тях горноджумайци тръгват за вечерните представления на театъра, но ги оставят отвън и след представлението често спорят кой фенер на кого е. През 1926-1928 г. се изгражда модерната за времето си сграда на читалище „Съгласие“, която ще приютява театъра до 1967 г. През есента на 1929 г. градът празнува „с всенародна радост и веселие на площада“ и тържественото пускане на електричеството в обществените сгради. Частните домове са електрифицирани през следващите 10 години. Водата се добива от кладенци и едва през 1934 г. е прокаран градския водопровод. През 1937 г. железопътна линия свързва Горна Джумая с Дупница и София.
Въпреки тържественото откриване на новата читалищна сграда на 30 декември 1928 г., минава още десетилетие на довършителни работи – монтиране на неподвижни столове в салона, електрифициране, канализация, пристрояване на библиотека и вътрешно благоустрояване. Стъпка по стъпка, успоредно с нововъведенията на модерното време, будното горноджумайско население се оттласква от изостаналостта на района и в града закипява оживена културно-просветна дейност. Известни писатели и учени изнасят сказки, прожектират се най-новите „говорящи“ филми, гастролират Народният театър и пътуващи театрални трупи от страната.
За да се издържа, читалището е принудено да отдава под наем единствения в града представителен салон – за прожекции на филми (до 305 на година), за лектории, събрания, конференции и всякакъв род тържества и вечеринки, както и за представления на гостуващите театри. За репетициите на театралната трупа са свободни само вечерните и нощните часове, а за премиери и представления им дават най-много 1-2 дни седмично. Театралната дейност не е в приоритетите на градската управа чак до 1943 г., когато Горна Джумая става областен център и за областен директор е назначен Христо Миладинов от Струга, племенник на Димитър и Константин Миладинови.
Сред това многообразие и динамика на времето, горноджумайската театрална трупа не спира да търси своето място и реализация. Сред първите местни актьори, които Петър Д. Тодоров подготвя и режисира, са Тодор Чопов, Надежда Миркова-Велинова, Велика Чопова, Магдалена Праматарова, Елена Божикова, Анастасия Трендафилова, Георги Бръчков, Дончо Падежки, Георги Захов, Йордан Биров, Стоян Георгиев, Христо Елезов, Сотир Мощански, Станко Стоицов, Емануил Юруков, Тодор Ангелов – Божаната, Живко Големинов, Йордан Чолаков, П. Данчева и др. Актьорите – професионалисти: Любомир Паспалев, Любомир Бобчевски, Боян Петров, Богдан Стаматов, Димитър Христов, Василка Грозева, Н. Стойкова, Димитър Димитров, Елена Илиева, Константин Алексиев, Мишо Левиев, Олга Стойнова, Найден Траянов, Мара Траянова и др., които получават заплати от читалището, за съжаление не се задържат дълго на примитивната сцена в старата джамия, нито в претрупания с ангажименти читалищен салон.
С разнообразния си репертоар и с творческите си постижения пионерите на театралното дело в Горна Джумая успяват да спечелят любовта на зрителите както в града, така и в региона. Въпреки свидните жертви, които трупата дава по време на Септемврийското въстание от 1923 г. (една от които е талантливият актьор и писател Тодор Чопов – племенник на Гоце Делчев), с помощта на Петър Д. Тодоров и Георги Бръчков, оцелелите успяват да възродят театъра от пепелищата. Всички трудности преодоляват благодарение на младостта и ентусиазма си. Публиката навсякъде в региона ги посреща като най-скъпи гости. Това продължава и през 1943-1944 година, когато режисьорът Никола Колушки става директор на Горноджумайския областен театър и дейността на трупата е поставена на професионална основа. На 29 септември 1944 г. обаче, ден преди премиерата на „Когато гръм удари“ от Пейо Яворов, отечественофронтовската власт спира финансирането му и го разформирова. Но града напускат само професионалистите. Местните актьори приемат предизвикателствата на новия обществен строй и обявяват създаването на Горноджумайския читалищен театър „Тодор Чопов“. Репетират, изнасят представления из цялата област, в много случаи се превръщат във фронтови театър. Театрални „салони“ най-често стават училищните коридори, вместо сцена сглобяват клатушкащи се маси от местната кръчма. На всеки стол, който зрителите си донасят от вкъщи, сядат по двама, зад тях нареждат чинове, а най-отзад се тълпят правостоящите. „Театрото“ гледат всички – от пеленачетата до старците.
Сложен от историческа гледна точка е сезон 1947-1948 година, когато от югославска страна, със съгласието и съдействието на новото българско правителство, в Пиринския край се прави опит да бъде реализирана т. нар. „македонска автономия“. Целият репертоар на шумно обявения Областен македонски народен театър – Горна Джумая се изнася на неразбираемия за актьорите и публиката литературен македонски език. Но този период не трае дълго. През втората половина на 1948 г. новият печат вече е с надпис „Народен театър – Горна Джумая“. Илия Бръчков, Владимир Давчев, Любомир Миладинов, Стоян Вълков, Янко Здравков, Ана Тасева, Ана Димова, Афродита Динова, Ева Тупарова, Димитър Манчев, Никола Дадов и Вера Вучкова получават актьорско звание. Театърът заслужено влиза в семейството на културните институти с държавна субсидия, през 1952 г. приема за свой патрон поета Никола Вапцаров, а през 1967 година получава и собствена сграда.
Високото признание поддържа ентусиазма и вдъхновението в младите актьори, режисьори и художници, много от които пристигат в Благоевград направо от студентската скамейка. По-късно – в годините на творческата им зрелост, при тях заслужено идват успехите и славата. Владимир Давчев, Илия Бръчков, Йордан Спиров, Атанас Воденичаров и Николай Чобанов получават званието „Заслужил артист“.
Започнах да „сглобявам“ парчетата история на Драматичен театър „Никола Вапцаров“ още през далечната есен на 1982 г., когато пристигнах в Благоевград. Благодарна съм на съдбата, че бях съвременник както на зрелите години от живота на ветераните на този театър, така и на всички онези млади актьори, режисьори, сценографи, помощник-режисьори, суфльори, реквизитори, гардеробиери, шивачи, дърводелци, железари, тапицери, технически и административни служители, с които сезон след сезон градяхме биографията му. Остарявахме заедно, мнозина си отидоха завинаги от живота.
Благодарна съм и на възможността да се радвам на младостта, която населява талантливо театъра в годината на неговия юбилей! Вашата отговорност е голяма, мили приятели, защото вие ще съграждате историята му през следващото столетие.
На всички вас, творци на Благоевградския драматичен театър „Никола Вапцаров“, посвещавам с любов тази книга!

ДУМИ НА АВТОРКАТА

Да събирам и класифицирам информация за постановките, актьорите и творческите постижения на Благоевградския театър беше част от ежедневната ми работа като драматург. За по-далечното минало се доверявах на предишните си колеги, които за кръгли годишнини на театъра бяха публикували емоционални спомени, размисли, есета, впечатления и отзиви във вестник „Пиринско дело“ и списание „Театър“. Но един летопис се опира преди всичко на достоверността на информацията, зад която задължително трябва да стои някакъв писмен документ – програма, афиш, покана, списък, годишен отчет и др. Наложи се отново да прегледам източниците на такава информация, съхранявани в Отдел „Държавен архив“ – Благоевград, в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, в библиотеките на Съюза на артистите в България и НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, както и в архива на Драматичен театър „Никола Вапцаров“. Неоценима помощ и съдействие получих от Регионалния исторически музей и в отделите „Краезнание“ и „Изкуство“ на Регионалната библиотека „Димитър Талев“ – Благоевград, както и от библиотеката при Народно читалище „Никола Й. Вапцаров“.
Оскъдни, но полезни публикации за театралната трупа открих в издаваните до 50-те години в Горна Джумая и в София вестници К о м е д и я, В е д р и н а, И з г р е в, Ю г о з а п а д, Н о в а Б ъ л г а ри я, М а к е д о н с к и н о в и н и, Д е н, П и р и н с к и в е с т и, М а к е д о н с к о о г н и щ е, У т р о, Т е а т р а л е н п р е г л е д и др., съхранени в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.
Чрез сборниците със статии по театрални проблеми на Ристе Стефановски (Театарски денови за паметенье. – Тетарски гласник, № 74-75, 2010 и Театарот во Македониjа, прилог кон историjата на театарот во Македониjа, Скопjе -1976, както и от книгата на Иван Ивановски „Обласниот македонски народен театар во Горна Джумая. Прилог кон историjата на театарот во Македониjа“ (Скопjе, 1977) допълних липсващата информация за сезон 1947-1948, публикувана във вестниците Н о в д е н,
Н о в а М а к е д о н и j а, М а к е д о н с к о с о н ц е и В е ч е р (Скопие), за което дължа специална благодарност на Иван Котев и приятелите от Струмица и от Јавна локална библиотека „Илинден“ – Делчево (Република Северна Македония). Всички текстове за постановките през онзи далечен сезон в програмите на театъра и отзивите в печата са на езика на оригинала.
Във фонда на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ намерих издадени през годините повечето от пиесите, които са поставяни в театъра до 1948 г. Включих действащите лица в летописа, защото докато работех по първата част, продължавах да откривам програми, документи и други писмени свидетелства за постановките. Вероятно такива ще се появяват и в бъдеще.
Ако до 1943 г. сведенията за театралния живот в Горна Джумая са доста оскъдни, то от началото на 1944 г. и особено след одържавяването на театъра през 1948 г. печатните издания започват да отразяват дейността му много по-често – от кратки съобщения и отзиви на кореспондентите за новите премиери до рецензии и анализи от театралните критици, портрети на актьори, отбелязване на кръгли годишнини, участия в театрални прегледи и фестивали, получени отличия и награди, гастроли в чужбина. Такива публикации открих в издаваните в Благоевград и страната вестници, в алманасите С т р у м а и С ъ к р о в е н о о г н и щ е, в Докладите на театралните наблюдатели към Съюза на артистите в България и в театралните бюлетини и летописи на фестивалите „Варненско лято“, Друмеви театрални празници „Нова българска драма“ – Шумен, Национален фестивал на малките театрални форми – Враца и Театрални празници – Благоевград.
Поради многобройните промени в наименованието на театралната трупа, както и поради все още оскъдните данни за ранния период на нейното съществуване, разделих летописа на две части. Първата част проследява периода от 1919 до 1948 г., когато театърът от читалищен става държавен. Информацията за този период се базира на отзиви и съобщения в гореизброените печатни издания, на документи в архива на читалище „Съгласие“, както и на спомените, отразени в албума за 50-годишнината на театъра и в книгата „Автобиография на един театър“, която с Димитър Цолов издадохме през 1995 г.
Единствените сведения за жизнения път на основателя на театъра Петър Д. Тодоров до 1938 г. са в писмото му до читалището от 1946 г. и в публикацията във вестник „Пиринско дело“ от 1958 г. Те се потвърждават от спомените на библиотекарката Мария Юрукова и от всички, които са го познавали и са писали за историята на театъра. Усилията ми да открия кога е роден и как завършва жизнения си път досега не дадоха резултат, въпреки контактите, които осъществих в Кюстендил с Отдел „Държавен архив“, Народно читалище „Братство“, Регионален исторически музей, отдел „Краезнание“ на Регионална библиотека „Емануил Попдимитров“ и Драматичен театър „Крум Кюлявков“, както и с Дирекция „Държавен военноисторически архив“ – Велико Търново. В архива на читалище „Съгласие“ документите за театралната дейност на Георги Бръчков, за когото Петър Д. Тодоров се изказва много ласкаво, също са оскъдни. Все още нямам достоверна информация и за разпределението на ролите в голяма част от постановките до 1944 г., както и биографични данни за режисьорите, сътрудничили на трупата. Неизвестни останаха авторите на няколко пиеси. Доверявайки се на наличните източници, допуснах предположения, които бъдещите изследователи на театралната история ще коригират или потвърдят.
Втората част на летописа проследява времето от 1948 до 2019 година. Информацията за този период е пълна и достъпна. В раздела „Обща библиография и други текстове“ съзнателно включих цитати, които разкриват подробности от творческата биография на трупата и биха представлявали интерес и за по-широк кръг читатели.
В приложенията са отразени селекцията и наградите на благоевградския фестивал „Театрални празници“ (до 2012 г.), получените от театъра награди и номинации за „Аскеер“ и „Икар“, участията в осемте национални прегледа на българската драма и театър (до 1989 г.) и в престижните фестивали Друмеви театрални празници „Нова българска драма“ – Шумен, „Варненско лято“, „Есенни театрални срещи“ – Пазарджик, Зимния фестивал „Сцена, палитра, слово“ в Пловдив и др., както и изявите в чужбина.
Съществена част от приложенията са азбучните показалци на постановките, авторите, режисьорите, сценографите, композиторите, хореографите и актьорите.
Надявам се този летопис да съхрани за поколенията след нас имената на хилядите творци, допринесли за развитието на Драматичен театър „Никола Вапцаров“ през изминалите 100 години.

___

ЛЕТОПИС (1919-2019) НА ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР „НИКОЛА ВАПЦАРОВ“ – БЛАГОЕВГРАД
Елена Илиева, автор
Маргарита Мачева, редактор
Радослава Боор Даскалова, художник на корицата
___