(Продължение на публикациите в сп. „Театър” от март 18, 2024 и март, 20, 2024)
Представете си, че Хенрик Ибсен (1828–1906) и Огуст Стриндберг (1849–1912) сe бяха срещнали да си побъбрят на кафе. Разбира се, това е немислимо. Двамата прочути драматурзи пробиват в една и съща година, 1879-а. Но тук приликите свършват – те са коренно противоположни като личности, антагонизмът им е прословут.
Ибсен и Стриндберг, фотография: Scanpix
Не са се срещали, но както е добре известно, след 1895-а Ибсен бил окачил портрет на Стриндберг в работния си кабинет, точно пред работното си място. На изумените посетители казвал, че му помага да работи, „докато този безумец ме зяпа“. Особено му допадали „демоничните очи“ на Стриндберг и веднъж отбелязал: „Той е мой смъртен враг, и ще виси там, и ще гледа, докато пиша“.
Портрет на О. Стриндберг от К. Крог: Това е портретът на Стриндберг, който е висял в кабинета на Ибсен. фотография: IBSEN Museum & Teater
Но за сметка на това Юн Фосе и Ларш Нурен, техните приемници в норвежката и в шведската театрална традиция, са си бъбрили на кафе. През едно топло есенно утро на септември 2002 г. те се срещат в бара на хотел в Стокхолм, за да си говорят – но не за изкуство и в никакъв случай за пиесата на Фосе „Някой ще дойде“, която Нурен е превел за постановката ѝ в „Рикс Драма“, чийто художествен ръководител е. По-долу можете да прочетете превод на разговора, публикуван за пръв път в уебсайта на шведското театрално издание Nummer.se. Двамата събеседници можете да видите и във видеозапис от разговора.
***
Ларш: Кога всъщност се видяхме за последно?
Юн: Май беше в Осло?
Ларш: Говорихме преди постановката на „Ноември“ (November). (Пиесата на Нурен „Ноември“, чиято световна премиера в превод на Фосе се състои в „Дет Норшке Театрет“ в Осло през 2001 г. – Б. р. Нурен е режисьор на представлението. – Б. пр.) И говорихме само за изкуството, за смъртта… Така че сега спокойно можем да пропуснем тези теми. Определено можем.
„Ноември“ от Ларш Нурен, Det Norske Teatret, 2001, фотограф: Erik Berg
Юн: Или в никакъв случай не можем.
Ларш: Но защо да говорим за нещата, за които пишем?! Струва ми се безсмислено. Да обсъдим нещо от практическо естество.
Юн: Често ми се струва ужасно неправилно да говоря за това, за което пиша. Каквото съм имал да кажа, съм го написал. Но когато ти говориш за това, то изведнъж се превръща в нещо различно.
Ларш: Чудя се нещо: как ти стига времето за толкова много неща? Пишеш романи и пиеси, пътуваш за премиери, участваш в литературни четения… Кога си почиваш?
Юн (след дълго колебание): Фактически аз пиша много малко, и много рядко.
Ларш: Значи пишеш бързо?
Юн: Да, повече или по-малко. Но почти никога не пиша.
Ларш: Значи форсираш с писането един-два месеца през лятото?
Юн: Да, за предпочитане през лятото. Последните години се получава точно така.
Юн: Но самият ти пишеш много, Ларш. Дори повече от мен. И ти също поставяш пиеси.
Ларш: Да, но бях в отпуск от „Рикстеатерн“ за осем месеца, седях си у дома и нахвърлях скици за пиеси. Сега репетирам. Занимавам се с една пиеса, озаглавена „Тиха вода“.
Юн: Да, чел съм я.
Ларш (приятно изненадан): Чел си я? Какво мислиш?
Юн: Хареса ми.
(ПАУЗА)
Ларш: Вижда ли се фиордът от къщата ти?
Юн: Да, вижда се, обаче сега живея в апартамент в Берген, съвсем близо до фиорда.
Ларш: Преместил си се?
Юн: Да. Имахме къща, но я продадохме и си купихме апартамент, за да сме по-близо до морето. През последните години настроиха много по крайбрежието. Тогава продадохме къщата и си купихме апартамент. Когато си у нас, все едно си на кораб.
Ларш: Но не ти ли липсва да живееш в къща?
Юн: Не, никак. Имам виличка, това ми е предостатъчно. Една стара къща иска много работа, а когато си непрактичен, и най-малкото нещо се превръща в голям проблем, ако има нещо за поправяне.
Ларш: Но в пиесите ти има толкова много къщи!
Юн: Е, като метафори.
Ларш: … в „Някой ще дойде“, в „Един летен ден“ (Ein sommars dag). Героите ти се местят в нови къщи, не в апартаменти.
Юн: Прав си, има къщи. Причината е, че детството и младостта ми са минали в стари къщи. Обожавам ги. В това отношение съм много консервативен. Съхраняването на стари къщи е като да съхраняваш хората, които са живели в тях…
Ларш: … и които още са там.
Юн: Да, те са там…
Ларш: … сенки на фантоми.
Юн: Усещам го, когато пиша. В някои стаи писането ми върви, в други е просто невъзможно.
Ларш: Същото е и когато влезеш в някоя стокхолмска къща. На стълбището чувстваш, че там са се случили страшни неща, лъхат те мъка, тревога…
Юн: Това беше една от причините, поради които се преместихме. Къщата беше крайно непригодна за писане. Местех се от стая в стая и се опитвах да пиша, но никъде не можех да намеря покой.
Ларш: Апартаментът ви нов ли е?
Юн: Нов-новеничък. Така обичам, или нещо чисто ново, или старо. Това е първото важно нещо, пространството. И другото, без което не мога, е водата. Да виждам морето или да съм близо до вода.
(ПАУЗА)
Ларш: Как ти се стори шведският превод на „Някой ще дойде“?
Юн: Много е хубав. Пее собствена песен. Както и подобава на добрия превод.
Ларш: Така ли мислиш? Беше ми много трудно. И знаеш ли защо? Всеки ден правех по една страница от ръкописа ти, беше трудно, защото ми се струваше, че преводът го разваля. Тържествеността, чистотата на текста непрекъснато се принизяваха. Дори си мислех, че може би трябва да го играем на новонорвежки*.
(*Новонорвежкият, или „нюноршк”, е една от двете писмени книжовни форми на съвременния норвежки език. Тя е по-малко популярната и се използва от около 15 % от норвежците, предимно от селското население в Западна Норвегия, откъдето е родом и Фосе. Основава се върху норвежките диалекти и е създадена през XIX в. от радетелите на норвежката независимост в опит да се съхрани „чистият“ език. Новонорвежкият е близък до другата норвежка книжовна форма „букмол”, която се основава на датския език. Новонорвежкият няма говорима норма – ползвателите му говорят на собствените си диалекти. – Б. пр.)
Юн: На новонорвежки!?
Ларш: Говоря сериозно, време е езиковите бариери да паднат. Все някога се налага да го направим!
Юн: Аз имам точно обратния проблем при превода. Вдигам нивото. Езикът го дърпа нагоре, против волята ми. Съпротивлявам се и се опитвам да го задържа, но стилизацията в новонорвежкия дърпа натам.
Ларш: Е, справихме се. Работихме по това, когато репетирахме „Ноември“. Опитахме се тук-таме да снижим нивото… Но трябва да разрушим бариерата. Новонорвежкият е невероятно красив. А твоите пиеси са невероятно зависими от тази малка стилизация.
Юн: Да, така е.
Ларш: Какво се случва на немски?
Юн: Доколкото познавам немския театрален език, и в него има стилизация, та на немски се получава много добре. И на френски. Но естествено, трудно ми е да преценя.
Ларш: Прочетохме „Умрелите кучета“ (Dei døde hundane) онзи ден.
Юн (изненадано): Наистина ли?
Ларш: Отначало ми се стори, че прекаляваш с преповтарянето на ситуациите. Но после я прочетохме на маса. И тогава текстът порасна, извиси се.
Юн: Възможно е да сработва, но аз често, ако не и винаги, когато завърша някоя пиеса, не зная дали е добра или лоша, дали става за сцена или не. Когато бях млад писател, винаги можех категорично да кажа дали това, което съм написал, е добро. Но вече не е така. Може би се дължи на жанра. И до ден днешен зная дали едно стихотворение или един роман, са добри. Но с пиесите е другояче. Някой друг, на чиято преценка се доверявам, трябва да ми каже дали една пиеса е хубава или не.
Ларш: Тази е много добра.
Юн (приятно изненадан): Благодаря! Винаги съм я смятал за лоша.
Ларш: Ще я поставим. Но е трудно да се четат пиеси, ужасно трудно е.
Юн: Може би именно това открих и заради това съм по-несигурен по отношение на театралните текстове. Когато започнах да пиша за театъра, осъзнах, че текстът се преобразява на сцената, там се разраства. И когато се получи добре на сцената, става и много по-добър, отколкото е на хартия. Доколкото имам талант за театъра, той се крие именно там.
Ларш: Да, но ние искаме нова пиеса. Имаш ли някоя?
Юн: Не, сега пиша роман. Но „Мъртвите кучета“ е нова пиеса. Или по-точно, тя се основава на пиеса, която написах преди няколко години и после я оставих. След това я извадих от чекмеджето и я преработих основно. Така че можете да направите световна премиера!
Ларш: Ами следваща пиеса?
Юн: Може би, благодаря за интереса. Ще има още пиеси. Но се опитвам да не мисля така. Ако е дошъл краят на пиесите, така да е.
Ларш: Ако дойде краят на пиесите, бих умрял.
Юн: Така ли е за теб? Не и за мен. Тогава пиша стихове. Но не мога да живея без писането.
Ларш: За мен съществува само театърът. Той е моят дом. Казват за някои хора, че не можели да различават действителността от фантазията. Аз не мога да различавам действителността от действителността.
Юн: Аз се боря да не стане така и се опитвам да се дистанцирам по много начини и да имам пълноценен личен живот. И е така. Живея строг семеен живот, имам жена и деца. Това е моята първа действителност. Писането е на второ място.
(ПАУЗА)
Юн: Имах премиера в Единбург. („Момичето на дивана“ (Jenta i sofaen), режисьор Томас Остермайер – Б. р.) Критиката беше от „осанна“ до „разпни го“. И това е съвсем нормално за мен. Всъщност обикновено е така. Но ме е яд, че норвежката критика цитира все рецензиите, които викат „разпни го“.
Ларш: Ще ти се наложи да го преживееш. Аз гледам на похвалите и на вниманието като форма на омраза. Тя винаги се мержелее зад тях, механизмът е един и същ.
Юн: Да, в похвалите има своего рода омраза. И заради това все по-малко се съгласявам да давам интервюта и всъщност е имало периоди, когато съм спирал да чета норвежките вестници.
Ларш: Първата ми книга излезе, когато бях на седемнайсет. Оттогава има почти четиридесет години, така че съм минал по цялата скала. Но това е нещо, което носим от детството, че писаното слово е истина. И четеш разни писания, и именно те се запечатват в съзнанието ти.
Юн: А почти никога не са истина. Слагали са в устата ми толкова думи, които не съм изричал, или цитират погрешно, или е станало недоразумение!
Ларш: Говориш, сякаш си открил Америка! Но няма как да се предпазиш от това, невъзможно е.
Юн (повишава глас): Няма как да се предпазиш, но поне можеш да опиташ, като кажеш „не“ и не четеш каквото се изписва по твой адрес. Понякога чета критика, но най-често не. Причината е, че и отзивите станаха толкова много. Но човек не помни добрата критика, а лошата… (смях).
(ПАУЗА)
Ларш: Имам един последен въпрос. Можеш ли да водиш нормален разговор с хората, или става така, че всичко се свежда до това, че ти си Юн Фосе ?
Юн (бави се): Да, мога, поне се надявам да е така. Но не и когато давам интервю. Като сега, докато седим тук и ни снимат (разговорът е записан и като звуков файл за NR.NU – Б. р.) и в същото време си говорим. Не ме бива чак толкова за актьор.
Ларш: Но можеш ли да разговаряш нормално извън такива ситуации?
Юн: Да, с приятелите си. Но сега съм в ролята на Юн Фосе. И това не съм аз.
Ларш: И на мен ми се ще да е така!
Юн: Иначе става твърде лично. И човек е беззащитен.
Ларш: Да, трудно е, и още как! И за мен е така, ужасно е трудно. Но ще трябва да се видим още веднъж, когато не играем роли. Ще дойда в Осло, за да поставя пиеса в Националния театър. Нещо от Ибсен. Или „Когато ние, мъртвите, се събудим“ или „Малкият Ейолф“. Коя е най-добрата му пиеса?
Юн: „Малкият Ейолф“ според мен.
Ларш: Тя е много близка и до твоите пиеси. Мисля, че ще я направя – през 2004-та. Но ние ще се видим преди това.
Юн: В Стокхолм – или в Осло…
Редактор: Юлва Лагеркранс
Превод от шведски: Меглена Боденска
Линк към разговора:https://www.youtube.com/watch?v=DZPn2WBhgR8
***
ЕПИЛОГ: ИМА ЛИ ЖИВОТ СЛЕД КРАЯ НА ПИЕСИТЕ? ОКАЗВА СЕ, ЧЕ ДА – И ЗА ФОСЕ, И ЗА НУРЕН
Меглена Боденска
След дебюта си като драматург през 1994 г. Фосе пише почти само за театъра в продължение на 15 години. Това е период на трескава творческа работа и пътувания из целия свят по повод премиери и постановки. Фосе пътува твърде много и пие твърде много. По природа е интровертен и не може да се справи с напрежението и самотата на славата без бутилка уиски. През 2008 г., след като написва пиесата „Тези очи“ (Desse auga), решава да сложи точка. Преживява житейска криза. Отказва алкохола и променя живота си. През 2012 г. се жени отново, приема католицизма. Връща се към корените си, особено към прозата и по-точно т.нар. „бавна проза“. През 2014 г. излиза от печат „Трилогия“ (Trilogi), която е едно от най-успешните му произведения. Това е и единствената творба на Фосе, достъпна на български език в превод от новонорвежки на Стела Джелепова, публикуван от издателство „Лист“ през 2021 г. През 2019 г. норвежкият писател издава и „Септология“ (Septologi, 2019), роман в седем части, който се състои от едно-единствено изречение.
Юн Фосе 2023, фотограф: Jessica Gow/ TT Nyhetsbyrån
През 2023 г., в интервюта по повод на Нобеловата награда, Фосе споделя, че отново е започнал да пише пиеси.
Ларш Нурен винаги е знаел, че животът му ще е писането. Първоначално се посвещава на поезията – но в един момент, към края на 70-те години на XX век, изчерпва възможностите на жанра. Тогава се обръща към драмата. След като отдава около 30 години на театъра и написва около 100 пиеси, интересът му и към тази литературна форма намалява.
Продължава да режисира и за първи път поставя пиеса от Ибсен – „Малкият Ейолф“ (постановка в „Рикстеатерн“, 2006). Нурен казва, че с постановката си цели „да отреже брадата на Ибсен, за да се види само скелетът му“. „Докато в повечето пиеси на Ибсен има един или двама герои, които са по-важни от останалите, и четирите главни действащи лица в „Малкия Ейолф“ са еднакво важни. Искам да въвлека и четиримата в кризата“, казва Нурен. Постановката се играе и на норвежката национална сцена в Осло и жъне хвалебствени рецензии. Нурен така и не поставя друга пиеса от Ибсен.
Нурен не спира напълно да пише пиеси, обаче те са доста по-малко и минималистични като стил. А потокът от думи, потребността да пише е все така жизненоважна. И Нурен се насочва към мемоаристиката. Между 2013 г. и 2020 г. той публикува „Дневниците на един драматург“ в пет тома.
En dramatikers dagbok 2002-2005: „Дневникът на един драматург 2002-2005“ от Ларш Нурен, 2009, Albert Bonniers Förlag, снимка: Интернет
„Дневникът на един драматург 2013–2015“ (2016) е номинирана за най-голямата шведска литературна награда „Огустприсет“ в категорията за художествена литература.
„Дневниците“ се радват на радушен прием и са оценени високо от критиката като художествени произведения. Също така предизвикват истинска сензация със своята безкомпромисна откровеност, не само за личния живот на Нурен, но и за личния живот на други, често известни личности от шведските културни среди.
Нурен завършва последния том „Дневникът на един драматург 2015–2019“ през декември 2020 г., а през януари 2021 г. приключва земния си път.
Но смъртта носи утеха. „Когато хората умрат, губят възрастта си“, успокоява ни Нурен в „Дневник на един драматург“.
Препратки: Лагеркранс, Юлва, „На кафе с Юн Фосе и Ларш Нурен“, Nummer.se, 30.09.2002г, https://www.nummer.se/kaffe-med-jon-fosse-lars-noren/
Meyer, Michael. Ibsen. A Biography. Penguin Books, 1985
(Край)
_______________
Меглена Боденска е магистър по скандинавистика (1997) от СУ „Св. Климент Охридски“. Дипломната й работа е върху драматургията на Огуст Стриндберг. Специализира шведска литература в Стокхолмския университет (1997) и стилистика на шведския език в същия университет (2006). Преподава стилистика на шведския език в бакалавърската програма на специалност „Скандинавистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ (2007 – 2021). Превежда както съвременни шведски автори (Пер Улоф Енквист, Ингмар Бергман, Микаел Ниеми), така и класици (Селма Лагерльоф, Огуст Стриндберг). За пръв път представя на български език видните шведски драматурзи Ялмар Бергман, Никлас Родстрьом и Ларш Нурен. Автор на студии и предговори в областта на шведската литература. Член на Съюза на преводачите в България (СПБ) от 2018 година. Лауреат на българо-шведската литературна награда „Артур Лундквист”, присъждана за принос в двустранните културни взаимодействия (2002). Носител на награда за ярки постижения на СПБ в областта на превода на художествена литература за превода си от шведски език на романа „Коларят на Смъртта“ от Селма Лагерльоф, изд. „Лист” (2021).
Списание "Театър" 