ЕЛЕНА ИЛИЕВА
Годините летят, но паметта ми все още пази спомена за концентрираното им усамотение в гримьорните преди всяко представление, за тръпнещото им очакване зад кулисите – да дойде техния „выход”. Запечатаните на снимки техни превъплъщения в различни роли са съхранили младостта на лицата и творческия порив от далечни и по-близки години. Колко ли различни съдби са изживели през сезоните на своята творческа младост големите актьори на Благоевградския театър? Нека продължим да си спомняме за тях.
Роден е на 20 ноември 1920 г. в Струмица, сега Северна Македония. През 1924 г. семейството му се преселва в България. Следват години на мизерия и борба за парчето хляб и за човешко достойнство. Едва 8-годишен започва да помага на родителите си, като продава шоколад на парче пред училището или по улиците. Светлините на новото читалище омагьосват душата му и неудържимо го привличат към това, което се случва на сцената. По силата на Закона за защита на държавата, през 1935 г. е изключен от гимназията, заради прогресивните си убеждения. Три месеца изучава печатарския занаят, но собственикът го уволнява, без да му плати. Работи като келнер и електротехник…
Владимир Давчев (Сандански, вляво) и Атанас Воденичаров (Гоце) в „Гоце” от В. Мирчовски, реж. Кирил Александров, 1967 г.
С първата си роля в спектакъла „Калната топка” от Иван Балканов през 1938 г. Владо Давчев влиза в театралната трупа, а скоро става и неин административен отговорник. Завършва гимназия като частен ученик и през 1947 г. е приет в Държавното висше театрално училище. Учи актьорско майсторство при Филип Филипов и Н. О. Масалитинов. Принуден е да работи като товарач на гарата, да пренася въглища по къщите, да оформя счетоводни документи – трябва да издържа младото си семейство и двете си сестри. Професорите и студентите започват да го наричат ТАТКО ДАВЧЕВ заради ранната зрелост на характера, за неговата доброта и сърдечност, за сериозното му отношение към актьорската професия. Получава малки роли в Народния театър, в Театъра за младежта и дори в Операта.
През 1951 г. е приет в трупата на Театъра на армията и разпределен в роля. От Благоевград обаче настоятелно искат той да се върне в Държавния народен театър, където се чувства остра нужда от професионалисти. Съпротивата му не трае дълго. Пристига като актьор, а след половин година, въпреки несъгласието му, го преназначават и само 32-годишен той става най-младия директор. Колко ли сили са му били нужни, за да преодолее недоверието на колегите си и да си извоюва нужния авторитет за художествен ръководител на театъра? Да превърне една трупа с доста остатъци от любителски манталитет и щампи в професионален състав, способен да мери сили с утвърдените театри от големите градове в претворяването на високата класика. Да създаде такава атмосфера на доверие, другарство и безкомпромисност в художествените критерии, която да привлича актьори и режисьори както от театралната академия, така и от страната. Да извоюва (в буквалния смисъл на думата) първия автобус, с който да се пътува „човешки” из целия регион. Дръзко и самоуверено да „скандализира” с исканията си дори висшите партийни величия, неотстъпчиво да тропа от канцелария на канцелария, докато постигне венеца на своя живот – построяването (през 1964 – 1967 г. по проект на арх. Витомир Габровски) на прекрасната сграда на ДТ „Н. Вапцаров”.
Владимир Давчев (Найден) в „Майстори”от Рачо Стоянов
Много събития от битието на Благоевградския театър са белязани с печата на темпераментната и дейна натура на Владо Давчев. Десетките репертоарни открития не само прославят колектива, но и го поставят на първо място в страната както по броя представления за сезона, така и по броя на наградите, донасят му и заслуженото признание на взискателната столична критика. Трайните приятелски връзки с колегите от днешна Северна Македония, Словакия, Аджария и Грузия позволяват на театъра да пътува, да печели приятели и почитатели зад граница.
Името на Владимир Давчев се помни и заради галерията от образи – повече от 70, които той успява (покрай директорството) да изгради на сцената. Сред тях са Квазимодо от „Парижката света Богородица”, Македонски от „Хъшове”, Найден от „Майстори”, Атанас Кривио от „Железният светилник”, Сър Тоби Белч от „Дванайсета нощ”, Жавер от „Клетниците”, Доктор Баланцоне от „Венециански близнаци”, Боздугански от „Службогонци”, Годун от „Разлом”, Сердюк от „Иркутска история”, Яне Сандански в „Гоце”, Ваклинов в „Необикновен процес”, Каракалпаков от „Двубой” и много други. Във всички тях неизменно присъства страстната натура на актьора – гражданин, който воюва от сцената за победата на справедливостта, за красотата в човешките отношения, разобличава глупостта, злобата, завистта, отрича отчаянието и безверието. И всичко това през първичното усещане на човек, съхранил през годините чистотата и наивността, свежестта и непринудеността на едно голямо дете. С тази своя чистота и подкупващо обаяние, Владо Давчев привлича вниманието и на кинорежисьорите. Сред филмите с негово участие (общо 73) са „Веригата”, „Галилео Галилей”, „Най-дългата нощ”, „На всеки километър”, „Демонът на империята”, „Татул“, „Тримата от запаса“, „Момчето си отива“, „Баш майсторът“, „Селянинът с колелото“, „Капитан Петко войвода“, „Мера според мера“, „Време разделно“ и много други.
От ранните години на младия тогава театър остават живи спомените за ентусиазма, с който актьори и служители са пристъпвали неговия праг. Дългите пролетни и есенни турнета траят повече от месец, но автобусът с тръгването кънти от песни. А спрат ли за почивка насред път на някоя хубава поляна, започва футболен мач или състезание по надскачане. И отново на път – често имат по две и дори по три представления на ден. Владо Давчев е в основата на всяко спортно начинание, умее да обедини колектива, да създаде приповдигнато настроение. Всички играят шах или тенис на маса, волейбол, първенци са по спортна стрелба. Затова и творческата работа дава такива невероятни резултати.
Владимир Давчев (Каракалпаков) в „Дуел“ („Двубой“) от Ив. Вазов, реж. Теодоси Попов
Съдбата му отреди да даде от себе си повече, отколкото да получи като обществено признание, въпреки че публиката от целия регион го боготвори. През 1969 г. е удостоен със званието „заслужил артист”, на 29 май 1971 г. градът чества тържествено юбилея му, обявен е за почетен гражданин на Благоевград, но… В средата на сезона той е освободен от длъжността директор, защото се е противопоставил на абсурдната идея на Ана Тричкова да бъдат обединени в една сграда и с единно ръководство Драматичният театър и Ансамбъл „Пирин”. Подава оставка и отказва предложенията да стане директор на Сатиричния или на Младежкия театър. Приютява го Киноцентърът, където редовно получава роли в различни филмови продукции.
Сърцето на Владо Давчев остана до последния му дъх кръвно свързано с вапцаровския колектив. Макар и тежко болен, той прие да играе в спектакъла „Големия чичо” от В. Манчев, присъства и беше аплодиран бурно от станалата на крака благоевградска публика и на 75-годишния юбилей на театъра. Камерната зала заслужено носи името му.
Беше от хората, които не можеш да не обичаш.
Поклон и вечная памет, Татко Давчев!
Списание "Театър" 