СЦЕНИЧНАТА РЕЧ КАТО ПЕДАГОГИЧЕСКА ДИСЦИПЛИНА И НАУКА. ГЛАСОВО-ГОВОРНОТО ОБУЧЕНИЕ В КАТЕДРА „СЦЕНИЧНА РЕЧ” НА НАТФИЗ ”КР. САРАФОВ”

доц. д-р Тодор Димитров-Мечкарски

През 2019 година се изпълниха 70 години от създаването на катедра „Сценична реч“ на Националната академия за театрално и филмово изкуства „Кр. Сарафов“, което институционализира сценичната реч като педагогическа дисциплина. Дисциплината „Сценична реч“ създава, поддържа и интегрира практически познания, научни разработки и методики за обучение на студенти по актьорско майсторство. От гледна точка на театралната теория и науките за гласа и говора сценичната реч е сравнително младо, автономно, интегративно, интердисциплинарно, теоретико-практично научно поле и динамично развиваща се област на театралното образование.

Всички съвременни психо-физически методи и научни параметри на сценичната реч са в резултат на синтезираните познания от научните разработки и практически аспекти в работата на множество преподаватели в областта на сценичната реч и правоговора в катедра „Сценична реч“. Холистичните им познания и интереси са довели до възприемането и интегрирането на модели за възпитание на гласа и говора от сродни науки, които изцяло, частично или вариативно трайно са се наслоили в методическите принципи на обучение по глас и говор. Възхитително е, че в 71-годишната история на катедрата щатните преподаватели са близо 70 и двойно повече гост-преподаватели.

*НАСТОЯЩИЯТ СЪСТАВ НА КАТЕДРА „СЦЕНИЧНА РЕЧ“, НАТФИЗ „КР. САРАФОВ“*

Държавно висше театрално училище (ДВТУ) е създадено с постановление на Министерския съвет от 28.01.1948 г. като наследник на Държавната висша театрална школа при Народния театър. ДВТУ е висше учебно заведение с четиригодишен курс на обучение за актьори, режисьори и театрални критици. Първите преподавателите по гласово-говорно обучение са проф. Владимир Трандафилов, д-р Любомир Андрейчин, Олга Кирчева и Любен Саев. За първи ректор на театралното училище е избран Димитър Б. Митов, който със съвместните усилия на академичния състав изгражда и структурира театралното образование в България. ДВТУ през 1954 година се преобразува във Висш институт за театрално изкуство “Кр. Сарафов” (ВИТИЗ), а през 1995 година ВИТИЗ става Национална академия за театрално и филмово изкуство „Кр. Сарафов“ (НАТФИЗ). Само една година след създаването на ДВТУ е създадена катедра „Сценична реч“ (през 1949). Катедрата обучава с четиригодишен курс в три основни дисциплини – правоговор, техника на говора и художествено слово. За ръководител на новосформираната катедрата е избран проф. Владимир Трандафилов, който я ръководи от 1949 до 1972 година. Ръководители на катедра „Сценична реч“ са били проф. Иван Чипев от 1972 до 1976, проф. Катя Зехирева от 1976 до 1989, проф. д-р Елисавета Сотирова от 1989 до 2001, проф. д-р Божидар Матанов от 2001 до 2008, проф. Диана Борисова от 2008 до 2013 и проф. Диляна Мичева от 2013 до днес. До 60-те години на ХХ век катедрата провежда гласово-говорно обучение единствено на драматични актьори, а след създаването на кукления отдел разработва учебни програми за обучение и на куклени актьори. Към 80-те години обучението в катедрата се разтваря към музикалното и вокално обучение на бъдещите актьори, а през 90-те години катедрата създава своята първа специалност – „Публична реч“, която днес представлява едногодишна магистратура. Катедрата е излъчила номинациите, а Академичния съвет е удостоил с почетното званието DOCTOR HONORIS CAUSA, на двама от най-големите гласово-говорни педагози на ХХ и ХХI век – Сисили Бери и Кристин Линклейтър. В първите години катедрата има активна практическа дейност, а от средата на 50-те години – научни публикации и книги-ръководства. В годините на съществуването си издадените книги в катедрата са почти 50, дисертациите и хабилитациите – над 50, а статиите в специализираните издания на Академията са над 100.

Сценичната реч.

„Очарователен или неприветлив, нежен или груб, естествен или превзет, гласът е личностният белег, в който се отразяват темпераментът, манталитетът, душевността и културата на индивида…“¹ Сценичната реч обединява в себе си всички аспекти в психо-физическото гласово-говорно възпитание на бъдещите актьори. За да се очертае рамката на сценичната реч като научна област и педагогическа дисциплина е необходимо да се дефинират нейната предметна област, цели и структура.

Предметната област на сценичната реч е основното изразно средство в работата на актьора, а именно гласът и говорът, а оттам и словесното действие.

Предмет на сценичната реч по отношение на гласа е овладяването, подобряването, целесъобразната и икономична употреба на говорния и дихателния апарат, постановката на гласа, резонаторната система и пр., а по отношение на говора – осмислянето на говорните недостатъци, овладяването на верни говорни стереотипи и норми на книжовния език, прозодичното оформяне на речта и други, както и прилагането им в актьорската работа върху ролята, което по същина цели осмислянето, овладяването и воденето на словесно действие.

Цел на сценичната реч е да подпомогне овладяването на актьорското майсторство в полето на основното изразно средство на актьора – гласово-говорния апарат, и възможностите за неговата професионална експлоатация.

Структурата на сценичната реч представлява интегративно триединство, включващо следните полета:

– техника на говора, включваща в своите цели и задачи осмислянето, припознаването, овладяването, икономичната и пълноценна употреба на дихателния механизъм, артикулацията, резонаторния отдел на говорния апарат, регистрите на гласа в неговия диапазон, както и координацията мисъл – движение – слово;

– правоговор, включващ в своите цели и задачи овладяването и прилагането на нови говорни стереотипи по посока на звукообразуване, звукоизвличане и норми на книжовния изговор;

– художествена организация на речта, включваща в своите цели и задачи прилагане на придобитите познания по техника на говора и правоговор в работата върху художествен текст, както и придобиването на теоретико-практично познание и техники за устна интерпретация на художествен текст.

В последните десетилетия развитието на сценичната реч се оформя от множество фактори:

– съвременните открития в областта на неврофизиологията, невролингвистиката, невропсихологията

– някои открития и съвременни тенденции в областта на съвременната режисура

– възможностите за повишаване на квалификацията във висши училища по изкуствата на Запад и основно в Европа

– увеличаване на количеството на научната литература в областта на гласа и говора – както от български специалисти, така и от специалисти от сродни области на науката

– кадровата политика на катедра „Сценична реч“ към обучаване, развиване и налагане на млади преподаватели.

Чрез гласа като психофизически феномен се проявява речевата способност на човека, т. е. неговата езикова и говорна компетенция. „Ако най-кратката дефиниция за езика е знание, то тази за говора е умение.“² Езикът е психичен феномен, знание, интелект, разбиране, което външно се проявява чрез говора. Говорът е звукова специфично-смислова човешка сигнализация, външна проява на интелекта чрез сложни, специализирани и координирани движения под командите на централната нервна система. Говорът е „език в действие“ – проявление на езика в звукова форма. На базата на тази диференциация логически следва основанието дисциплината да носи името „сценична реч“, а не „сценичен говор“ или „сценично слово“, именно защото речта е събирателно, обединяващо, холистично понятие за езиковата и говорната способност на човека. Речта като проява на езика може да бъде в писмена и устна форма и е плод на индивидуални натрупвания на интелектуален потенциал и двигателни модели. Проявата на езика в устна форма е център в работата на педагозите по сценична реч, макар в голяма степен работата по сценична реч да се оттласква от писмения език. Речта пък е пряко свързана с комуникация, което е от първостепенно значение в работата на актьора в театралния спектакъл, като изключим класическия монологичен дискурс (макар там също да фигурира, но в друга парадигма. Проф. Елисавета Сотирова дефинира така сценичната реч: „Сценическата реч не е нито приповдигната, нито ежедневна – тя трябва да бъде правдоподобна, т.е. съобразена с условията на сцената, автора, публиката, естетическите разбирания на изпълнителите и законите на човешката природа.“³.

Сценичната реч е основна дисциплина в обучението на висшите театрални училища, защото чрез нейното майсторско владеене актьорът проявява палитрата на творческите си способности, общата култура и професионален потенциал. Тя представлява „усвояване на говорни умения, съобразени както с акустичните (звуковите) условия на сценическата площадка и свързаната с нея зала, така и с изискванията за едно по-активно и целенасочено интелектуално и емоционално общуване между актьора и публиката на базата на даден език при определено естетическо отношение към драматическото изкуство…“⁴. Сценичната реч като явление на драматичното изкуство има пряка взаимовръзка с физиологията и психологията, акустиката, фонетиката, езикознанието, невролингвистиката и пр. науки. Обучението по сценична реч не може да се възприема като серия упражнения за овладяване на отделни аспекти на гласа или говорната функция. Речта на сцената представлява техническа способност и художествено изразно средство и основно правило в преподаването ѝ e комбинирането на различни методологии и концепти за гласово-говорно възпитание в зависимост от психо-физическия профил на студента и особеностите на групата студенти. Основата, върху която трябва да се разгърне образователния процес, е освобождаването на мускулното напрежение, което блокира разгръщането не само на гласа, но и на пластичността, въображението, мисловния процес и др. Напрежението на дихателния и гласовия апарат са част от общото физическо напрежение, т.е. ако съществува напрежение в тялото, то неминуемо ще рефлектира върху говорния апарат и обратното. Като способ на актьорската изразителност сценичната реч е основен психофизически инструмент в работата на актьора. Една от основните задачи на обучението по сценична реч е да развие, т.е. да помогне на обучавания да разкрие пълния физически и художествен капацитет на гласа, да го използва умело и съхранява от увреждане, поради значителното и относително постоянното натоварване.

В съвременното обучение на актьора правоговорът е фундаментален елемент от говорната култура на твореца в работата му със словото като изразно средство. Предвид гласово-говорните данни на кандидатстващите през последните години в НАТФИЗ, езиковата среда в публичните комуникации и говорната култура на съвременните поколения, можем да изведем тезата, че правоговорът би трябвало да е 2/3 от цялостното теоретико-практично обучение на студентите в актьорските специалности, както и че съществува необходимостта да се изучава и от студентите в другите специалности на Академията. Изучаването на правоговор е необходимост във всички сфери на висшето образование, най-вече във филологическите, журналистическите, юридическите, педагогическите, политическите и маркетинговите специалности.

Правоговорът.

Правоговорът представлява наука, определяща и изследваща правилата, по които се реализира устната форма на книжовния език. Правоговорът може да бъде разгледан в две парадигми:

1. Правилното учленение на говорните звукове и техните варианти, както и повлияванията, които се получават между тях в потока на речта.

2. Звуковите явления, книжовни закони и фонетични принципи, характерни за устната форма на книжовния език.

Правоговорът, разгледан в по-широк план, обхваща области от фонетиката, морфологията, синтаксиса, невропсихологията, невролингвистиката, диалектологията и др. Добрата говорна култура е от изключителна важност за осмислянето на възприетата от зрителя информация, защото освен в чисто акустичен план книжовният изговор има и висока експресивна стойност като надежедневна реч, както я определя Еуженио Барба. „При него артикулацията на звуковете е преднамерено повишена с отчетливост, което се осъществява с бавен и отмерен темп на речта, мелодични и увеличени синтагматични и фразови интервали, които по особен начин – логически и емоционално – подчертават изговора на думите и въздействат на слушателя.“⁵

Правоговорът е един от фундаменталните елементи на обучението по глас и говор и неразделна част от обучението по сценична реч в НАТФИЗ. Работата по правоговор е сложен процес, включващ постановка, диференциация и автоматизация на нови говорни стереотипи, съобразени с изискванията на фонетичната система на българския книжовен език. За да се постигне траен ефект в овладяването на книжовния изговор е важно възприетият правилен двигателен модел на говорните органи да се внедри в цялостното психофизическо поведение. В противен случай възможността да се правят локални промени няма да има дълготраен ефект и няма да се превърне в нов стереотип, а точно обратното в известни ситуации ще има регрес. Правоговорните норми на книжовния език се развиват самостоятелно в историческото развитие на езика и се утвърждават като общонационални при преплитанията между различни диалектни черти. Не е необходимо да се дават аргументи за необходимостта от владеене на правилния изговор от всички представители на публични професии, както и за основополагащото им значение в работата на медиите и творците. Именно поради това, че книжовният език е официален за всички аспекти на социокултурния живот и членове на обществото, е необходимо да има строго определени правила, изградени на наддиалектна основа.

Майсторската игра на ума, въображението и вдъхновението ни дава възможност да се освободим от рамката на „тук“ и „сега“ и да отидем отвъд, в илюзорния свят на изкуството. Въображението е неизтощим източник на енергия, импулс за творчеството, стимул на съзиданието. Именно в „тайните на тази игра на въображението и вдъхновението“ педагогът в Театралната академия насочва, води и насърчава „различните“ млади хора, решили да превърнат в своя професия вечната магия на илюзията – Театралното изкуство! Посвещаването в „тайната“ коства на студентите-актьори множество сълзи, съзнателно и понякога болезнено вглеждане в окото на ума и слабостите на характера, титанична воля и психофизична енергия. Педагозите трябва да бъдат радетели за книжовен български език, за вкус и мярка, за високи професионални, художествени и естетически критерии, за изграждането на творци – аристократи на духа! Тайната на това посвещаване в тайната (играта на думи е преднамерена) е търпение, вяра в бъдещето на българската култура и идните поколения…

ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Борисова, Диана. Алхимия на актьорския глас, изд. Българска книжница, С., 2006, с. 9.
Димитров-Мечкарски, Тодор. Терминологични основи на сценичната реч, изд. ФАРАГО, С., 2019, с. 14
Сотирова, Елисавета. Техника на говора, изд. Наука и изкуство, С., 1983, с. 11
Пак там, с. 9.
Тилков, Димитър и Бояджиев, Тодор. Българска фонетика, изд. Наука и изкуство, С., 1990, с. 199

Димитров-Мечкарски, Тодор. Декодиране на текста – игра с видимото и невидимото, Годишник на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, С., 2017
Димитров-Мечкарски, Тодор. Мисловните процеси – първична енергия на сценичното слово, изд. Фараго, С., 2019
Димитров-Мечкарски, Тодор. Теории за езика и говора като структурни системи, Годишник на НАТФИЗ, С., 2019
Йорданов, Красин. Психофизически подходи в гласово-говорното възпитание на актьора, изд. Аб, С., 2007
Ковачева-Бежан, Ралица. Тайният свят на човешкия глас, изд. Славика 21, С., 2012
Мутишева, Лора. Езикът в театъра на 20 век, сп. „Театър“, бр. 7-9, С., 2015
Мутишева, Лора. Словесно действие в действие, изд. Фабер, Велико Търново, 2019
Панайотова, Надежда. Деформации на публичната и сценична реч – отражение на кризата в обществото, изд. Ефрема, С., 2019
Панайотова, Надежда. Особености на съвременната фонетична среда и влиянието й върху формиране на речевите навици при подрастващите, сборник с доклади на Шуменски университет, изд. Епископ Константин Преславски, Шумен, 2019
Гласът – средство за въздействие, сборник с доклади, изд. Фабер, С., 2020 г.