МАЙЯ ПРАМАТАРОВА
По покана на Драматично-кукления театър в Плевен в България за първи път гостува Оскарас Коршуновас, литовски режисьор, чиято кариера започва устремно още през 1990 година с Първата награда на Единбургския фестивал. Това начало моментално го прави постоянен участник на големите европейски фестивали и създаденият от него Театър на Оскарас Коршуновас се разпознава като знак за новите европейски театрални търсения. (Носител на Европейската награда «Нови театрални реалности» (2001). Лауреат на редица престижни международни театрални награди. Художествен ръководител на Литовския национален драматичен театър и на Театъра на Оскарас Коршуновас «ОКТ».)
Повече от трийсет години след Единбург със спектакъла «Тук ще бъде там» по текстове на обериутите, Коршуновас продъжава да поставя както любимите Хармс, Введенски и Олейников, така Марк Рейвънхил и Сара Кейн, наред с пиесите на Шекспир и Чехов. Постановката на всяка пиеса идва с въпросите, формирани от конкретното време, място и трупа, с която режисьорът работи. И оттук идва нещо важно за Театъра на Коршюновас, което го прави колкото метафизичен и философски, фокусиран върху повратните точки на съвремието, толкова и остро социален, вписан в същото това време. И няма значение дали прави «Вуйчо Ваньо» на каталонски в Испания, този театър говори за съществените неща тук и сега и представлението се припознава като едно събитията на сезона. Подобен и опитът му с «Пер Гюнт» на Ибсен, приет от зрители и критика в Норвегия с еднакво въодушевление и получил наградата «Hedda». Примерите са много и от Авиньоския фестивал, и от фестивалите «Контакт» в Полша, «Балтийски дом» в Русия … Географията на Театъра на Коршуновас, включващ над 100 спектакъла, е колкото в Европа, толкова и в САЩ, Австралия и Китай. Кратък фрагмент от срещата в Плевен, ще даде представа за неговия театър. Това е само начало, което ще продължи тепърва с майсторски класове на Коршуновас, а защо не и с негов спектакъл в България.
*
Майя Праматарова: Какво се случва в театъра днес? Дали източноеврпейският театър, така щедро приет през 90-те години от световния театър и европейските фестивали, не е принуден сега, по един или друг начин, да се затвори в своите национални граници? Доколко това е следствие на инерции от пандемията? Или това е криза на фестивалното движение, на популистки движения в редица страни… Доколко може да се говори, че процесите в театъра са реално предчувствие за нещата, които се случват в икономиката, политиката и къде се намираме в момента? И накъде отиваме?
Оскарас Коршуновас: Още с падането на Берлинската стена, с идването на първите продуценти в Литва, се появи интерес към спектакъла ми «Тук ще бъде там». Има интересна история, свързана с това. Пътувахме за Единбург в началото на 90-те години. Дотогава никой от нас не бе ходил в Западна Европа. Нещо повече, не бяхме напускали Литва. А мечтата ни за този Запад бе толкова голяма, че нямахме никакво търпение да се докоснем до него и когато се озовахме в Източен Берлин и бяхме принудени да чакаме, докато сменят колелата на влака, процедурата трае около четири часа, аз не се стърпях. Попитах актьорите: «Кой от вас иска да тръгне с мен на Запад?» Всички се поогледаха и само един каза: «Хайде, аз ще тръгна». И ние тръгнахме на Запад. И вървяхме, вървяхме към «този Запад», а него го нямаше и нямаше. После се оказа, че сме сбъркали посоката и сме тръгнали на Изток. И всичко в Източен Берлин е същото като при нас. В един момент видяхме някакви пънкари, с характерните вдигнати нагоре коси, пиеха бира, и аз си казах: «А, това е Западът». Тогава осъзнахме, че закъсняваме за влака, взехме такси. Гледаме на циферблата сумата от 5 марки, което си беше числом и словом сумата, която имахме. Разбира се, те не бяха достатъчни, но таксиджията разбра, че няма място за спор, че сме хора от друг свят и ни докара до влака и това беше началото.
Когато пристигнахме в Единбург, където в рамките на един месец се показват на Фриндж фестивала 30 хиляди представления на поне 3 хиляди трупи от целия свят си дадохме сметка за нещата. Това е огромно количество спектакли и нашето представление от шестима актьори се играеше в една малка църква само пред трима-четирима зрители, защото беше огромна конкуренцията.
В един момент аз видях, че към площада, на който всички рекламират спектаклите си води много тясна стълба. При немислимата конкуренция, когато дори не можеш да си раздадеш флайери, едни бълват огън, други бият с барабани, всеки с каквото може привлича вниманието, аз видях тази тясна стълба към площада и веднага импровизирах пърформънс: актьорите като персонажи много бавно да започнат да слизат по тази стълба. Аз самият не бях предвидил ефекта, който се получи, защото ние заприщихме движението. Хората не можеха нито да се качват, нито да слизат по тази стълба. Докато слезнат актьорите, на площада вече се беше образувала тълпа от триста зрители и те очакваха нещо да се случи, а ние не бяхме измислили нищо като продължение. Актьорите стояха на площада, а струпаните зрители ги гледаха. И тогава едно малко дете, уплашено от грима на актьорите, заплака. Тогава един от актьорите, който с нещо напомняше Пиер Ришар, започна нещо да импровизира, да играе с детето. И детето се разсмя. Тогава публиката започна да аплодира и аз казах: «Давайте бързо да раздаваме флайерите!» И на следващото представление вече имахме пълна зала. А ден след това, като се приближих към театъра, видях, че е сложен някакъв знак на нашите плакати. И пишеше: «Фриндж фестивал». Аз реших, че това е някаква санкция за задръстването, което направихме с пърформънса на стълбата, а се оказа, че няма място за страх, а за шампанско. Били сме получили първата награда на Единбургския фестивал. Опашки с публика, вестници, фотографии, като сън. И тогава разбрахме какво е Западът.
Това беше началото на отварянето на единия свят пред другия. И когато след време отидохме отново в Единбург със «Здравей, Соня. Честита нова година» получихме наградата «The Bank of Scotland Herald Angels» Prize». Аз бях двaйсет и няколко години, a наградата се връчваше от китаристa на «Куин» Брайън Мей. Никога не се бях се надявал дори да го видя, освен на обложка на албум, купен от черния пазар. А ето, той стои до мен, в същото време, от едната ми страна е немският режисьор Петер Шайн, който тогава беше най-големият режисьор на театрална Европа, а от другата ми страна беше Пина Бауш.
Това чудо беше възможно след падането нa Берлинската стена. Тогава аз го възприех като нещо естествено, а днес разбирам, че е било чудо. Беше силно желанието ни за единение, за отваряне към другите. Започнахме много да пътуваме, често ни канеше Авиньон.
През 1999 година създадохме свой театър, за да сме по-мобилни, отколкото са държавните структури, които по някакъв начин затрудняваха контактите ни.
И тогава дойде някаква втора вълна на интерес към театъра от Източна Европа и бе създадена специална програма в Авиньон «Теорема». И основните европейски фестивали бяха свързани от обща театрална мрежа. И тази програма изведе на ново ниво не само моя театър, а и театъра на Варликовски, на Херманис… И се формира цялостна представа за театъра от Източна Европа. Това беше чудесно време. През 2009 година Вилнюс стана Европейска столица на културата…
И ако погледнем на тази история отпреди 30 години, тя може да се чете като някакво предчувствие за нещата, които се случват в политическия и икономическия живот. През 90-те години културните връзки предвещаваха свързването на страните в рамките на Европейския съюз. Театърът и културата бяха първите признаци за тези процеси.
Подобни процеси могат да се проследят и във взаимоотношенията с Китай. Когато той започна да се отваря по време на Олимпиадата, ние заминахме с «Ромео и Жулиета» в Китай и след това последва процес, който е интересно да се проследи по отношение на публиката. Отначало, при първия гастрол, хората въобще не реагираха. (…) После в Китай започнаха да се строят големи театри и преди пандемията ние често гастролирахме там и аз преподавах наред с режисьори като Робърт Уилсън, Томас Остермайер… Пред очите ни растеше културата на възприятие на западния татрален модел. И когато представяхме нашите спектакли, след първото ни гостуване, ние вече имахме такава зрителска реакция, за «Чайка», да речем, каквато никъде другаде не сме имали. Имахме поклонници, които ни следваха от Пекин в Шанхай. В Шанхай едно момиче се втурна в гримьорната на актьора, който играеше Треплев и започна да му крещи: «За теб това е театър, а за мен е живот».
Тези процеси на разширяване на аудиторията на театъра започнаха сега да вървят в обратна посока. Вече се стесняват териториите и тече процес на все по-малък интерес на западния театър и публика към случващото се в източно-европейските театри. И това се оказа предвестник на други процеси като Брекзит. Засилиха се тенденциите на десния популизъм и това се прояви първо в театъра, а после в политиката. Някъде след кризата през 2008-ма година този процес на отдалечаване започна да става видим, намаля и финансовата подкрепа и съградените мостове започнаха да се рушат и в Европа, а Китай направо се затвори, за което, естествено, съдейства и пандемията. Светът отново започна да се затваря и сме вече в ситуация и на ужасна война. Светът е друг. (…)
*
Коршуновас е искрен човек с голяма тревога за света и силно чувство за хумор. Тези негови свойства се проявяват и в театъра му, в неговите спектакли, които говорят за важното в живота и изкуството през иронията и гротеската.
10.04.2022
(Срещата е модерирана от Майя Праматарова)
Списание "Театър" 